Решение № 277 от 14.7.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 331/2023 г.

Производството е по реда на чл. 420, ал. 2, вр. чл. 419, ал. 1, вр. чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Образувано е по искане за възобновяване на наказателното производство по НОХД № 522/2020 г. по описа на PC Кюстендил; ВНОХД № 102/22 г. по описа на ОС Кюстендил от осъдения Д. С. А. чрез адвокат Е. Б. от БлАК. Искането е със следното основно съдържание: Според защитника на осъдения по делото са допуснати нарушения на процесуалните правила в двете редовни инстанции, които са довели до ограничаване процесуалните му права. Решението на Окръжен съд - Кюстендил по ВНОХД № 102/2022 г. е незаконосъобразно, неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения, а наложеното наказание е и явно несправедливо по смисъла на чл. чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК поради следните съображения: Неправилно КОС е приел, че са налице достатъчно доказателства, които поотделно и в своята съвкупност установяват по един безспорен и категоричен начин, че подсъдимият е извършил от обективна и субективна страна престъплението, в което е обвинен. Навежда се оплакване, че нито едно от направените от страна на защитата възражения не е било анализирано подробно и задълбочено от страна на въззивния съд, което според защитата съставлява съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване на процесуалните права на осъденото лице и най-вече до незаконосъобразен и неправилен съдебен акт. Изтъква се, че никъде в обвинителния акт не се съдържа твърдение за извършването на какво престъпление спрямо личността на Ц. се е заканил А., но въпреки това, на стр. 5 от обвинителния акт е записано, че обв. А. се е заканил спрямо длъжностно лице Б. С. Ц. „с престъпление против неговата личност“, като същото е посочено и в диспозитива на стр. 6. Според защитника това е важно, тъй като в хода на разследването и съдебното следствие се коментират думите „ще свършиш като бившия си началник“ като закана за убийство, която очевидно е била отречена от самия пострадал като такава, но и от самата прокуратура предвид квалификацията на деянието. Престъпленията против личността са различни и са посочени в Глава II от НК. Отправените думи и изрази следва да съдържат в себе си по недвусмислен начин заплаха за извършване на определено престъпно посегателство спрямо конкретно лице или негови ближни. Прокуратурата не била изпълнила задължението ясно и изчерпателно да очертае всички признаци, изграждащи от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл. 144 от НК. Вместо това, според вносителя на искането Окръжен съд - Кюстендил на практика е дописал Обвинителния акт, като съдът дори е отишъл още по- далеч - на стр. 7 от Решението е записано, че „от обстоятелствата и съдържанието, при които е изречена заканата става ясно, че се касае за престъпни намерения и действия, увреждащи личността и имащи за последица летален изход". На отделно основание в искането за възобновяване се твърди, че съществено процесуално нарушение е било допуснато още от страна на първоинстанционния съд при изготвянето на мотивите към съдебния акт, които не отговарят, според страната, на императивните процесуални изисквания и на заложените от закона и практиката стандарти за правилна аналитична дейност на решаващите състави. Анализът на доказателствата, направен от Районен съд - Кюстендил се заключвал в по-малко от половин страница в рамките на четвъртия абзац от стр. 2. Поддържа се, че разсъждения на състава на съда липсват. Според адв.Б., въззивният съд не е компетентен да „заздрави“ допуснати пороци при изготвянето на мотивите на присъдата чрез своето решение, а единствено да ги констатира, като в такъв случай съдът действа като контролно-отменителна инстанция - отменя и връща делото за ново разглеждане. Вместо това Окръжен съд - Кюстендил се заел да кърпи както Обвинителния акт, така и Присъдата на Районен съд - Кюстендил, като е приел в своето решение за доказани факти и обстоятелства, които не са нито част от обвинителната теза, нито от съдебния акт на Районния съд. Поддържа се, че това също съставлява процесуално нарушение от категорията на съществените, водещо до отменително основание. По-нататък в искането за възобновяване се излага доказателествен анализ на свидетелски показания, за които се твърди от вносителя, че не са обсъдени в съдебните актове на редовните инстанции. Развити са доводи, че