Решение № 5979 от 28.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 6826/2022 г.

Съобразно исковата молба и уточнителните молби на ищците, производството по делото е образувано по предявени: – установителен иск за собственост, предявен от С. М. П., А. И. Ш., К. И. И., Е. Б. Ш. и Б. Б. Ш. срещу Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройство, Министерство на културата на Република България и Столична община, с който се иска да се признае за установено по отношение на ответниците, че С. М. П. притежава правото на собственост на 30/144 идеални части, А. И. Ш. притежава правото на собственост на 18/144 идеални части, К. И. И. притежава правото на собственост на 8/144 идеални части, Е. Б. Ш. притежава правото на собственост на 8/144 идеални части и Б. Б. Ш. притежава правото на собственост на 8/144 идеални части от недвижим имот: поземлен имот с идентификатор 68134.300.560, съгласно скица № 15-418274/22.05.2020 г., издадена по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед РД-18-32/01.04.2016 г. на изпълнителния директор на АГКК, с адрес на имота: гр. София, СО, район „Възраждане“, ул. ••••, с площ 123 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: незастроен имот за жилищни нужди, номер по предходен план: 13, квартал 194А; – осъдителен иск срещу Държавата, представлявана от Министъра на финансите за обезщетение за ползване на частта от имота, която се ползва за недвижима ценност, а именно за част от ползването на имот с идентификатор 68134.300.560, с площ 117,89 кв. метра, за периода: от 01.07.2017 г. до 27.06.2022 г., както следва: С. М. П. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 43 969,95 лева, А. И. Ш. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 26 381,97 лева, К. И. И. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 11 725,32 лева, Е. Б. Ш. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 11 725,32 лева и Б. Б. Ш. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 11 725,32 лева. – осъдителен иск срещу Столична община за осъждането й да заплати на всеки от ищците обезщетение за ползването на частта от гореописания имот с идентификатор 68134.300.560, с площ 5,11 кв. м., която се използва като улица/тротоар /ул. „Георг Вашингтон“ в гр. София/, за периода от 01.07.2017 г. до 27.06.2022 г. в следните размери: на С. М. П. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 1890,17 лева, А. И. Ш. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 1134,10 лева, К. И. И. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 504,04 лева, Е. Б. Ш. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 504,04 лева и Б. Б. Ш. претендира обезщетение за ползване без основание в размер на 504,04 лева. Ищците твърдят, че те в качеството на наследници на С. Е. Ш., починал на 25.03.1968 г. са собственици на идеална част от процесния недвижим имот. Същият бил реституиран по реда на ЗВСВНОИ по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, а с влязло в сила решение от 10.03.1995 г. на СГС, III-A Гражданско отделение, постановено по а. д. №729/1993 г. по описа на СГС отчуждаването му било отменено. Ответниците го ползвали без правно основание като тротоар, улица и археологически обект, поради което се иска ищците да се признаят за собствениците и да се уважат исковете за обезщетение за ползване на имота без правно основание. Претендират законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендират разноски. В постъпил отговор на исковата молба от страна на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство се излага, че исковата молба е нередовна, защото не е ясно кой е надлежният ответник по делото. Съгласно чл. 14, ал. 1, т. 14 ЗКН, министърът на културата упражнявал правото на държавна собственост върху културните ценности, каквато представлявал археологическият комплекс, в който се намирал процесният имот, поради което субституент на държавата следвало да бъде само министърът на културата. Освен това се сочи, че по отношение на предявените искове за обезщетения за ползване на имота, надлежен ответник следвало да бъде министърът на финансите като субституент на държавата. По същество оспорва предявените искове с възраженията, че процесният имот бил част от археологически резерват, обявен с ПМС №36/01.06.1976 г., който е включен под № 16 в приложен към чл. 50, ал. 3 ЗКН списък на археологическите резервати, който имал статут на групова недвижима културна ценност, декларирана с писмо № 4469/22.08.1986 г. на НИПК. Съгласно чл. 146, ал. 3 ЗКН недвижимите археологически обекти имали статут на културни ценности с категория „национално значение“, а по смисъла на чл. 2а, ал. 1 ЗКН били публична държавна собственост. В решение № 4/11.03.1998 г. по к. д. №16/1997 г. на КС било посочено, че реституцията преструктурира собственосттадържавна и общинска в собственост на физически и юридически лица, но само в рамките и обхвата на частната собственост. Тя не засягала публичната държавна и общинска собственост, защото последната обслужвала определени конституционни интереси и била защитена от Конституцията. С приемането на разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ЗДС бил даден законодателен израз на извличаното дотогава по тълкувателен път разрешение на въпроса подлежат ли на реституция имоти, които са станали публична собственост на държавата или общините. Затова процесният имот не можел да бъде собственост на ищците, тъй като бил със статут на публична държавна собственост и не подлежал на реституция. Счита, че след като по административното дело, разгледано пред СГС, държавата не е участвала, решението по него не я обвързвало, а за гражданския съд последното било задължително само по отношение на въпроса дали обжалваният административен акт е бил законосъобразен или не. Липсвала идентичност между процесния имот и този по решение от 10.03.1995 г. на СГС, III-A, Гражданско отделение. Счита за неоснователен и иска с правно основание чл. 59 ЗЗД, тъй като държавата владеела имота чрез министъра на културата на основание чл. 14, ал. 1, т. 14 ЗКН. Ищците не били отправяли покана до ответниците за заплащане на обезщетение, поради което на основание чл. 84, ал. 2 ЗЗД подобно задължение не било изискуемо. Оспорва претенцията и по размер. Релевира възражение за погасяване по давност на претендираните вземания с изтичането на тригодишен давностен срок за всяко периодично вземане. Моли за прекратяване на производството спрямо него, евентуално за отхвърляне на исковете. Претендира разноски. Подаден е отговор и от Държавата, чрез министъра на финансите. Исковете били недопустими спрямо Държавата, чрез министъра на финансите, тъй като чл. 14, ал. 1, т. 14 ЗКН изключвала приложението на чл. 31, ал. 1 ГПК, поради което Държавата следвало да се представлява от министъра на културата. По същество претенциите били неоснователни. Имотът бил публична държавна собственост. Като върху част от него фактическата власт се упражнявала от Министерството на културата, а върху друга част от Столична община. Липсвало обогатяване за Държавата. Моли за отхвърляне на претенциите. Претендира разноски. Ответникът Столична община оспорва претенциите като неоснователни, защото не била налице идентичност между притежавания от праводателя на ищците и евентуално реституиран имот и имот с идентификатор 68134.300.560 по КККР на гр. София. На следващо място сочи, че на основание чл. 18, ал. 1 КРБ, чл. 69 ЗДС и ПМС № 36/76 г. археологическият резерват „Антична Сердика и Средновековен Средец“ съгласно АДС №31/17.03.1997 г., издаден от министъра на финансите, в който се намирал процесният имот бил изключителна държавна собственост, а дори да не се приемело, че той е с този статут, то на основание чл.2а във вр. с чл.146 и 50, ал. 3 ЗКН бил публична държавна собственост. Счита, че част от процесния имот не попадал на тротоар на ул. „Георг Вашингтон“. Затова сочи, че обезщетение не се дължало от общината. Прави възражение за погасяване по давност на претендирате вземания за обезщетения за лишаването от правото на ползване на имота. При условията на евентуалност, в случая че се установи, че част от имота представлява тротоар, заявява, че е придобила собствеността върху него по силата на § 7 от ПЗР на ЗМСМА, евентуално, че е придобила тази част въз основа на упражнявано в периода от 1991 г. до завеждане на исковата молба давностно владение. При условията на евентуалност релевира и възражение за прихващане с претендираните от ищците обезщетения за лишаването им от ползването на имота с насрещното си вземане за направените от общината разходи за опазване и поддържане на имота, попадащ в археологическия парк за периода от 01.07.2017 г. до 01.07.2022 г. Възражението е конкретизирано с молба с вх. № 33624 от 22.03.2024 г. Посочено е, че посочените разходи представляват разходи за месечно абонаментно почистване, абонаментна поддръжка на осветителна инсталация, ремонтни дейности и поддръжка, разходи за ел. енергия, , изграждане и поддържане на система за видеонаблюдение. Сумата на разходите, съоветстваща на площта на процесния имот, била 5960.29 лв. за периода от 01.07.2027 г. до 27.06.2022 г. Съобразно претенциите на ищците и твърденията им за притежавани ид. ч. от процесния имот, то възражението за прихващане се прави спрямо С. П. за 1241.73 лв.; спрямо А. Ш. за 745.04 лв.; спрямо К. И. за 331.13 лв.; спрямо Е. Ш. за 331.13 лв. и спрямо Б. Ш. за 331.13 лв. