Решение № 77 от 29.4.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 538/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК, образувано по Въззивна жалба вх. №263883/26.07.2023 г., подадена от „В.-04“ЕООД, чрез адв. К. Б., срещу Решение №260029/18.06.2023 г. по гр.д.№459//2019 г. на ПОС, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове за обезщетение за претърпени имуществени вреди от допуснато от В.а.с. (ВАС) и от Н.а.п. (НАП) нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС). Поддържа се, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като ПОС не се е произнесъл по предявения иск и не е дал защита по предявения предмет, а недопустимо „преразглежда“ административно-правния казус от гледна точка на националния ЗДДС. В мотивите липсва анализ на фактическата обстановка, нито е извършена съпоставката й с цитираните решения на СЕС в исковата молба. С оглед на това се иска решението да бъде обезсилено, а делото – върнато на първостепенния съд за произнасяне по предявения иск. Релевирани са оплаквания за неправилност на обжалваното решение, постановяването му при съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Заключенията на ПОС, че ищецът е бил недобросъвестен, противоречат на твърденията на самите ответници. Неправилно са приложени разпоредбите на Директива 2006/112 /ЕО. Правото на приспадане може да бъде отказано, само ако са налице „обективни данни“, че данъчнозадълженото лице е знаело, или е трябВ.о да знае, че сделката, на която основава правото си на приспадане, е част от данъчна измама/злоупотреба с ДДС, извършена надолу или нагоре по веригата. Сочи се съдебна практика на СЕС по сходни казуси, инкорпорирана в решения на СЕС по преюдициални дела С-80/11 и С-142/11; С-324/11; С-285/11; С-642/11; С-643/11; С-78/12; С-18/13; С-123/14; С-159/14, от която се извежда извод, че основанията на ответниците да откажат правото на данъчен кредит противоречат на принципите на данъчен неутралитет, правна сигурност и пропорционалност. Оспорва се факта на получаване на услугите, като в тази връзка изискването на националното законодателство за предаване на родовоопределените вещи, за да е налице прехвърляне на правото на собственост, е неприложимо към понятието „доставка на стоки“ от гледна точка на чл.14 §1 от Директива 2006/112, съгласно даденото от СЕС тълкуване в т.33 от решението по делото „Е. – К“. С решението на СЕС от 12.юни, 2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11 се приема, че данъчната администрация не може да изисква от данъчнозадълженото лице да провери дали издателят на фактурата, във връзка с която иска да упражни право на приспадане на ДДС е разполагал със стоките, предмет на доставката и бил ли е в състояние да ги достави, нито може да откаже да признае на данъчнозадълженото лице право да приспадне от ДДС, на който е платец, дължимия или платен данък, за предоставените му услуги, поради това, че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите доставчици е извършил нарушение, без да доказва че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябВ.о да знае, че сделката, от която черпи правото си на данъчен кредит, е част от данъчна измама. Аргументи в този смисъл жалбоподателят извлича и от решение по дело С-18/13 и други, подробно цитирани исковата молба решения на СЕС. Данъчните власти неправилно, и в противоречие с приложимото право на ЕС са отказали право на приспадане на данъчен кредит на ищеца, възлагайки в негова отговорност да провери кадровата, техническата и материалната обезпеченост на преките си доставчици, и тълкувайки в негова вреда обстоятелствата, че част от документите, съставени от неговите преки доставчици, не били коректно издадени и не съдържали всички законови реквизити, както и че те пропуснали да представят поисканите от данъчните власти документи. От това за ищеца са настъпили значителни вреди, поради което ответникът НАП носи отговорност за тяхната обезвреда. Отговорността на ответника ВАС ищецът претендира на основание неспазването на върховенството на правото на ЕС и на задължителната практика на СЕС по тълкуването и прилагането му, при постановяването на Решение №6533/02.06.2016 г. на ВАС, с което се оставя в сила Решение №1138/04.06.2015 г. на ПАС за отхвърляне на жалбата на ищеца против съставения му РА. ВАС е игнорирал, че при доказателствена тежест за данъчните власти, не е доказано по несъмнен начин наличието на „обективни данни“ за измама и/или злоупотреба. Възложил е непосилен доказателствен стандарт на ищеца, при който е приел, че сделките, сключени между дружеството – ищец и неговите доставчици били „нереални“. Когато правораздава като касационна инстанция, ВАС следва да следи служебно за съответствието на първоинстанционното решение с материалния закон, а при съмнение относно правилното приложение на принципите на правото на ЕС, е следВ.о да отправи преюдициално запитване до СЕС. От прилагането на тази неправилна концепция ищецът е претърпял значителни вреди, които ВАС следва да обезщети. Нарушенията, извършени от двамата ответници са „явно кВ.ифицирани“ – т.е. „достатъчно съществени“, тъй като ответниците е следВ.о да осигурят в съответната им сфера на компетентност спазването на правото на ЕС и да откажат служебно да приложат национална норма, която нарушава нормите на приложимото право на ЕС. Независимо, че от гледна точка на националния закон ответниците са дейстВ.и законосъобразно, те е трябВ.о да съобразят поведението си с приложимото право на ЕС. Извършените нарушения от двамата ответници пряко са довели до имуществените и неимуществените вреди, претърпени от ищеца, чиято обезвреда той претендира в това производство, тъй като при прилагане на правните стандарти съобразени с приложимото право на ЕС, вредите не биха настъпили за ищеца. Размерът на претърпените от ищеца имуществени вреди е установен от приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза и от представените по делото документи. Ищецът претендира и лихвите върху претендираната сума за обезщетение, от момента на внасянето на начислената сума в бюджета, до окончателното изплащане на обезщетението. Дружеството търпи и неимуществени вреди, които следва да бъдат обезщетени съобразно изведените от ВКС примерни критерии в посочената от жалбоподателя релевантна практика на ВКС. В конкретния случай тези вреди са установени по делото чрез разпит на свидетели. Настоява се за отмяна на обжалваното решение, и постановяване на ново, с което да бъдат уважени предявените искове. Прави се искане за присъждане на разноските, направени в производството пред двете съдебни инстанции.

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна с правен интерес, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима и редовна от външна страна, и подлежи на разглеждане.

