Решение № 3195 от 7.7.2026 г. на Административен съд - Стара Загора по дело № 463/2026 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК вр. с чл. 62 ал.3 от ЗИНЗС. Образувано е по жалбата на М. И. К., гражданин на Украйна, против Заповед № Л-03-226#1/14.04.2026г, издадена от Заместник-главен директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" /ГДИН/ гр. София, с която на основание чл.59, ал.3 от ЗИНЗС е наредено жалбоподателят да бъде преместен в затвора в град София за доизтърпяване на наложеното наказание. С жалбата се иска от съда отмяна на заповедта за преместване като постановена при неправилно приложение на материалния закон и в противоречие с целта му, по-специално, че становището на администрацията на затвора в град Стара Загора относно непосещаването му от негови близки се опровергава от провежданите свиждания от лица, живеещи на територията на града, с които ще изгуби контакт. По тази причина веднага след привеждане на присъдата в изпълнение е изпратена молба до Главния директор на ГД ИН гр. София да бъде разрешено изтърпяване на наказанието в Затвора в град Стара Загора, където е бил задържан под стража като подсъдим до приключване на съдебното производство с влязла в сила присъда за съобразяване на обстоятелството, че като чужденец е посещаван в Затвора в Стара Загора от едно и също лице с постоянен адрес в този град, за което е приложено и копие на документа му за самоличност. Ответникът по жалбата - Заместник-главен директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", чрез пълномощника си по делото оспорва жалбата като неоснователна. Позовава се на задължението си да разпредели лишените от свобода чужди граждани за изтърпяване на наказанието в местата, определени със Заповед на министъра на правосъдието, съобразно императивните правила на чл.59, ал.3 от ЗИНЗС, без да има право на преценка, а съответно и без да съобразява нормата на чл.40 ал.2 от същия закон. Иска от съда да постанови решение за отхвърляне на жалбата. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установено следното от фактическа страна: Между страните не съществува спор, че жалбоподателят е в Затвора Стара Загора от 01.12.2023г. в изпълнение на взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. С окончателно решение на ВКС от месец март 2026г. му е наложено наказание две години и осем месеца лишаване от свобода при общ режим, от които остават малко над четири месеца към 16.03.2026г., след като е приспаднато времето на задържане под стража. По повод привеждането в изпълнение на влязлата в сила присъда М. К. е подал молба вх.№ МЗ-02-167/ 16.03.2026г. до Главния директор на ГДИН с искане наказанието му да бъде изпълнено в Затвора гр.Стара Загора, по причини, че единствените лица в Република България, които познава и му помагат са адвокатът му по делото и О. К. – близка на семейството, която редовно го посещавала в затвора. С оспорената по делото Заповед № Л-03-226#1/ 14.04.2026г. на Зам.главен директор на ГДИН, в изпълнение на чл.59, ал.3 от ЗИНЗС, т.8 от заповед № Л-919/ 08.03.2017г. на ГДИН и на основание т.1 от Заповед № ЛС-04-560/ 28.03.2017г. на Министъра на правосъдието, е наредено лишеният от свобода М. И. К. да бъде преместен в Затвора гр.София за доизтърпяване на наложеното наказание. Със заповедта е разпоредено и Началникът на Затвора – Стара Загора да уведоми ГДИН за преместването на лицето, съотв. Началникът на Затвора гр. София да уведоми ГДИН за постъпването на лишения от свобода и за номера на личното досие. От фактическа страна обжалваният административен акт е обоснован с обстоятелството, че л.св. Кривяк е роден в Украйна и съгласно т.1 от Заповед № ЛС-04-560/ 28.03.2017г. на Министъра на правосъдието следва да изтърпява наложеното му наказание в затвора гр.София. Във връзка с постъпилата молба от л.св. да бъде оставен да търпи наказанието си в затвора гр.Стара Загора е посочено, че случаят не попада в хипотезата на чл.62, ал.1, т.3 от ЗИНЗС, а и след извършена проверка администрацията на затвора гр.Стара Загора излиза с отрицателно становище. По делото са представени и приети като доказателства документите, съдържащи се в преписката по издаването на обжалваната заповед, в т.