съдът не е изследвал обективно, всестранно и пълно доказателствата по делото и не е разкрил обективната истина в съответствие със задълженията на съда по чл.13, чл.14, чл. 107, ал.5 НПК. Неспазването на основните задължения на съда визирани в чл.13, чл.14 и чл.107, ал.5 НПК в конкретния случай осуетява разкриването на обективната истина поделото, което съгласно практиката на ВКС представлява съществено процесуално нарушение. Съдът не бил подложил на обстоен анализ събраните доказателства, нито поотделно, нито съвкупно и се задоволил само с общи и абстрактни изречения да формулира изводите си. По отношение на гражданския иск, адв. Б. развива становището си, че за престъплението по чл. 144 от НК е недопустимо съвместното разглеждане на граждански иск в наказателния процес. Такъв според него е процесуално допустим единствено в случаите на причинени в резултат на изпълнителното деяние имуществени и неимуществени вреди, които са обхванати от обективния състав на престъплението. Според защитника, престъплението по чл. 144 от НК не съдържа в себе си като обективна последица вредоносен (общественоопасен) резултат, при настъпването на който да е налице основание за обезвреда. За недопустимо намира защитникът и произнасянето на съда по отношение на лихвите, а размерът на присъденото обезщетение - несправедливо, неотговарящо на критериите по чл. 52 от ЗЗД. На отделно място се изтъква наличието на основание за възобновяване явна несправедливост на наказанието, неотговарящо на смекчаващите вината обстоятелства, на действителната обществена опасност на деянието и на дееца. Прави се искане за отмяна на решението на въззивната инстанция и оправдаването на осъдения или намаляване на наказанието му или връщането на делото за ново разглеждане. В съдебно заседание пред САС страните излагат доводи със следното кратко съдържание: Защитникът на осъденото лице поддържа искането по изложените там съображения. Изтъква, че са допуснати съществени процесуални нарушения, които са довели до ограничаване и нарушаване на правата на осъденото лице. Сочи, че внесеният обвинителен акт страда от съществени пороци, които са довели до ограничаване правото на защита, тъй като няма коректно повдигнато обвинение. Такова обвинение липсва с неговата фактическа конкретика във внесения обвинителен акт.Това е наложило Районният съд също да постанови едно изключително бланкетно решение, а ОС-Кюстендил дори си е позволил да дописва обвинението. Защитникът сочи, че в случая липсва субективен елемент по отношение на тези думи и изрази, тъй като имало разправия между осъдения и свидетеля Ц.. Затова следва да се приеме, че заплашителните думи се изричат импулсивно като носят единствено емоционален заряд и изразяват гняв или яд, за което обстоятелство безспорно е налице, че липсва субективен елемент за осъществяването на престъпление по чл. 144 от НК, Осъденият поддържа казаното от защитника му. Сочи, че с Ц. имали изострени взаимоотношения. отрича да е отправял думи към свидетеля. Прокурорът твърди, че не са налице основания за възобновяване на делото.Считам, че актовете на съдилищата са постановени правилно и не липсват основания за възобновяване. В последната си дума осъденият моли делото да бъде оправдан. Софийският апелативен съд след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното: Искането за възобновяване на наказателното дело е постъпило в Районен съд в законоустановения срок, считано от влизане в сила на атакувания по реда на възобновяването съдебен акт. Искането е подадено от лице по чл.420, ал.2 от НПК, който има право да сезира апелативния съд за произнасяне. В искането е посочено релевантно основание по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК. Компетентен да разгледа това искане е Софийски апелативен съд, тъй като актовете по чл. 419 от НПК са постановени от районен и окръжен съд намиращи се в апелативния район на САС. С присъдата по посоченото дело Кюстендилски районен съд е признал подсъдимия Д. С. А. за виновен в това, че на 07.07.2019 г. около 10 ч. и 30 мин. в гр. Кюстендил в двора на дом на ул. "Еверест 84" № 6, се заканил спрямо длъжностно лице - Б. С. Ц. на длъжност „младши разузнавач“ в група „Противодействие на тежките престъпления" на сектор „Криминална полиция" към Районно управление - Кюстендил, при изпълнение на службата му, с престъпление против неговата личност, със следните думи: "Ще свършиш като бившия си началник, който си замина. Имам точните хора, които да