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Ответникът Министерство на културата оспорва да е надлежна страна в процеса, доколкото държавата можела да бъде представлява пред съда само от министъра на финансите и министъра на регионалното развитие и благоустройството. За Археологически парк „Западна порта на Сердика“ не бил съставен акт за държавна собственост, като същият се държал и управлявал от Столична община, чрез РИО – София. Разпоредбите на ЗКН не можело да обосноват процесуална легитимация на министър на културата. Предявените искове се оспорват и като неоснователни, защото имотът представлявал част от археологически обект и съгласно чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗДС във вр. с чл. 2а и чл. 146, ал. 1 ЗКН бил публична държавна собственост. Оспорва се ищците да са собственици на имота, наличието на идентичност между процесния имот и този, който притежавал наследодателят на ищците, както и, че фактическата власт върху имота се упражнявала от ответниците без правно основание за това. Не било доказано каква част от имота се използвала за културна дейност, както и Министерството на културата да е ползвало същата и да дължи обезщетение за това. Намира предявения иск срещу Министерство на културата за недопустим, а евентуално за неоснователен. Претендира разноски. С протоколно определение от 22.02.2024 г. не са приети за съвместно разглеждане в производството искове по чл. 59 ЗЗД за последващ период спрямо Държавата и спрямо Столична община за претенции и размери следващи датата на подаване на исковата молба. С протоколно определение от 06.06.2024 г. е прието за съвместно разглеждане в производството възражение за прихващане на ответника Столична община за разходи за месечно абонаментно почистване, абонаментна поддръжка на осветителната инсталация на обекта, ремонтни дейности и поддръжка, разходи ел. енергия и разходи за поддържане на система за видеонаблюдение. Като възражението за прихващане е направено в условията на евентуалност, а именно при уважаване на осъдителния иск срещу Столична община и съответства на претендираните от ищците идеални части от правото на собственост на процесния имот. Възражението за прихващане е за разходи за поддържане на процесния имот попадащ в обекта „Археологически парк – Западна порта на Сердика“ за периода от 01.07.2017г. до 27.06.2022 г., както следва: спрямо ищеца С. М. П. за сумата от 1241.73 лв.; спрямо ищцата А. И. Ш. за сумата от 745.04 лв. и спрямо ищците К. И. И., Е. Б. Ш. и Б. Б. Ш. за всеки от тях по 331.13лв. С протоколно определение от 06.03.2026 г. е конституирана на мястото на починалата А. И. Ш., ЕГН ••••••••••, нейният наследник по закон А. М. С., ЕГН ••••••••••, с посочен адрес в молбата по чл. 227 ГПК, като същата встъпва в претенциите съобразно наследствената си квота за ½ от правата на починалата А. И. Ш.. Прието е, че С. М. П., ЕГН ••••••••••, който участва в производството и в лично качество, встъпва в припадащата му се част от правата на починалия ищец А. И. Ш., а именно 9/144 ид.ч. от претендираното право на собственост върху процесния поземлен имот. С влязло в сила протоколно определение от 03.07.2026 г. е заменен на основание чл. 228, ал. 1 вр. чл. 226, ал. 2, изр. последно ГПК ищецът А. М. С., конституирана на мястото на починалата А. И. Ш. за ½ от претенциите й, с ищеца С. М. П., който участва в производството в лично качество и като наследник на А. И. Ш., поради обстоятелството, че след конституирането й А. М. С. е прехвърлила своята идеална част от процесния имот на С. М. П., който се явява приобретател. Производството по гр. д. № 6826/2022 г. спрямо А. М. С. е прекратено. След заместването на А. М. С., то С. М. П. участва в производството в лично качество за 30/144 ид. части и като наследник на А. И. Ш. за 18/144 ид. части, т. е. за цялата част от наследството на А. И. Ш. във връзка с иска за собственост, а във връзка с осъдителните претенции същият участва в лично качество изцяло за сумите претендирани от него спрямо ответниците, както и изцяло за сумите, претендирани от А. И. Ш. спрямо ответниците. С протоколно определение от 03.07.2026 г. е указано на страните, че съдът на основание чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ с крайния акт по съществото на спора ще превалутира служебно осъдителните претенции в евро. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с посочените от страните доводи, намира за установено следното: Когато исковата молба е останала нередовна, то предприетото от ищеца /по негова инициатива или по указание на съда/ по реда на чл. 129 ГПК уточнение на исковата молба, не съставлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 ГПК, и посочените в тази разпоредба изисквания не важат в тези случаи. Това е така, защото спазването на тези изисквания може да се провери от съда само при редовна искова молба – решение № 105 от 09.09.2021 г. по гр. д. № 2256/2020 г. на IV г. о. на ВКС. Първоначалните претенции на ищците са били нередовни, предвид твърденията, че ищците са собственици на една обща ½ ид. ч. от процесния имот, а претенциите са били в размери съответстващи на целия процесен имот, поради което изпълнението на указанията с уточнителна молба с вх. № 103920 от 09.11.2023 г. не представляват изменение на иска. Поправената искова молба се смята за редовна от деня на подаването й, като съдът намира, че е сезиран с претенциите срещу ответниците и в размерите, посочени в уточнителна молба с вх. № 103920 от 09.11.2023 г., с която се отстраняват нередовностите на исковите претенции. Относно участието на държавата: Отпадането на контролираща страна по действащия ГПК не е основание за определяне на вида на процесуалната субституция като суброгация и на това основание да се приема, че държавата ще бъде обвързана от решението без да е участвала по делото, тъй като това изключение за разпростиране на силата на присъдено нещо няма изрична законодателна уредба. По общото правило на чл. 26, ал. 4 ГПК държавата задължително трябва да се конституира по делото като главна страна, в качеството си на носител на материалното право, предмет на предявения от субституента иск – решение № 60083 от 02.08.2021 г. по гр. д. № 3632/2020 г. на I г. о. на ВКС. Държавните органи и учреждения са на бюджетна издръжка, независимо дали са първични или вторични разпоредители с бюджетни средства, те ползват държавен имот в изпълнение на решение или заповед на органа, който е управомощен да управлява съответната категория държавен имот и когато против тях е насочен облигационен иск във връзка с неоснователно обогатяване, твърдението е за обогатяване на държавата без основание. Държавните органи и учреждения действат като процесуални субституенти на държавата и в производството се призовава носителят на правото – Държавата – определение № 6010 от 12.07.2021 г. по ч. гр. д. № 1745/2021 г. на I г. о. на ВКС, определение № 680 от 16.06.2015 г. по гр. д. № 701/2015 г. на III г. о. на ВКС, решение № 60083 от 2.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3632/2020 г., I г. о. на ВКС. Ето защо и предвид всички изложени съображения, Държавата следва да участва, на основание чл. 26, ал. 4 ГПК. За пълнота следва да се посочи, че при ненадлежно процесуално представителство на държавата, въззивният съд при допуснато процесуално нарушение, трябва да приложи императивната разпоредба на чл. 31 ГПК и да обезпечи участието на Държавата в процеса чрез надлежния й представител, но не и да обезсилва постановеното по делото решение – решение № 20 от 3.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3854/2021 г., I г. о. на ВКС, решение № 181 от 14.06.2012 г. по гр. д. № 96/2012 г., II г. о. на ВКС и др. Държавните имоти се управляват от министрите и ръководителите на други ведомства – чл. 14, ал. 1 ЗДС, а те от своя страна могат да ги предоставят за управление на териториалните си административни звена и на други юридически лица на бюджетна издръжка към тях – чл. 15, ал. 3 ЗДС. Лицата, които упражняват правото на държавна собственост, могат да бъдат страни по заведени от тях или срещу тях съдебни дела, като в този случай те имат качеството на процесуални субституенти на държавата. Съгласно чл. 14, ал. 1, т. 14 ЗКН министърът на културата упражнява правото на държавна собственост върху културни ценности. С акт № 31 от 17.03.1997 г. за държавна собственост на недвижим имот, находящ се в гр. София, Резерват „Антична Сердика и средновековен Средец“ /поправен с акт № 1560 от 20.04.2016 г./ се установява, че целият Резерват „Антична Сердика и средновековен Средец“ е предоставен за стопанисване и управление на Министерството на културата с писмо с вх. № 90-05-286/23.03.2016 г. Видно от първоначалната СТЕ, по действащия ПУП имот с идентификатор 68134.300.560 попада в УПИ III, кв. 194а, м. „Център-Западно направление-част“, е с отреждане „За археология и озеленяване“. Част от имота попадал в тротоара на ул. „Г. Вашингтон“, а именно частта по т.1-4-5-6-1 от комбинирана скица с площ от 5.11 кв. м. От повторната СТЕ се установява, че имот стар пл. № 9 /нов 13/, с идентификатор 68134.300.560, целият с площ от 122.67 кв. м., попада в две територии с различно предназначение: 5.11 кв. м. са приобщени към улица „Георг Вашингтон“ с идентификатор 68134.300.565, а 117.67 кв. м. са отредени за УПИ III, кв. 194а, м. „Център-Западно направление-част“, с отреждане „За археология и озеленяване“. Извършени са реставрационни дейности. Имот № 68134.300.560 няма осигурен транспортен достъп и не може да съществува самостоятелно. Не се оспорва от страните по делото, че Археологически парк „Западна порта на Сердика“ е част от Резерват „Антична Сердика и средновековен Средец“, поради което Министерството на културата, на което е предоставен за стопанисване и управление целият Резерват „Антична Сердика и средновековен Средец“ и това обстоятелство е отразено в АДС, е процесуален субституент на Държавата. В тази насока е и позицията на Държавата в хода на цялото производство /вкл. и в представените писмени бележки/, в които е изложено, че чл. 14, ал. 1, т. 14 ЗКН изключва приложението на чл. 31, ал. 2 ГПК, както и, че процесният имот се стопанисва и управлява от Министерството на културата. Археологичните разкопки, част от архитектурен резерват са изключителна държавна собственост – чл. 18, ал. 1 Конституцията на РБ и са под закрилата на Националния институт за паметниците на културата и Регионален исторически музей гр. София във връзка с Наредба № 2 за опазване на историко-археологическия резерват в центъра на гр. София. В случая спорът касае собствеността върху терена, на който са разкрити разкопките. Този терен попада в обхвата на територията на Резерват „Антична Сердика и средновековен Средец“, който се управлява от министъра на културата, на основание представения акт за държавна собственост. Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗДС министрите и ръководителите на другите ведомства управляват предоставените им имоти и вещи – държавна собственост, а съгласно чл. 14, ал. 3 ЗДС управлението върху обекти, имоти и вещи – държавна собственост, включва правото на ведомствата и юридическите лица на бюджетна издръжка да ги владеят, ползват и поддържат от името на държавата, за своя сметка и на своя отговорност. Актовете за държавна собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти, включително фактът, че държавният имот е предоставен за управление на определено ведомство. Поради изложеното, съдът намира, че ищците обосновават интерес от насочването на иска за собственост и срещу Министерството на културата – относно възможността за едновременно участие при предявен вещен иск на Държавата и на Министерство на културата – виж решение № 176 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 5111/2017 г., I г. о. на ВКС, в което решение е застъпено, че дори правото на управление върху държавния имот да принадлежи както на министерството, така и на бюджетното учреждение, то всяко едно от лицата е легитимирано да бъде ответник по спора като процесуален субституент на държавата. От фактическа страна се установява следното: От нотариален акт № 5, том XXIII, рег. 4622, д. № 4290/1933 на нотариус С.В., I-ви нотариус при СОС, се установява, че на 07.12.1933 г. С. Е. Ш. купува недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. Ломска, състоящ се от 123.76 кв. м. застроено пространство /земя с построената върху нея сграда/ – партер с два магазина и горния етаж от три стаи и кухня, с лице по ул. „Ломска“ от 8.5 м., който имот представлява южната половина, разделена част от двуетажно здание в гр. София, ул. „Ломска“, бивш хотел „Конкордия“, с лице на ул. „Ломска“ от 17 м., общо застроено и незастроено пространство 247.52 кв. м. Представени са и доказателства за правото на собственост на праводателите на С. Е. Ш. – Ч.С. и И.Е. /л. 76-83 от делото/. По делото е представено решение от 1948 г. по чл. 11 ЗОЕГПНС, с което е отчужден в полза на държавата следният имот на С. Е. Ш. – къща със застроена площ от 96.12 кв. м. и незастроена площ от 22.64 кв. м. на ул. ••••. От удостоверение за наследници с изх. № 1013 от 22.05.2017 г. се установява ,че С. Е. Ш. е починал на 25.03.1968 г. Неговата съпруга М.Т. Ш. е починала на 25.10.1968 г. Като двамата са оставили за наследници четири деца Ф. С. Ш., К. С. П., И. С.ов Ш. и Е.С. Ш.. Ф. С. Ш. е починала на 22.02.2001 г. – разведена, без деца. От представено саморъчно завещание от 08.02.2001 г. от същата се установява, че Ф. С. Ш. е завещала 3/9 от цялото си имущество на С. М. П.; 3/9 от цялото си имущество на А. М. С.; 1/9 от цялото си имущество на К. И. И.; 1/9 от цялото си имущество на Е. Б. Ш. и 1/9 от цялото си имущество на Б. Е. Ш.. К. С. П. е починала на 25.01.1986 г. като е оставила за свои наследници по закон С. М. П. и А. М. С.. Представено е по делото удостоверение за идентичност на имена, а именно, че К. С. П., ЕГН •••••••••• и К. С. Ш. са имена на едно и също лице. От представен по делото нотариален акт № 49, том I, рег. № 790, дело № 44/2020 г. се установява, че на 30.04.2020 г. А. М. П. е продала на С. М. П. собствените си 5/24 ид. ч., придобити по наследство и по завещание от ½ ид. ч. от ПИ 68134.300.569. И.С. Ш. е починал на 19.04.1994 г., като е оставил за свой наследник по закон дъщеря А. И. Ш.. А. И. Ш. е починал в хода на процеса на 13.08.2025 г. Нейни наследници по закон са С. М. П. и А. М. С. /племенници/. Текстът на чл. 8, ал. 4, изр. 2 ЗН не допуска наследяване по право на заместване и за съребрените роднини от III до VI степен включително, а създава правила за подреждането на тези роднини в новия четвърти ред съгласно принципа: по-близкият по степен роднина изключва по-далечния по степен – ТР № 3 от 30.12.1994 г. по гр.д.№ 3/1994 г. на ВКС, ОСГК. От представен по делото нотариален акт № 51, том I, рег. № 1300, дело № 55/2026 г. се установява, че на 03.04.2026 г. А. М. П. е продала на С. М. П. собствените си 9/144 ид. ч., придобити по наследство от ПИ 68134.300.569. Евтим С. Ш. е починал на 11.09.1990 г., като е оставил за наследник по закон син Б. Е. Ш., починал на 07.09.1998 г. Б. Е. Ш. е оставил за наследници по закон съпруга К. И. И., син Б. Б. Ш. и дъщеря Е. Б. Ш.. Така крайните квоти, вкл. след настъпилото в хода на производството правоприемство след като А. И. Ш. е починала на 13.08.2025 г. и след прехвърлянето от А. М. П. на ид. ч., придобити от А. И. Ш., са: С. М. П. – 96/144 от ½ ид. ч., К. И. И. – 16/144 от ½ ид. ч., Е. Б. Ш. – 16/144 от ½ ид. ч. и Б. Б. Ш. – 16/144 от ½ ид. ч. С влязло в сила решение от 10.03.1995 г. по а. х. д. № 729/1993 г. на СГС е отменено отчуждаването на ½ ид. ч. от имот пл. № 9, кв. 194, м. „Центъра“ на ул. ••••, отчужден със заповед № 95/09.03.1971 г. на ИК на СНС, бивша собственост на С. Е. Ш., на основание чл. 1, ал. 2 ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ. Представена е заповед № РД-57-52/28.04.1997 г. на кмета на Столична община, с която е наредено отписване от актовите книги за общинска собственост на акт № 7560/29.09.1973 г. в район Възраждане, като имотът е следвало да бъде предаден на наследниците на С. Е. Ш.. Издадено е удостоверение с изх. № от 16.01.2002 г. на С. М. П., че недвижим имот, находящ се на ул. ••••, представляващ ½ ид. ч. от дворно място в кв. 194, пл. 9, м. Центъра е отписан от актовите книги за държавна собственост. Представено е и решение № 322 по протокол № 90 от 26.05.2011 г. на СОС, с който е одобрен подробен устройствен план за регулация и застрояване на местност „Центързападно направление-част“, район Възраждане на СО в обхват Ларгото и територията между булевард „Кн. Мария Луиза“, бул. „Ал. Стамболийски“, бул. „Христо Ботев“ и ул. „Пиротска“. През 2012 г. е одобрен инвестиционен проект и е издадено разрешение за строеж № 21/20.02.2012 г. за обект: Археологически парк „Западна порта на антична Сердика“ – проект за консервация, реставрация и благоустройство, допълнена със заповед № РА 51-181 от 01.09.2016 г. и заповед № РА 51-2391 от 14.11.2016 г. От представено писмо от Столична община, Направление Архитектура и градоустройство /л. 89/ се установява, че ПИ 68134.3003.560 попада в границите на Археологически комплекс „Западна порта на Сердика“, част от ИАР „Антична Сердика – Средновековен Средец“. Не се спори между страните, а и се установява по делото, че с постановление на МС № 36 от 01.06.1976 г., площите на Антична Сердика и Средновековния Средец в София са обявени за археологически резерват в граници по улиците: „Алабин“, „Леге“, „Сердика“, „Триадица“, „Веслец“, „Екзарх Йосиф“ и „Княз Борис” . В тази насока и декларационно писмо № 4469 от 22.08.1986 г. на НИПК /виж относно процесния имот група 17 на л. 234/. По делото е разпитан свидетелят К.С. П., който твърди, че имотът в гр. София на ул. „Вашингтон“ № 5 бил наследствен на част от неговата фамилия. В средата на 90-те години той бил реституиран и те влезли във владение на този имот. Имотът си бил техен, те го поддържали, докато през 2016 г. установили, че са започнали разкопки и прекрояване на границите на самия имот. Регулярно посещавали имота през годините, почиствали го, плащали редовно данъци. Имали малка барака, в която държали инструменти за поддръжка. Имотът бил ограден по цялата дължина на ул. “Вашингтон“ от бул. „Тодор Александров“ до самата съществуваща сграда. Бил на едно ниво с улицата, директно се влизало в него. В момента се експонирал като „западната порта“, направена била бетонна стена с тераса и около няколко метра било изкопано надолу. През м. септември 2016 г. му се обадила А. С., която била бивш собственик на част от имота и казала, че правят някакви дейности. Металната ограда липсвала, багери разкопавали и довършвали някакъв проект, било изкопано нивото. Подали няколко писма към ДНСК и други институции да бъде спрян строежът, той не бил спрян и може би към 2018 г. се предприело официално откриване. В писмената кореспонденция с държавата и общината никога не било имало твърдение, че имотът принадлежи на някой друг. Никой, никога не бил оспорвал ползването на имота. Ищците поддържали имота в идеален вид, тъй като целта била в един момент да го реализират. Никога не бил виждал други лица да поддържат имота или да предявяват претенции за него. Не бил виждал да е чистено от друго лице в периода от 1995 до 2016 г., нито бил виждал Столична община да почиства. До м. април 2016 г., когато посетил последно имота, всичко било с пръст. Към края на м. септември същата година вече всичко било изкопано и била вдигната въпросната стена от към пътя и експонирано. Не били уведомявани за каквото и да било до м. април 2016 г. – за проучвания, находки, нищо не бил виждал в имота. Когато се реституирал имотът, им обяснили кое било тяхното място, тъй като не било много ясно, след което обособили въпросната къщичка /барака/. Процеси на свличане не било имало, тъй като имотът до кота нула бил с пръст. Сега била направена тераса, но не с идея да се подпре пътят, защото той не бил поддал, а просто, за да се направи с един лек реверанс тераса, за да можело обектът да е по-атрактивен за туристите. От двете СТЕ се установява идентичност на имота. Действително в първоначалното заключението е посочена частична идентичност между имота по н. а. № 5/1933 г. и ПИ с идентификатор 68134.300.560. В съдебно заседание вещото лице Р. уточнява, че е посочило частична идентичност само защото няма пълно съвпадение на площите, като грешката е в рамките на допустимата. Като позициониране, местонахождение имало съвпадение. Вещото лице Р. определя частта, която е заета от тротоара