Преписи от въззивната жалба са връчени на насрещните страни – НАП и ВАС, както и на контролиращата страна Окръжна прокуратура – П.. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх. №264277/04.09.2023 г., подаден от Н.а.п., чрез гл.юрк. Б. Ш.. Поддържа се становище за неоснователност на въззивната жалба – обжалваното решение е правилно, законосъобразно, и съответстващо на събраните по делото доказателства. Относно отговорността за действията на национален съд от последна инстанция СЕС използва термина „очевидно нарушение“, който трябва да бъде тълкуван ограничително. В случая правото на данъчен кредит е уредено в ЗДДС в съответствие с Директива 2006/112/ЕО на Съвета, и то възниква при определени в нея предпоставки. Принципът на неутралитет на ДДС налага да се допусне приспадането, дори и при неизпълнение на някои от формалните изисквания, стига да са изпълнени материалноправните предпоставки, но когато данъчната администрация безспорно разполага с цялата необходима й информация, за да установи последните. В конкретния случай не са спорни формалните, а само материалноправните предпоставки за възникване на правото на приспадане на данъчен кредит по спорните фактури, по които доставчиците на ищеца не са били открити и не са представили изисканите им от данъчната администрация документи относно реалното осъществяване на процесните доставки. Ето защо, ПОС обосновано приема, че ответниците НАП и ВАС не са извършили твърдяното нарушение на правото на ЕС, и не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на държавата по чл.4§3 от ДЕС. Неоснователни са доводите, че НАП и ВАС са игнорирали задължителна съдебна практика, като са лишили ищеца от правото на приспадане на данъчен кредит – правото на данъчен кредит не произтича от съдебната практика, а от конкретните факти, установени в административното и съдебно производство по обжалване на РА. Предявената претенция следва да се основава на конкретно нарушение от НАП и ВАС на норми на Директива 2006/112/ЕО, свързани с фактическия състав на възникването и упражняването на правото на данъчен кредит като право, и неговото упражняване. В исковата молба не е конкретизирано такова нарушение. Неоснователни са оплакванията за недопустимост на обжалваното решение, поради постановяването му по непредявен иск, както и за липса на „адекватни“ мотиви. Доводът на жалбоподателя относно знанието за данъчна измама и злоупотреба с права, е отречен от съдебната практика, доразвита от СЕС в последващи решения – Решение от 11.11.2021 г. по дело С-281/2020 г., решение от 09.12.2021 г. по дело С-154/2020 г. и Решение от 02.03.2023 г. по дело С-664/2021 г. По искането за отправяне на преюдициално запитване се взема становище за неговата неоснователност, тъй като поставеният въпрос вече е разрешен в т.38 от мотивите на Решение от 11.11.2021 г. по дело С-281/2020 г., т.33 от мотивите на решението по дело С- 154/2020 г., и т.44 и 45 от мотивите на Решение от 21.11.2018 г. по дело С-664/16. По отношение на претенцията за вреди от заплатени адвокатски хонорари и юрисконсултски възнаграждения се поддържа, че същите не съставляват пряка и непосредствена последица от административното и съдебно обжалване на РА. Съдебните разноски не произтичат от нарушение на европейски правни норми, а са присъдени с влезли в сила съдебни решения след законосъобразно проведен съдебен процес. Ищецът недопустимо смесва основанията за търсене на отговорност – вредите от отказан данъчен кредит са поради нарушена европейска правна норма, а вреди под формата на адвокатски хонорар настъпват при отменен незаконосъобразен акт, а такъв не е налице. По отношение на претенцията за неимуществени вреди ищецът не посочва как точно е определен размерът им, с което се възпрепятства правото на защита на ответника. Тъй като ищецът е юридическо лице, очевидно не може да изпитва болки и страдания, а не се сочат други неимуществени права, които са засегнати от потвърдения ревизионен акт. Относно допустимостта на претенцията за неимуществени вреди, предявена от юридическо лице, е образувано тълкувателно дело №1/2023 г. на ВКС и ВАС, по което все още не е постановено решение. Поради неоснователност на главните претенции, неоснователни са и акцесорните претенции по чл.86 от ЗЗД за лихви. По изложените съображения се настоява за оставяне на въззивната жалба без уважение и потвърждаване на обжалваното решение. Заявява се претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съобразно приложен списък по чл.80 от ГПК.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК във вр. чл.62, ал.2 от ГПК е постъпил и Отговор на въззивна жалба вх.№264781/13.10.2023 г., подаден от В.а.с., чрез юрк. П. Д., редовно упълномощена съгласно приложено към отговора пълномощно. Поддържа се допустимост, но неоснователност на въззивната жалба. Не е налице твърдяното процесуално нарушение – в мотивите си съдът е обсъдил всички релевантни доводи и е изложил ясни съображения кои от тях приема за основателни и защо. По същество решението е правилно, тъй като не са налице кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране на отговорността на ВАС на соченото основание. В съответствие с т.32 от Решение на СЕС от 06.12.2012 г. по дело С- 285/11 г., преценката за наличие на условията за възникване на правото на данъчен кредит се извършва от националната юрисдикция, в съответствие с правилата за доказване, установени в националното право, въз основа на цялостна преценка на всички елементи и фактически обстоятелства по делото. В случая ВАС е приел, че по делото не се установява наличието на материалната предпоставка за възникване на правото на данъчен кредит – доставките, въз основа на които данъчнозадълженото лице претендира право на приспадане, не са реално осъществени. За да обоснове своя извод, съдът е извършил цялостен анализ на всички обстоятелства и доказателства, като крайният му извод е недоказаност на данъчното събитие. В случая правото на приспадане е отречено, тъй като самото ревизирано дружество не разполага и не представя доказателства, от които да се установи реалното извършване на фактурираните доставки, а не поради установени нередности у доставчиците му, които нередности са ценени само като косвено доказателство в подкрепа на извода за липса на реални доставки. Този подход е допустим, съгласно т.38 от мотивите на решение по дело С- 78/12 на СЕС. Борбата с данъчните измами, избягването на данъци и евентуалните злоупотреби е цел, призната и насърчавана от Директива 2006/112. При липса на облагаема доставка, добросъвестността на получателя е категорично изключена, което елиминира необходимостта от изричното обследване и доказване на този субективен елемент. Задължение да извърши преценка относно наличието на такива обективни данни съдът има в случаите, когато няма спор по отношение осъществяването на пряката доставка – т.е. когато са налице достатъчно убедителни доказателства, установяващи реалното извършване на доставката, но другите обективни данни по случая сочат наличието на данъчна измама. Правилен е изводът на първостепенния съд, че решението на ВАС не обективира нарушение на ПЕС, а още по-малко – такова с достатъчно явен и съществен характер. Липсата на този елемент от фактическия състав на отговорността, води до безпредметност на обсъждането на твърдения в исковата молба вредоносен резултат и причинна връзка между него и твърдяното нарушение. Настоява се за отхвърляне на въззивната жалба, като неоснователна. Заявява се претенция за присъждане на разноските за въззивното производство, съобразно приложен списък по чл.80 от ГПК.

При извършената служебна проверка на осн. чл.269 от ГПК съдът констатира, че обжалвания съдебен акт е постановен от съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма и е подписан, поради което е В.иден. Същият е постановен от компетентен съд, в допустимо производство.

Към датата на предявяване на иска 27.02.2019 г. във вътрешното ни право липсва специално уреден процесуален ред, по който да се реализира извъндоговорната отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушения на общностното право. По въпроса кой е процесуалният ред, по който трябва да бъдат разгледани исковете за реализиране отговорността на държавите – членки за вреди от нарушение на правото на ЕС, предявени преди изменението на ЗОДОВ от ноември 2019 г. е постановено Решение № 16 от 02.03.2021г. по гр.дело № 1914/20г.на Четвърто г.о. на ВКС. В него е прието, че според общото правило на чл. 14, ал. 1 ГПК всички граждански дела са подведомствени на гражданските съдилища. Споровете за отговорността на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на Европейския съюз са гражданскоправни и по общо правило те подлежат на разглеждане от гражданските съдилища по реда на ГПК. Разпоредбата на чл. 2в ЗОДВ, която урежда отговорността на държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС), е въведена с обнародването на ДВ бр. 94/29.11.2019 г. и е приета след подаване на исковата молба. Настоящият състав на съда намира, че предявеният иск е допустим и подлежи на разглеждане от гражданския съд, на основание § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗИД ЗОДОВ (ДВ, бр. 94/2019 г.). Правното основание на предявения в настоящото производство иск се извлича от нормата на чл. 4, § 3 ДЕС, във вр. с чл. 49 ЗЗД. По силата на принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, § 3 от ДЕС и в трайната практика на СЕС по въпросите за отговорността на държавите-членки за вреди, причинени от актове на националните съдилища, в рамките на своите правомощия всички органи на държавите членки, включително и административните и правораздавателните органи, имат задължението да гарантират спазването на нормите на правото на Съюза. Решенията по делата Francovich и Bonifaci и др. срещу Република Италия /обединени дела С-6/90 и С-9/90/ и Kubler /дело С-224/01/ утвърждават принципното правно положение, че всяка държава- членка е длъжна да възстанови вредите, причинени от нарушение на правото на ЕС, извършено от държавен орган, вкл. и от национален съд, действащ като последна инстанция. Практиката на СЕС има задължителен характер и нейното нарушаване също представлява нарушение, за което може да се ангажира отговорността на държава-член за вреди. Конкретно, въпросът за наличието на пасивна процесуално легитимация на НАП, в качеството на държавен административен орган по приходите, и ВАС, в качеството на национален съд, действащ като последна инстанция, при условията на пасивна солидарност, в качеството на процесуални субституенти на държавата, да отговарят по иск за обезщетение на вреди, претърпени в резултат от начисляване на недължимо данъчно задължение, е положително разрешен от ВКС в постановено Определение № 60574 от 05.07.2021 г. по гр. д. № 4703 / 2018 г. на ВКС, 4-то гр. отд., Определение №50272/11.12.2023 г. по гр.д.№2384/2022 г. на ВКС – 3-то гр.отд. и др. Настоящият състав приема това разрешение, тъй като отговорността на НАП, в качеството на административен орган по приходите, произтича /съобразно твърденията в исковата молба/ от неправилно прилагане на приложимото европейско право при административна дейност по начисляване и събирането на данъчни задължения, докато отговорността на ВАС произтича от действия и бездействия при правораздавателна дейност като съд от последна инстанция. Правото на ЕС подлежи на пряко приложение както при осъществяване на административната дейност на административните органи, така и в правораздавателната дейност на съдебните органи. Действията и бездействията на двамата ответници са различни по естеството си, но в своята съвкупност съставляват последователни елементи от твърдения от ищеца фактически състав на причиненото увреждане. Ето защо, на основание чл.53 от ЗЗД, предявяването на иска срещу двамата ответници, при условията на пасивна солидарност, е допустимо. Солидарността между двамата ответници произтича и от обстоятелството, че същите с евентуално неправомерните си действия или бездействия ангажират отговорността на един и същи правен субект – държавата, на основание чл.7 от КРБ.

Практиката на СЕС е обосноВ.а материалните предпоставки, при които може да се ангажира гражданската отговорност на държавата за вреди, претърпени вследствие неправилното прилагане и очевидно нарушаване на общностното право. Тези предпоставки включват: 1./ нарушение на правна норма на ПЕС, даваща права на частно-правни субекти; 2./ извършеното нарушение да е достатъчно съществено и явно и 3./ да съществува причинна връзка между претърпените вреди и това нарушение. Наведените фактически и правни твърдения на ищеца в исковата молба, с които се очертават правопораждащите предявеното материално право юридически факти, определят легитимацията на ищеца и ответниците в правния спор, предмет на делото.

По тези съображения, предявените искове са процесуално допустими, предявени от и срещу процесуално легитимирани страни, и разгледани по съответния процесуален ред от първостепенния съд, поради което постановеното първоинстанционно решение е допустимо.