те посетят, поради това, че ти си човека, който съсипа семейството ми" и това заканване е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му - престъпление по чл. 144, ал. 2, във вр. с ал. 1 от ИК, поради което и при условията на чл. 54 от ПК е наложил на подсъдимия Д. С. А. наказание „лишаване от свобода” за срок от 8 (осем) месеца, като на осн. чл. 66, ал. 1 от НК съдът е отложил изпълнението на така наложеното наказание „лишаване от свобода“ за изпитателен срок от 3 /три/ години. С присъдата Д. С. А. е осъден да заплати на Б. С. Ц. сумата от 3000 /три хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпените от последния неимуществени вреди, резултат от престъплението по чл. 144, ал. 2 от НК, като за разликата до пълния претендиран размер от 5000 /пет хиляди/ лева, гражданският иск е отхвърлен като неоснователен. Подсъдимият е осъден да заплати разноските на гражданския ищец разноски за адвокатско възнаграждение, както и сторените по делото разноски в размер на 258.14 лв. /двеста петдесет и осем лева и четиринадесет стотинки/ за съдебно-психиатрична експертиза по сметка на РУ - Кюстендил; както и сумата в размер на 120 /сто и двадесет/ лева по сметка на КнРС, представляваща държавна такса за уважената част от гражданския иск. С допълнително произнасяне, съдът след като е констатирал, че е пропуснал да се произнесе относно претенция за законната лихва върху присъдената сума за обезщетение, е постановил осъждане на подсъдимия да заплати и тази лихва. С Решение № 103 от 29.08.2022г. по ВНОХД № 102/2022г. Окръжен съд Кюстендил е потвърдил изцяло присъдата, като е осъдил подсъдимия да заплати на гражданския ищец разноските за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. По същество, САС намира, че искането за възобновяване на наказателното дело по изложените от осъдения и защитата му доводи е неоснователно, поради следното: В хода на разглеждането на делото пред първата инстанция до постановяване на присъда № 260051/20.10.2021 г. и пред въззивната инстанция при проверка на тази присъда, не са допуснати нарушения на процесуалните правила и не са допуснати твърдените нарушения на материалния закон, като наложеното наказание не е явно несправедливо. Съдилищата са събрали и проверили по определения в закона ред всички доказателства, което им е дало възможност да установят обективната истина и да приемат обосновано фактическата обстановка изложена в тях. Обсъдени са били възраженията на защитата срещу първоинстанционната присъда и правилно са били отхвърлени. Искането за постановяване на нова оправдателна присъда по производството пред настоящата инстанция е неоснователно, тъй като е възможно само при условията на чл. 425 ал. 1 т. 2 НПК в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда, а тези положения еднозначно сочат на извършено престъпно деяние. Не са основателни възраженията за допуснати в двете редовни инстанции съществени нарушения на процесуалните правила. В обвинителния акт, присъдата и решението ясно е посочено, че деянието съдържа закана с престъпление против личността на св. Ц.. Разпоредбата на чл. 144 ал. 1 НК не е бланкетна т.е. да съдържа препратка към някой друг текст от закона. Няма изискване, каквото е твърдяното от искателя, в рамките на обвинението да се посочва точно какво престъпление срещу личността на заплашения представлява заплахата и да се посочва конкретен текст от НК. За съставомерността на престъплението по чл. 144 и сл. От НК не е необходимо да се обективират точните думи и изрази като цитат /какъвто подход е избрал прокурорът в обвинителния акт/. Достатъчно е съдържанието на отправената закана да е установено и ст действията или изявленията на дееца да се изразява недвусмислена закана. Очевидно, в случая се съдържат две изявления на подсъдимия, които са във връзка помежду си. Първото се отнася за това, че Ц. „ще свърши“ като друго лице, което е починало към този момент и второто изречения съдържа пряката заплаха, че осъденият разполага с “точните хора“ които ще го „посетят“. Както правилно е анализирал изразите съставът на Окръжния съд заканата би могла да се разпростре както от физическа разправа чрез побой дори и до летален изход. Последното е условно в конкретния случай, докато за квалифицирането на деянието по чл. 144 ал. 3 НК се изисква ясно и недвусмислено отправена закана за убийство, каквато в случая няма и затова правилно е приета по-леката квалификация на деянието по чл. 144, ал.2, във вр. с ал. 1 НК, тъй като ясно се заявява закана за физическа разправа, отправена срещу длъжностно лице при изпълнение на службата му, която закана несъмнено представлява престъпление срещу личността. За съставомерността на деянието не е от значение дали пострадалият реално се е изплашил от заканата, а дали тя обективно може да възбуди основателен страх от осъществяването й, като това следва да се преценява към момента на отправянето й, а не след минаването на определено време /в т.