ч и постановената на основание чл.13, ал.2, т.1 и чл.58 от ЗИНЗС Заповед № Л-919 от 08.03.2017г. на Главния директор на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” – гр. София, Заповед № Л-02-138#1/ 23.02.2026г. на Главния директора на ГДИН и Заповед № ЛС-04-560/ 28.03.2017г. относно разпределение на лишените от свобода по затвори, поправителни домове и затворнически общежития, издадена от Министъра на правосъдието. Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1 във връзка с чл.146 от АПК, намира за установено следното: Оспорването, като направено от легитимирано лице с правен интерес – адресат на обжалваната заповед, в законово установения срок и против административен акт, подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, съгласно чл.62, ал.3 от ЗИНЗС, е процесуално допустимо. Разгледана по същество, жалбата е основателна. Оспорената заповед е издадена от компетентен орган – Заместник Главен директор на ГДИН, надлежно овластен със заповед по чл. 13, ал. 6 от ЗИНЗС и в изискуемата от закона писмена форма. При преценка за правилното приложение на материалния закон, съдът съобрази следното: По силата на чл. 40, ал.1 от ЗИНЗС наказанието се изпълнява, чрез настаняване на осъдените в определени места за лишаване от свобода и подлагането им на поправително въздействие, като разпределението им в местата за лишаване от свобода е подчинено на средствата и условията за осъществяване на поправителното въздействие. Осъдените се настаняват в местата за лишаване от свобода, където да бъде извършена дейността по изпълнение на наказанието при посочените в чл.40, ал.2, т.1 от ЗИНЗС условия и чрез изброените по родов признак средства в чл.40, ал.2, т.2 до т.5 от ЗИНЗС. Съгласно разпоредбата на чл.416, ал.2 и ал.6 от НПК прокурорът привежда в изпълнение влязлата в сила присъда като нарежда да бъде настанено осъденото лице в място за лишаване от свобода, но разпределението по аргумент от чл. 58 от ЗИНЗС е по ред, определен от Главния директор на ГДИН, при съобразяване с определения от съда първоначален режим, което да осигури изпълнение на условието по чл.40, ал.2 т.4 от ЗИНЗС - по възможност най-близо до постоянния му адрес с цел да се упражняват правата, от които лицето не е лишено с присъдата и не са несъвместими с нея, в това число и правото на свиждане, подчинено на ресоциализацията и ограничаване на вредното въздействие на средата, които също са средства за превъзпитание. Приоритет спрямо най-близкото до постоянния адрес място, което отговаря на условието по чл.40 ал.2 т.4 вр. с чл.58 от ЗИНЗС, има спазването на изискването за осигуряване на минимална жилищна площ, което е едно от условията по чл.40, ал.2, т.1 от ЗИНЗС. Връзката между разпоредбата ясно очертава, че основните човешки права, за чието нарушаване гарантира забраната на чл.3 от ЗИНЗС са поставени на първо място в чл.40, ал.2 от закона, когато се избира място за настаняване измежду отговарящите на изискванията на режима и след това се съобразява постоянния адрес на лицето. За чуждите граждани е определено да бъдат разпределени в места, определени със заповед на Министъра на правосъдието, точно както същата разпоредба изисква разделение по пол и възраст - жените отделно, непълнолетните момчета и момичета отделно. Това правило обаче не означава, че разпределението не е подчинено на същите условия и с цел подлагане на въздействието на същите средства, които се съдържат в приоритетно изброяване в чл.40, ал.2 от ЗИНЗС. Аргумент за това е и разпоредбата на чл. 62 от ЗИНЗС, която урежда преместване на лишените от свобода, но тя не би била приложима, ако се приеме, че нормата на чл.59, ал.3 от ЗИНЗС се прилага като законов механизъм. Сравнителния анализ сочи, че правилата на чл. 59 от ЗИНЗС се прилагат едновременно с тези на чл.58, ал.2 от ЗИНЗС, защото са в корелация с различни изисквания по чл.40 ал.2 от същия закон, като могат да дерогират само условието по чл.58, ал.1 предл второ - възможно най-близо до постоянния адрес, защото както е посочено и в приложената Заповед № ЛС-04-560/ 28.03.2017г на министъра на правосъдието, законодателят предполага отсъствие на постоянен адрес за чужденците. В случай, че чуждите граждани имат постоянен адрес, тогава се прилага правилото на чл.58, ал.1 от ЗИНЗС по аргумент от приложената министерска заповед, но същият признак на уседналост се прилага винаги, когато ще осигури възможност за упражняване правата на осъдения, от които не е лишен и са съвместими с присъдата, защото противното противоречи на чл.40, ал.2 от ЗИНЗС, а той е подчинен от