Решение № 350 от 3.6.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 993/2023 г.

Производството е по чл. 258 от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616 против решение № 260 326/30.08.2023 г. по т. д. № 246/2021 г. по описа на СГС, ТО, 5 състав, с което въззивникът е осъден да заплати на „Близард Системс“ ЕООД, ЕИК 205142824, със седалище и адрес на управление в гр. Варна, „Бизнес парк Варна“, сграда 8, ет. 4 на основание чл. 79, ал. 1 ЗПУПС сумата от 50 000 евро – стойността на неразрешената платежна операция с преводно нареждане от 11.09.2020 г. чрез наредено плащане във финансов център – Бургас на „Банка ДСК“ АД на лицето И. К. Й. по разплащателна сметка B G 55STSA93000027288401 с титуляр „Близард Системс“ ЕООД в полза на „НАТ Транс 80“ ЕООД, ЕИК 203179286 с посочено основание – прехвърляне за „НАТ – транс 80“ ЕООД, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 3 857, 64 лв. – законна лихва за забава върху невъзстановената сума по главницата в размер на 50 000 евро, с левова равностойност от 97 791, 50 лв. за периода на забавата от 12.09.2020 г. до 31.01.2021 г. Въззивникът твърди, че решението е недопустимо, а по същество неправилно, тъй като е постановено при нарушение на материалните и процесуални закони и е необосновано. Твърди, че решението е недопустимо, тъй като първоинстанционният съд не е уважил направеното искане за спиране на производството до приключване на НОХД № 3839/22 г. по описа на РС Бургас, по което към наказателна отговорност са привлечени М. П. Г. и И. К. Й.. Първата, за това, че на 11.09.2020 г. съзнателно се е ползвала пред помощник – нотариус Д. Т. от преправен официален документ - български документ за самоличност, представляващ лична карта на Е. Д. С. и чрез съставяне на процесното пълномощно, на което е придаден вид, че е подписано от Ема Суржон, съзнателно е дала възможност на получателя на процесния превод – И. К. Й., едноличен собственик и управител на „Нат транс – 80“ ЕООД да получи чуждо движимо имущество в особено големи размери, без правно основание, с намерение да го присвои. И. К. Й. е подведен под отговорност за измама. По отношение нарушенията на материалния закон, твърди че съдът неправилно е приложил нормата на чл. 80, ал. 3, изр. 1 ЗПУПС. Представеният обвинителен акт по делото, установявал наличието на основание за освобождаване на доставчика на платежна услуга от отговорност за неразрешената платежна операция, тъй като били налице данни за измама, от страна на получателя на платежната операция, И. К. Й., създал невярна представа за автентичност на платежната операция, с цел тя да бъде изпълнена от банката. Излага доводи, че е налице грубо нарушение на режима на съхранение на личните данни от страна на лицето Е. С. Съгласно чл. 8, ал. 2 от Закона за българските документи за самоличност, при изгубване, кражба, повреждане или унищожаване на български личен документ, лицето е длъжно в срок до три дни да декларира това в най – близкото структурно звено на Министерството на вътрешните работи или в дипломатическите или консулските представителства на Р България в чужбина. Ищецът не твърдял нито сочел да са налице доказателства за изпълнение на законовите ангажименти на С. в хипотезата на чл. 8, ал. 2 ЗБДС, а процесната хипотеза била идентична с неизпълнение на ангажиментите по запазване на персонализираните средства за сигурност на платежния инструмент - в условията на виртуална среда, респ. защита на личните си данни по отношение на документът й за самоличност, регистриран в системата на банката. Поддържа, че оспорената операция била изпълнена от банката на основание редовно от външна страна нареждане на лице, представило оригинално и непораждащо съмнение относно неговата автентичност, нотариално заверено пълномощно, произхождащо от управителя на „Близард Системс“ ЕООД. Счита, че на основание чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, като добросъвестен длъжник, банката трябва да бъде освободена от задължението си, след като е платила добросъвестно, макар и на мним кредитор, но на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства, се явявало овластено да получи изпълнението. Застъпва доводи, че съдът неправилно е приложил §1, т. 40 от ДР на ЗПУПС като е приел, че ищецът е потребител по смисъла на цитираната разпоредба и е по – слабата икономически страна. Съобразно § 1, т. 33 от ДР на ЗПУПС ползвател – платец можело да бъде както физическо лице, така и юридическо лице, но законът признавал качеството „потребител“ само на физическите лица. Ответникът по жалбата „Близард систем“ ЕООД /л./ не изразява становище. Третото лице – помагач на страната на ответника, Д. С. Р., нотариус с рег. № ••• на Нотариалната камара, не изразява становище. Съдът констатира, че жалбата е подадена срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, в срока по чл. 259 от ГПК и от легитимирано да обжалва лице, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Възражението за недопустимост на обжалваното решение е обосновано с отказа на първоинстанционният съд да спре производството до приключване на НОХД № 3839/22 г. по описа на РС Бургас. Искане за спиране е направено от жалбоподателя и пред въззивната инстанция с молба от 11.01.2024 г. и по него настоящият съдебен състав се е произнесъл с определение от проведеното на 08.03.2024 г. открито съдебно заседание, поради което и изложените в определението мотиви не следва да бъдат преповтаряни и в решението по делото. С разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ЗПУПС е