Решение № 118 от 8.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7451/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение № 6398/09.04.2024 г., постановено по гр.д. № 21846/2023 г. по описа на СРС, 165 състав, са отхвърлени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК 200299615, да заплати на ищеца ЗАД „Алианц България“, ЕИК 040638060, сумата от 14 539, 83 лв., представляваща регресно вземане по заплатено обезщетение по щета № 0300/22/378/500140 по имуществена застраховка „Каско“, застрахователна полица № 18-21-0300/301/5002228, валидна от 10.07.2021 г. до 09.07.2022 г. за т.а. „Мерцедес Спринтер“, рег. № ••••, за причинени имуществени вреди от ПТП, настъпило на 17.03.2022 г. в района на гр. Мездра, по европейски път Е79, 162.000 км, със застрахования при ответника т.а. „Фиат Дукато“, рег. № ••••, както и сумата от 1253, 94 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 07.07.2022 г. до 26.04.2023 г. С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ищецът е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на ответника сумата от 190 Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – ЗАД „Алианц България“.

Във въззивната жалба се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно и необосновано, постановено в противоречие с материалния закон и при съществени процесуални нарушения. Въззивникът счита, че по делото е установен механизмът на ПТП, което е настъпило на кръстовището на стадион „Локомотив“ в гр. Мездра, непосредствено след моста на р. Искър. Оспорва изводите на съда за наличие на съпричиняване при равна степен на вредоносния резултат. Счита, че водачът на застрахованото при ответника МПС носи изключителна вина за настъпването на процесното ПТП, като не е спазвал необходимата дистанция от движещия се пред него автомобил, застрахован при ищеца, и се е движел с превишена скорост. Размерът на вредите бил доказан. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че решението на районния съд е правилно, като счита, че съпричиняването е в равна степен. Моли същото да бъде потвърдено. Претендира и разноски.

Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото писмени доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/.

Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост.

В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна.

Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива.

По същество съдът приема следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от 26.04.2023 г., с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК 200299615, да заплати на ищеца ЗАД „Алианц България“, ЕИК 040638060, сумата от 14 539, 83 лв., представляваща регресно вземане по заплатено обезщетение по щета № 0300/22/378/500140 по имуществена застраховка „Каско“, застрахователна полица № 18-21-0300/301/5002228, валидна от 10.07.2021 г. до 09.07.2022 г. за т.а. „Мерцедес Спринтер“, рег. № ••••, за причинени имуществени вреди от ПТП, настъпило на 17.03.2022 г. в района на гр. Мездра, по европейски път Е79, 162.000 км, със застрахования при ответника т.а. „Фиат Дукато“, рег. № ••••, както и сумата от 1253, 94 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 07.07.2022 г. до 26.04.2023 г. Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 411 КЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, като основателността им е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) наличието на валидно застрахователно правоотношение със собственика на увреденото МПС, произтичащо от договор за имуществена застраховка „Каско“; 2) наличието на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, сключен между ответната страна и водача, причинил процесното ПТП; 3) настъпване през периода на застрахователното покритие по двата договора на ПТП вследствие на противоправното поведение на застрахования при ответната страна водач; 4) вид и размер на вредите, причинени на застрахованото от ищеца МПС; 5) пряка причинно-следствена връзка между настъпилите вреди и процесното ПТП; 6) размер на обезщетението, заплатено от ищеца в изпълнение на задълженията му по договора за имуществена застраховка „Каско”. По иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже изпадане в забава на длъжника за заплащане на задължението, както и размер и период на дължимата лихва.

Във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното по арг. от чл. 45, ал. 2 ЗЗД.

При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже възражението си за съпричиняване.

По делото са отделени за безспорни следните обстоятелства: съществуването на валидно застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на т.а. „Мерцедес Спринтер“, рег. № ••••, към датата на процесното ПТП; наличието на застрахователно правоотношение по сключена застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество с водача на т.а. „Фиат Дукато“, рег. № ••••, валидна към момента на процесното ПТП; заплащането от ищеца по банков път застрахователно обезщетение в размер на 29 079, 66 лв. за отремонтиране на щетите по увреденото МПС; заплащането от ответника на ищеца на сумата от 14 539, 83 лв. по заявената пред него регресна претенция. Тези обстоятелства се установяват от представените по делото доказателства.