По правилността на обжалвания съдебен акт, съдът намира следното:

С искова молба, депозирана на 27.02.2019 г., ищецът „В. 04“ЕООД е предявил обективно съединени искове, кВ.ифицирани с правно основание чл.4, §3 от ДЕС, против двама ответници – В.а.с. и Н.а.п., в качеството им на процесуални субституенти на държавата, като се иска от съда осъждането им в условията на солидарност, да заплатят на ищеца обезщетение за претърпени от него имуществени и неимуществени вреди от допуснато от двамата ответници неспазване на върховенството на правото на Европейския съюз и задължителната практика на СЕС по тълкуването и прилагането на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. във връзка с признаването на правото на ищеца, в качеството му на задължено лице по ЗДДС, да му бъде възстановен данъчен кредит. Твърди се нарушение на принципа на оправданите правни очаквания, като е отказано приспадане на данъчен кредит, при установяване на режим на обективна отговорност за правоимащото лице - без органът по приходите да е задължен да доказва въз основа на обективни данни, че данъчнозадълженото лице е знаело или е трябВ.о да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от стопанки субект нагоре по веригата за доставки. Сочи се нарушаване на принципа на пропорционалност, като за упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит държавата е предприела мерки, надхвърлящи необходимото за постигане на преследваните цели – предотвратяване избягването на данъчно облагане.

Предявени са искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди в общ размер на сумата 81 671, 83 лв., представляваща сбора от:

Сумата 69 647, 83 лв., представляваща непризнат на дружеството данъчен кредит по фактури от определени доставчици, съгласно Ревизионен акт №161303787/13.12.2013 г., издаден от началник сектор и главен инспектор по приходите при ТД на НАП – П., в общ размер на 52 209, 94 лева, която сума е определена като дължим данък върху добавената стойност, и са начислени върху нея лихви в общ размер от 17 437, 89 лв., като общият размер на начислените задължения за ДДС и лихви ищецът е бил принуден да заплати през 2016 г.; Сумата 7000 лв., представляваща направени разноски за адвокатски възнаграждения във връзка с инициираното производство по установяване на данъчни задължения и обжалването му по административен и по съдебен ред; Сумата 5 024 лв., представляваща юрисконсултски възнаграждения, които ищецът е бил осъден да заплати; Предявена е и акцесорна претенция в размер на 25 000 лв., представляваща законна лихва върху претендираното обезщетение в размер на сумата от 81 671, 83 лв., за периода от датата на плащане на сумите, до датата на предявяване на исковата молба /25.02.2019 г./. Предявен е и иск за сумата 4000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца от нарушението на правото на ЕС, поради загуба на репутация на коректен търговец в резултат от наложените запори във връзка с издадения ревизионен акт. Предявена е и акцесорна претенция във връзка с иска за обезщетение за неимуществени вреди, в размер на сумата 2200 лв., представляваща законна лихва върху главницата от 4000 лв., за периода от датата на издаване на ревизионния акт /13.12.2013 г./ до датата на предявяване на исковата молба /25.02.2019 г./. Заявена е и претенция за присъждане законна лихва за периода от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане, начислена върху главниците на претендираното обезщетение за имуществени вреди от 81 671, 83 лв. и претендираното обезщетение за неимуществени вреди от 4000 лв.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил Писмен отговор на искова молба вх. №278229/28.06.2021 г. от ответника В.а.с., с който се оспорват предявените искове по основание. Поддържа се, че не е налице нарушение на цитираната в исковата молба практика на СЕС, тъй като същата е неотносима към конкретния правен спор – в конкретния случай е прието, че липсва материалната предпоставка за приспадане на ДДС, тъй като доставката не е реално осъществена от издателя на фактурата. Не е налице и второто твърдяно нарушение, тъй не е налице неяснота относно приложението на съюзна разпоредба, приложима към спора, с който националният съд е сезиран - практиката на СЕС вече е дала отговор на идентичен въпрос в постановени решения на СЕС по дела С-392/09; С-95/07 и С-96/07; С-642/11; С-409/04, и пред ВАС не е бил повдигнат въпрос, нуждаещ се от допълнително тълкуване. Оспорва се твърдяната от ищеца претърпяна имуществена вреда. Поддържа се, че заплатените съдебни разноски в производството по обжалване на РА не представляват права на частноправните субекти, произтичащи от разпоредбите на правото на ЕС, и не са представени доказателства те да са били заплатени. Настоява се предявените искове да бъдат изцяло отхвърлени.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил Отговор на искова молба вх.№278267/28.06.2021 г., депозиран от Н.а.п.. В случай че предявените искове се приемат за допустими, се поддържа същите да са неоснователни. За да възникне право на възстановяване на данъчен кредит, е необходимо да се осъществи облагаема по ЗДДС доставка по смисъла на чл.6, ал.1 от ЗДДС. Директива 2006/112/ЕО и практиката на СЕС не ограничават възможностите на националния съд да изследва въпроса дали доставката е осъществена реално, и ако е осъществена, но се разминава с отразеното във фактурата, получателят е могъл да знае за това. При установена липса на реална доставка, е ирелевантна добросъвестността на лицето, което претендира възстановяване на данъчен кредит. В тежест на претендиращото данъчен кредит лице е да установи чрез пълно главно доказване наличието на предпоставките по чл.68 и чл.69 от ЗДДС за възникване на правото на данъчен кредит. Като не е осъществило достатъчно активно поведение в процеса на доказване, дружеството виновно е допринесло за твърдяното увреждане, поради което се релевира възражение по смисъла на чл.5 от ЗОДОВ за освобождаване от отговорност на ответниците по делото. По отношение на предявените претенции за вреди, изразяващи се в заплатени адвокатски хонорари и юрисконсултски възнаграждения, се поддържа липса на пряка причинна връзка с твърдяното нарушение на правото на ЕС, както и липса на вредоносен акт, тъй като разноските са направени за съдебно производство, в което обжалваният акт е потвърден, като законосъобразен. По отношение на претенциите за обезщетение за неимуществени вреди и за лихви върху претендираните главници на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди, се поддържа неоснователност на претенциите, тъй като не се сочи как е определен размерът им.

Съобразно изразените становища на ответниците в депозираните от тях отговори на исковата молба, страните по делото не спорят, че с Ревизионен акт №161303787/13.12.2013 г., издаден от началник сектор и главен инспектор по приходите при ТД на НАП – П., е отказано на ищеца право на данъчен кредит в размер на 52 209, 94 лв., като същата сума е определена за дължим ДДС и са начислени лихви в размер на 17 437, 89 лв. Правото на данъчен кредит е отказано във връзка с доставки по фактури, издадени от определени доставчици на ищеца, както следва:

От доставчици на стоки, представляващи резервни части за автомобил, гуми, масла и антифриз –....ЕООД; От доставчици на дизелово гориво – „...“ЕООД и „Б.“ЕООД;

Съгласно мотивите на ревизионния акт, правото на данъчен кредит е отказано, тъй като ревизиращият орган е приел за недоказано реалното извършване на документираните във фактурите доставки, изразяващи се в прехвърляне на правото на собственост върху стоки.

Не се спори, че така издаденият ревизионен акт е бил обжалван от ищеца пред директора на Дирекция „ОДОП“ на ЦУ на НАП – гр. П., и с негово Решение №199/25.02.2014 г. ревизионният акт е бил потвърден.

Ищецът обжалВ. ревизионния акт и по съдебен ред, и по жалбата му е било образувано адм.д.№875/2014 г. по описа на Административен съд – П.. С Решение №1138/04.06.2015 г. по адм.д.№875/2014 г. на Административен съд – П. жалбата на ищеца е отхвърлена, като ищецът е осъден да заплати на НАП разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 2 944 лв.

Ищецът обжалВ. Решение №1138/04.06.2015 г. по адм.д.№875/2014 г. на Административен съд – Пловдив пред В.а.с., който с Решение №6533/02.06.2016 г., постановено по адм.д. №8356/2015 г. на ВАС – Първо отделение, го оставил в сила.

Във връзка с повдигнатият пред съда правен спор, съдът намира за относимо следното от правна страна:

Практиката на СЕС приема, че отговорност на държавата за вреди, причинени от национална юрисдикция, постановила акт като последна инстанция, възниква само в изключителни случаи, при допуснато очевидно нарушение на приложимото право на Европейския съюз /така - решение от 30 септември 2003 г. по дело C-224/01, т. 53; от 13 юни 2006 г. по дело C-173/03, т. 32 и 42 и от 28 юни 2016 г. по дело С-168/15, т. 24/. Очевидно нарушение е налице в случаите, когато влязло в сила решение на национална юрисдикция е в противоречие с практиката на СЕС в съответната област на обществени отношения, както и при изземване на компетентност, предоставена от правото на ЕС на орган на ЕС /така решения от 25 ноември 2010 г. по дело C-429/09 и от 19 юни 2014 г. по дело C-501/12—C- 506/12, C-540/12 и C-541/12/. При произнасянето на съда относно наличието на очевидно нарушение на правото на ЕС е задължително да бъде посочено коя правна норма е нарушена и кое обосновава изключителност на случая /така в Решение № 17/05.03.2021 г. по гр.д. № 1457/2020 г. по описа на ВКС, VІ г.о./. В конкретния случай в исковата молба, по която е образувано производството, ясно са заявени нормите, за чието нарушаване се претендира отговорността на ответниците - разпоредбите на чл. 63, чл. 167, чл. 168, б.А и чл. 178, б.А, чл.220, т.1 и чл.226 от Директива 2006/112/ЕО на Съвета, уреждаща общата система на данъка върху добавената стойност, като се твърди, че ответниците неправомерно са отказали на ищеца право на възстановяване на данъчен кредит и са му начислили данък.

Общностното право и съдебната практика на ЕС обуславят възникването на правото на данъчен кредит с изискуемостта на данъка. Съгласно чл.167 от Директива 2006/112/ЕО правото на приспадане възниква по времето, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем. Според чл.63 от същата Директива данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени. Тези разпоредби са транспонирани в чл.25, ал.2 и ал.6 ЗДДС и чл.68, ал.2 от ЗДДС. Разпоредбата на чл.68, ал.2 от ЗДДС обуславя възникването на субективното публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Процесните норми от Директивата предоставят права на частноправните субекти, каквито са юридическите лица - търговци - право на данъчен кредит, и същите са приложими в случая /с тях на ищеца е предоставено правото на данъчен кредит, който му е отказан с РА, издаден от първия ответник, като национален административен орган по приходите, и окончателното съдебно решение, постановено от втория ответник – ВАС, като национална съдебна юрисдикция от последна инстанция/. Това означава, че е налично първото от кумулативните условия за ангажиране на отговорността на ответниците за нарушаване на правото на ЕС. Наличието на това условие не е в зависимост от директния ефект или пряката приложимост на съответната разпоредба. Това становище се извежда от решението на СЕС по съединени дела С-6/90 и С- 9/90 и др. Такъв извод е направен и по дело С-46/93 /точки 20-23/, където е посочено, че фактът, че дадена разпоредба от правото на ЕС е пряко приложима или не, няма отношение към режима на отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушаването на правото на ЕС.

Второто кумулативно изисквано условие за ангажиране на отговорността е наличие на съществено нарушение на правото на ЕС. За да осигури еднакво тълкуване на това условие, СЕС извежда в практиката си набор от критерии, които следва да бъдат взети предвид при преценката за наличие на това обстоятелство. Решаващият критерий е свързан със свободата на преценка на националния орган. Нарушението е достатъчно съществено, когато държавата членка при упражняване на функциите явно и тежко е нарушила правото си на преценка. Сред елементите, които националният съд, пред който е предявена претенцията за обезвреда, следва да вземе предвид при преценката за характера на нарушението, са: 1) степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма; 2) извинимият или неизвиним характер на евентуална грешка при прилагане на правото на ЕС; 3) умишленият или неумишлен характер на допуснатото нарушение или причиненото увреждане, 4) обстоятелството, че с действията си институция на ЕС може да е допринесла за неприемането, приемането или запазването в разрез с правото на Съюза на определени национални мерки или практики, включително неизпълнение на задължението на националната юрисдикция на задължението й за отправяне на преюдициално запитване по силата на член 267, параграф 3 ДФЕС. При всички положения нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област или когато националната институция е иззела компетентност в област, която правото на ЕС възлага в компетентност на негов орган.

Във връзка с твърдяното от ищеца нарушение на разпоредбите на Директива 2006/112, осъществено от ответника НАП, съдът намира следното от фактическа страна:

От приложения по делото Ревизионен акт №161303787/13.12.2013 г. /на л.118-130, т.2 от делото на ПОС/ се установява, че със същия се установяват задължения на „В. 04“ЕООД за периода от 01.12.2007 г. до 31.12.2012 г. в общ размер на 81 131, 42 лв., в това число и процесните задължения за ДДС в общ размер на 52 209, 94 лева, която сума е определена като дължим данък върху добавената стойност, и са начислени върху нея лихви в общ размер от 17 437, 89 лв. Мотивите за начисляването на тези задължения се установяват в приложения по делото Ревизионен доклад №1303787/25.09.2013 г. /на л.131-312, т.2 от делото на ПОС/, към които процесният РА препраща.

От ревизионният доклад /на л.132/ се установява, че през ревизираният период „В. 04“ЕООД е извършВ.о като основна дейност транспортни услуги със собствен товарен автомобилен парк и назначени шофьори на трудови договори. Седалището на дейността на дружеството е в гр. А.. За ревизирания период дружеството е имало В.иден лиценз за превоз на товари на територията на страната. Първичните счетоводни документи, по които фирмата е изпълнител и получател за периода, отговарят на изискванията на ЗС, ЗДДС и ППЗДДС, съдържат необходимите реквизити по чл.7 от ЗС и чл.112 от ЗДДС. Заведени са задължителни регистри – „Дневник за покупките“ и „Дневник за продажбите“, съгласно изискванията на чл.124, ал.1 от ЗДДС и чл.121 ППЗДДС. Информацията от регистрите се подава и на магнитен носител по параметри, определени от ППЗДДС. Доставките се регистрират чрез издаване на фактури. Разплащанията се извършват по банков път и касов път. Има регистрирано фискално устройство. Ревизията не е установила нарушения на закона за разплащанията в брой. В хода на ревизията, при проверка на счетоводните документи, е установено, че дружеството е упражнило правото си на приспадане на данъчен кредит по реда на чл.73, ал.1 от ЗДДС:

1. За сумата общо 4929, 60 лв. ползван данъчен кредит, по три фактури, издадени в периода м. септември, 2011 г.- м. ноември, 2011 г., за доставени от „А.“ЕООД автомобилни гуми, резервни части за „И.“ и резервни части и автомобилни гуми за „М.“;

2. За сумата 2532, 41 лв. ползван данъчен кредит, по 32 бр. фактури, издадени в периода от 08. декември, 2008 г. до 28. ноември, 2009 г., за доставено дизелово гориво от „...“ЕООД;

3. За сумата 4811, 80 лв. ползван данъчен кредит, по 3 бр. фактури, издадени в периода от 01.05.2010 г. до 08.09.2010 г. от „Б.“ЕООД, за доставени автомобилни гуми и резервни части;

4. За сумата 976 лв. ползван данъчен кредит по фактура, издадена на 24.01.2011 г. от „Б.“ЕООД, с предмет на доставката „резервни части за М.“;

5. За сумата 1012, 00 лв. ползван данъчен кредит по фактура, издадена на 27.07.2012 г. от „Б.С.К.“ЕООД за доставка на резервни части /турбокомпресор, радиатор, кормилна щанга/ за МАН;

6. За сумата 6006, 61 лв. ползван данъчен кредит по 20 бр. фактури, издадени в периода от 31.07.2008 г. до 31.08.2009 г. от „Б.“ЕООД, за доставка на дизелово гориво;

7. За сумата 3412, 00 лв. ползван данъчен кредит по 3 бр. фактури, издадени в периода от 17.02.2011 г. до 20.05.2011 г. от „Б.“АД, за доставка на резервни части и гуми;

8. За сумата 1600 лв. ползван данъчен кредит по фактура, издадена на 31.03.2011 г. от „В.П.Г.“ЕООД за доставка на 16 бр. автомобилни гуми;

9. За сумата 3830, 00 лв. ползван данъчен кредит по 2 бр. фактури, издадени през м. октомври, 2012 г. от „В.Т.“ЕООД, за доставка на резервни части за „М. 1840“ и за скоростна кутия „И.“;

10. За сумата 2208, 00 лв. ползван данъчен кредит по фактура, издадена на 25.06.2009 г. от „Г. к.“ЕООД, за доставка на 2 бр. автомобилни гуми;

11. За сумата 1490, 00 лв. ползван данъчен кредит по 2 бр. фактури, издадени на 20.10.2010 г. от „И.“ЕООД, за доставка на диференциал и скоростна кутия;

12. За сумата 2240, 00 лв. ползван данъчен кредит по фактура, издадена на 25.08.2009 г. от „Л.И.“ЕООД, за доставка на 2 бр. автомобилни гуми, масло и антифриз;

13. За сумата 880, 00 лв. ползван данъчен кредит по фактура, издадена на 05.08.2011 г. от „М Е.“ЕООД за доставка на резервни части за „М. 1840“;

14. За сумата 1000, 00 лв. ползван данъчен кредит по фактура, издадена на 14.06.2011 г. от „М.-П. Г.“ЕООД, за доставка на 10 бр. автомобилни гуми с размер 385/65/22, 5;

15. За сумата 831, 00 лв. ползван данъчен кредит по фактура, издадена на 28.10.2009 г. от „Н.“ЕООД за доставка на 5 бр. гуми;

16. За сумата 6195, 34 лв. ползван данъчен кредит по 3 бр. фактури, издадени в периода от 31.03.2009 г. до 08.05.2009 г. от „С.Е.М.“ЕООД, за доставени 23 бр. гуми 315/80/22, 5, колянов В. и бутала;

17. За сумата 2240, 00 лв. ползван данъчен кредит по 2 бр. фактури, издадени на 22.01.2010 г. и на 24.02.2010 г. от „ТД К.“ЕООД, за доставка на гуми, масло и антифриз;

18. За сумата 800, 00 лв. ползван данъчен кредит по фактура, издадена на 01.02.2012 г. от „Т.и.“ЕООД за доставка на комплект ризи, бутала и сегменти за автомобил „И.“;

19. За сумата 3200 лв. ползван данъчен кредит по два броя фактури, издадени на 26. И 27.