установено общо правило, че доказателствената тежест за установяване автентичността и точното изпълнение на платежната операция е на доставчика на платежната услуга. В случая ползвателят на платежната услуга не е потребител по смисъла на § 1, т. 40 ДРЗПУПС и в съответствие с дадената от чл. 67, ал. 4 ЗПУПС възможност, приложението на разпоредбата на чл. 78 ЗПУПС може да бъде изключено, но видно от т. 29.2 от Общите условия към договори за откриване и обслужване на разплащателни сметки на бизнес клиенти и за предоставяне на платежни услуги по тях, процесната разпоредба не е включена между разпоредбите, за които е уговорено, че няма да се прилагат в отношенията между страните. Съгласно чл. 7, ал. 1 ЗПУПС платежната операция е разрешена, ако платецът я е наредил или е дал съгласие за изпълнението й. При липсата на съгласие платежната операция е неразрешена. В случая, установено е по делото, че използваното от И. К. Й. пълномощно, въз основа на което е извършено процесното нареждане на паричен превод от банката не е автентично, поради което и платежната операция е неразрешена. Според чл. 79, ал. 1 ЗПУПС в случай на неразрешена платежна операция, доставчикът на платежни услуги, възстановява на платеца незабавно стойността на неразрешената платежна операция. Такъв е и предявеният иск за възстановяване на сумата от 50 000 евро по процесната платежна операция от 11.09.2020 г., тъй като сумата не е наредена от ищеца. Дължимата грижа от банката за осигуряване на сигурна среда за ползване на услугите й е завишена именно с оглед обстоятелството, че банката е търговец, който по занятие предоставя банкови услуги, във връзка с което разполага с експертен състав от служители – специалисти в областта на банковата сигурност, както и със средства за осигуряване на защита на всеки отделен банков продукт, и тази грижа е дължима, без оглед качеството на платеца, дали той е потребител или юридическо лице. Банката извлича печалба от предоставените услуги, поради което, грижата за сигурността на платежните услуги е изцяло нейна. Задължението на банката за възстановяване на паричните средства, предмет на неразрешена платежна операция не е обусловено от факта, дали същата е резултат от противоправни действия на неин служител или на трети лица. Видно от изложените факти в обвинителния акт № 10 678/2020 г. на РП – Бургас, неустановено лице е изготвило неистинска лична карта с данните на Е. С. но със снимката на М. П. Г. и с тази неистинска лична карта Г. се легитимирала в кантората на нотариус Д. Р.. Помощник – нотариуса Д. Т. не се усъмнил в истинността на представената му лична карта и заверил подписа на лицето, посочено като упълномощител. При тези обстоятелства, банката твърди, че за служителя й, предвид формата на пълномощното, не са възникнали съмнения, относно автентичността му и тя е платила добросъвестно. Отговорността на банката обаче е обективна и за нея е достатъчно, да е извършено теглене на парични средства, без то да е наредено от титуляра на платежната сметка, затова и разпоредбата на чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД не намира приложение. Това е така с оглед казаното по-горе, че ответникът е кредитна институция и като професионалист за извършваните платежни услуги той е този, който дължи в повече, над обичайното за добрия търговец и трябва да използва целия си ресурс, всички данни с които разполага, способи и възможности, за да защити интересите на клиентите си. Отклонение от правилото за отговорност на банката законът допуска с нормата на чл. 80, ал. 3 ЗПУПС, като възлага на платеца всички загуби от неразрешени платежни операции, когато те са причинени от него чрез измама /не и от трети лица чрез измама/ или с неизпълнението на едно или повече от задълженията по чл. 75 умишлено или поради груба небрежност. По делото обаче, няма никакви доказателства, установяващи факти подведими към предвиденото в закона изключение. С § 1, т. 30 ДРЗПУПС е дадена дефиниция, какво е платежен инструмент, поради което и правно неиздържана е развитата с жалбата теза, че задължението за съхранение на личните данни в документа за самоличност е приравнимо с неизпълнение на задължението по запазване на персонализираните средства за сигурност на платежния инструмент. Само за пълнота, твърдението че управителят на дружеството ищец Е. С. е проявила груба небрежност при съхранение на личната си карта, от една страна е въведено едва с въззивната жалба и е недопустимо, но от друга, дори и в обратната хипотеза, възражението е голословно и не е подкрепено с доказателства, включително и относно твърдението, че същата е изгубила личната си карта или тя е била обект на кражба, респективно документа за самоличност е бил повреден или унищожен, като С. не е уведомила своевременно, органите на реда. По изложените съображения иска по чл. 79, ал. 1 ЗПУП за сумата от 50 000 евро следва да бъде уважен и като е достигнал до този извод, първоинстанционният съд е постановил правилен съдебен акт в тази част, който следва да бъде потвърден. Основателността на главния иск, обуславя и основателността на акцесорния по чл. 86 ЗЗД за сумата от 3 857, 64 лв., изчислена за периода от деня следващ датата на неразрешената платежна операция, а именно, от 12.09.2020 г. до датата на исковата молба, поради което решението следва да бъде потвърдено и в тази част. При този изход на спора, въззивникът дължи на въззиваемата страна разноските пред САС, но искане за такива не е направено, поради което и разноски не следва да се присъждат. Водим от горното, САС,