Основните доводи във въззивната жалба са по отношение на вината за настъпване на процесното ПТП, съответно дали и в каква степен е налице съпричиняване на същото.

За да бъде обсъден въпросът за вината обаче, следва да бъде посочен механизмът на ПТП:

На 17.03.2022 г. около 12: 25 часа автомобил „Фиат Дукато“, рег. № ••••, управляван от Н.Н., движейки се по път Е79, 162-ри км, в посока гр. София в района на гр. Мездра, се блъска в спрелия за ляв завой автомобил „Мерцедес Спринтер“, рег. № ••••, управляван от Г.Б.. Този механизъм се установява както от заключението по съдебноавтотехническата експертиза, така и от свидетелските показания на двамата водачи и очевидеца, намирал се в т.а. Фиат Дукато“ по време на инцидента, а също и от протокола за ПТП. Експертизата е приета от съда без възражения от страните, поради което механизмът следва да бъде приет за установен така, както е посочен в заключението. Вещото лице е категорично, че процесните вреди са в причинно-следствена връзка с процесното ПТП.

Въззивният съд приема, че мястото на настъпване на ПТП – кръстовището за стадион „Локомотив“ или това към с. Дърманци, няма отношение към въпроса за вината за настъпване на същото, тъй като механизмът е установен – т.а. „Фиат Дукато“ се е ударил в намиращия се пред него т.а. „Мерцедес Спринтер“. Районният съд е приел, че процесното ПТП е възможно да се е случило на едно от двете кръстовища, като и в двата случая обосновава наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от двамата водачи в равна степен. Тези изводи на съда обаче са неправилни.

Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗДвП водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да спре зад него, когато то намали скоростта или спре рязко. Чл. 24, ал. 1 ЗДвП пък предвижда, че водачът на пътно превозно средство не трябва да намалява скоростта рязко, освен ако това е необходимо за предотвратяване на пътнотранспортно произшествие. Преди да намали значително скоростта на движение на управляваното от него пътно превозно средство, водачът е длъжен да се убеди, че няма да създаде опасност за останалите участници в движението и че няма да затрудни излишно тяхното движение – ал. 2 на същата разпоредба.

В т. 7 от Постановление № 17 от 18.XI.1963 г., Пленум на ВС, както и в практиката на Върховния касационен съд, е прието, че „Обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да се намали, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване. В случая е от значение наличието на причинната връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина“.

При преценка за степента на съпричиняване следва да се анализира обективното поведение на пострадалото лице – действията и/или бездействията, с които същото е създало предпоставки за или е улеснило настъпването на вредоносния резултат. От основно значение е причинно- следствената връзка между това поведение и вредоносния резултат, като е без значение вината на пострадалия.

По делото не се установява водачът на т.а. „Мерцедес Спринтер“ да е спрял рязко. От свидетелските показания на последния се установява, че същият е спрял, за да изчака насрещно движеща се колона от МПС, за да може да извърши завой наляво на кръстовището. Последният посочва, че дълго време изчаквал колоната, което води до единствен извод, че същият е бил в спряло положение при пристигането на т.а. „Фиат Дукато“. Водачът на последния автомобил пък посочва нееднократно, че автомобилът, движещ се пред него, е спрял рязко. Това твърдение обаче не се подкрепя от останалите доказателства по делото, включително от свидетелските показания на очевидеца, намирал се в т.а. „Фиат Дукато“ към момента на инцидента, който посочва, че е бил задрямал и не може да каже каква е била дистанцията до предностоящия автомобил. Водачът на т.а. „Фиат Дукато“ изрично посочва, че процесното ПТП се е случило на нормален път, без ремонти, при нормална видимост, без ограничения на същата.