на Столична община, на 5.11 кв. м. Площта макар да е сред основните кадастрални данни, не е решаващ индивидуализиращ белег на вещните права, а е функция на границите, които се определят от придобивното основание и осъществяването на юридически факти, водещи до тяхната промяна – решение № 634 от 28.10.2025 г. по гр. д. № 2662/2024 на I I г. о. на ВКС. Отделно, дадените от вещото лице устни разяснения при излагане на заключението и при отговорите на поставените въпроси представляват част от това заключение. Същите следва да бъдат съобразени при обсъждане на експертното заключение и при обосноваване извода на съда относно неговата годност и за кредитирането му изцяло или отчасти – решение № 524 от 31.07.2026 г. по гр. д. № 4389/2024 г. на IV г. о. на ВКС. Уточненията на вещото лице Р. в съдебно заседание съвпадат с изводите на вещото лице Ч. относно идентичността на имота. От повторната СТЕ се установява, че процесният имот с идентификатор 68134.300.560 по КККР е идентичен с имота, описан в нот. акт № 5, том XXIII, дело 4290 от 07.12.1933 г. При проектирането шкарпите/откосите се причислявали като площ към по-високия по кота имот, с цел да се избегне подкопаването и свличането му. Към ул. „Георг Вашингтон“ била приобщена засегнатата част от имота с площ от 5.11 кв. м. Имотът бил с обща площ 122.67 кв. м., а след приобщаването оставал с площ от 117.56 кв. м. Според вещото лице площта на имота била 122,67 кв. м. по цифровия модел, иначе площта била 123,00 кв. м. Вещото лице работило с три цифри след десетичната запетая. Площта на имота по действащия ПУП била 123 кв.м. Можело да се закръгли на 123 кв. м., като 5,11 кв. м. била площта от имота, която била навлязла в тротоара. Останалата част не стъпвала върху терена. Застъпената част, която попадала в новия тротоар, била 5,11 кв. м. Процесният имот не можел да съществува самостоятелно, тъй като нямало достъп до път. Според СОцЕ с вх. № 1217759 от 07.11.2024 г. на вещо лице Б. Т., средният пазарен наем за ползването на имот с идентификатор 68134.300.560 с площ от 117.89 кв. м. за периода 01.07.2017 г. – 27.06.2022 г. е 1 739.81 лв., а за 5.11 кв. м. е 75.37 лв. Определянето е извършено по „Приходен подход“ при устройствена зона Тго. Вещото лице е посочило, че няма търсене и предлагане на имоти, попадащи в зона с устройствена категория Тго, поради което е направено проучване относно средни пазарни цени на парцели в зона „Център“. Приложени са след това коефициент на застрояване Кз=0,0333 и коефициент на съотношението между незастроени имоти в център и в гранични райони Км=1,46. Посочен е средният пазарен наем съобразно пазарните наемни цени при устройствена зона Ц2 за ползването на имот с идентификатор 68134.300.560 с площ от 117.89 кв. м. за периода 01.07.2017 г. – 27.06.2022 г. – 52241.65 лв., а за 5.11 кв. м. – 2264.49 лв. Посочени са и стойностите, определени при съобразяване на чл. 32, ал. 2 ЗДС. Според повторната СОцЕ средният пазарен наем за ползването на имот с идентификатор 68134.300.560 с площ от 117.89 кв. м. за периода 01.07.2017 г. – 27.06.2022 г. е 44134.09 лв., за 117.56 кв. м. е 44010.55 лв., а за 5.11 кв. м. е 1913.01 лв. Съобразно поставените задачи са посочени и стойностите при съобразяване на Наредба за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги. В съдебно заседание вещото лице Ц. пояснява, че била използвала сравнителен подход на база реално сключени сделки с имоти на Столична община, публикуван в публичния регистър на сделките с общинска собственост. Дори да използвала за аналог сделки между частни субекти не би имало разлика, защото тези сделки били направени на база пазарна оценка на имотите, извършена от независим оценител. Посочени били „средни цени на недвижими имоти на база данни от реализирани сделки“ с източник агенция Мирела. Вещото лице ги използвало, за да ги сравни с цените, които установила от сделките на Столична община. В регистъра на сделките на Столична община вещото лице търсило имоти точно в зона Ц1, със съответните показатели за тази зона, а не вече когато е станала археологически паметник, недвижима културна ценност. Коефициенти на индексация били взети от публикуваните данни в НСИ. Относно Наредбата за определяне и администриране на местни такси, определяни от Столична община, нямало текст, който да кореспондира с предназначението на имота. Вещото лице заложило хипотетично най-близкият вариант. Наредбата според вещото лице била неотносима към конкретния случай, но ако трябвало да се приложи някоя от точките в чл. 1 на приложение 1, то това била т. 1 в хипотезата свързана с търговска дейност на открито, когато там нямало разположени никакви търговски маси, столове – когато не се използвала пряко в момента за търговска дейност. Тройната СОцЕ е приложила сравнителния метод /методът на пазарните аналози/, при който се анализира информация за сделки със съпоставими имоти. Взето е предвид местоположението на имота, който по регулация попадал в терен, отреден за публично мероприятие, представляващо археологическа културна ценност с национално значение – „Западна порта на Сердика“, ситуиран в карето между улиците „Георг Вашингтон“. „Пиротска“, „Княз Борис I“ и бул. “Тодор Александров“. Процесният имот бил с понижено ниво, разположен на около 3,80 м. под нивото на изградения тротоар по ул. “Георг Вашингтон“. Лицевата част от имота, с площ от 5.11 кв. м. попадала под изградения тротоар на улицата, а останалата част била на ниво около 4.00 м. под нивото на тротоара и била част от археологическата експозиция. Публичното мероприятие, за което бил отреден теренът, в който попадал и процесният имот, било реализирано. Имотът се намирал в идеалния център, в район с развита инфраструктура. Оценяваният имот бил с лице по тиха улица, но в непосредствена близост до кръстовището на бул.“Княгиня Мария Луиза“ и бул. „Тодор Александров“. Същият бил в близост до спирките на масовия, градски транспорт, както и в непосредствена близост до метростанция „Сердика“. Според вещите лица, справедливата средна пазарна наемна стойност за същия през исковия период могла да бъде определена при приемане, че процесният имот ще се ползва като паркинг за леки автомобили. Съобразявайки се с големината на имота и с изискванията за размерите на паркоместата и с необходимите площи за маневриране на автомобилите, то в процесния имот било възможно да бъдат обособени най-много 5 бр. паркоместа. Вещите лица определили средната пазарната наемна цена, въз основа на анализираната информация от водещите агенции за недвижими имоти, както и от интернет сайтовете, след което, въз основа на статистиката за движението на пазара за недвижими имоти, е извършена корекция на определената пазарна цена. За да определят пазарната наемна стойност на процесния имот, вещите лица извършили задълбочено проучване на пазарната, наемна конюнктура и избрали 4 бр. пазарни аналози. Определената по този начин средна месечна наемна стойност на имота била 1533 лв. Приложена е корекция за предходните години и за целия исков период от 01.07.2017 г. до 27.06.2022 г., е посочено, че пазарният наем за процесния поземлен имот, е кръгло 48 839 лв. за съответстваща площ на процесния имот – 117,89 кв.м. и 117,56 кв.м. А за съответстваща площ от процесния поземлен имот – от 5,11 кв.м., за целия исков период е определена стойност от 2 117 лв. Тройната СОцЕ приема, че най-ефективното ползване на имота през исковия период е с предназначение за паркинг. Вещото лице Митушева в съдебно заседание допълва, че маломерността на имота, това, че не е самостоятелен, а представлява част от друг по-голям имот, както и това, че се намира в идеалния център и не би могъл да бъде ползван за складови или други нужди, водили до извод, че най-ефективно би могъл да бъде ползван, за да се извлече наем за същия, като паркинг. От ищците не били представени писмени доказателства за извършени реални сделки с имоти, със сходни характеристики като на процесния поземлен имот, през годините от исковия период, както и вещите лица не разполагали с такива. Относно поставения въпрос за среден пазарен наем за ползването на имот с идентификатор 68134.300.560 със съответстваща площ 117.89 кв. м. /респ. 117.56 кв. м./ за периода 01.07.2017 г. до 27.06.22 г., както и при съответстваща площ 5.11 кв. м. за същия период, като се използвала базисната му пазарна стойност, определена по чл. 32, ал. 2 ЗДС, вещите лица са използвали пазарни аналози при сравнителен метод и корекционен коефициент. Определена е средна корегирана цена 916 евро на кв. м., а след прилагане на коефициенти за офертна цена /-10%/, за съсобственост /-15 %/ и за отреждане и регулация /- 20 %/ е определена и най-вероятна цена от 504 евро на кв. м. За да определят средната пазарна стойност на процесния имот през останалите години от исковия период, вещите лица използвали данните от графиката за движението на пазара за недвижими имоти по отношение на имотите, подобни на процесния имот, изготвена въз основа на статистиката на офертите, публикувани в сайта imot.bg, като са приложили корекционни коефициенти. След това е използван и методът на обратната задача, като е изчислена нормата на капитализация /или коефициента за дисконтиране/. Съобразно изчисленията за целия исков период от 01.07.2017 г. – 27.06.2022 г. пазарният наем за процесния поземлен имот, при използване на базисна пазарна цена по чл. 32, ал. 2 ЗДС, е определен при площ на имота от 117,89 кв. м. на 51 473 лв.; при площ на имота от 117,56 кв. м. на 51 330 лв. и при площ на имота от 5,11 кв. м. на 2 231 лв. В съдебно заседание вещо лице Митушева е конкретизирала, че в УПИ се включват и други имоти, а отделно от това и самият имот е съсобствен с други лица, поради което поради малката си големина, не можело за същия да бъде отреден самостоятелен УПИ, което наложило да се приложи коефициент за съсобственост. Пазарните аналози били за имоти, които са самостоятелни УПИ, докато тук ставало въпрос за много малка част от един много голям УПИ, който