Решение № 1618 от 11.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7424/2025 г.

Производството е въззивно – по реда на чл. 258 и следващите от ГПК. С решение № 6675 от 14.04.2025 г., постановено по гр. д. № 41731/2024 г. по описа на Софийския районен съд, 181 състав, на основание чл. 143, ал. 2 от СК П. П. Д. е осъден да заплаща на малолетния К. П. Д., действащ чрез своята майка и законен представител Р. Н. Б., месечна издръжка в размер на 500,00 лева, считано от 11.07.2024 г. до настъпване на законна причина за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от деня на забавата до окончателното изплащане, като е отхвърлена претенцията за заплащане на добавка към издръжката на основание чл. 143, ал. 6 от СК. В частта относно присъдената издръжка е допуснато предварително изпълнение на основание чл. 242, ал. 1 ГПК. Ответникът е осъден да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 720,00 лева - държавна такса върху присъдената издръжка. Недоволен от така постановеното решение е останал ответникът в първоинстанционното производство и въззивник в настоящото - П. П. Д., който обжалва същото частично. В подадената въззивна жалба се излагат доводи, че решението е непълно, тъй като съдът се е произнесъл единствено по въпроса за издръжката, без да уреди отношенията между родителите по отношение на детето, включително режима на лични отношения между бащата и малолетния К. П. Д.. Навеждат се оплаквания и относно присъдените съдебни разноски. По отношение на присъдената издръжка въззивникът не оспорва определения от съда размер от 500 лева месечно, като сочи, че същата сума е заплащал доброволно и преди постановяване на решението. Твърди обаче, че съдебното решение следва да породи действие едва след влизането му в законна сила, а не от датата на подаване на исковата молба, за да не се допуска дублиране на извършените плащания. Моли за допълване на решението с произнасяне относно режима на лични отношения между бащата и малолетния К. П. Д., отмяната му в частта относно съдебните разноски, както и постановяване на издръжката с действие след влизане на решението в сила. В хода на съдебното дирене, въззивникът, чрез процесуалния си представител, поддържа въззивната жалба единствено относно началния момент от който се дължи така присъдената издръжка, като оспорва малолетният ищец да има специални потребности, налагащи определяне на издръжка за него в по-висок размер или на добавка към издръжката. Сочи, че въпросите относно мерките за упражняване на родителските права са уредени между родителите, като родителите и детето трайно живеят извън страната, а през учебната 2025/2026 г. малолетният е започнал обучението си като ученик в първи клас в италианско начално училище. Моли съда да постанови решение, с което да уважи така уточнената жалба. Окончателното си становище излага в писмени бележки, където излага и доводи за размера на присъдената в полза на детето издръжка, като счита същата за завишена и несъобразена с нуждите на детето, възможностите на бащата, а по отношение на началния момент от който се дължи същата – с извършените до момента от въззивника плащания. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК малолетният ищец в първоинстанционното и въззиваема страна в настоящото производство- К. П. Д., действащ съгласно чл. 28, ал. 4 от ГПК чрез своята майка и законен представител Р. Н. Б., а двата чрез процесуалния си представител са подали писмен отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва като недопустима в частта относно искането за произнасяне по режима на лични отношения между бащата и детето, а в останалата част - като неоснователна. Излага се становище, че първоинстанционният съд се е произнесъл в рамките на предмета на делото, който е бил ограничен до претенция за присъждане на издръжка, като въпросът за упражняване на родителските права и режимът на лични отношения на детето с неотглеждащия го родител не е бил въведен с надлежно предявен иск. Поддържа се още, че не са налице предпоставки за допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК. По отношение на началния момент и размера на издръжката се сочи, че жалбата е неоснователна, като се твърди, че не е доказано въззивникът да е изпълнявал доброволно задължението си за издръжка в претендирания размер. Оспорват се и доводите относно липсата на специални потребности на детето, като се поддържа, че първоинстанционният съд правилно е определил размера на издръжката. В хода на съдебното дирене и независимо от направеното уточнение на жалбата, поддържа заявеното становище за недопустимост на въззивната жалба. Излага и становище за неоснователност на жалбата в поддържаната и уточнена от въззивника част. Моли съда да постанови решение, с което да остави същата без разглеждане, респективно – без уважение. Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице, имащо интерес от обжалването, като отговаря на изискванията на чл. 261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима съгласно направеното уточнение в частта си досежно началния момент от който се дължи заплащане на така присъдената издръжка, като в тази си част следва да бъде разгледана по същество. С оглед предмета на въззивна проверка, очертан в жалбата и съобразно направените уточнения в съдебно заседание, първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е отхвърлена претенцията на малолетния ищец по чл. 143, ал. 4 от СК – за осъждане на ответника да заплаща добавка към присъдената в полза на малолетния месечна издръжка за покриване на негови изключителни нужди, както и в частта досежно размера на присъдената в негова полза издръжка. За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното : Първоинстанционното производство е било образувано по предявени от Р. Н. Б., действаща като майка и законен представител на малолетния К. П. Д., искове срещу П. П. Д. с правно основание чл. 143, ал. 2 от СК, съединен с иск по чл. 143, ал. 4 от СК - с искане за осъждане на ответника да заплаща на малолетния ищец месечна издръжка в размер на 500 лева, считано от датата на исковата молба, заедно с добавка към издръжката в размер на 150 лева месечно, до настъпване на причини, обуславящи изменение или прекратяване на издръжката, с лихви и разноски. В исковата молба се излагали твърдения, че родителите на малолетния ищец К. П. Д., роден на •••••••• г. са живели на съпружески начала без сключен граждански брак, от което съжителство е роден той. Сочи се, че ищецът и родителите му са живели в Италия, като към края на месец март 2024 г. родителите му са се разделили, при което той останал с майка си, а на 29.03.2024 г. двамата се върнали в България, където живеели на постоянния си адрес в гр. София. Излагат се твърдения, че след раздялата бащата изпращал месечно сумата от 250 лева за издръжка на детето, както и допълнително 150 лева, представляващи половината от месечната такса за логопед, но тези средства били крайно недостатъчни с оглед възрастта на детето, неговите ежедневни потребности и необходимостта от специализирани грижи. Ответникът работел в Италия като шофьор на камион и получавал месечно възнаграждение в размер на около 2 500 евро, докато майката работела на трудов договор на четиричасов работен ден с месечно възнаграждение в размер на 466,50 лева. Поискано е ответникът да бъде осъден да заплаща на малолетното си дете чрез неговата майка и законен представител месечна издръжка в размер на 500 лева, както и месечна добавка в размер на 150 лева за логопед, считано от 29.03.2024 г., ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване. Претендирали присъждане на сторените деловодни разноски. В законоустановения срок ответникът П. П. Д. не е подал отговор на исковата молба, не е взел становище по предявения иск и не е направил доказателствени искания. Същият не се е явявал в проведените по делото съдебни заседания и не е изразявал становище по съществото на спора. За да постанови обжалвания съдебен акт, първоинстанционния съд приел за установена следната фактическа обстановка: От събраните по делото доказателства се установявало, че страните са родители на малолетния К. П. Д.. По делото била представена етапна епикриза от „Детско психично здраве“ ООД, от която се установявало, че при детето е налице разстройство на експресивната реч, като се препоръчвало провеждане на занимания с логопед, психолог и ерготерапевт. Представен бил и амбулаторен лист от 05.08.2024 г., от който било видно поставянето на същата диагноза. От представения трудов договор № 001 от 14.05.2024 г. съдът приел, че майката работела в „Томми“ ЕООД на четиричасов работен ден с основно възнаграждение в размер на 466,50 лева. От приетите по делото справки от НАП и НОИ се установявало, че за