своя страна на забраната да се накърняват права, освен когато е неизбежно. Молбата на жалбоподателя от 16.03.2026г до Главния директор на ГДИН е наказанието му да бъде изпълнено в град Стара Загора и е подадена след като е влязла в сила присъдата му по повод привеждането й в изпълнение, но по време на наказателното производство, не само на съдебната му фаза, от 01.12.2023г е задържан в Затвора в Стара Загора, който е съответен на местно компетентния съд. Осъден е на лишаване от свобода при общ режим две години и осем месеца, от които остават малко над четири към 16.03.2026г. По това време, видно от приложената справка за провеждани свиждания, е посещаван от лице, което има статут на постоянно пребиваващ чужденец - член на семейството на български граждани, с постоянен адрес в град Стара Загора. Това лице е гражданин на Украйна, на същата държава, на която е гражданин и жалбоподателя. Фактът, че то посещава и други лишени от свобода не може да бъде обстоятелство с правно значение, но в съчетание с фактите, които имат такова - остатъка за изтърпяване и посещаването на чуждия гражданин от едно единствено лице, което има същата държава на произход и постоянен адрес в Стара Загора, обосновава извод, че заповедта е незаконосъобразна. Тя противоречи на изискванията на закона за кумулативно осигуряване на условия, които не нарушават не само забраната по чл.3 от ЗИНЗС, но и гарантират упражняване на право на свиждане и контакт с външния свят, което може да бъде ограничено или затруднено само по една причина - мястото да отговаря на режима. В настоящия случай мястото, където жалбоподателят е бил задържан под стража до приключване на наказателното производство отговаря на режима за изтърпяване на наказанието и е най-близо до постоянния адрес на лицето, което го посещава и което има статут на постоянно пребиваващ чужденец, с постоянен адрес в същия град. Законовият автоматизъм, претендиран от ответника е отречен от закона, защото това би довело до невъзможност да се спази чл.40, ал.2 от ЗИНЗС. Когато лицето към момента на настаняяването няма постоянен адрес, тогава не само че отсъства законова пречка, но е установено законово основание да се съобрази постоянният адрес на тези, които го посещават, поради следното - постоянен адрес лишените от свобода нямат, защото те не разполагат със свободата да променят местоположението си, то е мястото за лишаване от свобода. Постоянният адрес служи на законодателя като обстоятелство, предполагащо че роднините на лицето имат същото местоживеене и могат да го посещават, поради което неговата промяна е от значение и за последващо преместване, което по своята същност е ново настаняване по тази причина. В процесния случай се стига до същата ситуация, защото за изпълнение на наказанието не е необходимо настаняване на жалбоподателя в затвор, където той вече се намира по силата на чл. 42, ал.3 вр. с ал.2 от ЗИНЗС. Тази разпоредба и подзаконовата на чл. 36, ал.1 от ППЗИНЗС, приложима за случая, обясняват използването на термина преместване в оспорената заповед, но и нейното издаване. Съгласно чл.36, ал.1 от ППЗИНЗС, без да се издава заповед, а с изпълнение на задължение за фактическо действие, администрацията на затвора премества осъдения в срок до 14 дни от получаване на влезлия в сила съдебен акт /той се изпраща от прокурора, който следи за изпълнение на присъдата/ в затворническо общежитие от открит тип към същия затвор. Ако няма ЗООТ към този затвор, тогава се прави предложение до ГДИН за преместване и до разрешаване на ситуацията лицето се настанява отделно от останалите. Става ясно от прочита на закона, ведно с подзаконовите разпоредби по неговото прилагане, че терминът преместване се използва и когато се касае за осъдени, които са били задържани под стража в затворите на основание чл.42, ал.3 вр. с ал.2 от ЗИНЗС, но той сочи на промяна в рамките на същото място за лишаване от свобода и само с цел осигуряване спазване на режима. По тази причина настоящата заповед е преместване в ЗООТ, с оглед режима, но към Затвора в София, без да се съобрази, че ЗООТ към затвора в Стара Загора има, остатъка от наказанието за изтърпяване и възможността да бъде спазена кумулативно разпоредбата на чл. 40, ал.2 вр. с чл.58 ал.1 от ЗИНЗС, с което да се изпълни целта на закона. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172 от АПК, Административен съд Стара Загора