Решение № 4 от 8.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 7369/2021 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 20086790 от 05.04.2021 г., постановено по гр.д. № 62348/2018 г., Софийски районен съд е отхвърлил предявения от Н. П. М. срещу Министерство на вътрешните работи иск с правно основание чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, вр. чл. 106, ал. 3 от ЗДСл за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата 7295, 50 лева, представляваща неизплатен остатък от дължимо обезщетение за прослужени години в размер на допълнително 5 месечни трудови възнаграждения по 1459, 10 лева всяко, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Ищцата е осъдена да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Решението е обжалвано от ищцата с искане същото да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което се уважи изцяло предявения иск. В жалбата се излага възражение, че решението противоречи на разпоредбите на § 57 от ПЗР към ЗИДЗМВР /ДВ, бр. 44/2012г./, чл. 234, ал. 1 и чл. 235 от ЗМВР. Поддържа се, че доколкото по силата на универсалното правоприемство в структурите на „Гражданска защита” между Министерство на извънредните ситуации и МВР няма промяна на общественото предназначение и характера на дейността, няма промяна на характера и местоизпълнението на служебните правоотношения на държавните служители, то следва да се счита, че ищцата е работила по служебно правоотношение като държавен служител през целия период при един и същ работодател – в този смисъл било и ТР № 10/2014 г. по тълк.д. № 10/2013 г. на ОСГК на ВКС. Сочи се, че в случай на универсално правоприемство, при определяне на дължимото обезщетение на държавния служител при прекратяване на служебното правоотношение следва да се прилага по-благоприятната за него разпоредба на чл. 234, ал. 1 от ЗМВР от тази на чл. 106 от ЗДСл. Според въззивника, съгласно чл. 234, ал. 1 от ЗМВР обезщетение се дължи на държавния служител, без да се разграничава в кои ведомства е придобит служебния стаж. Излага се довод, че граматическото тълкуване на разпоредбата на чл. 235, ал.1, т. 1 от ЗМВР разграничавало длъжностите държавен служител, офицер и сержант в МВР, като смисълът на посочената разпоредба не бил трите длъжности да имат прослужени години само в системата на МВР. Въззиваемият - МВР не е представил писмен отговор. С писмена молба пред съда въззиваемият, чрез процесуалния му представител юрк. Табакова оспорва жалбата. За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното: Н. П. М. е предявила срещу Министерство на вътрешните работи иск за заплащане на сумата 7295, 50 лева, представляваща обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане на сумата. Ищцата твърди, че от 01.07.2005 г. до 28.12.2009 г. е работила по служебно правоотношение като държавен служител на длъжността към ТД „Гражданска защита” – Софийска област, към Министерство на извънредните ситуации. Твърди, че вследствие закриването на Министерството на извънредните ситуации, със Заповед № К-11131/23.12.2009 г. на министъра на МВР е била назначена за „инспектор по ГЗ – V степен” в Областно управление „Гражданска защита” – София област, считано от 28.12.2009 г., от която дата ищцата е служител на МВР. Твърди, че служебното й правоотношение като държавен служител в МВР е било прекратено на основание чл. 226, ал.1, т.1 от ЗМВР, считано от 17.07.2018 г. Сочи, че поради универсалното правоприемство на структурите на „Гражданска защита” от Министерство на извънредните ситуации в Министерство на вътрешните работи, за целия период на работа на ищцата от 13 години и 4 дни следва да се счита, че служебното й правоотношение е осъществено при един и същ работодател. Ищцата твърди, че при прекратяването на служебното й правоотношение със Заповед № К-11131/23.12.2009 г. на министъра на МВР й е било определено обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР в размер на 8 брутни месечни възнаграждения.Твърди, че има право на 13 месечни възнаграждения. Претендира от ответника да й заплати още 5 брутни месечни възнаграждения, всяко от които в размер на 1459, 10 лева, или общ размер на обезщетенията от 7295, 50 лева. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва иска. Твърди, че ищцата е заемала длъжност в МВР като държавен служител в периода от 28.12.2009 г. до 17.07.2018 г., за който период й е било изплатено обезщетение по ЗМВР в размер на 8 брутни заплати. Поддържа, че предвид разпоредбите на чл. 234 и чл. 235 от ЗМВР за определяне на размера на обезщетението на държавните служители при прекратяване на служебното правоотношение не се признава стажа в системата на Гражданска защита. Сочи, че ако ищцата беше продължила след 28.12.2009 г. да работи в МВР по ЗДСл /каквото правоотношение към този момент не е било въведено в МВР/, то към 17.07.2018 г. същата щеше да има стаж на държавен служител по ЗДСл в размер на 12 години, 11 месеца и 15 дни, и съгласно чл. 106, ал. 3, изр.1 от ЗДСл / ред. от 2012 г./ тя щеше да има право на обезщетение в размер на 50% от 10 основни /а не брутни/ заплати, т.