РЕШЕНИЕ

№ 3305

гр. Пловдив, 14.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Таня Асп. Георгиева - Точевска при участието на секретаря Златка Ем. Димитрова като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева - Точевска Гражданско дело № 20225330109957 по описа за 2022 година Предявени са главни и евентуални искове с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 38 от Закон за кредитите за недвижими имоти на потребители (ЗКНИП) и чл. 124 ал. 1, предложение второ от ГПК, както и насрещни искове- по чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.

Ищцата Е. А. В., ЕГН: ••••••••••, от град П., ул. „•••••“ № •••, ет. •••, ап. •••, чрез пълномощник адв. Д. Б., е предявила против „Лайт Кредит” ООД, ЕИК: 201015391, със седалище и адрес на управление: град Пловдив, ул. „Полет” № 1, представлявано от управителя Н. М., искове за признаване на установено в отношенията между страните, че договор за паричен заем № ••••••• от ••••• г. е недействителен, както и, че не съществува ипотечното право в полза на ответника по нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № ••••, рег. № •••••, дело № •••••••••• г. на нотариус •••••••••. •••••••••., рег. •••••, относно имот с идентификатор № ••••••••••••.

При условията на евентуалност са предявени още три иска, както следва: иск за недължимост от ищцата на сумата от 12 847, 60 лева- възнаградителна лихва по кредита и иск за несъществуване на ипотечно право в полза на ответника относно възнаградителна лихва в размер на 3 % месечно по нотариалния акт за учредяване на договорната ипотека, както и иск, че тази договорна ипотека е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.

В исковата молба се твърди, че между ответника и С. А. Ч. бил сключен договор за паричен заем № ••••••••• от •••••••••• г., по който на лицето била предоставена сумата от 11 000 лева, при възнаградителна лихва от 3 % на месец (или ГЛП- 36 %) и ГПР- 42, 58 %. Сумата следвало да се върне на 60 равни месечни вноски, всяка от по 397, 46 лева, за периода •••••••••••••• г. По договора имало две обезпечения в полза на кредитора: солидарен длъжник- ищцата и ипотекарен длъжник- пак ищцата, която учредила договорна ипотека в полза на заемодателя за свой недвижим имот. Отделно от това, имало и застраховка на кредита, покриваща заемната сума. Така реално договорът за кредит бил по съществото си договор за кредит за недвижим имот, по смисъла на чл. 1 ал. 2 от ЗКНИП, но същият бил недействителен. Според чл. 38, вр. чл. 24 ал. 1 т. 9 от ЗКНИП, ГПР трябвало да съдържа подробна информация за всички разходи по кредита. В договора обаче било посочено единствено, че ГПР е 42, 58 %, без обаче да е ясно какви разходи се включват в него и как е изчислен. Застрахователната премия също следвало да е част от него- чл. 24 ал. 1 т. 16 от ЗКНИП, но тъй като тя покривала 100 % от кредита, не била взета предвид, а неправилното изчисление на ГПР водело до недействителност на кредита, защото потребителят трябвало да е наясно каква сума дължи. В тази връзка се предявяват и двата главни иска- за недействителност на кредита и за несъществуване на ипотечното право. При условията на евентуалност, се твърди, че клаузата за възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Размерът й бил прекомерен- по 3 % на месец, или 36 % за година, или за 5- годишния срок на договора- 180 %, което правело 12 847, 60 лева, с което се надвишавала заемната сума. Оттук- лихвата не представлявала възнаграждение за отпуснатия заем, а средство на неоснователно обогатяване на финансовата институция. В тази връзка ипотечното право не било възникнало, защото ипотеката можела да съществува само при главно вземане, което да обезпечава. Последният евентуален иск е за нищожност на договорна ипотека поради противоречието й с добрите нрави, защото кредиторът се бил свръхобезпечил. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска. Представя и писмена защита.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който оспорва исковете като неоснователни. Твърди се, че застрахователната премия не можела да се включи в ГПР, защото тези разходи не били известни на кредитора, а по дефиниция ГПР отразявал всички разходи по кредита, които са известни на кредитора. Съдържанието на договора позволявало на потребителя да бъде запознат с всички разходи, които ще дължи, като те били ясно и точно описани в кредита. Дори и да се приемело обаче, че договорът е нищожен, потребителят пак дължал връщане на размера на кредита- главницата и ипотеката обезпечавала поне тази сума, поради което не можело да има нищожност на ипотеката. По отношение на възнаградителната лихва се посочва, че тя била включена в ГПР, който не надвишавал определения законов лимит, поради което размерът на лихвата не накърнявал добрите нрави и бил в рамките на допустимото. Освен това тук не се предвиждали такси за предсрочно погасяване, а заемателят можел по всяко време да погаси задължението си. Ипотеката също не била недействителна, а т.н. други „обезпечения“ нямали характер на същински обезпечения, тъй като поръчителят можел свободно да се разпорежда с имуществото си, пък застраховката била условие на всички финансови институции за отпускане на кредит. Клиентът бил запознат с условията и можел да не сключи договора, ако не е съгласен с тези обезпечения. Моли за отхвърляне на исковете. Също претендира разноски. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа отговора. Също представя писмена защита.