бил съсобствен между много лица. В тази таблица се определяла пазарната цена на имота, за да можело тази цена после да бъде ползвана в метода за определяне на наемната стойност. Тази таблица била конкретно за пазарна цена и когато се правила пазарна оценка, тогава имало значение дали се оценява самостоятелен УПИ, дали е част от УПИ, дали е само УПИ. Когато се продавали идеални част от имот, винаги цената била по-ниска от продажбата на имот, който е самостоятелен. Освен че представлявал част от УПИ, то поради малкия си размер за имота не било възможно да бъде отреден самостоятелен УПИ и винаги, дори при промяна на регулацията, имотът би бил включен отново в урегулиран имот, който ще е съсобствен с други имоти, поради което бил приложен и допълнителен коефициент за отреждане. Вещото лице Д. допълва, че аналозите, които са ползвани за определяне и претегляне на цената, били за УПИ. Коефициентът за офертна цена бил с оглед на това, че било работено по офертни цени, за да се премахне тази офертност се намалявала цената с 10 %. От правна страна, съдът намира следното: По иска за собственост: Установява се по делото, че е отчужден в полза на държавата следният имот на С. Е. Ш. – къща със застроена площ от 96.12 кв. м. и незастроена площ от 22.64 кв. м. на ул. „Г. Вашингтон“ № 9/5. С влязло в сила решение от 10.03.1995 г. по а. х. д. № 729/1993 г. на СГС е отменено отчуждаването на ½ ид. ч. от имот пл. № 9, кв. 194, м. „Центъра“ на ул. ••••, отчужден със заповед № 95/09.03.1971 г. на ИК на СНС, бивша собственост на С. Е. Ш., на основание чл. 1, ал. 2 ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ. Установява се по делото и, че ищците са наследници на С. Ш., както и, че с представена заповед № РД-57-52/28.04.1997 г. на кмета на Столична община, с която е наредено отписване от актовите книги за общинска собственост на акт № 7560/29.09.1973 г. в район Възраждане, като имотът бъде предаден на наследниците на С. Е. Ш.. Като взе предвид уточненията на вещото лице Р. в съдебно заседание и категоричността на вещо лице Ч. по повторната СТЕ, то съдът намира, че се установява при условията на пълно и главно доказване наличието на идентичност между процесния имот и имотът, описан в нот. акт № 5, том XXIII, дело 4290 от 07.12.1933 г. По повод възражението, че имотът е публична държавна собственост: Съставен е акт № 31 от 17.03.1997 г. за държавна собственост на недвижим имот, находящ се в гр. София, Резерват „Антична Сердика и средновековен Средец“ /поправен с акт № 1560 от 20.04.2016 г./, в чийто граници попада и процесният имот с идентификатор 68134.300.560. Като основание за съставянето е посочен чл. 18, ал. 1 от Конституцията на Република България във вр. с ПМС № 36/1976 г. и § 10, ал. 1 ПЗР на ЗКН. Актовете за държавна собственост се ползват с обвързваща материална доказателствена сила, а за собствеността на държавата имат легитимиращо действие – актуваният имот се счита за държавна собственост до доказване на противното, като държавата не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен актът. Оспорващата страна, която носи доказателствената тежест да обори легитимиращото действие на акта за собственост, следва в рамките на исковото производство да докаже факти, които изключват правото на собственост на държавата, удостоверено с акта. Паметниците на културата подлежат на обявяване. Според чл.4, ал.1 ЗПКМ /отм./ обявяването се извършва от Министерство на културата по предложение на Националния институт за паметниците на културата /НИПК/. Според чл.11, ал. 1, т. 2 от Правилника за устройството и задачите на НИПК, НИПК регистрира, документира и обявява в ДВ недвижимите паметници на културата, а според чл. 12, ал. 1 от Правилника – НИПК извършва научна класификация на паметниците на културата в зависимост от тяхното историческо, архитектурно и художествено значение. След отмяната на ЗПКМ и приемането на ЗКН – заварените и обявени по стария ред недвижими паметници на културата запазват своя статут и категория като културни ценности по смисъла на новия закон – § 10, ал. 1 на ПЗР на ЗКН. Паметник на културата /културна ценност/ е само тази вещ или част от вещ, на която административният орган е придал такъв статут с извършената по съответния ред регистрация и обявяване. Както в чл. 16, ал. 1 ЗПКМ /отм./, така и в чл. 2а ЗКН, за държавна собственост са обявени само онези паметници на културата /старини, културни ценности/, които са открити при археологически разкопки. Всички останали паметници на културата, независимо от това дали са с национално или световно значение, могат да бъдат собственост както на държавата и общините, така и регистрирани вероизповедания, физически и юридически лица. Това изрично е посочено в чл. 2, ал. 3 ЗКН, но по силата на § 10, ал. 1 от ПЗР на ЗКН се отнася и за заварените от този закон паметници на културата, обявени при действието на ЗПКМ /отм./. Отделно от това от разпоредбата на чл. 28, ал. 1 на ЗПКМ /отм./ индиректно може да се приеме, че този закон също допуска паметници на културата с национално и световно значение да бъдат частна собственост. Частната собственост е неприкосновена и е недопустимо с акт на Националния институт за паметниците на културата и музеите /НИПК/ държавата да ограничава правото на гражданите свободно да се разпореждат със свой недвижим имот, представляващ паметник на културата. Както чл. 2, ал. 2, т. 3 на ЗДС, редакция ДВ, бр. 44/1996 г., така и чл. 2, ал. 2, т. 4 ЗДС, редакция ДВ, бр.128/1998 г., не са първично придобивно основание за държавата по отношение на паметниците на културата с национално значение. Обстоятелството, че един имот или част от имот е обявен за паметник на културата с национално значение по предвидения в закона ред не го прави автоматично държавна собственост, а оттук не може да му се придаде и статут на публична държавна собственост – решение № 176 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 5111/2017 на I г. о. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че откритите при разкопки археологически обекти стават държавна собственост по силата на специална законова норма, но това засяга само археологическата субстанция, без да превръща автоматично и земята отдолу в държавна. Когато такъв обект е трайно прикрепен към терен, който е частна или общинска собственост, за държавата възниква суперфициарна собственост. Същевременно нормата на чл. 18, ал. 1 от Конституцията не трансформира заварените археологически резервати в изключителна държавна собственост, тъй като този статут следва да се определя с отделен специален закон за всеки конкретен резерват. Да се приеме, че по отношение на тези заварени археологически резервати се прилага разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Конституцията и те се превръщат в изключителна държавна собственост по силата на прякото действие на тази разпоредба, означава да се промени автоматично собствеността за тях, което противоречи на чл. 17, ал. 3 и ал. 5 от Конституцията. Разпоредбата на чл. 18, ал. 1 от Конституцията не се отнася за заварените археологически резервати, обявени за такива с решение на МС по чл. 4, ал. 2 от ЗПКМ /отм./ – решение № 489 от 5.01.2012 г. по гр. д. № 1458/2010 г., I г. о. на ВКС. Ето защо, в случая от представените по делото доказателства се оборва доказателствената сила на представения по делото акт за държавна собственост в частта относно имот с идентификатор 68134.300.560. С постановление на МС № 36 от 01.06.1976 г., площите на Антична Сердика и Средновековния Средец в София са обявени за археологически резерват и процесният имот се обхваща от територията на резервата, това обаче не означа, че същият е държавна собственост, съобразно изложеното по-горе. В нормата на чл. 16, ал. 1 от ЗПКМ /отм./ за държавна собственост са обявени само паметниците на културата като археологическа субстанция, чийто граници – пространствени предели хоризонтално и вертикално и статут са определени по реда на чл. 4 ЗПКМ /отм./. Теренът, върху който обаче те са разположени, ако не е бил изрично отчужден за такива нужди, не става държавна собственост автоматично. Така, при откриване в хода на археологически разкопки на паметник на културата, който е трайно прикрепен към терена, възниква суперфициарна собственост. Държавата става автоматично по силата на закона собственик на намерената културна ценност в обема и границите, които определя компетентният орган, а собствеността върху терена се запазва, освен ако той изрично не бъде отчужден след проведена нарочна процедура за това – решение № 135 от 30.03.2010 г. по гр. д. № 206/2009 г., I г. о. на ВКС. В случаите, когато при извършване на благоустройствени мероприятия се открият находки, които имат следи на културна ценност, министърът на културата може, съгласно чл. 162 ЗКН да сключи договор със собственика за учредяване право на ползване върху терена, когато той не е държавна собственост, а ако не се постигне съгласие, може да предприеме действия по отчуждаване на терена по ЗДС. Относно отдадената площ от 5.11 кв. м. към уличната мрежа, то, ако съществуваща улица е изградена в съответствие с предвижданията на регулационния план и има всички характеристики на част от уличната мрежа, но без теренът, върху който е прокарана да е бил отчужден по предвидения в закона ред, въпреки изричните разпоредби на § 7, ал. 1, т. 4 ЗМСМА и чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОС, не може да се приеме, че общината е придобила правото на собственост по силата на предвиден в закона придобивен способ. Разпоредбата на §7 ПЗР ЗМСМА има за цел обособяването на общинската собственост от съществувалата до влизането на този закон в сила общодържавна и преминаването в собственост на общините на изброените видове обекти, които са съществували към момента на влизане в сила на ЗМСМА – решение № 178/15.05.2010 г. по гр. д. №68/2010 г. на ІІ г. о. на ВКС. Последващото придобиване на права от общината върху обекти, които са били изградени след тази дата, става на