Септември, 2012 г. от „Ф.е.“ЕООД, за доставка на резервни части за „М. 1840“ и „И.“;

20. За сумата 2200, 00 лв. ползван данъчен кредит по 2 бр. фактури, издадени на 06.12.2011 г. и на 08.03.2012 г. от „Б. 19“ЕООД, за доставки с предмет „резервни части за М.“ и „резервни части и автомобилни гуми“;

На основание чл.45 от ДОПК са извършени насрещни проверки на доставчиците на дружеството:

Доставчици на стоки, представляващи резервни части за автомобил, гуми, масла и антифриз – „А.“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.к.к.“ЕООД, „Б.“АД, „В.П.Г.“ЕООД, „В.Т.“ЕООД, „Г. к.“ЕООД, „И.“ЕООД, „Л.И.“ЕООД, „М Е.“ЕООД, „М.п.г.“ЕООД, „Н.“ЕООД, „С.е.м.“ЕООД, „ТД К.“ЕООД, „Т.и.“ЕООД, „Ф.е.“ЕООД и „Б. 19“ЕООД; доставчици на дизелово гориво -„...“ЕООД и „Б.“ЕООД; доставчици на услуги (ремонт на превозни средства) - ЕТ“Б.С.“;

При извършените насрещни проверки от органа по приходите, са направени посещения на адреса за кореспонденция на всеки от доставчиците „А.“ЕООД, „...“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.к.к.“ЕООД, „Б.“АД, „В.П.Г.“ЕООД, „В.Т.“ЕООД, „Г. к.“ЕООД, „И.“ЕООД, „Л.И.“ЕООД, „М Е.“ЕООД, „М.п.г.“ЕООД, „Н.“ЕООД, „С.е.м.“ЕООД, „ТД К.“ЕООД, „Т.и.“ЕООД, „Ф.е.“ЕООД, „Б. 19“ЕООД, и „Б.“ЕООД. При посещенията на регистрираните адреси на дружествата не са открити нито офиси, нито лица, упълномощени да представляват дружествата-доставчици, нито други упълномощени да получават съобщения лица. Единствено при посещението на адреса на управление на фирма „М-Е.“ЕООД е открито лицето Т.К.Я., придобила всички дружествени дялове да дружеството около 3 месеца след издаване на фактурата, по която ищецът е ползВ. данъчен кредит, като проверяващите са констатирали, че същата е с лека умствена изостаналост и не разбира смисъла и значението на провежданите с нея разговори от данъчните органи. Изпратените по пощата уведомления до дружествата-доставчици са връщани, като непотърсени, а при изпращане на съобщения на електронните адреси /в случаите, в които дружествата са посочили такива/, не са върнати потвърждения за получаване на съобщенията. По този начин данъчните органи не са могли да извършат проверка в счетоводството на доставчиците относно предмета на доставките, начисляването на данъка, начина на разплащане, предходните доставчици, както и за наличието на техническа, технологическа и кадрова обезпеченост за извършване на доставките, проверката на стоковия поток до достигане на производител, мястото на товарене на резервни части и съхраняването им до момента на продажбата на „В. 04“ЕООД. Тогава данъчните органи са изискали от ревизираното лице „В. 04“ЕООД да представи документи и писмени обяснения за местонахождението на складовете, от където са закупени стоките; сключените с доставчиците договори във връзка с осъществените доставки; документи, съпътстващи стоките – стокови разписки, складови разписки, приемо-предавателни протоколи, пътни листове, товарителници и др.; справка за имената на лицата, извършили натоварването на стоките; фискални отчети или банкови извлечения за разплащането. В случай, че транспорта е извършен от „В. 04“ЕООД, са изискани обяснения дали дружеството притежава транспортни средства, от кои складове са натоварени стоките, къде е транспортирана стоката, как е осъществен контакта с фирмата – доставчик, къде са съставени фактурите и чрез кои лица са осъществени контактите с доставчика. Представляващият „В. 04“ЕООД е дал писмени обяснения - с едно и също съдържание по отношение на всички доставчици на резервни части, автомобилни гуми, масло и антифриз – че доставките са извършени с превоз и шофьор на съответния доставчик, до гр. А., като закупените части са разтоварвани в автосервиз на ЕТ“Б.С.“, с който „В. 04“ЕООД има сключен договор за извършване на ремонт, поради което служители и ресурси на „В. 04“ЕООД не са били ангажирани по повод доставките с товарене и разтоварване на стоките. Обяснено е, че между ищеца и дружествата-доставчици няма писмени договори, а доставките са осъществени след уговорки по телефона. Плащането по всички фактури било извършвано в брой. Представени са договори с ЕТ“Б.С.“ за поддръжка, техническо обслужване и ремонт на автомобили. В хода на извършената ревизия от ЕТ“Б.С.“ са изискани документи /копия от договори, издадени фактури, разписки, банкови документи и др. за ревизирания период/, както и писмени обяснения във връзка със сключените договори за техническо обслужване с „В. 04“ЕООД /мястото на извършване на техническото обслужване, назначени работници, ведомости за заплати/. В отговор на искането едноличният търговец Б.С. е представил сключени договори за техническо обслужване на „В. 04“ЕООД за периода 2008 – 2012 г., както и договор от 11.01.2001 г. с „А. БТ“АД за отдаване под наем на гаражна клетка в гр. А.. Същият е дал обяснения, че за извършените от него услуги не е издаВ. фактури, няма извършени плащания, а има уговорка с „В. 04“ЕООД срещу извършената сервизна услуга, „В. 04“ЕООД да му предоставя транспортна услуга.

При извършената проверка в информационните масиви на ТД на НАП относно всички доставчици /„А.“ЕООД, „...“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.к.к.“ЕООД, „Б.“АД, „В.П.Г.“ЕООД, „В.Т.“ЕООД, „Г. к.“ЕООД, „И.“ЕООД, „Л.И.“ЕООД, „М Е.“ЕООД, „М.п.г.“ЕООД, „Н.“ЕООД, „С.е.м.“ЕООД, „ТД К.“ЕООД, „Т.и.“ЕООД, „Ф.е.“ЕООД, „Б. 19“ЕООД, и „Б.“ЕООД/ е установено, че дружествата са дерегистрирани по ЗДДС по инициатива на данъчния орган скоро след издаване на фактурите /по отношение на доставчика „Б.“ЕООД дерегистрацията е преди издаване на фактурата, по която е ползван данъчен кредит/. За повечето доставчици е установено, че към момента на издаване на фактурите не са имали назначени работници по трудови договори /„А.“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.“АД, „В.Т.“ЕООД, „Л.И.“ЕООД, „М Е.“ЕООД, „Н.“ЕООД, „С.е.м.“ЕООД, „ТД К.“ЕООД, „Т.и.“ЕООД, „Ф.е.“ЕООД/ и не са подавани декларации обр.6. От дружествата „А.“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.к.к.“ЕООД, „Б.“АД, „В.П.Г.“ЕООД, „Г. к.“ЕООД, „Л.И.“ЕООД, „М Е.“ЕООД, „М.п.г.“ЕООД, „Н.“ЕООД, „С.е.м.“ЕООД, „ТД К.“ЕООД, „Т.и.“ЕООД, „Ф.е.“ЕООД и „Б. 19“ЕООД не са подадени ГДД по реда на чл.92 от ЗКПО за съответната година. Дружествата „А.“ЕООД, „...“ЕООД, „Б.“ЕООД, „Б.к.к.“ЕООД, „Б.“АД, „В.П.Г.“ЕООД, „В.Т.“ЕООД, „Г. к.“ЕООД, „И.“ЕООД, „Л.И.“ЕООД, „М Е.“ЕООД, „М.п.г.“ЕООД, „С.е.м.“ЕООД, „ТД К.“ЕООД, „Т.и.“ЕООД, „Ф.е.“ЕООД, „Б. 19“ЕООД, и „Б.“ЕООД не притежават превозни средства, с които биха могли да осъществят транспорта на стоките – предмет на фактурираните доставки. Всички издадени фактури за доставки на стоки, които се твърди да са осъществени с транспорт на доставчиците, не са придружени от товарителници, които задължително следва да придружават фактурата, съгласно чл.49, чл.50 и чл.53 от Закона за товарните превози. Установено е, че две от фактурите на „А.“ЕООД, по които „В. 04“ЕООД е ползВ. данъчен кредит, са придружени от касови бонове, издадени от фискални устройства, регистрирани в ТД на НАП за търговски обект „маса за плодове и зеленчуци“, който е дерегистриран, а третата фактура, по която „В. 04“ЕООД е ползВ. данъчен кредит, е придружена от касов бон, издаден от фискално устройство за обект „Хранителна борса“ в гр. С.З.. Фактурите, издадени от „Б. 19“ЕООД за доставка на резервни части и автомобилни гуми са придружени от фискални бонове, издадени от фискално устройство от търговски обект „ресторант“. Основната дейност на фирма „Ф.-е.“ЕООД, доставила на ищеца резервни части за автомобили „М. 1840“ и „И.“ по две фактури, е търговия с плодове и зеленчуци. Фирмите „Т.и.“ЕООД, „С.е.м.“ЕООД, „М.-П. Г.“ЕООД и „М-Е.“ЕООД изобщо нямат регистрирано фискално устройство, а фискалният бон към фактурата на „Н.“ЕООД и фискалните бонове към фактурите /3бр./, издадени от фирма „Б.“АД, са издадени от нерегистрирани фискални устройства. Фактурите, издадени от фирма „И.“ЕООД са придружени от фискални бонове, издадени от нерегистрирано фискално устройство, идентично с фискалното устройство, от което са издадени фискалните бонове към фактурите на „Б.“ЕООД. „Г. к.“ЕООД има регистрирани стационарни фискални устройства в търговски обекти в гр. Л. и гр. Г., а доставката по издадената фактура на „В. 04“ЕООД се твърди да е получена и платена в брой в гр. А.. Фактурите не са отразени в дневника за продажби и справка-декларация за съответния данъчен период от доставчиците „Б.“ЕООД и „Л.И.“ЕООД. Проверката е установила, че доставчиците „Б.“ЕООД, „Б. 19“ЕООД, „Ф.-е. 011“ЕООД, „Т.и.“ЕООД“М.-П. Г.“ЕООД, „В.П.Г.“ЕООД, “Б.С.К.“ЕООД, и „Б.“ЕООД имат незаплатени задължения за ДДС в особено големи размери. Длъжник за ДДС в особено големи размери е и предходния доставчик на „А.“ЕООД - фирма „К.“ЕООД.

