Решение № 1219 от 14.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 936/2025 г.

Ищецът Военномедицинска академия твърди, че има сключена с ответника застрахователна полица № 1150013060000234703 от 25.05.2011 г. „Професионална отговорност на застрахования в качеството му на медицински персонал“, със срок от 00.00 ч. на 26.05.2011 г. до 24.00 ч. на 25.05.2012 г., като е уговорена и ретроактивна дата 17.01.2007 г. На 13.04.2011 г. на пациент на болницата /Л.И.И./ е извършена оперативна интервенция за отстраняване на възли на щитовидната жлеза, при която са увредени ларингеалните нерви. Пациентът е предявил осъдителна претенция срещу болницата за заплащане на обезщетение за нанесените му при интервенцията от 13.04.2011 г. вреди, във връзка с която е образувано гр. дело № 4910/2015 г. по описа на СГС, ГО, 16 състав. С определение от 06.10.2015 г. по това гражданско дело ответното застрахователно дружество е конституирано като трето лице –помагач на страната на болницата. С влязло в сила на 01.11.2024 г. съдебно решение предявеният осъдителен иск за сумата от 50 000 лева е изцяло уважен, като общо дължимите по това решение от болницата суми са в общ размер от 107731.86 лева. С писмо от 08.11.2024 г. застрахователното дружество е поканено да възстанови на ищеца платената на Л.И. и нейният адвокат сума в общ размер от 107731.86 лева, като с писмо от 09.12.2024 г. на застрахователя са предоставени и доказателства за направените плащания към тези лица. С писмо от 20.01.2025 г. ответникът отказва да възстанови на ищеца платената от него сума, като поддържа, че фактическият състав на чл. 229 КЗ /отм./ не е осъществен, съответно няма задължение да плати застрахователно обезщетение по процесната полица. Във връзка с направените с отговора на исковата молба от ответника възражения, пояснява, че основание на претенцията му спрямо застрахователя е сключеният между страните застрахователен договор и извършеното от ищеца, в качеството му на застраховано лице, плащане на увреденото лице, поради което изрично заявява, че не е предявен иск по чл. 226 КЗ /отм./. Оспорва направеното от ответника възражение, че болницата не е активно легитимирана за предяви иска, като заявява, че искът е предявен за защита правата на ищеца и за присъждане на исковата сума в негова полза. Поддържа, че чл. 187 КЗ /отм./ не намира приложение в случая, доколкото в процесния застрахователен договор е уговорено друго, а именно – ретроактивна дата, което по същество означава, че страните са постигнали съгласие застрахователният договор да се прилага от един предишен момент, който изрично е посочен в застрахователната полица, независимо, че тази начална дата на прилагане на застрахователния договор предшества датата на подписване на застраховката. Поддържа, че с процесния застрахователен договор е застрахована и дейността на самата болница, тъй като лечебното действие извършва дейността си чрез медицинските специалисти и затова техните действия в своята съвкупност съставляват дейността на самото юридическо лице, съответно застраховката на служителите му се разпростира и върху самото юридическо лице. Счита, че за правилното изясняване на смисъла и съдържанието на чл. 189 от Закона за здравето следва да бъде взет предвид и чл. 11 на приетата през 2018 г. Наредба за задължителното застраховане на лица, упражняващи медицинска професия. Оспорва твърдението на ответника, че медицинският персонал, причинил вредите на Л.И. не е бил включен в списъка от 1599 застраховани медицински специалисти, които са застраховани с процесната полица. Оспорва и приложимостта на т. 10 от ОУ към настоящата претенция, тъй като претенцията е предявена не от застрахован по полицата, а от пострадал пациент. Оспорва претенцията да е погасена по давност, доколкото изискуемостта на вземането по чл. 229 КЗ /отм./ настъпва от плащането на обезщетението на увреденото лице. Предвид изложеното поддържа, че ответникът му дължи заплащане на застрахователно обезщетение в размер на платените, въз основа на влязлото в сила съдебно решение, суми, като предвид лимитираната отговорност на застрахователя до сумата от 100 000 лева, иска от съда да осъди ответника да му заплати сумата от 100 000 лева, представляваща заплатеното от ВМА обезщетение на увреденото лице, въз основа на влязлото в сила съдебно решение по гр. дело № 4910/2015 г. по описа на СГС, ГО, 16 състав. Претендира и законната лихва върху главницата от датата на исковата молба до окончателното плащане, както и направените по делото разноски. В исковата молба е посочено посочена банкова сметка на ищеца, съгласно изискването на чл. 127, ал. 4 от ГПК. Ответникът ЗАД „Армеец“ АД оспорва активната процесуална легитимация на ищеца да претендира застрахователно обезщетение по процесната застрахователна полица. Не оспорва наличието на застрахователното правоотношение по застрахователна полица № 0000234703/05.06.2015 г., но оспорва ищецът да е застраховано лице по тази полица, съответно оспорва, че полицата покрива професионалната отговорност на ищеца, в качеството му на лечебно