Решение № 1189 от 12.6.2024 г. на Районен съд - Бургас по дело № 781/2024 г.

Производството е образувано е по жалба на С. И. Б. с ЕГН •••••••••• и С. И. Е. с ЕГН ••••••••••. Обжалват решение на Общинска служба по земеделие – Созопол с № 7200-О/10.01.2023 г., по преписка вх.№ 2749. Твърдят нищожност на решението, респективно същото било незаконосъобразно – решението е немотивирано, което преставлявало неспазване на изисквания за форма, въведени с нормата на чл.59, ал.2 от АПК. Административният орган не е посочил каквото и да било фактическо основание за постановяване на оспореното решение. Счита, че въобще не били налице основания за обезщетяване на жалбоподателите по реда на чл.10б от ЗСПЗЗ, доколкото не били налице пречки за възстановяване на собствеността им в стари реални граници. Не било спазено изискването и по чл.27а от ППЗСПЗЗ, като не ставало ясно как е определена стойността на земята, респективно стойността на определеното обзещетение. При условията на евентуалност се иска отмяна на всички решения като незаконосъобразни. Претендират се и разноски. Конституираната насрещна страна по жалбата – Общинска служба по земеделие – гр. Созопол, изразява становище в насока неоснователност на подадената жалба и релевираните със същата доводи. Съдът, като взе предвид изложените в жалбата доводи и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Жалбата е процесуално допустима, тъй като липсва срок за прогласяването на нищожност на един административен акт /чл.149, ал.5 от АПК/, при наличието на правен интерес, който в случая за жалбоподателите произтича от качеството им на наследници на правоимащото лице С. Е. Л- Постановените по реда на ЗСПЗЗ решения на Поземлените комисии /понастоящем Общински служби по земеделие/ са индивидуални административен актове и следва да отговарят на условията за законосъобразност на един административен акт, т. е. да са постановени от компетентен орган, в предвидената от закона форма, да са спазени процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването им и да са съобразени с целта на закона – чл.146 от Административно - процесуалния кодекс /АПК/. Според чл. 149, ал. 5 АПК административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето. В жалбата си жалбоподателите отправят твърдения именно за такива пороци на административните актове, което обуславяло тяхната нищожност. Следователно и на това основание жалбата се явява допустима, доколкото въпросът за нищожността може да се повдига без ограничение във времето. Отделно от изложеното, съдът следи и служебно за пороци на административния акт, обуславящи неговата нищожност. По отношение на правния интерес, съдът намира, че такъв е налице, доколкото жалбоподателите винаги имат правен интерес от установяване на недействителността на административния акт, дори и същият да удовлетворява частично отправеното искане, доколкото по този начин се игнорира всякакво съмнение относно неговата действителност. По същество: Обжалваното решение е административен акт, издаден от Общинска служба по земеделие – Созопол, като правното основание за неговото издаване е чл.27а, ал.1 от ППЗСПЗЗ. Съгласно чл. 19а, ал. 4 от ЗСПЗЗ производството по обезщетяване на собствениците преминава през следните фази: 1. Решение по чл. 19, ал. 8 от ППЗСПЗЗ за определяне правото на обезщетение на собствениците по реда на чл. 10б, чл. 10в и чл. 35 от ЗСПЗЗ, в което се посочва стойността на обезщетението; решението се съобщава на заинтересуваните лица по реда на Гражданския процесуален кодекс и подлежи на обжалване по отношение на стойността на дължимото обезщетение в 14-дневен срок чрез общинската служба по земеделие пред районния съд; 2. решение по чл. 19, ал. 17 от ППЗСПЗЗ за определяне начина на обезщетението - със земя и/или поименни компенсационни бонове; 3. Решение за обезщетяване на собствениците с конкретна земеделска земя. Всяко едно от постановените решения следва да е влязло в сила и да е придобило статут на стабилен индивидуален административен акт, преди да се издаде следващото решение, т. е процедурата е задължителна за спазване. Именно с обжалваното понастоящем решение се приключва процедурата по обезщетяване на собствениците. В самото Решение №7200-О от 10.01.2024 г. е посочено, че същото е издадено въз основа на решение №2749 от 06.01.2000 г. по чл.19, ал.8 от ППЗСПЗЗ за определяне на правото на обезщетение и Решение №6С от 17.01.2005 г. по чл.19, ал.17, т.1 от ППЗСПЗЗ за определяне начина на обезщетяване и плана за обезщетяване по чл.19, ал.18 от ППЗСПЗЗ. Следва да се посочи, че такива решения не са представени в рамките на настоящото