От казаното дотук следва изводът, че не се доказва по делото водачът на т.а. „Мерцедес Спринтер“ да е спрял рязко по смисъла на чл. 24, ал. 1 ЗДвП. Дори това да беше така, причината, поради която същият е предприел спирането, е да завие наляво на кръстовището. Рязкото спиране обаче не винаги и a priori обосновава извод за съпричиняване. Аргументите за това са следните:

Безспорно е по делото, че водачът на т.а. „Фиат Дукато“ е нарушил разпоредбата на чл. 23, ал. 1 ЗДвП, предвиждаща, че водачът на пътно превозно средство е длъжен да се движи на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта или спре рязко. Нормата вменява задължение на водача на МПС, движещо се непосредствено след друго МПС, да поддържа такова разстояние, че при възникнало непредвидимо обстоятелство, каквото може да бъде и рязкото спиране на водача на движещия се отпред автомобил, водачът на автомобила отзад да има достатъчно време да задейства спирачната уредба и да спре, без да се удари в автомобила отпред и да предизвика ПТП. По делото се установява също, че водачът е санкциониран за нарушение на чл. 23, ал. 1 ЗДвП. Вещото лице е посочило изрично, че при спазване на необходимата дистанция, ПТП е било предотвратимо при всякаква скорост.

Именно това поведение – на водача на т.а. „Фиат Дукато“, е основна и единствена причина за настъпването на процесното ПТП. На пътя винаги може да възникне някакво непредвидимо обстоятелство, което да налага рязко спиране – изскочил човек, препятствие от друг характер /напр. паднало дърво/, технически проблем в автомобила, здравословен проблем на водача. Тъй като това обстоятелство е непредвидимо, законът задължава движещият се зад друго превозно средство да спазва дистанция, достатъчна за предприемане на аварийно спиране без причиняване на ПТП. В случая водачът на т.а. „Фиат Дукато“, неспазвайки необходимата дистанция, е щял да предизвика процесното ПТП независимо от причината за спиране на движещия се пред него автомобил – дали за да предотврати настъпване на ПТП, както предвижда нормата на чл. 24 ЗДвП, или по друга неуважителна причина, извършвайки нарушение на чл. 24 ЗДвП. Следователно това поведение единствено е причинило процесното ПТП, поради което и изключителна вина има водачът на т.а. „Фиат Дукато“.

По всички тези съображения въззивният съд приема, че вината за настъпване на процесното ПТП е поведението на водача на т.а. „Фиат Дукато“, който, неспазвайки необходимата дистанция, е реализирал удар в задната част на т.а. „Мерцедес Спринтер“. При наличие на изключителна вина у водача на т.а. „Фиат Дукато“ претенцията на ищцовото дружество по чл. 411 КЗ е доказана по основание.

По отношение на размера съдът кредитира заключението по съдебноавтотехническата експертиза. Вещото лице е посочило, че действителната пазарна стойност на причинените вреди, определена към датата на процесното ПТП, включваща оригинални части, труд и материали, възлиза на 29 079, 66 лв. Претенцията на ищеца е за 14 539, 83 лв., а ответникът е заплатил на ищеца извънсъдебно 14 554, 83 лв. (14 539, 83 лв. + 15 лв. ликвидационни разноски) – общо 29 094, 66 лв. Следователно претенцията на ищеца е изцяло основателна – 29 079, 66 лв. – 14 539, 83 лв. = 14 539, 83 лв.

По отношение на акцесорната претенция за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД въззивният съд намира следното:

С отговора на исковата молба ответникът признава, че на 07.07.2022 г. е платена половината от претендираната от ищеца сума.

Съгласно чл. 378, ал. 5, изр. 2 КЗ застрахователят по имуществената застраховка на увреденото трето лице и причинителят на вредата по изречение първо имат право на законната лихва върху претендираната сума, считано от поканата за плащане към застрахователя при застраховки „Гражданска отговорност“. Доколкото не са ангажирани доказателства кога ответникът е получил поканата за доброволно изпълнение, находяща се на л. 43 от делото на СРС, то следва да се приеме, че най-ранният момент, в който същата е достигнала до ответника, е датата, на която е извършено частичното плащане – 07.07.2022 г. За периода от 07.07.2022 г. до 25.04.2023 г. – денят, предшестващ датата на подаване на исковата молба, мораторната лихва върху главницата възлиза на 1249, 33 лв., изчислена с общодостъпен калкулатор на основание чл. 162 ГПК. Претенцията на ищеца е основателна за този размер, а за горницата над тази сума до претендираните 1253, 94 лв. същата е неоснователна, в която част решението на СРС подлежи на потвърждаване.

