Решение № 2698 от 2.5.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9942/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258– 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба с вх. № 209232/21.07.2023 г., подадена от Ян К. – ищец по гр. дело № 39244/2022 г., Софийски районен съд, 176 състав срещу постановеното по него Решение № 10725/21.06.2023 г., с което е отхвърлен като неоснователен предявения по реда на чл. 422 ГПК иск срещу ответника „България Ер“ АД за сумата от 400 евро /с левова равностойност от 784 лв./, представляваща обезщетение на основание чл. 7, пар. 1, б. „б“ от Регламент /ЕО/ 261/2004 за закъснял полет FB 620 от 03.07.2017 г. с дестинация Санкт Петербург – Бургас, ведно със законна лихва от 11.04.2022 г. до окончателното плащане и сумата от 357, 94 лв., представляваща мораторна лихва за периода 07.10.2017 г. – 10.04.2022 г. В жалбата се твърди, че решението е неправилно поради противоречие с материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Считат се като правилни изводите на съда за основателност на претенция, но се прави възражение срещу извода му, че вземането било погасено по давност поради приложението на чл. 135 Закон за гражданското въздухоплаване /ЗГВ/. Сочи се, че съдът не съобразил, че въведеното от ответника след отговора на исковата молба възражение за давност било преклудирано - нарушение на т. 4 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., ОСГТК на ВКС. Направеното възражение се явявало неосноватлено, тъй като съгласно чл. 135 ЗГВ /в редакцията преди изменението му с ДВ бр. 16/23.02.2021 г./ правото на иск срещу превозвача по международните превозни договори се погасявало в двугодишен срок, а по вътрешните – в шестмесечен срок, считано от деня на пристигане на въздухоплавателното средство в местоназначението си. Поради това прилагането на чл. 123 ЗГВ било ирелевантно. Твърди се, че двугодишният давностен срок се прилагал единствено за рекламационното производство по повод на загубен багаж, товари и закъснели полети. Сочи се, че направеното на 17.04.2019 г. извънсъдебно признание на задължението е поставило началото на нова погасителна давност, а подаденото на 11.04.2022 г. заявление за издаване заповед за изпълнение било прекъснало давността. Въз основа на изложеното се иска отмяна на процесното решение и постановяване на ново, с което да бъде уважен предявения иск в цялост. Претендират се разноски. Насрещната страна „България Ер“ АД редовно уведомена, не подава отговор на въззивната жалба в законоустановения срок. От фактическа страна съдът установява следното. Производството по гр. дело № 39244/2022 г., Софийски районен съд, 176 състав е образувано по искова молба с вх. № 152406/21.07.2022 г., подадена от Ян Каролев, в която се твърди, че ищецът е сключил договор за въздушен превоз с ответника „България Ер“ АД за редовен полет FB 620 от 03.07.2017 г. с дестинация Санкт Петербург – Бургас с час на излитане 11.00 ч. /местно време/ и час на кацане 14.00 ч. /местно време/. В деня на полета ищецът се е явил навреме на летище Пулково, Санкт Петербург. Самолетът пристигнал в Бургас с три часа закъснение, конкретно в 17.00 ч. На 03.07.2017 г. ищецът отправил извънсъдебна покана към ответника за заплащането на обезщетение. На 17.04.2019 г. „България Ер“ АД признало, че дължи обезщетение на заявителя. Такова до момента на предявяване на иска не било изплатено. Въз основа на изложеното е поискано установяването, че ответникът „България Ер“ АД дължи на ищеца сумата от 400 евро обезщетение за закъснелия полет, заедно със законна лихва от 13.04.2022 г. /дата на подаване заявлението за издаване на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК/ до окончателното изплащане, както и мораторна лихва от 07.10.2017 г. до 10.04.2017 г. в размер на 357, 94 лв. Ответникът „България Ер“ АД оспорва исковете по основание и размер. Прави възражение за настъпила специална погасителна давност от две години регламентирана в чл. 135 Закон за гражданското въздухоплаване /ЗГВ/ /отпреди изменението направено с ДВ 21/2021 г./. Твърди, че липсвала регистрация на пътника за пристигането му навреме на летището. Оспорва дължимостта на лихвата за забава. По делото е представен електронен билет № 6232402927615/30.06.2017 г. за пътнически превоз със самолет на едно лице от летище Пулково, Санкт Петербург с час на излитане 11.00 ч. до летище Бургас с час на пристигане 14.00 ч. Номерът на полета е FB 620. В представената бордна карта е отразено, че пътникът се е качил на полета преди крайния срок за това – 10.40 ч. На 17.04.2019 г. е изпратено електронно писмо до ответника за заплащането на парично обезщетение на Ян К. за закъснелия полет. В свой електронен отговор от същата дата – 17.04.2019 г. „България Ер“ АД е признало, че на Ян К. се дължи финансово обезщетение. Въз основа на тези доказателства съдът е постановил своето решение, в което е приел, че между страните има валидно сключен договор за авиопревоз, приел е за доказано закъснението на полета и е уважил възражението за давност като е приел, че правото на обезщетение за закъснелия полет се е погасило на 03.07.2019 г. поради изтичането на двугодишния срок. По тези мотиви е отхвърлил предявения иск. От правна страна съдът намира следното. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е неправилно предвид следните съображения: За основателността на предявения главен иск в тежест на ищеца е да докаже съществуването на валидно правоотношение с ответника по договор за въздушен превоз, в рамките на което ответникът е изпълнил възложения полет, за който ищецът има потвърдена резервация, със закъснение от над три часа, а ищецът се е явил на гишето за регистрация не по-късно от 45 минути преди обявения час за излитане; както и размера на дължимото обезщетение. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че е погасил дълга. По направеното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е да докаже настъпването на обстоятелства, обуславящи спиране или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. В Регламент (ЕО) 261/2004 г. относно създаване на общи правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна или голямо закъснение на полети се урежда правото на парично обезщетение на пътниците на отменен полет за претърпяната вреда от загуба на време поради неизпълнението на задължението на въздушния превозвач да осъществи въздушния превоз при уговорената в договора клауза. Регламентът определя твърд размер на дължимото обезщетение в зависимост от разстоянието на неосъществения полет (400 евро за всички полети над 1 500 км., какъвто е настоящият случай – арг. чл. 7, т. 1, б. "б" РЕО 261/2004), като съгласно задължителната тълкувателна практика на съда на Европейския съюз, обективирана в решение от 19.11.2009 г. по дело № С-402/07, право на обезщетение по чл. 7 от Регламент № 261/2004 имат и пътниците на закъснели полети, когато поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или по-голяма от три часа, с други думи – когато достигат своя краен пункт на пристигане три часа или повече след предварително планираното от въздушния превозвач време за пристигане по разписание. Между страните не се спори, а и от приложения по делото електронен билет е видно, че страните са сключили валиден договор за въздушен превоз с полет на ответника от летище Пулково, Санкт Петербург до летище Бургас, България, с дата на полета 03.07.2019 г., който е следвало да пристигне в крайния пункт на дестинацията в 14, 00 ч. на същата дата. Договорните клаузи по отношение на полета не били променени. По делото не се спори, че процесният полет е осъществен със закъснение от три часа спрямо обявеното разписание, като между страните не се спори, че същият е бил с разстояние под 1 926 км., както и че ищецът се е явил на гишето за регистрация не по-късно от 45 минути преди обявения час за излитане (в подкрепа на изложеното е и фактът, че на същия е издадена бордна карта, приложена по делото). Ето защо, настоящият въззивен състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че в полза на ищеца е възникнало парично вземане за обезщетение в размер на 400 евро. При установената основателност на предявената претенция следва да се разгледа по същество заявеното при условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна давност. Регламент ЕО 261/2004 г. не съдържа специални разпоредби, касаещи сроковете на погасителна давност на вземането за парично обезщетение при закъснял или отменен полет, поради което в съответствие със задължителната тълкувателна практика на Съда на ЕС, обективирана в решение от 22.11.2012 г. по дело № С-139/11, приложимо е националното право на държавата-членка, чийто съд разглежда конкретния спор. Настоящият съдебен състав намира, че правото на парично обезщетение по РЕО 261/2004 г. се основава на договорната отговорност на въздушния превозвач, който не е изпълнил задължението си по сключения с ищеца договор за въздушен превоз да осъществи полета при предварително очертаните параметри, касаещи време на излитане и на пристигане в крайния пункт. Така в мотивите на решението по дело № С-402/07 (т. 68) СЕС изрично подчертава, че задължението за парично обезщетение по регламента тежи върху въздушния превозвач, тъй като именно с него конкретният пътник има сключен договор за превоз, по силата на който лицето има право да бъде превозено с полет, който не би трябвало нито да се отменя, нито да закъснява. Несъмнено е, че в случая