заведение. Договорът е сключен от лечебното заведение, съгласно чл. 189 от Закона здравето, но с него е застрахована професионалната отговорност на лицата, упражняващи медицинска професия. Не оспорва осъществяването на деликт спрямо ищцата по гр д. № № 4910/2015 г. по описа на СГС, ГО, 16 състав на 13.04.2011 г. от служители на ищеца, но оспорва тези служители да са включени в списъка на застрахованите лица по процесната полица. Оспорва и обстоятелството, че към датата на извършване на деликта процесният застрахователен договор е бил в сила, доколкото застрахователната премия по него е платена на 10.08.2011 г., а съгласно чл. 187 КЗ /отм./ застрахователният договор влиза в сила след плащането на цялата дължима премия или на първата вноска от нея при разсрочено плащане на премията. При условията на евентуалност твърди, че е налице изключение от застрахователното покритие, въведено в т. 10 от ОУ на застраховката, а именно претенции от страна на свързани със застрахования лица по смисъла на Търговския закон, а съгласно §1, ал. 1, т. 2 от ТЗ такива са работодателят /ищецът застраховащ/ и работникът /медицинският персонал в качеството на застрахован/. Посочва, че с извършеното плащане на дължимата по гр. д. № 4910/2015 г. сума ищецът изпълнява собствен, а не чужд дълг, поради което ищецът няма качеството на увредено лице по смисъла на чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./, съответно не е легитимиран да предяви претенция срещу застрахователя и по реда на чл. 226, ал. 1 от КЗ /отм./. В случай, че съдът приеме, че това е правното основание на претенцията на ищеца, заявява възражение за изтекла погасителна давност по чл. 197 от КЗ /отм./ през август 2018 г. Иска от Съда да отхвърли иска, като му присъди направените в производството разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение, с оглед фактическата и правна сложност на делото. Съдът, след като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, приема за установено следното: С приетия по делото доклад са приети за безспорни между страните обстоятелствата относно наличието на сключен между тях договор под формата на застрахователна полица № 1150013060000234703 от 25.05.2011 г. „Професионална отговорност на застрахования в качеството му на медицински персонал“, с период на застраховката от 00.00 ч. на 26.05.2011 г. до 24.00 ч. на 25.05.2012 г. и уговорена и ретроактивна дата 17.01.2007 г.; плащането от страна на ищеца на сумите по представените като приложения към исковата молба платежни нареждания, на посочените в платежните документи дати, а именно: на 05.12.2024 г. на Л.И.И. сума в размер на 50000 лева, представляваща присъдена сума по гр.д. № 4910/2015 г.; на 05.12.2024 г. на Л.И.И. сума в размер на 51831.86 лева, представляваща лихва по гр.д. № 4910/2015 г.; на 05.12.2024 г. на Л.И.И. сума в размер на 1250 лева, представляваща адвокатски хонорар по гр.д. № 4910/2015 г.; на 05.12.2024 г. на М.П.Д. сума в размер на 4650 лева, представляваща адв. възнаграждение по гр.д. № 4910/2015 г. Ответникът е бил конституиран като трето-лице помагач на страната на ВМА в производството по гр.д. № 4910/2015 г. по описа на СГС, ГО, 16 състав, постановеното по което решение № 260984/21.03.2022 г. е влязло в сила на 01.11.2024 г. С това решение ищецът е осъден да заплати на Л.И.И., на основание чл. 49 от ЗЗД, сумата от 50 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, под формата на болки и страдания, в резултат на некачествено извършена операция на 13.04.2011 г., при която са увредени ларингеалните и нерви, ведно със законната лихва от 15.04.2015 г. до окончателното плащане на главницата, както и направените в производството разноски. Настоящият съдебен състав е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на това решение, а предвид участието на ответника в това производство като трето-лице помагач на ответната страна, следва да се приеме за установено и това, което съдът е установил в мотивите на решението – по арг. от чл. 223, ал. 2 от ГПК. Обезщетеният с това решение деликт е извършен от служители на ищеца, които по силата на сключен с болницата договор изпълняват дейност на оказване на медицинска помощ на здравно осигурени лица. С така постановеното решение и с постановените, във връзка осъществения върху него инстанционен контрол актове, болницата е осъдена да плати на увреденото лице съдебни разноски, които страните по настоящето дело не спорят, че са платени от ищеца на посочените по-горе дати. Съгласно разпределената от съда с доклада доказателствена тежест, по предявения по делото иск с правна квалификация §22 от ПЗР на КЗ във чл. 229 от Кодекса за застраховането /отм./, ищецът следва да установи, съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, при условията на пълно и главно доказване, наличието на валиден договор за застраховка „Професионална отговорност на застрахования в качеството му на медицински персонал“, сключен между него и ответника; качеството му на застраховано лице по застрахвоката; реализирането на застрахователно събитие, покрито от този договор, настъпило в рамките на застрахователното покритие и предпоставките за ангажиране на деликната му отговорност, причинени от това поведение вреди и причинно-следствена връзка между поведението и причинените вреди; размер на вредите и плащане на обезщетение за репариране на тези вреди на увреденото лице. От така подлежащите на доказване от ищеца обстоятелства, при зачитане на тези от тях приети за безспорни между страните и установените с влязлото в сила съдебно решение по по гр.