Решение № 2723 от 26.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 10675/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С решение № 8248 от 19.07.2022 г., постановено по гр. д. № 49044/2021 г. по описа на СРС, 42 състав, е признато за установено по предявения от М. О. С. срещу Държавата, представлявана от министъра на финансите, иск с правно основание чл. 439 ГПК, че М. О. С. не дължи чрез принудително изпълнение на Държавата, представлявана от министъра на финансите, сумата от 240 лв., представляваща парична сума, присъдена в полза на Държавата по НОХД № 1309/2013 г. по описа на Специализирания наказателен съд, въз основа на влязла в сила присъда на 17.06.2015 г., поради изтекла погасителна давност. Срещу решението в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от Държавата чрез министъра на финансите, в която се излагат оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост. Жалбоподателят поддържа, че не е процесуално легитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като съгласно чл. 27а ЗПП лицата на които е предоставена правна помощ, възстановяват на НБПП направените разноски и именно НБПП е титуляр на вземането. Поддържа, че погасителната давност на вземането не е изтекла, тъй като същата е прекъсната с предприемането на действията по силата на чл. 27б от ЗПП от НАП за събиране на вземането, вкл. и при изпращането на изпълнителен лист от НБПП до НАП. Счита, че изпращането на изпълнителен лист от НБПП на НАП е действие по изпълнение на задължението въз основа на закон и същото прекъсва давността. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявеният иск да се отхвърли. Претендира разноски, вкл. за юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не постъпил отговор на въззивната жалба от М. О. С.. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззвината жалба доводи за пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Неоснователно е възражението на ответника, че Държавата не е надлежен ответник, тъй като вземането се събира от НАП. Съгласно разпоредбата на чл. 27б от ЗПП разноските за правна помощ по чл. 27, ал. 3 и по чл. 27а са частни държавни вземания и се събират от Националната агенция по приходите въз основа на издаден от съда изпълнителен лист. В случая изпълнителният лист е издаден в полза на Държавата като носител на вземането, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ГПК, Държавата, представлявана от министъра на финансите е процесуално легитимирана да отговаря по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК. По същество на спора с оглед наведените от страните във въззивното производство доводи, съдът приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 439 ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като искът може да се основава само на факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание. По иска с правно основание чл. 439 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание, са настъпили факти (с оглед на наведените в исковата молба твърдения – изтекъл давностен срок), които водят до погасяване на установеното изпълняемо право на ответника. Предвид наведеното единствено основание за недължимост на сумата ответникът следва да установи настъпването на обстоятелства, обуславящи основание за спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. От приложен изпълнителен лист от 03.09.2015 г., е видно че М. О. С. е осъдена да заплати в полза на държавата по сметка на НБПП на основание влязла в сила на 17.06.2015 г. Присъда № 31/26.11.2014 г. по НОХД № 1309/2013 г. по описа на Специализиран наказателен съд, IX състав, сумата от 240 лв., представляваща разноски за възнаграждение за правна помощ. Въз основа на молба от Националната агенция по приходите, с вх. № 07952/18.09.2020 г. е образувано изпълнително дело № 20207680401050 по описа на ЧСИ М.М., с рег. № 768. С молбата за образуване на изпълнителното дело е поискано от ЧСИ да предприеме следните изпълнителни действия за събиране на вземането – опис, оценка и продан на движимото имущество, собственост на задълженото лице, находящо се в дома му, да бъде извършена справка в РБСС за банкови сметки и сейфове, като бъде наложен запор върху откритите такива. Съгласно разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД, давността се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а в чл. 117, ал. 1 ЗЗД се предвижда, че от прекъсването на давността започва да тече нова давност, която съобразно ал. 2 на същия член, ако вземането е установено със съдебно решение, е винаги пет години. В случая изпълнителния лист от 03.09.2015 г. е издаден въз основа на влязла в сила присъда. Следователно от датата на влизане в сила на присъдата – 17.06.2015 г. е започнал да тече 5-годишният давностен срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Давностният срок е спрял да тече за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. (на основание чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП във връзка с § 13 от ПРЗ) и е изтекъл на 25.08.2020 г. Изложеното налага извод, че към момента на подаване на молбата до ЧСИ М. за образуване на изпълнително дело – 18.09.2020 г., вземането, респ. правото на принудително изпълнение е било погасено с изтичане на 5- годишния давностен срок. Ето защо предявеният отрицателен установителен иск по чл. 439 ГПК се явява основателен. Поради съвпадане на крайните изводи на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд решение № 8248 от 19.07.2022 г., постановено по гр. д. № 49044/2021 г. по описа на СРС, 42 състав, следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на правния спор на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата страна М. О. С. има право на направените в производството разноски. По делото е представен договор за правна зашита и съдействие от 14.02.2023 г., в който е посочено, че е уговорено адвокатско възнаграждение, дължимо по банков път в размер на 400 лв. В т. 1 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело № 6 по описа за 2012 г., ОСГТК, ВКС е прието, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. Следователно, на присъждане подлежат само действително направените, т.е. заплатените разноски. Само тогава съдът следва да определи отговорността на страните за поемането им. В договора за правна помощ следва да бъде указан видът на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително да се осъществи по определен начин, например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането. В настоящия случай по делото няма представени документи, че възнаграждението е било платено по банков път. С оглед изложеното, при липса на доказателства за заплащане на договореното адвокатско възнаграждение, настоящия съдебен състав намира, че разноски на въззиваемия за адвокатско възнаграждение не следва да бъдат присъждани. На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на иска настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд