Решение № 539 от 29.6.2026 г. на Районен съд - Хасково по дело № 3037/2025 г.

Предявен е от В. Г. Г. с ЕГН:•••••••••• с постоянен и настоящ адрес гр.Хасково, ул.“•••••, със съдебен адрес гр.София, район ••••, ж.к“•••••, адв.А.З.Д., против „•••••••“ ООД, ЕИК •••••••••, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, бул.“•••••, представляван от управителя В.М.И., иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), във вр. с чл. 11, ал.1, т.9, т. 10 и т.20 от ЗПК - за прогласяване недействителност на Договор за паричен заем № ••••••• от ••••••••••г., както и евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 8, вр. чл.6 от Договор за паричен заем № •••••••/••••••••••г., на основание чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД, вр. чл.143 ал.2 т.5, вр. чл. 146 ал.1 ЗЗП, евентуално - на основание чл. 26 ал.1 предл.3 от ЗЗД. В исковата молба се твърди, че на ••••••••••г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № •••••••. Съгласно чл.3 от договора, условията по същия били следните: размер на отпуснатия заем: 3000 лева; Размер на погасителната вноска: 233,96 лв.; Ден на плащане: 20-о число; Вид вноска: месечна; Годишен процент на разходите на заема: 48,395 %; Брой вноски: 17; Месечен лихвен процент: 3.330%; Дата на първо плащане: 20/12/2024г.; Обезпечение: посочено в чл.6; Дата на последно плащане: 20/04/2026 г.; Обща сума за плащане: 3977,19 лева. Съгласно чл. 6 от договора, страните се съгласили същият да бъде обезпечен с някое от посочените в него обезпечения, отговарящи на определени в ОУ условия. В чл. 8 от договора било уговорено в случай на непредоставяне на обезпечение в определения срок или ако то не отговаря на определените условия заемополучателят да дължи на заемодателя неустойка в размер на 2771,81 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към договора за заем. Твърди се, че до момента ищцата била заплатила по договора сума, равна на главницата по кредита, но същата не разполагала с всички платежни документи. Сочи се, че доколкото тя имала качество на потребител при сключване на договора, спрямо него били приложими разпоредбите на ЗПК. Ищцата поддържа, че така сключеният договор за паричен заем е недействителен на основание чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ал.1 т.9, т.10 и т.20 от ЗПК. На първо място сочи наличие на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради липса на лихвен процент по кредита, който в договора бил посочен като фиксиран лихвен процент за целия му период, но процентното му изражение било посочено на месечна база, но не и на годишна база по смисъла на §1 т.4 от ДР към ЗПК. Нарушение имало и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради липса на конкретика на включените в ГПР разходи, както и неправилното му посочване в договора, поради невключване на неустойката за непредоставено обезпечение при изчисляване на размера му. Посочва се, че клаузата на чл. 8 от договора във връзка с чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4, възлагала в тежест на ищцата в тридневен срок от сключването на договора да предостави на ответника обезпечение под формата на изброените в договора, като по съществото си тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не се предоставял избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Поставените с посочената клауза изисквания били неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер. Така, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати. Същевременно, кредиторът не бил включил неустойката към договорната лихва и към ГПР, с което се целяло заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вземането за неустойка на практика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено в ГПР. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той нямал информация колко точно е оскъпяването му по кредита, което било в директно противоречие с чл. 3, параграф 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените проценти. Посочването в договора за кредит на ГПР, който не бил реално прилагания, представлявало и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал.2 т.1 от ЗЗП. Освен всичко това, в ДПК липсвало посочване и на лихвен процент на ден, което било нарушение на чл.11 ал.1 т.20 от ЗПК. Относно предявените в условията на евентуалност искове се излагат съображения за нищожност на клаузата на чл.8 от договора. Същата била нищожна поради противоречие с добрите нрави, съобразно възприетото в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС становище, а именно- когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция, но така, както била уговорена в случая, тя била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка надвишавал 100 % от заетата сума, като изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, потребителят ще дължи главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер. Такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции, а целяла да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя. Клаузата, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО и на практика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест - опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала, а целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника - първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му - да се отпусне кредит, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало че чл.8 вр. чл.6 от Договора е недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 8, пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК. Предвид изложеното, се иска съдът да постанови решение, с което да прогласи за недействителен сключения между страните Договор за паричен заем № ••••••• от ••••••••••г., на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т.9, т. 10 и т.20 от ЗПК, а в условията на евентуалност, да прогласи за нищожна клаузата на чл. 8, вр. чл.6 от Договор за паричен заем № •••••••/••••••••••г., на основание чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД вр. чл.143 ал.2 т.5 вр. чл. 146 ал.1 ЗЗП, а при евентуалност – на основание чл. 26 ал.1 предл.3 от ЗЗД. Претендира присъждане на разноски по делото, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1 вр. ал.2 от ЗАдв. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани, за което излага подробни съображения. Не оспорва обстоятелството, че на посочената дата между страните по делото е бил сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който ищцата се задължила да заплати на ответника уговорените в него суми. Поддържа, че договорът е валидно сключен, в свободата на договарянето между страните, при спазване на законовите изисквания и сключен с прякото влияние между страните. Сочи, че по същия ищцата е заплатила сума в общ размер на 1629,88 евро, разнесена по посочения в отговора начин. Счита изложените в исковата молба аргументи на ищцата за недействителност на договора и нищожност на атакуваните клаузи за неправилни и поддържа липсата на твърдените нарушения на ЗПК и ЗЗП, както и противоречие с добрите нрави. Моли съдът да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното : Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищцата В. Г. Г. /кредитополучател/ и ответника „•••••••” ООД /кредитодател/ е сключен описания договор, тоест че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения. По силата на Договор за паричен заем № ••••••• към искане №•••••••, сключен между страните на ••••••••••г., ищцата получила сумата от 3000 лева, при ГПР 48.39%, лихвен процент 3.330% на месец и срок на кредита - 17 месеца. Видно от представения РКО на датата, на която е сключен договора за заем между страните, на ищцата е изплатена сумата от 3000лв. Представени са също така общите условия на ответното дружество, които са в сила от 26.04.2024г., подписани на всяка страница от заемателя по договора. Приложени са също така разписки, от които се установяват извършените плащания по договора за заем, съответно сумите и датите, на които същите са платени от ищцата в полза на ответното дружество. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи : Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, който е процесуално допустим. Разгледан по същество, същият е изцяло основателен по следните съображения : Без съмнение изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11. СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения. Съдът намира, че уговорената в договора за паричен заем неустоечна клауза в чл.8, е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като размерът й надхвърля значително отпусната сума по кредита. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави. Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143, ал.2, т.5 от ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. Отделно от това следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Съгласно чл. 2 ЗПК, целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя – аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕИО на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова, чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Общите условия са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза е нищожна. В допълнение следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в същия е предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от закона граници под 50 %. Въпреки това настоящият съдебен състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена. Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, за понятието "общ разход по кредита за потребителя" - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на неустойката. В настоящите случаи предвидената сума за неустойка не е включена в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С оглед гореизложените съображения, предявения иск за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем №•••••••, съдържащ неравноправни клаузи, предвиждащи заплащане на неустойка в размер на 2771,81лв., на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, и поради нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.21, ал.1 ЗПК, се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен. Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, следва да се присъдят такива, като отговорността за разноските е обусловена от защитата на материалното субективно право, предмет на делото. Ето защо, тя е функция от изхода на спора относно предмета на делото - спорното материално право. Доколкото ищцата е освободена от заплащане на такси и разноски в настоящото производство, то на основание чл. 78, ал. 6 ГПК следва да бъде осъден ответника да заплати дължимата държавна такса по сметка на РС-Хасково, а именно държавна такса в размер на 138,03евро /269,96лв./. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищцата адв. А.З.Д. сумата от 245,42евро /480лв./, представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело, определено съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и съобразено с липсата на фактическа и правна сложност на спора между страните. В тази връзка съдът взе предвид, че по делото са представени само писмени доказателства, същото е разгледано и решено в едно съдебно заседание, като съществува трайна и непротиворечива практика на съдилищата, включително и на РС-Хасково и Ос-Хасково по сходни казуси. С оглед Закона за въвеждане на еврото в Република България, обн. ДВ, бр.70 от 20.08.2024г., в сила от 01.01.2026г., всички присъдени суми, в това число разноски, следва да бъдат превалутирани в евро, предвид смяната на националната валута /лев/ с евро, считано от 01.01.2026г., като бъдат преизчислени по официалния фиксиран курс /1 евро е равно на 1.95583 лева/. Мотивиран от горното, съдът