При тези изводи на въззивния съд обжалваното решение подлежи на частична отмяна.

По разноските:

Пред първата инстанция:

В Определение № 224/09.05.2016 г. по ч.гр.д. № 5263/2015 г. на IV Г.О. на ВКС е посочено, че „при постановяване на решението си въззивният съд трябва, при спазване на правилата на чл. 78 от ГПК, да определи дължимите се между страните разноски пред първата инстанция с оглед на измененото решение и да присъди същите, заедно с направените пред втората инстанция разноски“.

При този изход от настоящото производство право на разноски имат и двете страни. Решението на първата инстанция следва да бъде отменено в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответника сумата над 0, 06 лв. до 190 лв. Ищецът е претендирал разноски в размер на 2877, 05 лв. – 2050, 30 лв. с ДДС за адвокатско възнаграждение, 631, 75 лв. за държавна такса, 5 лв. за съдебно удостоверение, 150 лв. за депозит за САТЕ и 40 лв. за депозит за свидетел. Представени са доказателства за действителното плащане на адвокатското възнаграждение. Срещу размера му е възразено по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК.

С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че наредба от национално ниво, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НВАР има само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с посочените в нея минимални размери.

Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много други.

Като прецени фактическата и правната сложност на делото, както и положените от процесуалния представител на ищеца усилия в първоинстанционното производство, съдът приема, че справедливо овъзмездяване на адвокатския труд възлиза на 1500 лв. с включен ДДС.

На ищеца следва да бъдат възстановени изцяло разноските със съобразяване на намаленото адвокатско възнаграждение – 2326, 07 лв.

Пред въззивната инстанция:

Право на разноски имат и двете страни. Въззивникът ищец е претендирал заплащането на разноските по делото по списък – 2364, 47 лв., от които 2048, 59 лв. за адвокатско възнаграждение и 315, 88 лв. за държавна такса. Представени са доказателства за действителното плащане на адвокатското възнаграждение. Срещу размера му не е възразено по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК. На въззивника следва да бъдат възстановени 2363, 78 лв.

Въззиваемият е претендирал разноски, но не е представил доказателства за сторването им. Такива не следва да бъдат присъждани.

ВАЛУТА:

Чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България гласи, че в съответствие с чл. 2 от Регламент (ЕО) № 974/98 на Съвета от 3 май 1998 г. относно въвеждането на еврото, считано от 01.01.2026 г. валутата на Република България е еврото, паричната единица е едно евро, а едно евро се разделя на сто цента.

Чл. 5 ЗВЕРБ предвижда, че официалният валутен курс на лева към еврото е неотменимо фиксираният валутен курс на лева към еврото, определен в Регламент на Съвета, приет в съответствие с чл. 140, параграф 3 от Договора за функционирането на Европейския съюз – 1, 95583 лева за 1 евро.

Съгласно чл. 12 ЗВЕРБ в съответствие с чл. 4 от Регламент (ЕО) № 1103/97 превалутирането от левове в евро се извършва, като числовата стойност в левове се раздели на пълната числова стойност на официалния валутен курс, изразен с шест цифри с всичките пет знака след десетичната запетая, а официалният валутен курс не се закръглява или съкращава при извършването на превалутирането.

Според чл. 12 ЗВЕРБ в съответствие с чл. 4 и 5 от Регламент (ЕО) 1103/97 след превалутиране съгласно чл. 12 получената сума се закръглява до втория знак след десетичната запетая на базата на третия знак след десетичната запетая в съответствие със следното математическо правило за закръгляване:

1. когато третият знак след десетичната запетая е по-малък от пет, вторият знак след десетичната запетая остава непроменен;

2. когато третият знак след десетичната запетая е равен на или по-голям от пет, вторият знак след десетичната запетая се увеличава с една единица.

Различно закръгляване се допуска само ако ЗВЕРБ или друг закон или правен акт на Европейския съюз го предвижда.

Водим от горното, въззивният съд превалутира всички суми от лева в евро, както следва:

14 539, 83 лв. – 7434, 10 евро; 1249, 33 лв. – 638, 77 евро; 2326, 07 лв. – 1189, 30 евро; 2363, 78 лв. – 1208, 58 евро.

С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд