Решение № 14431 от 18.7.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 52377/2025 г.

№ 20251110152377 по описа за 2025 година Предявен е частичен иск по чл. 432 КЗ от В. В. О., ЕГН: ••••••••••, адрес: гр. С, ул. „И“ № 13, ет. 2, ап. 4, срещу ЗД „Б И“ АД, ЕИК: ••••••••••, седалище и адрес на управление: гр. С, бул. „Д Б“ № 87, за заплащане на сумата от 50 лв. – част от 350 лв. за обезщетение за причинени имуществени вреди – разходи по предявяване на застрахователна претенция щета № ••••••••••/07.11.2025 г. по Договор за правна защита и съдействие № 29/10.11.2025 г., ведно със законната лихва от 19.11.2025 г. до изплащане на вземането. Твърди, че на 23.06.2023 г. претърпял ПТП с управлявания от него автомобил, който бил ударен отзад по вина на водача на друг автомобил, чиято гражданска отговорност към момента била застрахована при ответника с подробно описан механизъм на ПТП. С оглед предявяване на извънсъдебна претенция за обезвреда сторил разходи за адвокат съгласно процесния договор, за чието заплащане поканил ответника, който на 13.11.2025 г. му заплатил сумата от 364, 28 лв. само за щетите по автомобила. Претендира разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК. В срока по чл. 131 ГПК ответникът не оспорва следното: дата, място на ПТП, механизъм на ПТП и причинно-следствена връзка, че е застраховал по риска „Гражданска отговорност на автомобилистите“ увреждащия автомобил. Оспорва, че не дължи поради следното: липсва задължение за ползвателя на застрахователни услуги да бъде представляван в извънсъдебната фаза от адвокат; липсва пряка връзка между процесното събитие и ангажираната правна помощ, освен при съдебни дела, водени срещу застрахования за установяване гражданската му отговорност; липсва надлежна покана по реда на чл. 498 КЗ като абсолютна процесуална представка за предявяване на иска. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение и в условията на евентуалност релевира възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните, приема за установено следното: По допустимостта Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ дава право на увреденото лице при пътнотранспортно произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който делинквентът има застраховка „Гражданска отговорност” при спазване на изискванията на чл. 380 КЗ, а съгласно чл. 380, ал. 1 КЗ лицето, което желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция. Законодателят е въвел в чл. 498, ал. 1 КЗ изискване при претендиране на правото по чл. 432 КЗ увреденото лице, което желае да получи застрахователно обезщетение, задължително да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция по реда на чл. 380 КЗ, като нормата на чл. 498, ал. 3 вр. ал. 1 КЗ обвързва тази допустимост на прекия иск с наличието на започната процедура по доброволно уреждане на отношенията между пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, при която увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срока по чл. 496, откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение. Оттук следва изводът, че отправянето на писмена застрахователна претенция спрямо застрахователя по реда на чл. 380 КЗ е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на прекия иск срещу застрахователя на деликвента по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за наличието на която съдът следи служебно. (Решение № 451 от 8.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2027/2023 г., III г. о., ГК ВКС). Следователно, преди ищецът да предяви иска си пред съда, той трябва да е преминал през описаната в чл. 498 КЗ процедура за разглеждане на претенцията пред застрахователя, която по правната си същност съдържа белезите на рекламационно производство. В случай че увреденото лице не е преминало през рекламационното производство пред застрахователя, предявеният иск е процесуално недопустим, като исковата молба подлежи на връщане по аргумент от разпоредбата на чл. 130 ГПК. От представените по делото доказателства е видно, че ищецът е инициирал процедура по доброволно уреждане на отношенията между него и ответната страна - ЗД „Б И“ АД още към 07.11.2025 г., когато е било депозирано уведомление за щета № •••••••••• (л.9) за обезщетение на настъпилите вследствие пътно – транспортното произшествие имуществени вреди, в допълнение на което към 10.11.2025 г. е подадена и молба с вх. № ОИ - 910555 (л. 10) чрез процесуален представител до ответното дружество, с която са представени всички останали изискуеми документи, които са били изискани от ищеца след завеждането на щетата, тъй като са били непредявени с първоначалното уведомление, респективно, било е първоначално отказано да бъде изплатено застрахователното обезщетение във връзка с настъпилото ПТП до представяне на необходимите документи. Въз основа на постъпилата молба се претендират разноски за адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие № 29/10.11.2025 г. в размер на 350 лв. във връзка с процесуално представителство по образуваната щета № •••••••••• и оказана адвокатска помощ при извършване на справки и водене на кореспонденция със застрахователя, като е посочена и банкова сметка. Вследствие представените изискуеми документи е постъпило писмо с