Решение № 2799 от 16.6.2026 г. на Административен съд - Стара Загора по дело № 257/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във вр. с § 4б от ДР на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража (ЗИНЗС).

Образувано е по жалба на М. Г. Х. против отказ за предоставяне на компютър, обективиран в Уведомление рег. № 112-90-467#2 от 25.02.2026 г. на Началника на Затвора – Стара Загора.

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на оспорения отказ по съображения за противоречието му със закона и липса на мотиви. Твърди, че бил поискал алтернативно достъп до компютър, а не да го държи при себе си. Релевира доводи, че ако затворническата администрация не разполага с компютър, такъв би могъл да бъде предоставен от негови близки, като същият щял да бъде да получен от длъжностно лице от затвора [населено място] или подарен в полза на затвора.

В съдебно заседание процесуалният представител на жалбоподателя поддържа, че оспореният акт се явява нищожен поради липса на мотиви. Счита, че отказът за предоставяне на компютърна конфигурацияе в нарушение и при неправилно приложение на материалния закон и представлява ненужна репресия спрямо лишените от свобода.

Ответникът по жалбата - Началник на Затвора – Стара Загора, чрез процесуалния си представител по делото, оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че в ЗИНЗС изчерпателно са посочени правата и задълженията на лишените от свобода лица, като сред регламентираните права не е разписано правото на достъп до компютър. По тези съображения и такива, че в утвърдения от Министъра на правосъдието на основание чл. 122 от ЗИНЗС и чл.82, ал.7 от ППЗИНЗС списък на разрешените вещи и предмети, които задържаните и лишените от свобода лица могат да държат при себе и да ползват, не е предвидено като допустимо притежаването на компютър при изрично въведената забрана ползваните от л.св. електронни устройства да поддържат безжична комуникация, обосновава, че оспореният отказ за предоставяне на л.св. М. Х. на компютър е постановен в съответствие и при правилно приложение на закона.

В писмена молба жалбоподателят прави искане да бъде отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), на основание чл. 267, § 3 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), за тълкуването на т.14,ал.1 от ХОПЕС от гл.т на начина, по който следва да се приложи за осъществяване на регламентираното в хартата право на образование.

Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства съдът приема за установено следното от фактическа страна:

На 23.02.2026 г., от жалбоподателя в настоящото производство – М. Г. Х., е депозирана молба вх. рег. № 112-90-467#1 от 23.02.2026 г. до Началника на Затвора – Стара Загора. Формулираните в молбата в тази връзка искания се свеждат до нарушени права за неосигуряване от страна на затвора [населено място] достъп до компютър с цел самообразованието му.

От справка вх. № 3963 от 05.06.2026 година се установи следното: Един лишен от свобода престира труд в библиотеката на затвора, а другият е в методическия кабинет на Инспектори „СДВР“. В библиотеката се използва специализиран софтуерен продукт за картотекиране на цялата налична литература, вземането и връщането на книги от осъдени лица. Компютърната конфигурация е ограничен само за тази дейност. В работата по подготовката на издавания в затвора вестник „Н.“ също се използва компютър. Един лишен от свобода използва вградената програма за текстообработка “Word” под надзора на Инспектор „Пробация“, назначен за редакция на вестник „Н.“. Лишеният от свобода, извършващ тази дейност, е член на редакционен екип на вестник „Н.“ и председател на СЗО (самодейни затворнически органи). Тези компютри нямат достъп до интернет и не са свързани към вътрешни мрежи. При подготовката на печатното издание компютърът се използва като пишеща машина поради липса на такива. Лишените от свобода не принтират, не свалят и не запазват на памет (вътрешна и външна). След изготвяне на файла се сваля от Инспектор „Пробация“, като осъдени лица нямат достъп до него, въпреки че вестникът се разпечатва и се дава на осъдените за ползване. Периодично се преглежда за нерегламентирани файлове от старши експерт „Информационни технологии“ в Затвора Стара Загора. Тези компютри не са с образователна цел, а за нуждите на администрацията. В училище „Поп Минчо Кънчев“ има компютри за изучаване на предмета „Информационни технологии“. В обектите за стопанска дейност на ДП „ФЗД“ са налични компютри, които отново посредством специализиран софтуерен продукт обслужват стокооборота и финансите. През 2018 - 2019 г. е имало компютър във II ЗПС за ползване от осъдените, с позволението на тогавашния началник. При извършено претърсване на 15.10.2019 г. на общото помещение на Зона с повишена сигурност ІІ в тоалетното казанче на санитарния възел в помещението били открити укрити неразрешени вещи с неустановен притежател - отвертка 1бр., клещи 1бр„ ключ №10 1бр. (констатирано с ДЗ №3115/16.10.2019г. на Затвора - Стара Загора). След констатираното нарушение било разпоредено на ст. експерт ИТ А. М. да направи проверка и на инсталираната в същото помещение компютърна конфигурация, която установила, че на компютъра е наличен неразрешен софтуер. В контекста на гореизложеното във връзка с предприети мерки за обезпечаване на сигурността в Зоната с повишена сигурност и изискванията относно информационната сигурност в затвора, както и с цел превенция на нови нарушения, с разпореждане на Началника на затвора на осъдените на доживотен затвор, настанени в ЗПС II, е преустановен достъпът до въпросната компютърна конфигурация и същата е демонтирана от помещението. От тази дата не е предоставян компютър предвид сигурността в зоната и създаването на предпоставки за злоупотреба с компютър.