периода от месец май 2024 г. до месец декември 2024 г. тя реализирала средномесечно брутно възнаграждение в размер на 466,50 лева. От изисканите служебно справки от НАП и НОИ по отношение на ответника не се установявало същият да има действащо трудово правоотношение или да получава доходи от труд или пенсия. В исковата молба се сочело, че ответникът работи в Република Италия като шофьор на камион, но доказателства в тази насока не били ангажирани. Съдът съобразил възрастта на детето и обичайните му потребности от храна, облекло, обувки, медицински грижи и условия за нормално физическо и психическо развитие, както и установеното здравословно състояние - разстройство на експресивната реч, за което се препоръчвала логопедична терапия. При така установените факти първоинстанционният съд приел, че месечните нужди на детето възлизат на около 500,00 лева, като отчел минималния размер на издръжката към момента на приключване на съдебното дирене и обстоятелството, че ответникът е в трудоспособна възраст. С решението си съдът уважил иска с правно основание чл. 143, ал. 2 СК и осъдил ответника да заплаща на малолетното си дете чрез неговата майка месечна издръжка в размер на 500,00 лева, считано от датата на подаване на исковата молба - 11.07.2024 г., до настъпване на законна причина за изменението или прекратяването , ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, като на основание чл. 242, ал. 1 от ГПК допуснал предварително изпълнение на решението в частта относно издръжката. Съдът отхвърлил като неоснователна претенцията по чл. 143, ал. 6 СК за заплащане на добавка към издръжката в размер на 150,00 лева месечно за логопед. Ответникът бил осъден да заплати държавна такса върху присъдената издръжка в размер на 720,00 лева. Настоящият състав на Софийски градски съд, Гражданско отделение, след като взе предвид становищата на страните, събраните в двете съдебни инстанции доказателства, прецени ги по реда на въззивното производство и съобрази приложимия закон и по свое убеждение, приема за установено следното : Въззивният съд споделя установената в първоинстанционното производство фактическа обстановка относно наличието на родствена връзка между въззивника, малолетния въззиваем К. П. Д., действащ чрез своята майка Р. Н. Б., както и обстоятелството, че непосредствените грижи за детето се полагат от неговата майка, размера на реализираните от родителите доходи и нуждите на детето към приключване на устните състезания, включително, произтичащи от установеното за него здравословно състояние, като същата се установява от събраните по делото писмени доказателства. Във въззивното производство е представено удостоверение, издадено от училищния управител на Начално училище Карпането в Република Италия, от което се установява, че през учебната 2025/2026 г. малолетният въззиваем е записан и посещава 1С клас в същото учебно заведение. Други относими доказателства за твърденията на страните не са ангажирани във въззивното производство. При тази фактическа установеност, съдът достигна до следните изводи от правна страна : Жалбата е неоснователна по изложените в нея доводи. Въззивният съд изцяло споделя изводите, изложени в мотивите към обжалвания съдебен акт, не счита за нужно да ги преповтаря, а препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК, правейки ги по този начин част от своя съдебен акт. С оглед уточнението на въззивната жалба, спорният въпрос е ограничен единствено до началния момент от който въззивникът дължи заплащане на издръжка за малолетния си син в присъдения размер. Съобразно това, съдът не следва да обсъжда доводите в жалбата, касаещи липсата на произнасяне на първоинстанционния съд относно мерките за упражняване на родителските права, местоживеенето на детето, и режимът на лични отношения с неотглеждащия го родител, както и относно размера на присъдената в полза на детето издръжка. Следва да се отбележи, че първоинстанционният съд не е бил сезиран с искове по чл. 127, ал. 2 от СК, като правилно не се е произнесъл по въпросите относно упражняването на родителските права, местоживеенето на детето и режимът на лични отношения с неотглеждащия го родител. Постановявайки обжалваното решение, първоинстанционният съд се е произнесъл по всички искове, с които е бил сезиран, като е постановил допустимо и валидно решение. Не следва да бъдат обсъждани и доводите