изх. № ОИ - 919300/12.11.2025 г. (л. 12), в което ответното дружество оставя без удовлетворение искането за възстановяване на разноските за процесуално представителство по претенцията за щетата. Макар в отговора на исковата молба ответникът да е възразил, че не е спазено изискването на чл. 498 КЗ, касаещо допустимостта на исковата претенция, поради неспазване на процедурата по чл. 380 КЗ, тъй като ЗД „Б И“ АД не било надлежно поканено да изпълни, същият е заявил в проведеното на 29.04.2026 г. открито съдебно заседание, че не оспорва, че е получил на 10.11.2025 г. покана за доброволно изпълнение за заплащане на процесната сума. С оглед на така установеното от фактическа страна съдът приема, че е спазено изискването по чл. 498, ал. 1 вр. чл. 380 КЗ относно отправянето към застрахователя на писмена застрахователна претенция за доброволно изпълнение по отношение на процесната сума и започване на рекламационно производство, а предвид постъпилия отказ на застрахователя за обезщетяване на разноските за адвокатско възнаграждение – че е налице предпоставката на чл. 498, ал. 3, предл. 2 КЗ, от което следва, че предявеният иск е процесуално допустим и като такъв подлежи на разглеждане по същество. Неоснователно е възражението на ответника за недопустимост на иска и с оглед доказателства към исковата молба за предварително проведена рекламационна процедура по чл. 498 КЗ, което може да бъде сторено и в хода на делото (Определение № 1969 от 22.04.2024 г. на ВКС по к. гр. д. № 3761/2023 г.; Определение № 123 от 16.02.2023 г. на ВКС по к. ч. т. д. № 119/2023 г.). По основателността: За основателността на иска ищецът следва да докаже всички елементи на фактическия състав по чл. 432 КЗ - наличие на валидно застрахователно правоотношение по имуществена застраховка „Гражданска отговорност“ между водача на увреждащия автомобил и ответника; настъпило в срока на застраховката застрахователно събитие вследствие виновно и противоправно поведение на същия водач, в резултат на което са причинени твърдените имуществени вреди, както и техния размер; изискуемост на процесната главница. С окончателния доклад са отделени за безспорни следните обстоятелства: механизъм на ПТП със соченото в исковата молба съдържание; причинно-следствена връзка между процесното ПТП и щети по процесния автомобил на ищеца от 364,28 лв., която сума е заплатена на ищеца на 13.11.2025 г. от ответника; увреждащият автомобил е застрахован по риска „Гражданска отговорност“ при ответника към момента на настъпване на процесното ПТП; ответникът е получил на 10.11.2025 г. покана за доброволно изпълнение от ищеца за сумата от 350 лв. – адвокатско възнаграждение съгласно процесния договор за правна защита и съдействие. Спорен се явява въпросът дали процесната сума подлежи на обезщетяване по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, респективно дали ответното дружество носи задължение за заплащането му. Ангажирането на отговорността на застрахователя по „Гражданска отговорност“ на причинителя на вредата (делинквент) по чл. 432, ал. 1 КЗ е функционално обусловено от правото на деликтно обезщетение от делинквента, като фактите, въз основа на които се поражда претендираното материално право, са следните: 1) валидно възникнало правоотношение по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите между делинквента и ответното застрахователно дружество към датата на настъпване на застрахователното събитие; 2) настъпване на застрахователно събитие – ПТП; 3) претърпени вреди в резултат на настъпилото застрахователно събитие, за които се претендира застрахователно обезщетение /в случая, имуществени вреди, представляващи разход за адвокатско възнаграждение в извънсъдебната фаза пред застрахователя след заявяване на щетата/; 4) предпоставките по чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание за отговорността на прекия причинителзастрахован спрямо увредения за обезщетяване на причинените вреди - противоправно деяние; вреди и причинно-следствена връзка между поведението на застрахованото лице /дееца/ и причинените вреди. Вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Макар по делото да са приложени всички документи във връзка със завеждането на щетата, процесната молба до ответното дружество, както и договорът за правна защита и съдействие, ищецът не доказва при условията на пълно и главно доказване, че претендираното адвокатско възнаграждение като разход по щетата представлява покрит застрахователен риск, и следователно – че му се следва като застрахователно обезщетение. Ищецът не ангажира доказателства, че по застрахователното правоотношение е уговорено обезщетяване както на вредите вследствие застрахователното събитие – настъпилото ПТП, така и на други разходи по отношение на заведената щета във връзка с изплащането . Не сочи доказателства и за наличие на специална застраховка за правни разноски по смисъла на чл. 421 КЗ, при условията на която същите могат да бъдат покрити. За успешното провеждане на прекия иск по чл. 432 КЗ срещу застрахователя е необходимо и доказването, че претърпените имуществени вреди – разходи за адвокатско възнаграждение в рамките на извънсъдебната фаза пред застрахователя по чл. 380 КЗ, са в резултат на настъпилото