основание на съответните разпоредби на ЗОС, респ. на други нормативни актове. Отреждането на имот за определени нужди с подробен устройствен план не представлява основание за придобиване право на собственост. Такова основание не представлява и фактическо реализиране на мероприятието. Съгласно чл. 205, т. 1 ЗУТ обаче въз основа на влезлия в сила ПУП недвижими имоти, които са собственост на юридически или физически лица, могат да бъдат отчуждавани по реда на ЗДС и ЗОС за обекти-публична собственост на държавата и общината за изграждане и реконструкция на транспортната техническа инфраструктура, преустройства на транспортно-комуникационни мрежи и съоръжения, като разпоредбата на чл. 209, ал. 4 ЗУТ изрично предвижда, че частта от поземления имот се счита отчуждена от деня на изплащане на паричното обезщетение – решение № 18/08.02.2013 г. по гр. д. № 583/2012 г. на II г. о. на ВКС. По делото не се установява надлежно отчуждаване на имота нито от страна на Държавата, нито от страна на Столична община, поради което въпреки реализираното мероприятие, то собствеността на терена се запазва, а същата е възстановена на ищците като наследници на С. Е. Ш., от който е имотът е отчужден със заповед № 95/09.03.1971 г. на ИК на СНС, на основание чл. 1, ал. 2 ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ. Възражението за придобивна давност е неоснователно по следните съображения: Упражняването на публични функции на държавата по опазване, контрол и реставрация на културни ценности не представлява намерение за своене – виж решение № 25 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 5326/2014 г. на I г. о. на ВКС. Действията, които се извършват на основание благоустройствените закони с ремонтни, реставрационни и консервационни дейности, не могат да бъдат свързани с осъществяване на фактическо владение с намерение имуществата да бъдат своени. Т. е. в случая предвид характера на имота и това, че е отреден за „Архитектура и озеленяване“, както и обстоятелството, че е реализирано мероприятие върху същия, означава, че целта, за която се ползва, е опазването и закрилата на културното наследство на Република България. На основание чл. 1, ал. 2 ЗКН Държавата осигурява закрилата на културното наследство независимо от местонахождението му. Оттук, изпълнението на задълженията на Държавата, не би могло да доведе до придобиване на имота по давност, тъй като по този начин би се заобиколил редът за отчуждаване на имота и същевременно би се нарушил принципът за неприкосновеност на частната собственост. Същите съображения са валидни и за Столична община. Улиците са обекти публична държавна собственост, като ангажимент на съответната община е да поддържа и да се грижи за тях. Не би могло да се приеме, че простото отдаване на част от имота към уличната мрежа би могло да доведе до намерение за своене и придобиването по давност от общината. Държавата и Столична община единствено са упражнявали правомощията си по ЗКН и ЗОС. На следващо място, дори да можеше да се приеме, че има владение, то не се установява същото да е продължило повече от 10 години. С влязло в сила решение от 10.03.1995 г. по а. х. д. № 729/1993 г. на СГС е отменено отчуждаването на ½ ид. ч. от имот пл. № 9, кв. 194, м. „Центъра“ на ул. ••••. Представена е заповед № РД-57-52/28.04.1997 г. на кмета на Столична община, с която е наредено отписване от актовите книги за общинска собственост. Не се установява по делото до 2016 г. да е реализирано мероприятие върху имота и същият да използван от ответниците, съобразно предназначението му, като в тази насока са и свидетелските показания на свидетеля К.С. П.. За периода от 2016 г. до датата на подаване на исковата молба не е изтекъл десетгодишният давностен период. Оттук, и предявеният установителен иск за собственост е основателен и следва да се уважи. Доказателствената сила на АДС е оборена. Площта на процесния имот следва да се приеме, че е отразената в кадастъра 123 кв. м., а не посочената от вещо лице Ч. – 122,67 кв. м. по цифров модел. Съгласно чл. 4, ал. 4 от Наредба № РД-02-20-5 от 15 декември 2016 г. за съдържанието, създаването и поддържането на кадастралната карта и кадастралните регистри – площите на поземлените имоти, на сградите, на съоръженията на техническата инфраструктура и на зоните на ограничения се изчисляват чрез координатите на определящите ги подробни точки с точност до квадратен метър, а в приложение № 7 от Наредбата е посочено, че площта на обект на кадастъра се изписва като цяло число в кв. м за поземлени имоти и сгради и реално число за площите на самостоятелните обекти. Спрямо ответниците по този иск и съобразно конкретизирания петитум /виж уточнителна молба с вх. № от 09.11.2023 г. л. 278 – 283/ следва да се признае за установено, че С. М. П. /лично и като правоприемник по реда на чл. 226 ГПК/ притежава правото на собственост върху 48/144 от целия имот, К. И. И. притежава правото на собственост върху 8/144 от целия имот, Е. Б. Ш. притежава правото на собственост върху 8/144 от целия имот и Б. Б. Ш. притежава правото на собственост върху 8/144 от целия имот, на основание наследствено правоприемство /възстановен на наследниците на С. Е. Ш., на основание чл. 1, ал. 2 ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ/ и завещание /завещанието на Ф. С. Ш./. По иска с правно основание чл. 59 ЗЗД; По правната квалификация; За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти. Макар и в исковата молба да се изложени множество твърдения, то с исковата молба и уточнителната молба с вх. № от 09.11.2023 г. ясно е формулиран петитум, с който се претендира обезщетение за лишаване от правото на ползване на съсобствения имот от страна ищците. Изложени са фактически твърдения, че правото им на собственост е смутено, като се претендира справедлива пазарна стойност на обезщетението за ползване на имота за последните пет години. Препратено е с исковата молба към две частни пазарни оценки, изготвени от вещи лица, с които също е оценявано обезщетение за лишаване право на ползване. С оглед посочените по-горе твърдения в исковата молба и уточнителните молби към нея, съдът е определил правната квалификация на претенцията по реда на чл. 59 ЗЗД. Срещу изготвения доклад по делото не са постъпили възражения от страните. Напротив, именно с оглед дадената правна квалификация и разпределена доказателствена тежест, са формулирани доказателствените искания и въпросите към допуснатите и изслушани СОцЕ по делото. Фактически твърдения очертават претенция за заплащане на обезщетение на собственика на вещта, произтичаща от невъзможността същата да се ползва през исковия период. Исковете по чл. 45/49 ЗЗД и исковете за имуществено изравняване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в случай на неоснователно обогатяване, не се основават на едни и същи обстоятелства и нямат едно и също основание. Липсват твърдения за търпени имуществени вреди поради наличие на конкретно противоправно поведение. Относно правната квалификация на иска за парично овъзмездяване на собственика, лишен за определен период от време от владението и ползването на собствената си вещ от друго лице, което без основание упражнява фактическа власт върху нея, се приема, че тези отношения се уреждат на плоскостта на неоснователното обогатяване, а не на плоскостта на деликтната отговорност. Това е така, защото тези отношения се характеризират именно с неоснователно разместване на имуществени блага от един патримониум в друг, при което поначало не е налице виновно увреждане на едно лице от друго лице – виж решение № 677 от 5.11.2010 г. по гр. д. № 1822/2009 г., III г. о. на ВКС, определение № 667/02.12.2009 г. по ч. гр. д. № 636/2009 г., III г. о. на ВКС. Приема се, че когато липсва друга възможност за защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, обеднелият разполага с иска по чл. 59 ЗЗД. Връзката между обогатяването и обедняването е винаги конкретна, подлежи на установяване във всеки отделен случай, като следва да се изясни дали обедняването на ищеца и обогатяването на ответника произтичат от един общ факт или от обща група факти, като в тежест на ищеца по иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, също и общите факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. Неоснователно обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на друго лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице /Постановление № 1/28.05.1979г. на Пленума на ВС/. По съществото на претенцията; Археологическото проучване на резервата и защитените зони се извършва от Музея за история на София под методическото ръководство на Археологическия институт и музей при БАН – чл. 4 от Наредба № 2 за опазване на историко-археологическия резерват в центъра на гр. София. Като археологичните разкопки, част от архитектурен резерват, са под закрилата на Националния институт за паметниците на културата и Регионален исторически музей гр. София. Тези обстоятелства нямат значение по отношение на предявения иск по чл. 59 ЗЗД, доколкото по делото се установи, че процесният имот е включен в територия, за която е издаден АДС. Следва да се прави разграничение между археологическите разкопки и теренът, за който се установи, че е частна собственост и е неправилно актуван като държавна такава. Претендира се обезщетение за лишаване от правото на ползване именно на поземления имот, твърди се обогатяване от страна на Държавата, като съобразно диспозитивното начало, съдът следва да разгледа претенцията срещу носителя на правото. Принципно от ползването без правно основание от несобственика – ответник на собствения недвижим имот на ищеца произтича обедняването на ищеца, което се изразява в лишаването му от възможността да ползва сам собствения си недвижим имот или да го отдава под наем на другиго за процесния период от време, както и обогатяването на ответника, изразяващо се в спестяването на разходи за наем за ползване на недвижимия имот за процесния период. Единственият обективен критерий за