В срока за отговор се предявяват и насрещни искове. Твърди се, че по договора за кредит ищцата била солидарен длъжник, учредил ипотека. Месечните погасителни вноски по кредита не били плащани, поради което кредиторът в изпълнение на чл. 6, вр. чл. 5 от договора обявил кредита за предсрочно изискуем, за което уведомил солидарно задължените лица с писма чрез ЧСИ. Така, считано от ••••••••••• г. целият размер на неплатената главница станал изискуем, но плащания не били извършвани. В тази връзка се предявяват осъдителни искове, както следва: за сумата от 10 773, 80 лева- главница по договора за кредит, ведно със законната лихва, за сумата от 1 760, 03 лева- договорна лихва по чл. 8 за периода ••••••••••••••• г. и за сумата от 359, 13 лева- обезщетение за забава за периода •••••••••••• г. Претендират се и разноски.

Постъпил е отговор на насрещния иск, в който се твърди, че сумата за главница по договора била изцяло заплатена преди подаване на иска. Посочва се, че ако се приеме, че договорът е действителен, тогава дължима била само главницата, но наред с нея били погасявани и възнаградителна лихва (нищожна клауза, по която платеното подлежащо на връщане), които възлизали на 6 000 лева и за тях се прави възражение за прихващане с търсените суми по главницата. Също претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

С договор за паричен заем № ••••••••••• от •••••••••• г., сключен между ответника и С. А. Ч., ЕГН: ••••••••••- заемател и ищцата- солидарен и ипотекарен длъжник, заемателят е получила 11 000 лева, платима на 60 равни месечни вноски, всяка от по 397, 46 лева, в срок до •••••••••• г., при месечна лихва от 3 % и ГПР- 42, 580 %. Като обезпечение на кредита ищцата е уредила договорна ипотека на недвижим имот с адрес: гр. П., ул. „•••••••••“ № ••••, вх. •••, ет. •••, ап. ••, с площ от 93, 39 кв.м. Като писмени доказателства са представени договорът за паричен заем и общи условия, както и нотариален акт за учредяване на ипотеката, заедно със схема на имота и удостоверение за данъчна оценка.

Приети са още връчено на ••••••••••• г. на заемателя чрез ЧСИ уведомление за предсрочна изискуемост на кредита, както и преводно нареждане за платена по банков път по сметка на •••••••••••• г. заемателя сумата от 11 000 лева, по договора за заем, а също и квитанции за платени от длъжниците по кредита суми.

По делото са приети две заключения на вещо лице по съдебно- счетоводна експертиза. Според основното заключение размерът на ГПР от 42, 580 % бил правилно изчислен, като в него се включвал само фиксирания лихвен процент (договорната лихва), без застраховка или други разходи. Посочени са и непогасените по кредита суми за главница и лихви. Според допълнителното заключение общият размер на платената по кредита сума била 10 400 лева, от която сумата от 9 900 лева- платена от ищцата, сумата от 400 лева- платена от заемателя и 100 лева- с непосочен вносител. От платената от ищцата сума за погасяване на договорна лихва са били отнесени 8 746, 15 лева.

С определението за насрочване на делото е прието и възражение за прихващане на търсената главница с платената от ищцата сума за лихвата по кредита.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че ищцата и ответника са страни по възникнало правоотношение по договор за заем, като физическото лице е освен солидарен, и ипотекарен длъжник. Този кредит има характеристиката на кредит на недвижим имот на потребител по смисъла на чл. 1 ал. 2 от ЗКНИП, защото предоставеният кредит е обезпечен с ипотека на недвижим имот. Кредиторът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, а ипотекарният длъжник е потребител според параграф 1 т. 20 от ДР на ЗКНИП. Така за валидността и последиците на договора важат изискванията на специалния закон- ЗКНИП.