см. Решение № 41 от 14.03.2019 г. по н. д. № 117/2019 г., н. к., 1-во н. о. на ВКС/. По делото е било изслушано и прието заключение на съдебно- психологическа експертиза, кредитирано от съда, което дава конкретен и недвусмислен положителен отговор на тези въпроси. Обстоятелството дали в резултат на заканата пострадалият действително субективно е изпитал основателен страх не е относимо към съставомерността на деянието, а към основателността на приетия за разглеждане граждански иск, за което се дължат отделно мотиви в настоящия съдебен акт. В тази връзка, не може да бъде споделено възражението, че доколкото пострадалият според цитираните от защитника на осъдения негови показания е възприел заканата като да е била насочена към негово имущество, а не към неговата личност, то е налице порок при квалифицирането на деянието. От значение е не дали пострадалият действително се е изплашил от отправената му закана, а дали тя обективно може да възбуди основателен страх, че ще бъде изпълнена, а това се преценява с оглед не само на словесните изрази, но и предвид конкретната обстановка - време, място, начин на изразяване на заканата, присъствието на други лица и др. В настоящия случай по делото е било установено, че подсъдимият/осъденият А. упорито и последователно, в присъствието на множество други длъжностни лица е отправял заканителните изрази, въпреки настояването на наблюдателите да престане. Поради изложените съображения, не е налице твърдяната липса на обвинение или неясно такова, което да пречи на осъденото лице да се защити. В обвинителния акт е цитирана отправената от него заплаха, той е оспорвал обвинението като твърдял, че въобще не я е отправил и същото негово изказване е залегнало и в двата съдебни акта. Очевидно, с оглед отричането на фактическите твърдения в обвинителния акт, се явява неоснователно да се твърди, че обвинението не е разбрано от подсъдимия. Не съответства на фактите, че мотивите на първата инстанция към присъдата са неизрядни и липсва анализ на доказателствата. Съдът, макар и забележимо кратко, е изложил въз основа на какви доказателства е приел фактическата обстановка, с позоваване показанията на конкретни свидетели. Действително, Мотивирано е обяснил защо им е дал вяра, на какво се дължат разни неточности. Подробно е обсъдил и показанията на св. Е. С. и е мотивирал защо не им е дал вяра. Тук следва да се отбележи, че предвид ограничителните норми на чл. 347 и чл. 348 НПК настоящата инстанция няма правомощия да обсъжда доказателствените материали по същество и да формулира нови фактически изводи и свои констатации за доказаност или недоказаност на обвинението. Не е основателно твърдението, че в решението си въззивната инстанция е попълвала недостатъци на първоинстанционния акт и така е извършила съществено нарушение на процесуалните правила. Правомощията на въззивната инстанция, визирани в чл.314 от НПК са разширени до цялостна проверка на присъдата, независимо от основанията на страните, т.е. съдът се явява втора редовна инстанция както по фактите, така и по правото. Когато се установи по делото, че въззивната инстанция е установила отстраними процесуални нарушения, не е налице основание за възобновяване на наказателното производство. САС в настоящия състав намира, че е налице именно тази хипотеза. Обобщеният и кратък анализ на доказателствата, извършен от първия съд в мотивите на присъдата е констатиран от въззивната инстанция и в осъществяване на нейните правомощия, в мотивите на въззивния съдебен акт не е подминат без обсъждане нито един доказателствен източник. По делото възприетата от втората инстанция фактическа обстановка съответства на тази, установена от първата. Самостоятелните разсъждения и изводи на въззивната инстанция са процесуално допустими, като законът дава възможност на тази инстанция и за приемане на нова фактическа обстановка и нова присъда, а не я задължава да отменява атакуваните пред нея първоинстанционни присъди и да връща делото за ново разглеждане