д. № 4910/2015 г. по описа на СГС, ГО, 16 състав, следва да се приеме, че останалият спорен въпрос по делото е има ли качеството на застраховано лице ищецът по процесната застраховка и дали има настъпило в рамките на застрахователното покритие застрахователно събитие. В чл. 189 от Закона за здравето /ЗЗ/ е въведено задължение за лечебните заведения да застраховат лицата, които упражняват медицинска професия в лечебното заведение, за вредите, които могат да настъпят вследствие на виновно неизпълнение на професионалните им задължения. Следователно процесната застрахователна полица има характер на договор за задължителна „гражданска отговорност“ по чл. 249, т. 3 КЗ /отм./ вр. чл. 189 от ЗЗ. С този договор застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди – арг. от чл. 223, ал. 1 от КЗ /отм/. С постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 83/22.06.2022 г. на ВКС, І ГО, по гр. д. № 4539/2021 г. е даден положителен отговор на въпроса дали застрахователният договор, сключен от лечебното заведение в изпълнение на задължението му по чл. 189 от Закона за здравето, покрива отговорността му по чл. 49 ЗЗД. Така даденото разрешение е обосновано с гаранционно-обезпечителния характер на отговорността на лечебното заведение, когато е установено, че увреждането е извършено от негов лекар или медицински служител. Тази отговорност не произтича от вината на лицето, което е възложило работата. По правната си природа тя е за чужди противоправни и виновни действия или бездействия, има обезпечително-гаранционна функция и произтича от вината на натоварените с извършването на работата лица. Отговорният по чл. 49 ЗЗД не може да бъде осъден да заплати на увредения обезщетение по-голямо от онова, за което е осъден причинителят на вредите, следователно не би могъл да бъде осъден да заплати на увредения нещо различно от онова, за което отговаря прекият причинител на вредите. Този характер на отговорността на възложителя на работата обосновава извода, че сключеният договор за застраховка „Професионална отговорност“ за вреди, причинени от посочените в застрахователния договор лекари и медицински служители покрива и отговорността на лечебното заведение, която увреденото лице претендира по реда на чл. 49 ЗЗД, макар по смисъла на чл. 189 от Закона за здравето лечебните заведения да са длъжни да застраховат лицата, които упражняват медицинска професия в лечебното заведение; тези лица са застраховани за вредите, които могат да настъпят вследствие на виновно неизпълнение на професионалните им задължения, които именно се обезпечава и от гражданската отговорност на самото лечебно заведение по чл. 49 ЗЗД. Именно защото носи гражданска отговорност за същите застрахователни рискове само и единствено по силата на чл. 49 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД, а не като последица от извършени от самото болнично заведение действия, различни от извършените от прекия причинител, болничното заведение също има правното положение на застрахован по сключения в изпълнение на задължението му по чл. 189 от Закона за здравето застрахователен договор. Предвид така даденото разрешение следва да се приеме за неоснователно направеното от ответника възражение, че ищецът няма качеството на застраховано лице по процесната полица. За неоснователно следва да се приеме и възражението на ответника, че медицинските специалисти, чиито действия са причинили вредите на пациента Л.И., не са били включени в списъка на застрахованите лица, съответно, че предоставеното с процесната полица застрахователно покритие не покрива нанесените на И. вреди. Съгласно вече изложените мотиви, лечебното заведение има задължение да застрахова всички лица, упражняващи медицинска професия в него за вредите, които могат да настъпят вследствие на виновно неизпълнение на професионалните им задължения. Предвид изрично заявеното от ответника в допълнителния отговор становище /дадено във връзка с отправеното от ищеца искане по чл. 190 от ГПК/, че не разполага със списък с медицински персонал, служители на ищеца, чиято отговорност е предмет на полицата, то следва да се приеме, че такъв списък не е бил съставен. Ето защо и при съобразяване на разпоредбата на чл. 189 от ЗЗ, следва да се приеме, че застраховани по полицата се явяват всички лица от медицинския персонал на ищцовата болница, в периода на действие на застраховката. От влязлото в сила съдебно решение по производството по гр.д. № 4910/2015 г. по описа на СГС, ГО, 16 състав, се установява, че причинените на увреденото лице вреди са резултат от действията на лица, които са работили като медицински специалисти в болницата, към 13.04.2011 г., съответно и при съобразяване на задължението по чл. 189 от ЗЗ, следва да се приеме, че причинилите вредите на И. лица попадат в кръга на медицинския персонал, чиято гражданска отговорност е предмет на полицата от 25.05.2011 г. Необосновани се явяват възраженията на ответника, че е налице предвидената в т. 10 от приложимите към застраховката ОУ хипотеза. В случая обезщетението е платено от ищеца на увреденото лице, поради което не се установява да е налице претенция към застрахования от страна на негови свързани лица по смисъла на ТЗ и претенции от един към друг застрахован по една и съща полица. Предвид предвиденото със застрахователния договор ретроактивно действие на същия /изрично уговорена ретроактивна дата – 17.01.2007 г./, то следва да се приеме, че страните са постигнали съгласие застрахователното правоотношение да има сила от дата, предшестваща тази на неговото сключване, поради което направеното от ответника възражение, че договорът влиза в сила при условията на чл. 187 от КЗ /отм/ - с плащането на застрахователната премия на 10.08.2011 г., се явява неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 229 от КЗ /отм./, застрахованият има право да получи застрахователното обезщетение, ако е удовлетворил увреденото лице. На основание чл. 223, ал. 4 от КЗ /отм/, застрахователят носи отговорност и за разноските по дела, водени срещу застрахования за установяване на гражданската му отговорност, само когато е привлечен в процеса /в случая се установи, че ответникът е бил привлечен като трето лицепомагач в производството по предявения срещу болницата от увреденото лице иск/. Претендираните в настоящото производство суми са били възложени в тежест на лечебното заведение, въз основа на влязлото в сила съдебно решение, като по делото е установено, че ищецът е платил на увреденото лице на това основание суми в общ размер от 107731.86 лева, за което застрахователят е надлежно уведомен. Размерът на така платеното надхвърля договорения застрахователен лимит /100 000 лева/, но предвид обстоятелството, че искът е предявен за сумата от 100 000 лв., то той следва да бъде изцяло уважен. Предвид дадената от Съда правна квалификация на иска и условието, при което е заявено в отговора на исковата молба възражението за давност, съгласно изрично посоченото в приетия по делото доклад следва да се приеме, че ответникът не прави възражение за давност по отношение на предявен иск с правна квалификация чл. 229 от КЗ /отм./, съответно Съдът не дължи произнасяне по такова възражение. Като последица от влизане в сила на ЗВЕРБ, приетата като дължима на ищеца сума следва да бъде присъдена в равностойността й в евро, изчислена съгласно чл. 12 ЗВЕРБ. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ищецът има право на разноски, които съобразно представения по чл. 80 ГПК списък са в общ размер на 7 413.73 евро, от които 2045.17 евро /4 000 лева/ заплатена държавна такса и 5 368.56 евро /10 500 лева/ за адвокатско възнаграждение. Ответникът прави искане по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение поради прекомерност и несъответствие с действителната правна и фактическа сложност на делото. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 5 от ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, като при съобразяване на Решение на СЕС от 25.01.2024 г., по дело С 438/22, Съдът приема, че при извършването на тази преценка не е обвързан от определените с Наредба на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения /така определение № 50015/16.02.2024 г. на ВКС, Първо ТО, по т. д. № 1908/2022 г.; определение № 343/15.02.2024 г. на ВКС, Второ ТО, по т. д. № 1990/2023 г. и др./. Като критерии за определяне дали уговореното и заплатено от страната адвокатско възнаграждение е прекомерно, следва да бъдат взети предвид фактическата и правна сложност на делата, произтичаща от предмета им, в това число и размера на предявените искове, вида и обема на процесуалните действия, продължителността на производствата. В случая съдът намира, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение от 5 368.56 евро с ДДС в производството се явява прекомерно с оглед характера и сложността на делото /голяма част от включените в предмета на доказване факти са приети за безспорни между страните/, продължителността на производството /по делото е проведено едно открито съдебно заседание/ и извършените от упълномощения представител на ищеца процесуални действия. Предвид така възприетата фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че възражението на ответника за прекомерност е основателно и дължимите на ищеца разноски за адвокатско възнаграждение следва да се намалят на 4908.40 евро /9600 лева/. При определяне на дължимото на ищеца адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 78, ал. 5 от ГПК, е взет предвид и размера на предявения иск. С оглед изложеното на ищеца следва да се присъдят разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение в размер на общо 6953.57 евро. Мотивиран от горното, Съдът