относно наличието или отсъствието на специални потребности на детето, доколкото претенцията по чл. 143, ал. 4 от СК – за определяне на добавка към издръжката на детето, поради наличието на негови изключителни нужди, е отхвърлен и в тази си част, решението, като необжалвано от страните е влязло в сила. На следващо място, размерът на присъдената издръжка не се оспорва с въззивната жалба, поради което същият не е предмет на въззивна проверка. Доводи за неправилно определяне на размера на издръжката за първи път се излагат в открито съдебно заседание, както и представените от въззивника писмени бележки, като липсва правна възможност този въпрос да бъде поставен след изтичане на срока за обжалване на решението от същата страна. Предвид това тези доводи не следва изобщо да бъдат обсъждани, тъй като са извън предмета на въззивна проверка. Все пак, тук въззивния съд намира за необходимо да обоснове, че не споделя изводите на първоинстанционният съд, че за цялостната издръжка на ищеца месечно е необходима сумата от 500 лева, която в цялост следва да се поеме от бащата. Въззивният съд приема, че за цялостната издръжка на малолетния месечно е необходима сумата от 750 лева, в която сума участието на бащата е правилно определено. Следва да се отбележи, че в първоинстанционното производство въззивникът е бездействал, не е оспорил иска по чл. 143, ал. 2 от СК по размер, като с жалбата практически е признал изцяло иска за издръжка на малолетния си син по размер, като възраженията му са относно началния момент от който същата се държи. Съобразно това, единствения спорен въпрос по делото е началният момент, от който се дължи издръжката. Първоинстанционният съд правилно е присъдил издръжката, считано от датата на подаване на исковата молба – 11.07.2024 г., съобразно заявения от ищеца петитум. Издръжката не е определена служебно от съда, а в рамките на направеното искане. Поради това оплакването, че същата не следвало да се присъжда от този момент, е неоснователно. Доводите за извършени плащания също не обуславят неправилност на решението. Евентуално извършените плащания следва да бъдат отчетени при изпълнението на съдебния акт и погасяване на задължението, но не и към правилността на постановеното решение в обжалваната част. Неоснователно е и оплакването относно възложените в тежест на въззивника разноски - държавна такса за образуване на делото и върху присъдената в полза на малолетното дете издръжка. Съгласно чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът по иск за издръжка, при осъждането си за такава, дължи дължимата държавна такса, която се определя в размер на 4 % върху тригодишните платежи на присъдената издръжка. В случая искът по чл. 143, ал. 2 СК е уважен изцяло, поради което правилно първоинстанционният съд е осъдил ответника да заплати държавна такса върху присъдената издръжка. Не може да бъде споделен довода, че решението ползва и двамата родители, поради което разноските следва да бъдат разпределени помежду им. Следва да се отбележи, че се касае за производство, в което ищец е малолетното дете, а майката няма качеството на страна, а е само негов представител, поради което липсва правна възможност същата да носи отговорност за разноските в производството. Отделно от това, по силата на закона – чл. 83, ал. 1, т. 2 от ГПК ищците по искове за издръжка са освободени от внасянето на такси и разноски по делата, а при уважаване на исковете, същите възлагат в тежест на ответника. В хода на въззивното производство не се събраха доказателства, които да разрушат убеждението на въззивния съд в правилността на обжалваното решение. Решението е валидно и допустимо. Съдът не констатира противоречие на същото с материалния закон, както и съществени процесуални нарушения, допуснати в производството пред Първоинстанционния съд. Съобразно изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на въззивния съд, с тези на първоинстанционния съд, настоящият въззивен състав намира, че първоинстанционното Решение следва да бъде оставено в сила в обжалваната от въззивника част. Съдът не е сезиран с претенции от страните за присъждане на сторени деловодни разноски, като не дължи служебно произнасяне по този въпрос. Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, Гражданско отделение, IІ - ри брачен въззивен състав, на основание чл. 271, ал. 1, изречение 1, предложение първо от ГПК