неудобството за пътника е причинено пряко и непосредствено от неизпълненото договорно задължение на превозвача да осъществи полета при първоначално обявения час на излитане и пристигане, поради което и отговорността на ответника да обезщети вредата е договорна. Доколкото размерът на дължимото обезщетение за причинените вреди от неизпълнение е предварително определен като твърда парична сума и същата е легално уредена в регламента, то обезщетението представлява законна неустойка, която в съответствие с разпоредбата на чл. 111, б. "б" ЗЗД се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок. Въззивният съд счита, че в случая разпоредбата н а чл. 135 ЗГВ е неприложима, тъй като посоченият в нея двугодишен давностен срок е приложим единствено към случаите, за които законът предвижда рекламационно производство, каквито са тези при липси и повреди на багажи или товари, но не и случаите на обезщетения по Регламент № 261/2004 при закъснели полети. На основание чл. 114, ал. 1 ЗЗД тригодишната давност е започнала да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, в настоящия случай – от деня на изпълнение на закъснелия полет (03.07.2017 г.), към който момент е реализирано неизпълнението на превозвача и е възникнало вземане на ищеца за парично обезщетение, респ. при липса на уговорен срок за изпълнението му от същата дата задължението е станало изискуемо (арг. чл. 69, ал. 1 ЗЗД). Ответникът не е оспорил представената с исковата молба кореспонденция, от която е видно, че на 17.04.2019 г. е признал, че на заявителя Ян К. се дължи парично обезщетение. С това изявление ответникът е признал своето задължение. От правна страна с него е прекъсната давността, която е започнала да тече от 17.04.2019 г. и следвало да изтече на 17.04.2021 г., но предвид, че давността е спряла да тече в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), като е започнала да тече отново на 21.05.2020 г. и е била прекъсната на датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК, от която искът се счита предявен – арг. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 116, б. "б" ЗЗД – 11.04.2022 г. От изложеното е видно, че погасителната давност за претендираното вземане не е изтекла. Предвид изложеното първоинстанционото решение следва да бъде отменено, а предявеният иска за заплащането на обезщетение от 400 евро за закъснял полет да бъде уважен изцяло, ведно със законна лихва от 13.04.2022 г. /датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК/ до окончателното плащане. При този изход на делото право на разноски имат и двете страни. Ищецът Ян К. е поискал пред първоинстанционния съд присъждането на държавна такса от 25 лв. за подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение и 300 лв. адвокатско възнаграждение за заповедното производство. За исковото производство е поискал присъждане на 75 лв. държавна такса и 400 лв. адвокатско възнаграждение. В отговора на исковата молба ответникът „България Ер“ АД е направил възражение за прекомерност на възнаграждението. Предвид постановките на решение на Съда на ЕС от 23.11.2017 г., постановено по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016 и решение на Съда на ЕС, Втори състав от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022, имащи задължителна сила за съдилищата в страната, съгласно чл.633 ГПК, с приоритет над вътрешното право от момента на обнародването им, тъй като определените от ВАдвС с Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения правила не отговарят на легитимни цели и налагат ограничения в конкуренцията, адвокатското възнаграждение за подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК следва да е в размер на 38, 34 лв., съобразно уважената част от иска. Възнаграждението за процесуално представителство от адвокат пред Софийски районен съд следва да е в размер на 230, 39 лв. Ответникът следва да заплати на ищеца и разноски в размер на 68, 64 лв. – заплатена държавна такса за заповедното и исковото производства. Ответникът не е претендирал разноски в първата инстанция. Във въззивната инстанция въззивникът-ищец е поискал присъждането на 50 лв. – разноски за заплатена държавна такса и 400 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение. Въззиваемата страна-ответник не е направила възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съобразно уважената част на исковата претенция „България Ер“ АД следва да заплати на ищеца 38, 40 лв. заплатена държавна такса за подадената въззивна жалба и 307, 18 лв. – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Въззиваемата страна-ответник „България Ер“ АД не е направила искане за присъждане на разноски за производството пред Софийски градски съд. Така мотивиран Софийският градски съд,