С оспорения в настоящото съдебно производство акт на Началника на Затвора – Стара Загора, обективиран в уведомление от 25.02.2026 г. след разглеждане на подадената от М. Х. молба, е отговорено, че в списъка на разрешените вещи не се допуска притежанието и ползването на компютърна конфигурация съгласно заповед №ЛС-04-268/12.06.2022 година на министъра на правосъдието.

Така постановеният акт на Началника на Затвора – Стара Загора имплицитно съдържа и отказ да бъде признато правото и респ. да бъде разрешен на л.св. М. Х. достъп до компютърна конфигурация.

По допустимостта на жалбата:

Правото на жалба възниква и може да бъде упражнено при наличието на определени процесуални предпоставки, които обуславят и процесуалната допустимост на съдебното производство. По аргумент от нормата на чл.159, т.1 от АПК една от предпоставките за възникване и съществуване правото на жалба, от категорията на абсолютните, за които съдът следи служебно, е наличието на акт, подлежащ на съдебно оспорване по реда на АПК. Подлежащи на съдебно обжалване са административните актове (индивидуални, общи и подзаконови нормативни), доколкото не са изключени от приложното поле на действие на АПК, респ. с изрична нормативна разпоредба по отношение на тях не е установено изключение от общия принцип за съдебен контрол за законосъобразност на административната дейност и на постановяваните в хода на нейното осъществяване актове.

За извършването на преценка дали един акт представлява индивидуален административен акт по см. на чл.21 от АПК, от значение е от кой орган и в какво качество е направено волеизявлението; съдържанието и характера на това волеизявление; насочеността на правния ефект и следващите се от акта правни последици. В случая без съмнение обективираното в обжалвания акт волеизявление на Началника на Затвора – Стара Загора, имплицитно съдържащо отричане на заявеното от л.св. предоставяне на достъп до компютър представлява волеизявление на административен орган по см. на §1, т.1 от ДР на АПК, при упражняване на властнически административни правомощия (по чл.15, ал.1, т.4 от ЗИНЗС и чл.15, ал.1, т.6 във вр. с чл.40, ал.2, т.4 от ЗИНЗС - за спазването на законността в затвора и за осигуряване на условия за реализиране и упражняване правата на осъдените). Съдържанието на волеизявлението сочи на отричане на заявеното от Х. право за предоставяне на компютър, което определя това волеизявление като индивидуален административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност по реда на АПК, съгласно §4б от ДР на ЗИНЗС.

С оглед на което оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално допустимо.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл.146 от АПК, приема, че разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Обжалваният административен акт е постановен от материално компетентен орган - Началника на Затвора - Стара Загора, при упражняване на нормативно регламентирани правомощия по чл.15, ал.1, т.4 от ЗИНЗС и чл.15, ал.1, т.6 във вр. с чл.40, ал.2, т.4 от ЗИНЗС, като съдържа изискуемите се реквизити по чл.59, ал.2 от АПК, вкл. възприетите от Началника на Затвора – Стара Загора като релевантни факти и обстоятелства за обосноваване на отреченото/отказаното право на лишения от свобода да му бъде предоставен компютър.

Относно съответствието на обжалвания административен акт с материалния закон:

В националното законодателство правното положение, вкл. правата и задълженията на лишените от свобода лица, е правно регулирано с нормите на Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража и Правилника за прилагане на закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража. В глава девета, раздел първи от ЗИНЗС и в Глава втора, раздел първи на ППЗИНЗС изчерпателно са изброени правата на лишените от свобода. Анализът на приложимата национална правна уредба обуславя еднозначен извод, че по отношение на лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ в пенитенциарните заведения, липсва нормативно регламентирано право да притежават/ползват компютър. С разпоредбите на чл. 122 от ЗИНЗС и чл.82, ал.7 от ППЗИНЗС нормативно е делегирана компетентност на Министъра на правосъдието да утвърждава списък на разрешените вещи и предмети, които осъдените и задържаните по реда на НПК лица, настанени в затворите, поправителните домове и затворническите общежития, могат да държат при себе си и да ползват. В утвърдения със Заповед № ЛС-04-268 от 12.06.2022г. на Министъра на правосъдието на основание чл. 122 от ЗИНЗС и чл.82, ал.7 от ППЗИНЗС списък на разрешените лични вещи и предмети, които задържаните и лишените от свобода лица, настанени в затворите, могат да получават, ползват и държат при себе си или на определените за целта места, не е предвидено като допустимо притежаването/ползването/държането на компютър при изрично въведено изискване ползваните от л.св. електронни устройства да не поддържат безжична комуникация. С оглед на което правилно и в съответствие с приложимата нормативна регламентация на л.св Х. е отказано предоставяне на компютърна конфигурация.