При така събраните доказателства в ревизионното производство данъчните органи са констатирали относно доставените на „В. 04“ЕООД стоки:

• не са представени товарителници, придружаващи издадените фактури, които са задължително приложение към фактурите, съгласно чл.49, чл.50 и чл.53 от Закона за товарните превози;

• доставчиците, които ревизираното лице „В. 04“ЕООД твърди да са доставили стоките до обслужващия го автосервиз в гр. А. на ЕТ“Б.С.“, в действителност към момента на извършване на доставките не са притежаВ.и превозни средства, с които да осъществят превоза, а част от доставчиците не са разполагали и с работници, които да осъществява превоза и товарно-разтоварните дейности;

• съгласно сключените договори между „В. 04“ЕООД и ЕТ“Б.С.“ е предвидено заплащане на възнаграждение от „В. 04“ЕООД за извършените ремонтни услуги. Дори да се приеме твърдението на ЕТ“Б.С.“ за сключен между двете дружества договор за бартер на услуги, едноличният търговец е следВ.о да издаде на „В. 04“ЕООД фактура за извършената сервизна услуга, както и „В. 04“ЕООД е следВ.о да издаде на ЕТ“Б.С.“ фактура за извършената транспортна услуга, в случай, че такива са извършени. Такива фактури обаче не са представени нито от ЕТ“Б.С.“, нито от „В. 04“ЕООД, нито са представени протоколи за извършено прихващане на стойността на предоставените ремонтни услуги и предоставените транспортни услуги. Не са представени доказателства за реално вложени в ремонта автомобилни части, гуми и антифриз.

По отношение на доставчиците на гориво е установено, че „...“ЕООД има нафтопункт в гр. А., а „Б.“ЕООД има регистрирана бензиностанция в гр. П., но и двамата доставчици на гориво не притежават специални автомобили, с които биха могли да осъществяват превоз на течни товари, нито са представени доказателства за мястото на съхранение на течните горива до предаването им на „В. 04“ЕООД, не са представени декларации за съответствие с качеството на горивата, изисквани от чл.12 от Наредба за изискванията за качеството на горивата като приложение към всяка фактура за доставено гориво, липсват доказателства за произхода на горивата в нарушение на чл.4, ал.2 от Наредбата. Фактурите за доставките на гориво са придружени от касови бонове, издадени от касов апарат с фискална памет, който не отговаря на специалните изисквания за регистриране на сделки с гориво, и не съдържат информация за вида и количеството на доставеното гориво.

При така събраните доказателства в хода на ревизията, данъчният орган е приел, че липсват документираните доставки по смисъла на чл.6 от ЗДДС по издадените от посочените доставчици фактури. Така обсъдените обстоятелства касаят пряко дейността на ревизираното лице, съставляват липси на конкретни първични счетоводни документи, които проверяваното лице има вменени задължения да притежава /товарителници към фактурите, фактури за осъществена сервизна услуга и издадени насрещни фактури за транспортна услуга, ведно с пътни листове за осъществения транспорт, протоколи за прихващане, протоколи за вложени резервни части в ремонта, декларации за съответствие на качеството на горивото и др./, във връзка с надлежното документиране на всяка конкретна получена от него доставка. Констатираните обстоятелства относно преките доставчици – за последваща дерегистрация по ДДС, наличие на непогасени задължения за ДДС в особено големи размери, издадени касови бонове от нерегистрирани фискални устройства и такива, регистрирани на името на друг търговец, или регистрирани за търговски обект, находящ се в друго населено място и с търговска дейност с друг предмет, липса на назначени на трудови договори лица или неподадени декларации обр.6, неподадени справки-декларации по ДДС или неотразяване на издадените фактури в дневниците за продажби, както и установените обстоятелства относно непреките предходни доставчици, са обсъждани като допълнителни факти, подкрепящи изводите за липса на реално осъществени доставки. Въз основа на всички събрани данни и доказателства от органите по приходите, е изведен и обоснован извод за липса на данъчно събитие, което да е предмет на облагане с ДДС /“В съставения РД подробно са посочени какви доказателства са събрани в хода на ревизионното производство и след като същите са обсъдени, е направен обоснован извод за липса на доставка по фактурите от описаните по-горе доставчици. В тази връзка следва да се посочи, че за да възникне правото на данъчен кредит, първото и основно изискване на закона е наличието на облагаема доставка. Същата се свързва винаги с определен доставчик и се изразява в доказано изпълнение на облигационно отношение между страните, изразяващо се в прехвърляне на правото на собственост или извършването на услуга, което в настоящия случай не се доказва.“ – мотиви на стр.4 от РА на л.32 от адм.д. №2643/2017 г. на АС - Пловдив/. Тъй като е прието, че доставката не е реално извършена, не е признато правото на „В. 04“ЕООД на данъчен кредит на основание чл.70, ал.5 от ЗДДС във връзка с чл.6 от ЗДДС – не е налице право на данъчен кредит за данък, който е начислен неправомерно /“Липсата на реално осъществена сделка от своя страна води до извода, че предметът на стопанската операция, посочен във фактурите, с които е документирана тази сделка, не отразява настъпили факти и в този смисъл такъв документ се явява съставен в нарушение на принципа на документална обоснованост“ - мотиви на стр.4 от РА на л.32 от адм.д.№2643/2017 г. на АС - Пловдив/.

Така приетото от ревизиращия орган в РА №161303787/13.12.2013 г. е потвърдено в производството по обжалване на РА по административен ред в Решение по жалба срещу ревизионен акт №199/25.02.2014 г. /на л.17-24 от адм.д.№2643/2017 г. на АС - Пловдив/, като в мотивите на същото се приема: „Упражняването от данъчнозадължено лице на правото на приспадане на данък върху добавената стойност във връзка с доставката на стоки или услуги от друго данъчнозадължено лице може да се осъществи само по отношение на действително дължимите данъци, т.е. данъци, съответстващи на сделките, върху които е начислен данък добавена стойност или е платен такъв, доколко е бил дължим. Тя не се прилага за данъците, които се дължат единствено, защото са посочени във фактурата…След като не е доказано извършването на облагаема доставка на стоки от посочените по-горе в настоящото решение доставчици, то не е установено да е изпълнен фактическият състав на нормата на чл.6, ал.1 от ЗДДС, данъкът се явява начислен неоснователно, поради което констатацията на органа по приходите за отказан данъчен кредит в размер на 52 394, 76 лв. се явява правилна и следва да бъде потвърдена.“ /стр.10 от решението, на л.21-гръб от адм.д.№2643/2017 г. на АС - Пловдив/.

С постановяването на Решение по жалба срещу ревизионен акт №199/25.02.2014 г. ищецът е изчерпал възможностите за реализиране на правото си на приспадане на данъчен кредит в рамките на административното производство пред ответника НАП. Това решение е обжалвано от ищеца по съдебен ред.