е. на 5 основни заплати. Такова обезщетение обаче тя би могла евентуално да претендира, ако е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, за което няма доказателства. Ответникът излага и довод, че дори и претенцията на ищцата да включчва заплащане на допълнително обезщетение по ЗДСл, то не би й се дължало, тъй като полученото обезщетение по ЗМВР многократно надвишава евентуално дължимото по ЗДСл. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства и във връзка с доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна: Предявен е иск с правно основание чл. 234, ал. 1 от ЗМВР, вр. чл.106, ал. 3 от ЗДСл – за заплащане на сумата 7295, 50 лв., представляваща неизплатен остатък от дължимо обезщетение за прослужени години в размер на допълнително 5 месечни трудови възнаграждения от по 1459, 10 лв. Безспорно е по делото и се установява от представената Заповед № РД-13- 126/28.06.2005 г. на председателя на ДА „Гражданска защита” към МС, че в периода от 01.07.2005 г. до 28.12.2009 г. ищцата е работила по служебно правоотношение като държавен служител в ТД „Гражданска защита” – Софийска област към Министерството на извънредните ситуации на длъжност „младши инспектор”. От писмените доказателства е безспорно установено, че служебното правоотношение на ищцата с ТД „Гражданска защита” към Министерство на извънредните ситуации е било прекратено на 28.12.2009 г. на основание чл. 106, ал.1, т.1 от ЗДСл – поради закриване на администрацията. Прослуженото време на ищцата в Министерството на извънредните ситуации е било 4 години, 5 месеца и 27 дни. Със заповед № К-1113/23.12.2009 г. на министъра на вътрешните работи ищцата е била назначена на длъжността „инспектор по ГЗ- V ст.” в Областно управление „Гражданска защита” – София област, на основание § 64 и § 65 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. ДВ, бр. 93 от 24.11.2009 г./ по служебно правоотношение. Със заповед № 8221К-7646/03.07.2018 г. на министъра на вътрешните работи служебното правоотношение с ищцата е било прекратено на оснвание чл. 226, ал.1, т.1 от ЗМВР – при навършване на пределна възраст за служба в МВР – 60 години, считано от 17.07.2018 г. От писмените доказателства безспорно е установено, че в периода от 28.12.2009 г. до 31.01.2016 г. ищцата е имала прослужено време в структурите на МВР като държавен служител /в т.ч. офицерски, сержантски и като държавен служител – гражданско лице/ 6 години, 1 месец и 3 дни, а за периода от 01.02.2016 г. до 16.07.2018 г. вкл. – 2 години, 5 месеца и 16 дни. Видно от служебна бележка изх. № 120700-833/30.08.2018 г., изд. от РДПБЗН София, в периода от 01.06.2018 г. до 30.06.2018 г. ищцата работила в МВР и е получила брутно трудово възнаграждение в размер на 1459, 09 лв. От приложената към отговора на исковата молба платежна бележка се установява, че за същия период основното трудово възнаграждение на ищцата е било в размер на 1019 лв. Ищцата не оспорва, че за прослуженото време в МВР от 8 години, 6 месеца и 17 дни ответникът й е заплатил обезщетение по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР в размер на 8 брутни месечни възнаграждения по 1459, 10 лв. всяко или общо сумата 11672, 80 лв. Ищцата претендира, че в целия период, в който е работела в структурите на „Гражданска защита” - 13 г. и 4 дни, е следвало да й бъде заплатено обезщетение по чл. 234, ал.1 от ЗМВР в размер на 13 брутни месечни възнаграждения, а не само в размер на определените й от при прекратяването на служебното й правоотношение със заповед от 03.07.2018 г. на министъра на вътрешните работи 8 брутни месечни възнаграждения. Съгласно разпоредбата на чл. 234, ал. 1 от ЗМВР при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имат право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имат, но не повече от 20. Разпоредбата на чл. 235, ал. от ЗМВР изчерпателно посочва прослужените години в кои ведомства и в какво качество на лицето се вземат предвид при определяне на размера на обезщетението по чл. 234, ал.1. С оглед наведените в исковата молба доводи спорен по делото е въпросът дали под „прослужени години” по смисъла на чл. 235, ал.1, т.1 от ЗМВР се има предвид само единствено реално прослуженото в МВР време или при определяне на размера на дължимото обезщетение следва да се бъде взет предвид и натрупаният в системата на гражданската защита стаж. В обжалваното решение първоинстанционният съд е съобразил разпоредбата чл. 235, ал. 1 от действащия ЗМВР, в която изрично са посочени прослужените години в кои ведомства се имат предвид при определяне на размера на обезщетението, и не са включени прослужените години в системата на Гражданска защита. Съдът е направил подробен анализ на законодателното развитие на уредбата във връзка с дейността на гражданска защита на населението, преминаването на тази дейност назад във времето към различни държавни органи и ведомства и възникналото между тях универсално правоприемство, вкл. и по отношение на служебните и трудови правоотношения със служителите в системата на гражданската защита, основан на цитираната в него многобройна съдебна практика. Съдът е възпроизвел в правните си изводи мотивите на решение № 304/3011.2017 г. по гр.