във всички случаи. Достатъчно е от въззивния акт да е ясно видимо, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение, както е в настоящия случай. Прочитът на въззивното решение ясно показва не само съгласието на въззивния съд с направения от предходната инстанция доказателствен анализ. Този съд е бил изчерпателен при излагането на аргументите за усмотрението си. Извършена е цялостна проверка и старателна преценка на доказателствата, като за тази цел са използвани легални критерии. Доказателственият анализ на въззивната инстанция е структуриран, подробен и последователен и не са допуснати нарушения на процесуалните правила, както при обсъждане на доводите на защитата, така и при проверката на обжалваната присъда. Що се отнася до изложените в мотивите на въззивното решение разсъждения относно съдържанието на заканителните изрази, използвани от осъдения, с които защитата на А. заявява категорично несъгласие, съдът в извънредното производство е ограничен до преценка за допуснати нарушения по чл.348, ал.1, т.2 и с оглед препращането към правилата на касационното производство в чл.426 от НПК не разполага с правомощия да осъществява контрол върху обосноваността на съдебния акт, с изключение на хипотезата на явна липса на мотиви, която в конкретния случай не е налице. Така и двете инстанции са спазили изискванията на НПК за обективно и всестранно разглеждане на делото и мотивиране на своите актове и не са допуснали твърдените в искането нарушения на правилата на чл.13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 НПК. Неоснователно е възражението за недопустимостта на гражданския иск за престъпление по чл. 144 НК. Това престъпление е с обект на посегателство личността на човека и е насочено да въздейства върху психиката на заплашеното лице, което следва да възприеме заплахата, за да е налице реализирането на престъпния състав. Това означава, че лицето, по адрес на което е отправена заплахата, е получило негативно въздействие върху психиката си и е претърпяло негативни емоции, които представляват неимуществени вреди. Затова, каквато е практиката и на съдилищата, по дела с такива обвинения се допускат и разглеждат граждански искове. Видно от заключението на съдебно-психиатрична експертиза Ц. е изпитал остра реакция на стрес, предизвикана от деянието на осъденото лице, за което е бил справедливо репариран. Не е основателно изтъкнатото в съдебното заседание пред настоящата инстанция нарушение на материалния закон поради липсата на субективен елемент. В случая не става дума за разпра или спор, в хода на който под влияние на спонтанна реакция отделни лица си разменят обиди и реплики под емоционална възбуда. По делото е установено едно агресивно поведение на осъдения, насочено към органите на властта и отправянето на конкретната инкриминирана закана към длъжностното лице. Затова са налице всички основания съдилищата в редовните инстанции да приемат, че са налице както обективните, така и субективните елементи на престъплението, за което са постановени съдебните актове и не е налице нарушение на материалния закон. Неоснователно е и твърдението за явна несправедливост на наказанието. За престъплението по чл. 144, ал. 2, вр. ал. 1 НК е предвидено наказание до 5 години лишаване от свобода. Определеното на осъденото лице наказание от 8 месеца лишаване от свобода очевидно е определено значително под средата и се доближава до законоустановения минимум за този вид наказание, а с приложението на чл. 66 ал. 1 НК се явява справедливо и достатъчно снизходително, като не са налице основания за неговото намаляване. В принципен план, не е недопустимо /както твърди защитникът на осъдения/ произнасянето на съда за присъждане на лихвите. Същевременно, при дължимата съобразно изрично отправеното оплакване проверка на съдебния акт, с който РС се е произнесъл относно лихвите- допълнителна присъда № 260056/07.12.2021г., САС констатира допуснато особено съществено нарушение. В конкретният случай, районният съд е приел за съвместно разглеждане в наказателното производство, предявения от Б. Ц. граждански иск за сумата от 5000 лева срещу подсъдимия А., с предмет вземане за обезщетение на претърпени от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деянието, но с присъдата си от 20.10.2021 г. се е произнесъл единствено по претендираното обезщетение, присъдил обезщетение в размер на 3000 лева, като не се е произнесъл по въпроса за законната лихва от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата. На