определяне размера на паричното обедняване на собственика е пазарът – търсенето и отдаването под наем на недвижими имоти с характеристиките на процесния – решение № 293/30.09.2015 г. по гр. д. № 119/2015 г. на ІV г. о. на ВКС. Поради това и ползвателят не дължи обезщетение на собственика на имота, когато обективно същият не е могъл да бъде ползван – решение № 565 от 03.10.2024 г. по гр. д. № 5249/2023 г. на III г. о. на ВКС/. При чл. 59 ЗЗД наемоподобният доход не се определя абстрактно по пазарна цена на квадратен метър, а трябва да бъде свързан с конкретния имот и действителната възможност за неговото ползване – решение № 398/06.08.2014 г. по гр. д. № 1933/2013 г. на ІV г. о. на ВКС. При определяне на обезщетението по чл. 59 ЗЗД средномесечният пазарен наем се определя при отчитане на обема, характера и предназначението на имота и произтичащите ограничения за ползването му – виж определение № 1721/20.06.2023 г. по гр. д. № 499/2023 г., III г. о. на ВКС. Критериите от значение за определяне на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД в размер на средния пазарен наем произтичат от индивидуалните особености на конкретния имот: предназначението на имота /за търговска дейност, за обществени нужди или др./; местоположението му; регулационния му статут; установения начин на ползване както досежно вида на ползването за съответна дейност, така и досежно обстоятелството дали ползването обхваща целия имот или част от него – решение № 185 от 04.01.2018 г. по гр. д. № 937/2017 г. на III г. о. на ВКС. Съдът съобрази, че процесният имот попада на терен, отреден „За архитектура и озеленяване“, като мероприятието е реализирано и от 24.05.2017 г. археологическият комплекс „Западна порта на Антична Сердика“, в който попада процесният имот, е открит за посетители. Или през целия исков период, националният археологически обект, в който попада и процесният имот, е бил напълно завършен и въведен в експлоатация. Доколкото процесният имот представлява част от публично мероприятие с национално културно значение, същият не би могъл да бъде отдаван под наем и не би могъл да бъде ползван с друго предназначение, което обстоятелство се установява с категоричност от приетите и кредитирани експертизи по делото. Обедняването на собствениците не може да се изразява в пропуснатите наемоподобни доходи, които биха получавали при отдаването под наем на имота, защото спецификата на имота, изключва подобна възможност. Само по себе си осъщественото въздействие върху имота не е основание за присъждане на обезщетение, ако по делото не е установено, че собственикът е могъл да реализира от имота твърдяната полза. Не се установява ищците да са ползвали имота преди да им бъде отнета фактическата власт по начин, който би им предоставил възможност да извличат от имота полза, идентична с претендираната по делото. Нужно е ищците да проведат главно доказване по отношение на обстоятелството, създаващо сигурност за увеличаване на актива им, за да обосноват, че е налице обедняване, а не тази сигурност да се извежда от абстрактната и евентуална възможност за придобиване на облага. Доколкото ищците претендират права само върху терена и не са установили в процеса, че биха могли да ползват терена самостоятелно, като го отдават под наем на други лица и по този начин да реализират доходи от имуществото си в размер на пазарния наем, то следва да се приеме, че не е налице фактическият състав на претенцията по чл. 59 ЗЗД. В процеса са останали недоказани при условията на пълно и главно доказване както фактът на намаляването на патримониума им в претендирания размер, така и този на обогатяването на ответника, при това и двата – следващи от общия факт на ползването от страна на последния на терена към архитектурните паметници. Липсата на елементи от фактическия състав на неоснователното обогатяване води до неоснователност на предявения на това основание иск, който подлежи на отхвърляне. При условие, че сам собственикът не е могъл да реализира дейността, от която твърди, че не е получил сигурни приходи и така е обеднял, то и претенцията по чл. 59 ЗЗД би следвало да бъде отхвърлена. Формалната негодност на чуждия обект за самостоятелно ползване, рефлектира върху невъзможността да бъде спестен необходим разход. Довод в тази насока е и разпоредбата на чл. 161а, ал. 3 ЗКН, според която при осъществяване на дейностите по теренно проучване, то на собствениците и ползвателите на имотите се дължи обезщетение за времето, в което са извършвани тези проучвания, ако се възпрепятства или преустановява тяхната дейност. В случая не се установява с реализирането на мероприятието да е възпрепятствана или преустановено дейност на собствениците в имота. Напротив, според свидетеля П. имотът преди реализирането на мероприятието бил обрасъл с растения. Инвестиционните намерения на ищците са останали единствено на проучвателен етап, в която насока отново са свидетелските показания. Не се твърдят и не се доказват конкретни осуетени планове, договори или намерение за стопанисване, които да са били възпрепятствани при реализирането на мероприятието, а и следва да се отбележи, че дори в тази хипотеза, обезщетението по чл. 161а, ал. 3 ЗКН би следвало да бъде в размера на доказаната вреда, а не обезщетение за лишаване от ползване на имота в размер на средния пазарен наем. По предходния регулационен план на м.”Западно направление - част”, одобрен със Заповед № РД-09-50-40 / 05.03.2002 г.. процесният имот е попадал в УПИ IV, „За делови и финансов център на БНБ, църква, парк с археологическа експозиция и подземен гараж”, в кв.194. Съдът следва да вземе регулационният статут в процесния период, а не предходен такъв, поради което се изхожда от отреждането на имота „За архитектура и озеленяване“, като част от Археологически комплекс „Западна порта на Сердика“, част от ИАР „Антична Сердика – Средновековен Средец“. От една страна, както се посочи, откритите при разкопките археологически обекти стават държавна собственост и, когато са трайно прикрепени към терен, който е частна собственост, за държавата възниква суперфициарна собственост. В случая в процесния имот, който е отреден за УПИ III „За археология и озеленяване“, кв. 194А, са извършени реставрационни дейности, реализирано е мероприятие и към момента процесният имот в значителната си част е зает от разкопки/археологически обекти, което обстоятелство освен че е безспорно, се установява и от приложенията към СТЕ на вещо лице Р.. Държавата има право да ползва обектите държавна собственост съобразно тяхното предназначение. Не се установява по делото в процесния имот да е налице разполагаема площ, която да няма служещ характер и да не е прилежаща към разкопките и археологическите обекти. По делото се установява, че имотът е маломерен, няма осигурен транспортен достъп до улица, не би могъл да съществува самостоятелно, респ. не се установява възможност за отдаването на процесния имот под наем. Не може да бъде възприето заключение, при което размерът на обезщетението по чл. 59 ЗЗД е изведен единствено въз основа на хипотетично предназначение на процесния имот за паркиране и цените на паркоместа, без да е установена правната и фактическата допустимост на това използване при конкретния статут на имота като недвижима археологическа културна ценност, отреждането му за археология и озеленяване и реализираното публично мероприятие. В случай, че имотът през процесния период е използван за археология и озеленяване, то е без значение абстрактната възможност в предходен период /извън исковия/ имотът да се използва за търговски нужди и да се извлича печалба – определение № 2120/23.04.2026 г. по гр. д. № 1068/2026 г., III г. о. на ВКС. На следващо място и за пълнота на изложението, следва да се посочи и следното: Ако режимът на археологическото реализирано публично мероприятие не позволява паркиране, тогава обикновените пазарни наеми на паркоместа не са съпоставими аналози, поради което и при липсата на подобно предназначение, изготвената тройна СОцЕ не би могла да се използва. Вторият вариант, посочен от трите вещи лица, също е неотносим, тъй като при него е определена пазарна стойност на отчуждаване на имота по ЗДС и след това по метода на обратната задача е изчислена нормата на капитализация /или коефициента за дисконтиране/ и е определена месечна наемна цена. В случая стойността, която би се заплатила при отчуждаване на имота, не би могла да служи като основа за определяне на обезщетение в размер на наемна пазарна стойност. Отделно, като пазарни аналози за определяне на цената за отчуждаване не са ползвани имоти със сходно предназначение, а урегулирани имоти – виж л. 705. Без значение за изхода на спора е и СОцЕ на вещо лице Ц., която е определила пазарната цена, като е съобразила сделки с имоти от зона Ц1, които имат друго предназначение. Наредбата за определяне и администриране на местни такси и цени на услуги предоставяни от Столична община е неотносима към конкретния случай. Не се твърди и не се установява процесният имот да се ползва за търговска дейност на открито, за строителство или за друга дейност от посочените в Приложение № 1 към глава 2 от Наредбата. Таксата за паркиране, събирана от Столична община в процесния период, също не може да остойности размера на обедняването на ищците, респ. на обогатяването на ответника, доколкото имотът няма подобно предназначение, а и 5 кв. м., които са приобщени към ул. „Г. Вашингтон“, обективно не са достатъчни, за да се обособи самостоятелно паркомясто. С оглед на специалния правен режим, собствениците нямат правна възможност да отдават имота под наем или да го използват за търговска дейност. Релевантна е годността на имота да бъде отдаван под наем, а липсата на подобна възможност изключва наличието на неоснователно обогатяване със средния пазарен наем. Следователно не се установява обедняване на собственика в размер на пазарния наем на имота, а и обогатяването на ползващия имота също е спорно, доколкото съгласно чл. 1, ал. 2 ЗКН Държавата