застрахователно събитие. Съгласно приложимата разпоредба на чл. 429, ал. 1 КЗ с оглед датата на настъпване на ПТП, във връзка с което се претендира процесната сума, застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите се задължава да покрие в границите на определената в застрахователния договор застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен резултат от застрахователното събитие, свързано с притежаването и/или използването на моторно превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор. Имуществената вреда е разликата между имуществото на кредитора след засягането на благото и това, което би имал, ако нямаше засягане. Тя се изразява в претърпени загуби и пропуснати ползи. Претърпените загуби са последиците от засягането на налични блага, в това число по принцип попада и понасянето на разноски. В процесния случай претенцията на ищеца е за заплащане на вреди от разноски за адвокатско възнаграждение в извънсъдебното производство след завеждане на щетата пред застрахователя, но в хода на делото ищецът не ангажира доказателства, от които да се изведе, че е налице пряка и непосредствена връзка между настъпилото застрахователно събитие и необходимостта от ангажиране на адвокатска помощ. Обект на застраховане по застраховка „Гражданска отговорност“ е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата. Доколкото отговорността на застрахователя е функционална, т. е., произтича от деликтно поведение на застрахованото лице, то дължимата от застрахователя отговорност е за вредите, причинени от собственици, държатели, ползватели и/или водачи на МПС, причинени на трети лица по време на движение и работа с МПС, т. е. при управление на МПС - арг. и от § 1, т. 33 от ДР на КЗ, в която се съдържа дефиниция на понятието „автомобилист“. Разноските във връзка с представителство в извънсъдебната фаза не са вреди, които да отговарят на тези критерии и следователно ответникът не може да отговаря за тях. Разноските за адвокатска помощ при завеждане на щета не са пряка и непосредствена последица от самото застрахователно събитие, а са последица от избора на увредения да ползва адвокатска помощ при уреждане на претенцията си. Те не са неизбежни и не са пряко обусловени от настъпването на застрахователното събитие. Присъждането на разноски е уредено в чл. 429, ал. 5 КЗ, където е предвидено тяхното заплащане, когато те са присъдени в полза на увреденото лице по съдебни дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, когато застрахователят е привлечен в процеса, какъвто настоящият случай не е. Предвид изложеното, предявеният иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан. С оглед неоснователността на главния иск за сумата от 50 лв., неоснователна се явява и акцесорната претенция за присъждане на законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба (19.11.2025 г.) до окончателното изплащане, поради което и същата следва да бъде отхвърлена. По разноските При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски се следват на ответника. Съобразно представения списък по чл. 80 ГПК същият е сторил разноски за адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие в размер на 244 евро с ДДС с оглед представена справка за регистрация по ЗДДС. Съгласно §2а от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа за нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за регистрираните дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. Съгласно задължителното тълкуване с Решение на СЕС по дело С- 438/2022 г. въведеният с разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Посоченото разрешение означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, и при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от посочените в наредбата минимални размери на адвокатското възнаграждение, а размерът подлежи на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото (Определение № 2908 от 8.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1579/2023 г., I т. о.). В конкретния случай при определяне размера съдът съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото, вида на предявения иск и ангажираните доказателства в процеса, както и материалния интерес по делото. В чл. 7, ал. 2, т. 1 НВАР е предвидено, че за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес възнагражденията при интерес до 1 000 лв., какъвто е настоящият случай, са в размер на 400 лв. При определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът взе предвид Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о., съгласно което възнаграждението за процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен интерес се изчислява на база на интереса по конкретното дело, който в настоящия случай се равнява на цената на предявения частичен иск, възлизаща на сумата от 50 лв., следователно и минимално дължимото адвокатско възнаграждение се равнява на 245, 42 евро с ДДС (480 лв. с ДДС) при претендиран размер от 244 евро с ДДС от ответната страна, но предвид възможността на съда да намали платеното възнаграждение и под минимума по Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, в случая дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено в размер на 244 евро с ДДС. По изложените съображения, съдът