първо място следва да се посочи, че законната лихва не представлява самостоятелен иск, за да може тя да се обсъжда отделно и независимо от главницата, която представлява търсеното от частния обвинител и граждански ищец обезщетение вследствие на причинено непозволено увреждане от страна на подсъдимия. Законната лихва по своето правно значение е последица на уважения граждански иск, поради което тя не следва да се разглежда отделно, като самостоятелен акцесорен иск. В този смисъл, вземането за законна лихва възниква от фактически състав, включващ елементите: главно парично задължение, настъпила негова изискуемост и неизпълнение на същото, като предмет на това вземане е обезщетение за вредите, които неизпълнението обективно и закономерно причинява. При дълг за обезщетяване на вреди от деликт, покана не е необходима - длъжникът се счита в забава от момента на възникване на главното задължение /84, ал. 3 ЗЗД/, а това е момента на извършване на деликта. От този момент, подсъдимият дължи обезщетение за забавено изпълнение, което при парично главно задължение е в размер законната лихва съгласно чл.86, ал.1 от ЗЗД, в случай, че бъде признат за виновен от наказателния съд и бъде уважен гражданския иск за причинени неимуществени вреди, както е в настоящия случай. С оглед на гореизложеното е недопустим предприетият от районния съд процесуален подход, да се произнесе относно законоустановено задължение с допълнителна присъда от 07.12.2021 г., осъждайки подсъдимия А. да заплати Б. Ц. законната лихва върху уважения граждански иск от датата на деянието до окончателното му изплащане. Напълно неотстранимо е допуснатото процесуално нарушение и в друг аспект – съдът е постановил допълнителна присъда извън срока по чл. 301, ал. 3 НПК, като този допълнителен съдебен акт не е постановен до изтичането на срока за обжалване на основната присъда, нито служебно по почин на решаващия съд, нито по инициатива на страната, въпреки, че е налице сезиране за това в съдържанието на депозираната преди изтичане срока за обжалване въззивна жалба с вх.№ 276375/ 4.11.2021 г. от повереника на гр.ищец. Не може да се сподели от извънредната инстанция становището на въззивния съд, изразено в атакуваното Решение№ 103 от 29.08.2022 г. че произнасянето на допълнителна присъда извън срока по чл. 301, ал.3 и относно законна лихва върху присъдено обезщетение за неимуществени вреди не съставлява съществено процесуално нарушение и не накърнява правата на осъденото лице. Съгласно разпоредбата на чл. 301, ал. 3 НПК когато съдът е пропуснал да се произнесе по гражданския иск, се произнася по него с допълнителна присъда в срока на обжалването. Действително, гражданският иск в наказателното производство се разглежда по правилата на НПК, а доколкото в него няма съответни правила се прилагат субсидиарно правилата на ГПК или съответните правила визирани в разпоредбата на чл. 250 ГПК относно предмета на настоящото дело. Тук отново гражданско процесуалноправната разпоредба на чл. 250 ГПК, не влиза в колизия с наказателно процесуалноправната разпоредба на чл. 301, ал. 3 НПК относно срока на произнасяне от страна на съответния съд с акт за допълнение на решението, когато е пропуснал да се произнесе по цялото искане. В настоящият случай по предявения и приет за съвместно разглеждане граждански иск, съдът е пропуснал да се произнесе по дължимост на законната лихва от датата на деянието. И в двете процесуално правни норми установени в ГПК и в НПК, законодателят е възприел правилото, че съдът се произнася в срока на обжалване на постановения съдебен акт. При това положение и доколкото гражданския иск, който е приет в наказателния процес има акцесорен характер, то и в този смисъл срокът, който следва да се съблюдава от районния съд за произнасяне с допълнителна присъда при наличие на предпоставките по чл. 301, ал. 3 НПК е 15- дневен, по смисъла на чл. 319, ал. 1 НПК. САС счита, че постановяването на допълнителна присъда в нарушение на чл.301, ал.3 от НПК и отделно относно законна лихва се явява правно нетърпимо и обосновава отмяна на този съдебен акт по реда на възобновяването. В останалата част /касателно проверяваната по извънредния способ присъда № 260051 от 20.10.2021 г. и въззивното решение на КОС, в частта му, с което се потвърждава тази присъда/, искането за възобновяване на наказателното производство е неоснователно. Водим от изложеното, Софийски апелативен съд, наказателно отделение, 7 състав