В образуваното производство по адм.д.№2643/2017 г. на АС – Пловдив, с Решение №1138/04.06.2015 г. съдът е приел по отношение на доставчиците на стоки: „ От една страна няма спор, че възнаграждението – паричните суми по процесните доставки, са заплатени от „В. 04“ЕООД на доставчиците, както и е установено, че фактурите са осчетоводени и са включени в съответния дневник. От друга страна, не се установява осъществяването на насрещната престация от страна на тези 18 доставчика, т.е. предали ли са дружествата съответната стока, за която са се задължили по спорните фактури… при липсата на транспортни документи, приемо-предавателни протоколи, разписки и други документи, удостоверяващи фактическото предаване на стоките, не може да бъде обоснован извод за действително осъществени доставки. От данните по делото по никакъв начин не се установява как, от кого и с какво превозно средство е извършен транспортът на процесните стоки, къде и как същите са съхранявани до момента на предаването им от всичките 18 доставчика на „В. 04“ЕООД…В случая, според съда, не е установено прехвърляне правото на собственост върху стоките от преките доставчици на жалбоподателя, което съставлява доставка на стока по смисъла на това понятие, вложено в нормата на чл.6, ал.1 ЗДДС в сила от 01.01.2007 г…а се касае единствено и само до документално оформяне при липса на реално осъществени от тези именно лица доставки на стоки.“ По отношение на доставчиците на гориво „...“ЕООД и „Б.“ЕООД е прието: „В хода на ревизията, а и на съдебното оспорване, са представени единствено доказателства, че „...“ЕООД разполага с нафтопункт в гр. А., а „Б.“ЕООД - с бензиностанция в гр. П.. Не са представени каквито и да е договори, декларации за съответствия на качеството и информация относно вида на течното гориво, както и изисквания за качество, на което трябва да отговарят. Представени са само фактури, придружени с касови бонове, издадени обаче не от специално регистриращо устройство за отчитане продажбите на течни горива, а от ЕКАФП, и които съдържат само и единствено сумата, но не и количеството и вида на горивата…Липсват всякакви доказателства от страна на доставчиците, за предаването на стоките на оспорващия, като наличието единствено и само на съставени фактури, сами по себе си при липса на каквито и да е доказателства за начина на осъществяване на търговските взаимоотношения (като например договори, приемо-предавателни протоколи, каквито и да е документи, изискуеми се при осъществяване на доставки на едро с течни горива и прочие), не могат да се възприемат като доставени…В този аспект действително установяването произхода на стоките не е елемент от фактическия състав за признаване на правото на данъчен кредит, такова не е и транспортирането на стоките, такова не е и спазването на нормативните изисквания за осъществяване на доставките на течни горива, но тези обстоятелства са от значение за установяване реалността на доставката…Притежаването на фактури не е достатъчно да обоснове реалност на отразените в същите стопански операции…Недоказана реална доставка, макар и документално оформена в счетоводството, не поражда права за данъчно задълженото лице, както по отношение на косвени, така и по отношение на преките данъци.“ С тези мотиви е отхвърлена жалбата на „В. 04“ЕООД против РА №161303787/13.12.2013 г., издаден от органи по приходите при ТД на НАП – гр. П., потвърден с Решение №199/25.02.2014 г. на директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“- гр. П. при ЦУ на НАП за определените на дружеството данъчни задължения за ДДС за внасяне в размер на 52 209, 94 лв. и лихви 17 437, 89 лв., вследствие на непризнато право на данъчен кредит по доставки от....ЕООД, „...“ЕООД и „Б.“ЕООД, с предмет на доставките резервни части, гуми, антифриз и гориво, както и за доставените от ЕТ“Б.С.“ ремонтни услуги.

Постановеното от Административен съд – гр. П. Решение №11138/04.06.2015 г. по адм.д. №875/2014 г., е обжалвано пред ответника ВАС, като по жалбата на „В. 04“ЕООД е образувано адм.д.№8356/2015 г. на ВАС – I отделение. С Решение №6533/02.06.2016 г. е прието /л.76 от делото на ВАС/, че обжалваното решение е правилно, със следните мотиви: „Реалността на доставките е основополагаща за законосъобразното възникване и упражняване на правото на данъчен кредит…защото след като получателят черпи права от доставката чрез претенцията му за право на данъчен кредит, негово е задължението да притежава документи за реалното предаване на стоката…Затова законосъобразни са изводите на съда, че не е достатъчно само издаването на фактури, тъй като те не обективират реално извършени доставки…Фактурата може да замести договора, но…не е доказателство за изпълнение на посочените в нея стопански операции…По делото не са ангажирани доказателства от касационния жалбоподател за реалното предаване на стоките от доставчиците, поради което наличието само на фактури…не е достатъчно за да се признае правото на данъчен кредит, тъй като те не представляват доказателства за предаването на стоките.“ С оглед очертания правен спор между страните, съдът намира за относими към спора следните правни норми от правото на Съюза /ПЕС/:

• Член 2, параграф 1, букви а) и в) от Директива 2006/112 предвижда, че с ДДС се облагат доставките на стоки и услуги, извършвани възмездно на територията на държава членка от данъчнозадължено лице, действащо в това си качество;

• Член 14, параграф 1 от Директивата „„Доставка на стоки“ означава прехвърлянето на правото за разпореждане с материална вещ като собственик“;

• Член 63 от тази директива данъчното събитие настъпва и ДДС става изискуем, когато стоките или услугите са доставени;

• Съгласно член 167 от Директивата правото на приспадане възниква, когато подлежащият на приспадане данък стане изискуем;

• Член 168 от Директива 2006/112 гласи: „Доколкото стоките и услугите се използват за целите на облагаемите сделки на данъчнозадължено лице, същото има правото, в държава членка, в която извършва тези сделки[, ] да приспадне следното от дължимия данък върху добавената стойност, който то е задължено да плати: a) дължимия или платен ДДС в тази държава членка по отношение на доставката за него на стоки или услуги, извършена или която предстои да бъде извършена от друго данъчнозадължено лице; […]“;

Тези разпоредби на общностното право са имплементирани в българското право, действащо към релевантния за спора период /към момента на извършване на спорните доставки и услуги, и упражняването на правото на приспадане на данъчен кредит от ищеца по спорните фактури/, а именно в Закона за данък върху добавената стойност (ДВ бр. 63, 4 август 2006 г.) – съответно в разпоредбите на член 6, ал. 1, член 12, ал. 1, чл. 68 от ЗДДС. В чл. 70, алинея 5 от ЗДДС изрично се предвижда, че не е налице право на данъчен кредит за данък, който е начислен неправомерно.

Режимът на приспадане на данъчен кредит е неразделна част от общия за ЕС механизъм на ДДС. Той цели да освободи изцяло стопанския субект от тежестта на дължимия или платения ДДС в рамките на цялата му икономическа дейност. По този начин общата система на ДДС гарантира неутралитет по отношение на данъчната тежест върху всички икономически дейности, независимо от техните цели и резултати, при условие, че самите тези дейности по принцип подлежат на облагане с ДДС. Материалноправните изисквания за възникване на правото на приспадане, съгласно чл.168, буква „а“ от Директива 2006/112/ЕО, са: 1. стоките и услугите, на които се основава това право, да се използват впоследствие от данъчнозадълженото лице за целите на собствените му облагаеми сделки, и 2. нагоре по веригата тези стоки или услуги трябва да бъдат доставяни от друго данъчнозадължено лице. Практиката на СЕС в областта на правото на данъчен кредит е основана на принципа, че добросъвестният получател по облагаема с ДДС доставка на стоки или услуги не следва да бъде санкциониран с отказ на право на данъчен кредит, поради нарушения или недобросъвестност на неговия доставчик, за които получателят не знае или не е могъл да знае. Този принцип е залегнал и в решенията на СЕС по преюдициални дела, на които се позовава ищеца: Решение от 06.09.2012 г. по дело С-324/11, Решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, Решение от 06.12.2012 по дело С-285/11 относно Б. ЕООД, Решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/11 относно „ЛBK - 56“ ЕООД, Решение от 31.01.2013 г. по дело С-642/11 относно „С.т.“ ЕООД, , Решение от 18.07.2013 г. по дело С-78/12 относно „Е.-К“ ЕООД, Решение от 13.05.2013 г. по дело С-18/13 относно „М.П.“ ЕООД, Решение от 15.07.2015 г. по дело С-159/14 относно „К.-Н“ ЕООД, Определение от 15.07.2015 г. по дело С-123/2014 г. относно „И.“ООД. При проучване на постановените от СЕС цитирани решения, се установява, че същите са постановени при приета фактическа обстановка, съществено различаваща се от фактите по проведеното ревизионно и съдебно производство относно процесния ревизионен акт, издаден на ищеца „В. 04“ЕООД – във всички разглеждани случаи в главните производства или не е било спорно между страните, че сделките по фактурите, за които проверяваното лице е ползВ.о данъчен кредит, са били действително осъществени, или пък в главното производство са били налице наред с надлежно документирани с фактурите доставки, и множество допълнителни доказателства за осъществяването на доставките по тези фактури, както и безспорно извършени последващи доставки със същите стоки. Във всички случаи преките доставчици на проверяваното лице са били открити, оказали са съдействие на данъчните органи и са представили изисканите документи, като данъчните органи са установили отделни нередовности в част от съставените документи, или липса на някои документи. Съмненията за липса на реално осъществени доставки са възникнали по отношение на сделките, сключени между преките доставчици на проверяваното лице и предходни техни доставчици по веригата. Именно в такива хипотези практиката на СЕС по посочените дела не допуска данъчният орган да отказва да признае на данъчно задълженото лице право да приспадне от данъка върху добавената стойност, на който е лице платец, дължимия или платен данък за предоставените му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги или някой от неговите доставчици са извършили нарушения, без да доказва, въз основа на обективни данни, че въпросното данъчно задължено лице е знаело или е трябВ.о да знае, че сделката, с която обосновава правото си на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател на фактурата или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки.