Съгласно чл. 38 от ЗКНИП- когато не са спазени изискванията на чл. 23, ал. 1, чл. 24, ал. 1, т. 5 - 9 и 11 и чл. 25, ал. 3, договорът за кредит е нищожен. Липсата на всяко едно от цитираните императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, потребителят дължи връщане на сума, равняваща се на общия размер на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита- чл. 39 от ЗКНИП.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора, свързано с изискването на чл. 24 ал. 1 т. 9 от ЗКНИП- за посочване в договора на годишен процент на разходите по кредита, заедно с подробна информация за всички разходи, включени в общите разходи по кредита за потребителя. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. Според легалната дефиниция на параграф 1 т. 17 от ДР на ЗКНИП „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за кредит за недвижим имот, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и по- специално застрахователните премии, в случаите, когато сключването на договора за допълнителна услуга е задължително условие за получаване на кредита или за получаване на кредита при предлаганите условия. Посочването на допълнителните задължения, които възникват по договора за кредит (задължително сключване на договор за застраховка, задължение за откриване на сметка по кредита и други) също е въведено като задължително изискване на съдържанието на договора- чл. 24 ал. 1 т. 16 от ЗКНИП.

Според чл. 2 ал. 2 от договора предоставеният като обезпечение недвижим имот трябва да бъде застрахован срещу всички обичайни рискове, като застраховката следва да покрива 100 % от предоставената по заема сума. Доколкото застраховката е задължително условие за сключване на договора, тя представлява разход по кредита и трябва да е включена в ГПР, а оттук- и в погасителния план, защото вноските са за сметка на заемателя. Според заключението на вещото лице обаче в ГПР по процесния кредит е включена само договорната лихва, без никакви други разходи. Няма данни по делото да е била сключена такава застраховка, която е била задължителна и тук дори и заемателят да е бездействал, то е следвало кредиторът да сключи такъв договор за застраховка и след това да включи в погасителния план застрахователната премия, която винаги е за сметка на длъжника. Като не е направено това, договорът за заем не съответства на формалните изисквания на чл. 24 ал. 1 от ЗКНИП.

Отделно от горното, от двете заключения на ССчЕ е видно, че от извършените по кредита плащания, на ••••••••••• г. са били погасени такси и разноски в размер на 48 лева, или по- точно сума в този размер е била разпредЕ. от кредитора като заплащаща „такси и разноски“. Макар вещото лице да посочва, че това били такси и разноски по делото, доколкото същото е образувано на •••••••• г., т.е. след извършеното плащане, няма как то да е свързано с погасяване на разноски в процеса. Оттук се налага изводът, че това са други разходи по кредита, за които не е ясно какви точно са, но те също не са били включени в ГПР, въпреки че законодателят е въвел такова изискване в чл. 24 ал. 1 т. 9 от ЗКНИП.

На следващо място, според чл. 29 ал. 3 от ЗКНИП, „разходите за откриване и поддържане на конкретна сметка, разходите за използване на платежни средства за плащанията, свързани както с погасяването, така и с усвояването на кредита по тази сметка, и други разходи, свързани с платежни операции, се включват в общите разходи по кредита за потребителя винаги когато откриването или поддържането на сметка е задължително, за да бъде получен кредитът или за да бъде получен при предлаганите условия“. Според договора за кредит заемателят следва да поддържа банкова сметка, по която да му бъде преведена сумата по кредита, а пък връщането на заема се осъществява по сметка на кредитора. Всички банкови такси в тази връзка са за сметка на заемателя и те е следвало също да бъдат включени в ГПР, но това отново не е направено, с което пак е нарушено императивно изискване на закона за съдържанието на този вид договор за кредит.

От горното изложение се налага извода, че ГПР е неправилно посочен, защото той е бил формиран само от договорната лихва, но в него е трябвало да бъдат включени още застраховката и банковите такси, както и другите платени разходи. Именно затова процесният договор за кредит не отговоря на изискванията на чл. 24 ал. 1 т. 9 от ЗКНИП, което пък води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 38 от ЗКНИП. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на този тип потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити, обезпечени с ипотеки, така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на точна информация в договора за съдържанието на ГПР не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на 24 ал. 1 т. 9 от ЗКНИП е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването на чл. 24 ал. 1 от ЗКНИП за разбираем език и конкретно съдържание на договора.

От така изложеното следва, че първият иск се явява основателен, като следва да се признае за установено, че договорът за кредит е недействителен, защото ГПР е предвиден в противоречие със специалния закон, което само на формално основание прави цялото съглашение нищожно.

