Решение № 231 от 13.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 6084/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. С решение № 20080013/20.02.2023 г., постановено по гр.д.№ 35 871/2020 г. по описа на СРС, II ГО, 52 състав, е признато за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК, че „Б.Р.И.“ ЕООД, ЕИК ••••••• дължи на „Ю. 2000“ ООД на основание чл.327, ал.1 ТЗ сумата 9 101, 26 лева, представляваща стойността на доставени стоки и материали, формирана като сбор от издадените кредитно известие № ••••••••••/22.12.2015 г. и фактури № ••••••••••/18.03.2014 г., № 1000022628/21.03.2014 г., № 1000022817/27.03.2014 г., № 1000023187/09.04.2014 г. и № ••••••••••/17.04.2014 г., заедно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ЗЗД – 24.08.2017 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 24.04.2018 г. по ч.гр.д.№ 58 198/2017 г. на СРС, ГО, 58 състав. Със същия съдебен акт ответникът „Б.Р.И.“ ЕООД е осъден да заплати на ищеца „Ю. 2000“ ООД на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 1 346, 09 лева – направени разноски в производството. Срещу така постановеното съдебно решение е депозирана въззивна жалба от ответника „Б.Р.И.“ ЕООД. В същата се поддържа, че обжалваното първоинстанционно решение е неправилно на едно единствено основание, а именно: че съдът не е дал достатъчна възможност на страните за решаване на спора със спогодба /съдебна или извънсъдебна/. Наведени са доводи, че не се спори, че ответникът е признал дължимостта на претендираната от ищеца сума с представеното по делото сключено между страните извънсъдебно споразумение, в което страните са разписали начина и сроковете на заплащането на претендираната сума; че действително ответникът не е успял да заплати договорената според споразумението вноска в посочения срок, но същият е заявил чрез процесуалния си представител, че това се дължи на временно моментно финансово затруднение, като в последното съдебно заседание е поискал само още едно отлагане на делото, за да може да осъществи намерението си за плащане, но съдът не е уважил това искане и е решил делото без да вземе предвид възможността за решаване на спора чрез споразумение или спогодба. Сочи се, че това процесуално действие на първоинстанционния съд е неправилно, тъй като съгласно принципите на ГПК и съдебната практика съдът винаги следва да се стреми към доброволно решаване на спора като самият съд следва да указва и на напътва страните към подобен начин за решаване на спора, в допълнение към което е отразено и че съгласно чл.249 ГПК съдът обезсилва постановеното от него решение, ако преди влизането му във сила страните заявят, че са се спогодили и молят да се прекрати делото. Моли съда да отмени изцяло обжалваното решение. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „Ю. 2000“ ООД, гр.София, в който същата е оспорена с инвокирани съображения, че изложените в нея твърдения са неверни и неоснователни, като се поддържа, че подадената жалба цели да продължи да отлага във времето момента на плащане на дължимата се сума, както и че предвид демонстрираното досега поведение на длъжника считат, че няма да се появи желание и възможност в същия да погаси задълженията си независимо от извънсъдебното признание на иска с подписаното на 19.08.2021 г. споразумение. Моли съда да остави въззивната жалба без уважение и да потвърди решението на СРС. Софийски градски съд като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, като по отношение на същото не намира приложение нито едно от изключенията, визирани в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в жалбата доводи. Първоинстанционният съд е сезиран с положителен установителен иск, заявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.327 ТЗ за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспореното от длъжника „Б.Р.И.“ ЕООД вземане, за което по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение в полза на „Ю. 2000“ ООД. Оспорването на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК, обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл. 422 ГПК /в т.см. и решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по гр.д.