Противно на твърдяното от жалбоподателя, липсва основание да се приеме, че правото на лишените от свобода на достъп до компютър произтича от „европейското законодателство“ и съответно че ограничаването това право съставлява нарушение на чл. 14,ал.1 от ХОПЕС. На първо място правното положение на лишените от свобода не представлява област, по отношение на която ЕС да разполага с изключителна компетентност да законодателства и да приема правно обвързващи актове, поради което очевидно няма как да е налице твърдяното нарушение.

Обжалваният отказ за предоставяне на л.св. М. Х. на компютър, обективиран в Уведомление от 25.02.2026 г. на Началника на Затвора – Стара Загора, не води до засягане, ограничаване или нарушаване на произтичащи от националната правна уредба, от европейското законодателство или от ЕКПЧОС права на лишения от свобода. Следва да се отбележи, че произнасянето с оспорения административен акт е във връзка с подадената от Х. молба, като както беше посочено, формулираното в жалбата оплакване и направеното в тази връзка искане се свежда до осигуряване на достъп до компютър с цел самообучение. В сезиращата административния орган жалба липсва формулирано от л.св. М. Х. искане да му бъде разрешено закупуването със собствени средства, държането и ползването на пишеща машина, поради което няма формиран и обективиран отказ на Началника на Затвора – Стара Загора в оспореното Уведомление от 25.02.2026г. за държане/ползване на пишеща машина, който отказ да подлежи на контрол за законосъобразност в настоящото съдебно производство. В тази връзка предмет на съдебен контрол по делото е конкретното произнасяне на административния орган с Уведомление от 25.02.2026 г. за отказ за предоставяне на достъп до компютър, като материалната законосъобразност на отказа се преценява от гл.т на заявеното и обоснованото със сезиращото искане право, вкл. от гл.т на предметното съдържание и посочените цели на искания разрешителен административен акт.

При установената по делото липса на произтичащо от националното или от европейското законодателство на нормативно регламентирано право за лишения от свобода на достъп до компютър и кореспондиращо правнообвързващо задължение за пенитенциарната администрация да осигури такъв достъп за посочената цел – самообразование, съдът приема, че оспореният отказ, обективиран в Уведомление от 25.02.2026г. на Началника на Затвора – Стара Загора, е постановен и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби.

С оглед на гореизложеното жалбата се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Неотносимо към предмета на спора е обстоятелството дали в затвора [населено място] са налични компютри, след като затворническата администрация няма задължение да предоставя на лишените от свобода компютри.

По искането на жалбоподателя за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз на основание чл. 267, § 3 от ДФЕС за тълкуването на т.14,ал.1 от ХОПЕС):

Съгласно разрешението, дадено в Решение на Съда (голям състав) от 6 октомври 2021 година по дело С-561/19, член 267 от ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, трябва да изпълни задължението си да сезира Съда с повдигнат пред нея въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, освен ако не установи, че този въпрос е ирелевантен, разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от Съда или правилното тълкуване на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение. Съответно в националното законодателство с разпоредбата на чл. 628 от ГПК (субсидиарно приложима по силата на препращането по чл.144 от АПК) е регламентирано, че когато тълкуването на разпоредба от правото на Европейския съюз или тълкуването и валидността на акт на органите на Европейския съюз е от значение за правилното решаване на делото, българският съд прави запитване до Съда на европейските общности. Съответно нормата на чл. 629, ал. 3 от ГПК предвижда, че съдът, чието решение не подлежи на обжалване, винаги отправя запитване за тълкуване, освен когато отговорът на въпроса произтича ясно и недвусмислено от предишно решение на Съда на Европейските общности или значението и смисълът на разпоредбата или акта са толкова ясни, че не будят никакво съмнение.

Въз основа на горното следва изводът, че предпоставка за отправяне на преюдициално запитване е кумулативното наличие на следните условия: да се иска тълкуване на разпоредба от правото на Европейския съюз; тази разпоредба да е приложима пряко или косвено към спора пред националния съд; искането да се основава на правната и фактическата обстановка по спора пред националния съд, т.е въпросът да е релевантен към предмета на спора; искането да е от значение или да е необходимо за правилното решаване на делото.