осигурява закрилата на културното наследство, независимо от местонахождението му. Всеки собственик на имот е длъжен да търпи ограниченията, наложени от специалния режим за опазване на културното наследство. По аргумент от чл. 70, т. 2 ЗКН, евентуално би могло да се разсъждава в насока за реализиране на приходи от входни билети, но в рамките на диспозитивното начало ищците са поискали обезщетение за лишаване от ползване на процесния имот. Твърдения и доказателства за пропуснати доходи от билети/такси за организирано посещение на туристически или други групи с оглед запознаване с историческото и културно наследство не са изложени и не следва да се обсъждат от съда с оглед въведения от ищците предмет на делото. По изложените съображения, исковете следва да бъдат отхвърлени като неоснователни, доколкото безспорно се установява, че ищците, в качеството им на собственици на недвижим имот, отреден за археология и озеленяване, в който са налични разкопки публична държавна собственост, не са се обеднили с наемоподобни доходи, които биха получавали при отдаването под наем на имота, доколкото това практически е невъзможно. Относно 5.11 кв. м. от имота, които са на кота + 3.75 м. и са приобщени към тротоара на ул. „Георг Вашингтон“, то вещото лице Ч. е посoчило, че при проектирането шкарпите/откосите се причисляват като площ към по-високия имот с цел да се избегне подкопаването и свличането му, поради което същите са отдадени към улицата и имат характер на еркер /лежат въздушно и не стъпват върху процесния имот/. От общодостъпната информация на сайта на Столична община, направление „Градско планиране и развитие“, Регистър на отчуждаванията, е видно, че процесният имот с идентификатор 68134.300.560, фигурира в регистъра с отчуждаема площ 123 кв. м., като обектът, за който следва да се отчужди е УПИ III, „За археология и озеленяване“, кв. 194А. Непровеждането на отчуждителна процедура и създаването на еркер с оглед реализираното мероприятие в имота следва да води до еднакъв краен извод по претенциите по чл. 59 ЗЗД. Ако 5.11 кв. м. не бяха отдадени към улицата, то те щяха да попадат в УПИ III, За археология и озеленяване, кв. 194А. Доколкото тези 5.11 кв. м. не са отчуждени и са част от процесния имот, то при положение, че се установява по делото, че имотът не би могъл да се отдава под наем и да се реализира наемоподобен доход, тази констатация важи и за тази част от имота, която служи като еркер към тротоара. На следващо място, съобразно определение № 50147 от 24.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2773/2022 г., I г. о., решение № 2 от 14.02.2020 г. по гр. д. № 2296/2019 г. на ВКС, ІІІ г., определение № 2120 от 23.04.2026 г. по гр. д. № 1068/2026 г. на III г. о на ВКС – при бездействие на общинска администрация да отчужди частен имот, попадащ в терен, отреден за обществено мероприятие не са налице предпоставките на чл. 59 ЗЗД. Съгласно чл. 1 ЗУТ територията на страната е национално богатство и нейното устройство гарантира устойчиво развитие и благоприятни условия за живеене, труд и отдих на населението, като със закона се определят ограниченията върху собствеността за устройствени цели. Поради това и всеки собственик на имот е длъжен да търпи ограниченията, наложени от благоустройството. В съответствие с тези ограничения е предвидено насрещно задължение за общината да отчужди частните поземлени имоти, в които е предвидено предназначение за благоустройствени дейности/обществени потребности. Според посочената по-горе съдебна практика, при бездействие на общинската администрация да отчужди имота и да обезщети частните собственици, ще е налице противоправност и ищците ще имат на разположение деликтен иск за обезщетение на причинените им вреди. Субсидиарният иск по чл. 59 ЗЗД следва да се отхвърли. Преценката дали ищците могат да защитят правата си с друг иск е такава по съществото на материалноправния спор, а не относно допустимостта на исковата претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД – определение № 305 от 02.02.2026 г. по ч. т .д. № 103/2026 г. на I т. о. на ВКС и цитираната в него практика. Оттук и осъдителните претенции спрямо Държавата и Столична община следва да се отхвърлят изцяло. Не е настъпило вътрешно-процесуалното условие за разглеждане на предявеното при условията на евентуалност от Столична община възражение за прихващане. Като само за пълнота, следва да се посочи, че дори да беше настъпило условието за разглеждането му, то същото е неоснователно. Съгласно чл. 30, ал. 1 и ал. 4 ЗП, изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища и улици, включително и тротоарите, се извършва от съответните общини. Тъй като шкарпът е част от елементите на уличната мрежа /осигуряващ нейната стабилност и отводняване/, разходите за почистването и поддържането му са – разходи за управление на общинската пътна мрежа разходите за поддръжка, почистване и укрепване на уличната инфраструктура. Разходите за останалата част от имота, отреден за археология и озеленяване, са с оглед градоустройственото предназначение. Общината извършва тези дейности в изпълнение на свое собствено законово задължение, а не в полза на физическите лица-собственици на терена. По разноските: При този изход на спора разноски се дължат по съразмерност. Ищците С. П., К. И., Е. Ш. и Б. Ш. претендират общо 5495 лв. /2809.55 евро/ за заплатени адвокатски възнаграждения, за което са представени доказателства. Постъпили са в срок възражения по чл. 78, ал. 5 ГПК. С Решение на Съда на ЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 е прието, че член 101, параграф ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че Наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и, че национална уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да уговорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба от съсловна организация като Висшия адвокатски съвет, и от друга съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията. Следователно, размерите посочени в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери не са обвързващи за съда. Дължимият размер се преценява от съда с оглед вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Съдът съобрази, характера на спора, предявените искове и техният размер, извършените процесуалния действия, броя на проведените открити съдебно заседание и събраните доказателства /вкл. приетите пет експертизи/. Производството пред първата инстанция е продължило 4 години, а претендираните от ищците размери на възнагражденията като ориентир са по-ниски от минималните по Наредба. Следва да се посочи и, че са представени доказателства за заплатено възнаграждение от починалата в хода на производството ищца А. Ш., т. е. общата сума от 5495 лв. е адвокатско възнаграждение, заплатено от петимата първоначални ищци. Като взе предвид фактическата и правна сложност на спора и броя на предявените искове, съдът намира, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява неоснователно. На С. П. /включително като правоприемник на А. Ш./ се следва по уважения иск за собственост за държавна такса общо 100 лв. /по 50 лв. за всеки първоначален ищец/, и 133.33 лв. за депозит за СТЕ по съразмерност от общо заплатената сума от ищците 200 лв. Сумите за СОцЕ, касаят пазарния наем на процесния имот, а съдът прие искове по чл. 59 ЗЗД за неоснователни. За заплатено адвокатско възнаграждение С. П. /включително като правоприемник на А. Ш./ претендира общо 3665 лв. В договорите за правна защита и съдействие не е посочено каква част от общо уговорените възнаграждения е относима към вещния иск и каква към облигационния иск. Като съобрази цената на всеки от предявените искове и минималните адвокатски възнаграждения, съдът определи, че по съразмерност спрямо иска за собственост са относими 296.55 евро /равностойност на 580 лв./. Или на С. П. за разноски ще се присъди общо сумата в размер на 415.85 евро /равностойност на 813.33 лв./. На К. И., Е. Ш. и Б. Ш. се следват по уважения иск за собственост за държавна такса общо 150 лв. /по 50 лв. на всеки от тях/ и 66.67 лв. за депозит за СТЕ по съразмерност от общо заплатената сума от ищците 200 лв. Сумите за СОцЕ са относими към претенциите по чл. 59 ЗЗД. За заплатено адвокатско възнаграждение К. И., Е. Ш. и Б. Ш. претендират общо за тримата 1830 лв. В договора за правна защита и съдействие не е посочено каква част от общо уговореното възнаграждение е относима към вещните претенции и каква към облигационните. Като съобрази цената на всеки от предявените искове и минималните адвокатски възнаграждения, съдът определи, че спрямо иска за собственост са относими 204.52 евро /равностойност на 400 лв./. Или на К. И., Е. Ш. и Б. Ш. за разноски се дължи общо сумата в размер на 315.30 евро /равностойност на 616.67 лв./ или на всеки един от тях се дължат за разноски по съразмерност по 105.10 евро /1/3 от 315.30 евро/. На Държавата и Столична община се следват разноски за юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, с оглед отхвърлените осъдителни претенции по чл. 59 ЗЗД. Депозити за СОцЕ не са заплащани от тези ответници. Депозитите и въпросите на ответниците по СТЕ касаят иска за собственост. Съобразно размера на претенциите по чл. 59 ЗЗД, то на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПрП и чл. 25 НЗПП, съдът определя размера на юрисконсултското възнаграждение на Държавата по иска по чл. 59 ЗЗД в размер на 180 евро и размера на юрисконсултското възнаграждение на Столична община по иска по чл. 59 ЗЗД в размер на 120 евро. Съобразно цената на предявените от всеки един от ищците осъдителни искове, то в тежест на С. П. ще се възложат 2/3 от определените размери /или същият ще бъде осъден да заплати на Държавата 120 евро и на Столична община 80 евро/, а в тежест на К. И., Е. Ш. и Б. Ш. ще се възложат 1/3 от определените размери /или същите ще бъдат осъдени да заплатят на Държавата общо 60 евро и на Столична община общо 40 евро/. Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,