№ 801/2011 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или погасяват това спорно право. Настоящата инстанция като съобрази изискванията на закона, становищата на страните и ангажираните по делото доказателства – по отделно и в тяхната съвкупност, напълно спо-деля изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на заявеното вземане по чл.327 ТЗ в приетия в решението размер от 9 101, 26 лева, ведно със законната лихва от 24.08.2017 г. до окончателното й заплащане, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с доводите във въззивната жалба съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения: По силата на разпоредбата на чл.327, ал.1 ТЗ при търговската продажба купувачът е длъжен да заплати цената при предаване на стоката или на документите, които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго, за което по делото не са налице данни. В конкретния казус е установено, че страните в процеса са обвързани от договор за търговска продажба с предмет: доставка на тръби за канал и ПЕ флекс адаптор в посочените във фактури № ••••••••••/ 18.03.2014 г., № 1000022628/21.03.2014 г., № 1000022817/ 27.03.2014 г., № 1000023187/09.04.2014 г. и № ••••••••••/17.04.2014 г. видове, количества и единична цена. Горното е видно от ангажираните по делото писмени доказателства, касаещи издаването и отчитането на фактурите, приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза /ССЕ/ на вещото лице И.И., неоспорено в процеса, подписаното между съконтрагентите на 19.08.2021 г. споразумение, в което е обективирано извънсъдебно признание на „Б.Р.И.“ ЕООД относно дължимостта на вземането – предмет на спора, както и направеното в проведеното на 17.11.2021 г. открито съдебно заседание в първа инстанция признание на иска и на задължението от страна на процесуалния представител на длъжника „Б.Р.И.“ ЕООД. В хода на производството въззивникът не е ангажирал доказателства за пълното изпълнение на това негово задължение относно претендирания остатък от 9 101, 26 лева /установен в производството с изслушаната ССЕ пред СРС и подписаното споразумение на 19.08.2021 г./, както към момента на предаване на процесните стоки, така и впоследствие. Неоснователни са наведените от жалбоподателя доводите за допуснато съществено процесуално нарушение от решаващия състав на първоинстанционния съд. В откритото съдебно заседание, проведено на 17.11.2021 г., по искане на процесуалния представител на ответника „Б.Р.И.“ ЕООД на последния е предоставена възможност да представи доказателства за извършено плащане по споразумението, във връзка с което делото е било отложено за 08.12.2021 г. В това съдебно заседание не са представени доказателства за погасяване на дълга от страна на жалбоподателя, като неговият пълномощник е направил изрично изявление, че доверителят му има желание, но няма възможност да плати. Искане за ново отлагане на делото не е инвокирано, като не е постановяван и твърденият от възивника отказ от страна на първоинстанционния съд. Съгласно разпоредбата на чл.152 ГПК протоколът от заседанието е доказателство за извършените в съдебното заседание съдопроизводствени действия, като неустановените в него такива се смятат за неизвършени. За пълнота на изложението следва да се посочи и че по делото нито се твърди, нито се установява да е релевирана процедура по реда на чл.151 ГПК относно този протокол. Ирелевантни към предмета на спора са наведените в жалбата доводи, касаещи нормата на чл.249 ГПК. Същата е неприложима в конкретния случай. Изложените съображения обуславят извод, че в полза на ищеца съществува вземане в размер на 9 101, 26 лева, представляващо остатък от цена по договор за търговска продажба, за което са издадени фактури № ••••••••••/18.03.2014 г., № 1000022628/21.03.2014 г., № 1000022817/27.03.2014 г., № 1000023187/09.04.2014 г., № ••••••••••/17.04.2014 г. и кредитно известие № ••••••••••/22.12.2015 г., предвид което предявеният положителен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.327, ал.1 ТЗ за тази стойност е изцяло основателен. Поради съвпадение на изводите на двете съдебни инстанции относно изхода от разглеждането на спора, атакуваното решение като правилно следва да бъде потвърдено. При приетия изход на делото на основание чл.78, ал.1 ГПК на жалбоподателя не се дължат разноски за въззивната инстанция. Поради липсата на искане по чл.78, ал.3 ГПК от страна на въззиваемата страна съдът не дължи произнасяне на това основание. Воден от горното, Съдът