производство, въпреки дадените в тази насока указания. Нещо повече, видно от направените в рамките на настоящото производство твърдения, всъщност основанието на издаването на оспореното решение е Решение №5ч от 17.01.2005 г. за стойността на обезщетението със земя и/или с поименни компенсационни бонове на собствениците по реда на чл.19, ал.17, т.1 от ППЗСПЗЗ. Последното пък е издадено на основание Решение №2749 от 14.03.2000 г. за определяне на правото на обезщетение по преписка №2749 от 06.01.2000 г. Видно е, че по делото липсват административните актове, които поставят основата за издаването на административният акт по чл.27а, ал.1 от ППЗСПЗЗ. Нещо повече, би могло да се направи и извод, че всъщност административният акт стъпва на други решения, различни от посочените в самия него, което от своя страна също се явява особено съществен порок, който е пречка същият да породи валидни правни последици. В сходна насока са и констатациите на вещото лице по допусната съдебно – техническа експертиза, което поради липсата на представени решения, посочени в обжалваното, е в невъзможност да направи оценка по изискванията на Наредбата за реда за определяне на цени на земеделските земи, както и да направи преценка за равностойността по смисъла на пар.1к от ППЗСПЗЗ. Следва да се посочи, че съдебната практика трайно приема, че следва да са налице влезли в сила административни актове по чл. 19, ал. 8 от ППЗСПЗЗ и по чл. 19, ал. 17 от ППЗСПЗЗ, като в тази насока и по делото следва да са представени доказателствата за тяхното връчване на правоимащите лица или поне на заявителя. В развилото се пред настоящия съд производство е недопустимо да се ревизират постановените предходни решения, но за да се произнесе по предмета на решението по чл. 27а, ал.1 от ЗСПЗЗ, съдът следва да установи, че тези решения вече са породили правните си последици и са стабилни актове, а в случая тази предпоставка е останала нереализирана. В оспореното решение по чл. 27а, ал.1 от ППЗСПЗЗ липсва и констатация, че решенията въз основа на които се издава са влезли в сила, а както се посочи и такива решения изобщо не са представени по делото, въпреки указанията на съда в тази насока, както и разпределената доказателствена тежест. Затова при липса на влязъл в сила акт, предпоставящ издаването на обжалваното решение за процесния имот, е невъзможен контролът, дължим на основание чл. 27а ал.1 за съответствие в стойността на признатото и получено обезщетение /В този смисъл Решение № 1980 от 23.11.2017 г. на АдмС - Бургас по к. адм. д. № 1972/2017 г., Решение № 1813 от 3.11.2017 г. на АдмС - Бургас по к. а. д. № 1515/2017 г. и др./. Липсата на предписаното от закона правно основание за постановяване на административния акт, каквото в случая е изискването на закона относно нуждата от влезли в сила решения по чл. 19, ал. 17 от ППЗСПЗЗ и чл. 19, ал. 8 от ППЗСПЗЗ е особено съществен порок за валидното действие на административния акт, който във всички случаи обосновава неговата нищожност, за което съдът следи служебно /В този смисъл Решение № 16202 от 30.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 6358/2009 г., IV о./. По тези съображения, административният акт следва да се прогласи за нищожен, а преписката следва да се върне на административния орган за произнасяне по заявлението. По делото е направено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, но следва да се посочи, че съгласно чл.8, ал.1 от Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие по административни дела с определен материален интерес възнаграждението се определя по реда на чл. 7, ал. 2. В настоящият случай съдът намира, че материалният интерес следва да се определи въз основа на посочената с обжалваното решение стойност на имота, тоест 1000 лв. При това положение, съдът съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, намира, че следва да бъде намалено претендираното от ответната страна адвокатско възнаграждение, действително заплатено на ищците от 1000 лв. на 500 лв. /при установен в чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата минимум от 400 лв./. Искането за присъждане на разноски следва да бъде уважавано, в размер на сумата от 1300 лева за направените от С. Е. разноски, които са 500 лв. за изплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие и 800 лв. за депозити за вещи лица по допуснатите по делото експертизи. Искането за присъждане на разноски следва да бъде уважавано, в размер на сумата от 500 лева за направените от С. Б. разноски, които за изплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от горното, Районен съд – Бургас