Същевременно, съгласно Директива 2006/112/ЕО и принципа на данъчен неутралитет, в цитираното от ищеца Решение на СЕС от 6 декември 2012 г. по дело С-285/11 ”Б.” ЕООД, се приема, че „за да се установи наличие на основание за приспадане на данъчен кредит по конкретните доставки на стоки, е необходимо да се провери дали са били реално осъществени и дали съответните стоки са били използвани за извършването на облагаеми сделки... преценката за наличие на условията за възникване на право на данъчен кредит се извършва от националната юрисдикция в съответствие с правилата на доказване, установени в националното право, въз основа на „глобална преценка на всички елементи и фактически обстоятелства” по делото. Именно такава преценка е сторена и от ответниците в настоящото производство. В този смисъл са и цитираните решения на СЕС по дело С- 324/11, и решение по дело С-78/12 „Е.-К“ ЕООД. В т. 1 от диспозитива на последното се приема, че запитващата юрисдикция следва в съответствие с националните правила за доказването да извърши обща преценка на всички доказателства и фактически обстоятелства по отнесения до нея спор, за да определи дали разглежданите в главното производство доставки на стоки са действително осъществени и дали съответно за тях може да бъде упражнено право на приспадане. С решение от 21.10.2010 г по дело С-385/09 и решение от 1.3.12 г по дело С-280/10 е прието, че формалното условие за упражняването на правото на приспадане е притежаването на фактура, издадена в съответствие с чл.200, но основния принцип на неутралитет на ДДС налага да се предостави приспадането му по получени доставки, ако са изпълнени изискванията по същество, дори и ако данъчнозадълженото лице е пропуснало някои формални изисквания, с което се дава приоритет на материалноправните изисквания. С решение по дело С-392/09 на СЕС се приема, че “принципът на данъчния неутралитет налага да се предостави приспадане на ДДС по получените доставки, ако са изпълнени материалноправните изисквания, дори данъчнозадължените лица да не са спазили някои формални изисквания (Решение от 8 май 2008 г. по дело Ecotrade, С 95/07 и С 96/07)”. Същевременно с Решение от 31.01.2013 г. по дело С642/11 изрично се приема, че: „Правото на Съюза, както и принципите на данъчен неутралитет, на правна сигурност и на равно третиране допускат на получател на фактура да се откаже право на приспадане на ДДС, платен за получена доставка, по съображение, че липсва действително извършена облагаема сделка“.

Ето защо настоящият съд намира, че действията на органите на НАП, както и окончателното решение на ВАС не са в противоречие с приложимите разпоредби от правото на Европейския съюз – чл. 63, чл. 167, чл. 168 и чл. 178 от Директива № 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата схема на данъка върху добавената стойност, както и не противоречат на практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС), обективирана в решенията, на които ищецът се позовава, а именно: решение от 21.06.2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11, решение от 06.09.2012 г. по дело С-324/11, решение от 06.12.2012 г. по дело С-285/2011г., решение от 31.01.2013 г. по дело С-642/11 г., решение от 31.01.2013 г. по дело С-643/2011г., решение от 31.07.2013 г. по дело С-78/12, решение от 13.05.2013 г. по дело С-18/13, решение от 15.07.2015 г. по дело С-123/14, решение от 15.07.2015 г. по дело С- 159/2014 г. Напротив – същите са съобразени с дадените преюдициални тълкувания на посочените разпоредби от Директива № 2006/112/ЕО и утвърдените в тях принципи на данъчния неутралитет, правна сигурност, в т.ч. оправдани правни очаквания и принципа на пропорционалност, съгласно решението по дело С-324/11, решение по дело С-78/12 „Е.-К“ ЕООД, решения по дела С-152/02, съединени дела С-439/04, С-440/04 и С-587/10 на СЕС, в които категорично се приема, че за да възникне правото на приспадане на данъка, следва да са налице положителните материалноправни предпоставки за това - наличие на реално извършена доставка по фактура или друг документ, който я удостоверява. Цитираната от ищеца практика на СЕС касае отказан данъчен кредит поради установени нередности при предходните доставчици или поради данни за данъчна измама, а в случая данъчният кредит не е отказан на това основание. В конкретния случай органите по приходите са отказали правото на приспадане на данъка поради липса на реални доставки по процесните фактури, а не поради непредставянето на доказателства от предходните доставчици или поради наличието на обективни данни за измама. На същото основание отказът е потвърден от ВАС. Този извод е формиран въз основа на съвкупната преценка на събраните доказателства, според които освен процесните фактури, не са налице никакви други доказателства, които да удостоверяват извършването на реални доставки. При тези обстоятелства отказът на органът по приходите да признае правото на приспадане, окончателно потвърден с решението на ВАС, не е в нарушение на приложимите разпоредби от Директива 2006/112/ЕО и тълкувателната практика на СЕС относно тях.

Не е налице и второто твърдяно нарушение по отношение на втория ответник, а именно – неотправяне на преюдициално запитване до СЕС относно правилното тълкуване на приложимото право на европейския съюз – както се установява, по релевантните в конкретното производство въпроси, е налице постановена, категорична и непротиворечива практика на СЕС, в която поставените въпроси са изяснени, и не са били налице основания за повторното им поставяне на разглеждане с отправяне на преюдициално запитване по конкретния спор.

От изложеното съдът намира от правна страна, че във връзка с конкретното ревизионно и съдебно производство ответниците не са допуснали твърдените нарушения на релевантните разпоредби на европейското право, установяващи правото на приспадане на данъчен кредит, както и не е налице противоправно бездействие на втория ответник да отправи преюдициално запитване до СЕС по релевантен за конкретния спор правен въпрос.

При липса на сочените противоправни действия и бездействия на ответниците, съдът намира да не се налага обсъждане на останалите предпоставки за основателността на предявените претенции – наличието, вида и обема на настъпилите имуществени и неимуществени вреди за ищеца, и наличието на непосредствена причинна връзка между вредите и поведението на ответниците, както и на събраните във връзка с тези елементи гласни доказателства и ССЕ. Тъй като за ангажирането на отговорността на ответниците за обезвреда е необходимо кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав, липсата на един от елементите води до правен извод за неоснователност на предявените искове, без да се налага да се обсъждат събраните относно останалите елементи.

Като е достигнал до същите крайни изводи, първостепенният съд е постановил законосъобразно като резултат решение за отхвърлянето им, което следва да се потвърди.

При този изход от спора, в полза на ответниците на основание чл.78, ал.3 от ГПК следва да се присъдят направените за въззивното производство разноски. С отговора на въззивната жалба ответникът НАП е претендирал присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 540 лв., съобразно чл.25, ал.2 от НЗПП. Ответникът ВАС е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение в общ размер от 600 лв., в това число 60 лв. на осн. чл.13, т.2 от НЗПП за подготовка на документи, и 540 лв. на осн. чл.25, ал.2 от НЗПП за процесуално представителство. С депозираното писмено становище вх.№9063/17.11.2023 г. въззивникът е релевирал възражение за прекомерност на възнагражденията, претендирани от ответниците, както и възражение за липса на доказателства за реалното им изплащане. Съдът намира така релевираното възражение за липса на доказателства за реално изплащане на разноски за процесуално представителство за неоснователно – въззиваемите страни са претендирали определяне на юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.78, ал.8 от ГПК, в който случай са освободени от доказване на заплащането на тези разноски, предвид обстоятелството, че процесуалното им представителство се осъществява от техни служители, на които страната заплаща възнаграждение по служебно или трудово правоотношение. В тази връзка е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Определение №259/25.06.2012 г. по гр.д. №193/2012 г. на ВКС -2-ро гр.отд., Определение №250/26.05.2016 г. по ч.гр.д.№2021/2016 г. на ВКС -4-то гр.отд. и др. По отношение на възражението за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение, съдът намира възражението за частично основателно само по отношение на претенцията, предявена от въззиваемата страна ВАС, в частта относно претендирано юрисконсултско възнаграждение в размер на 60 лв. на осн. чл.13, ал.2 от НЗПП – тъй като осъществените от процесуалния представител действия по изготвянето на отговор на въззивната жалба съставляват /и изчерпват в случая/ същностна част от осъщественото процесуално представителство на страната във въззивното производство, отделно юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на въззивната жалба не следва да се начислява. Неоснователно е възражението за прекомерност на претендираното юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 540 лв. за всеки от въззиваемите, тъй като същото е в рамките на предвиденото по чл.25, ал.2 от НЗПП, като са налице предпоставките за начисляването му, с оглед общия размер на предявените претенции. Ето защо, въззивникът на осн. чл.78, ал.3 от ГПК следва да бъде осъден да заплати на двамата въззиваеми юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата от по 540 лв. за всеки от тях.

Така мотивиран, съдът