По отношение на втория главен иск- за ипотечното право, следва да се посочи, че договорът за ипотека е вид обезпечение и има акцесорен характер, т.е. той съществува, доколкото има главно вземане, което обезпечава. При положение, че договорът за кредит е обявен за недействителен, не може ипотеката да е действителна, защото няма валидно възниквало правоотношение, което тя да обезпечава. Неправилно е твърдението на ответника, че с оглед нормата на чл. 39 от ЗКНИП след като потребителят винаги дължи връщане на главницата, ипотеката следвало да обезпечи поне тази сума и тя не можело да бъде нищожна. Няма спор, че потребителят при нищожен кредит дължи връщане на полученото, но в тази хипотеза отношенията между страните се уреждат вече не на договорно основание, а на плоскостта на неоснователното обогатяване. Ипотеката обаче не обезпечава извъндоговорно вземане, а точно обратното- вземането на кредитора по договора за кредит и след като той е признат за нищожен, това води до нищожност и на обезпечението по кредита. Така и вторият главен иск се явява основателен и следва да се уважи. Като последица- съдът не дължи произнасяне по останалите три иска, които са предявени в условията на евентуалност, само при отхвърляне на главните, защото не се е сбъднало процесуалното условие, за да бъдат те разгледани.

Досежно насрещните искове- предявени са такива за главница и лихви (договорна и за забава). Няма спор по делото, че заемателят е получил кредит в размер на 11 000 лева, за което е представено и преводното нареждане за даване на сумата. Според заключенията на вещото лице общият размер на платените суми по договора е 10 400 лева. Както вече по- горе се посочи, при недействителност на кредита (каквато се установява тук) според чл. 39 от ЗКНИП, не се дължи нищо повече от полученото. Доколкото обаче винаги се дължи връщане на главницата от страна на длъжника, която я е получил, а пък кредиторът от своя страна дължи връщане на платеното извън тази главница, то действително длъжникът ще дължи разликата между получено и платено. В конкретния случай това е сумата от 600 лева, получена от дадената главница от 11 000 лева, намалена с платените суми от общо 10 400 лева. При това положение само искът за присъждане на главницата следва да се уважи и то частично, като за останалите суми за 1 760, 03 лева- договорна лихва за 359, 13 лева- обезщетение за забава, както и за търсените периоди, той следва да се отхвърли изцяло. Не следва да се дължи произнасяне и по възражението за прихващане, доколкото платеното от длъжниците по кредита се приспада при определяне на дължимата от тях сума, останала като разлика за плащане до размера на главницата, с което правата им са защитени и удовлетворени по друг начин.

Предвид изхода на делото- уважаване на главните искове на ищеца и частичното уважаването на насрещния иск за главницата на ответника, на всяка от страните се дължат разноски, на основание чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК. Ищцата е била освободена от внасяне на държавна такса и разноски по делото с определение № •••••••••••••••••• г. В процеса страната не е заплатила хонорар на пълномощника си, в която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от адв. Д. Б., поради затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА представлява основание за оказването й на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на всеки от двата главни иска тук следва да бъде изчислено съгласно нормата на чл. 7 ал. 2 т. 3 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на адвокатското възнаграждение, както следва: за първия иск- 2 546, 28 лева, а за втория- също 2 546, 28 лева. На адвоката е дължимо и поисканото допълнително възнаграждение по чл. 7 ал. 9 от Наредбата, търсено в размер на 300 лева, доколкото по делото са проведени повече от две съдебни заседания. Тези суми следва да се присъдят директно в полза на адвоката, доколкото страната не е направила разноски, за да й се възстановяват на нея. Отделно от това, ответникът също така следва да бъде осъден и да внесе по сметка на ПРС в полза на бюджета на съдебната власт дължимите по делото за главните искове държавна такса и депозит за вещо лице по ССчЕ, от които ищцата е освободена, които възлизат, както следва: 953, 90 лева- за държавна такса и 250 лева- за вещо лице. Ответникът обаче също има право на разноски, защото е уважен частично единият му насрещен иск, като страната е заплатила държавна такса в общ размер на 551, 35 лева, депозит за вещо лице в размер на 150 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 2 547 лева. Ищцата по насрещния иск също има право на разноски по съразмерност, като отново моли за определянето на такива на адвоката й по реда на чл. 38 ал. 2 от ЗА, които с оглед цената на исковете възлизат на сумата от 1 845, 64 лева. Така по съразмерност, по насрещните искове се дължат разноски: на юридическото лице- 151, 16 лева, а на пълномощника на физическото лице- 1 759, 74 лева.

Поради изложеното, съдът