Действително съгласно чл. 14 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС ) всеки има право на образование, както и достъп до професионално и продължаващо обучение, като това право включва възможността да се получи безплатно задължително образование.

Същевременно съгласно чл. 53 от Конституцията на Република и България и чл. 2 от протокол първи към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКПЧ) никой не може да бъде лишен от право на образование.

Националното законодателство по този въпрос се съдържа в ЗИНЗС, ППЗИНЗ и Правила за условията и реда за образование, обучение и квалификация на лишените от свобода, обвиняемите и подсъдимите, настанени в местата за лишаване от свобода (Правилата), утвърдени със заповед на главния директор на ГДИН. Съгласно ЗИНЗС в местата за лишаване от свобода се осъществяват образователни, обучителни и квалификационни дейности, в които всички лишени от свобода имат равен достъп. Училищата в местата за лишаване от свобода се откриват, преобразуват и закриват от министъра на образованието и науката по предложение на министъра на правосъдието - чл. 160. Учебните планове и учебните програми се утвърждават при условията и по реда на Закона за предучилищното и училищното образование- чл. 161, ал. 1. За нуждите на училищата в местата за лишаване от свобода Министерството на правосъдието осигурява и предоставя собствен сграден фонд - чл. 161, ал. 4. На задължително обучение в училищата към местата за лишаване от свобода подлежат лишените от свобода до 16-годишна възраст (чл. 162, ал. 1 от ЗИНЗС), а тези, навършили 16-годишна възраст, се обучават в училищата по тяхно желание (чл. 162, ал. 2 от ЗИНЗ). Образователните, обучителните и квалификационните дейности в местата за лишаване от свобода включват: 1. общо и професионално образование; 2. професионално обучение; 3. ограмотителни и професионални курсове; 4. социално образование. Формите, в които се осъществяват дейностите по ал. 3, са: 1. дневна; 2. вечерна; 3. задочна; 4. индивидуална; 5. самостоятелна.

Постъпилите като обвиняеми или подсъдими се включват в организираните образователни и квалификационни дейности в съответното място за лишаване от свобода, където са настанени- чл. 133, ал. 4 от ППЗИНЗС.

Съгласно раздел II т. 4 пр. 7 от Правилата, посочени по-горе, лишените от свобода, които не подлежат на задължително обучение, при изявено от тяхна страна желание, могат да бъдат включени в учебната дейност при условията и реда на Министерството на образованието и науката. Същите се записват за ученици в училището към съответния затвор. Изключение правят случаите, когато учебното заведение не предлага съответната образователна степен, професионална квалификация или форма на обучение.

Съгласно раздел IV т. ЗЗ от Правилата, за да бъдат преведени в друг затвор за включване в учебната дейност, лишените от свобода следва да отговарят на следните изисквания:

• да имат остатък от изтърпяване на наказанието не по-малък от 6 месеца към 15 септември на съответната година, необходим за завършване на първия учебен срок;

• да не са системни нарушители на дисциплината, установените правила и норми в местата за лишаване от свобода, да не е налице психологическа несъвместимост и конфликти с учители, служители или осъдени, обвиняеми и подсъдими, или да не са налице други важни съображения, свързани с ресоциализацията, безопасността и сигурността в местата за лишаване от свобода;

• да не са изолирани в единична килия без право на участие в колективни мероприятия към началото на годината или започването на квалификационния курс;

• да не са обвиняеми и подсъдими, обвинени за престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода над 15 години или доживотен затвор;

• да не са обвиняеми и подсъдими, които грубо или системно нарушават установения ред, с което застрашават сигурността в затвора.

Лицата, които не отговарят на посочените изисквания, както и доживотно осъдените, настанени в зоната за повишена сигурност, могат да бъдат включени в самостоятелна форма на обучение при условия и ред, определени от Министерството на образованието - раздел IV т. 34 от Правилата. В този смисъл в ЗИНЗС не е предвидено задължение на затворническата администрация да осигурява самообучение на лицата при липса на квалификационен курс и липса на определено за това помещение. Действително в практиката си ЕСПЧ, отчитайки променящите се възгледи в пенитенциарната политика, допуска възможности за задочни курсове, курсове по радио или дистанционно обучение. Такива опции обаче българското национално законодателство не предвижда. Този законодателен подход е израз именно на държавната политика в областта на изпълнение на наказанията с оглед автономията на Република България да регламентира тип образование за затворниците, от което да не следват неприемливи последици за изпълнението на наказанието. Съдържащите се в посочените по-горе нормативни актове обосновават извод, че националният законодател изисква поведението на лишените от свобода да е съобразено с действащото законодателство и правилата в местата за лишаване от свобода като предпоставка за включване в обучение или курсове за професионална квалификация.

Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2, предл. четвърто от АПК, Старозагорският административен съд