д. № 729/2017 г. на ВКС, ІV г.о., постановено по аналогичен казус. Приел е с оглед цитираната съдебна практика, че на служителите, които без прекъсване са работили в системата на гражданската защита в периода от време, в който тази дейност е преминавала по силата на закона към различни държавни органи и учреждения, съответно – техни работодатели, при прекратяване на служебните им правоотношения с МВР се дължи не само обезщетението по чл. 252 и чл. 253 от ЗМВР от 2006 г. /отм./, а и разликата в съответния брой заплати до пълния размер на обезщетението, което те биха получили по ЗДСл или по КТ /в зависимост от вида на правоотношението – служебно или трудово/ до преназначаването им в МВР, от основанието за прекратяване на правоотношението и от наличието на съответните предпоставки за възникването на вземането и за размера на обезщетението съгласно съответната правна норма от ЗДСл или от КТ, действала към момента на прекратяване на служебното правоотношение с МВР. Горното разрешение непротиворечиво е прието в съдебната практика. То е съобразено от една страна с приложението на § 57 от ПЗР към ЗИД ЗМВР /обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./, съгласно която стаж, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗР на ЗИДЗМВР /обн. в ДВ, бр. 93/2009 г./ се зачита за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Тази норма е материално правна и след като не й е придадено обратно действие, тя е приложима само занапред, считано от влизането й в сила на 01.07.2012 г. /§ 70 от ПЗР към ЗИД ЗМВР, обн. в ДВ, бр. 44/12.06.2012 г./. Същата не само няма действие спрямо служебните правоотношения, които вече са били прекратени преди посочената дата, но и установената с нея фикция за идентичността на работодателя, респ. органа по назначение във връзка със стажа, няма връзка с предпоставките на чл. 253 от ЗМВР /ДВ бр. 17 от 24.02.2006 г., отм./, а следователно и с приложението на чл. 252 ал.1 от същи закон. Съгласно цитираните разпоредби на ЗМВР от 2006 г., от значение за еднократното обезщетение /гратификация/ при прекратяване на служебните правоотношения на служители от МВР са единствено реално прослужените години на длъжностите, изброени изчерпателно в ал. 1 на чл. 253 ЗМВР от 2006 г., съответно условието на чл. 253 ал.2 ЗМВР от 2006г е приравненият стаж да е прослужен на изчерпателно посочените длъжности. От друга страна е съобразено, че промените в работодателя и характера на правоотношението не са осъществявани по волята на страните, а по силата на закона. Волята на законодателя не е служителите, работили без прекъсване в системата на гражданска защита, да получат при прекратяването на последното им, служебно /по ЗМВР от 2006 г., отм./ правоотношение, единствено и само обезщетението, полагащо им се съгласно чл. 252 във вр. с чл. 253 от този закон, като бъдат лишени от съответното обезщетение, което те биха получили по КТ, или по ЗДСл, ако не бяха универсалните правоприемства, настъпили независимо от волята на страните. Така с оглед горепосочените съображения при определяне на дължимото на ищцата обезщетение следва да се съобрази обезщетението, което тя би получила, ако беше продължила да работи по предходното правоотношение, като доколкото то е служебно, следва да се съобрази съответната норма на ЗДСл, действала към момента на прекратяване на правоотношението. Предходното служебно правоотношение на ищцата в ТД „Гражданска защита“ – София област към Министерство на извънредните ситуации е било в периода от 01.07.2005 г. до 28.12.2009 г., т.е тя има стаж като държавен служител по това правоотношение в размер 4 години, 5 месеца и 27 дни. Съгласно чл. 106, ал. 3 от ЗДСл, в редакцията му към момента на прекратяване на служебното правоотношение с МВР /с оглед цитираната по-горе съдебна практика/ - ДВ, бр. 38/18.05.2012 г., в случаите по ал. 1, т. 5 /при придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст/ държавният служител има право на обезщетение в размер на 50 на сто от месечната му основна заплата, определена към момента на прекратяване на служебното правоотношение, за всяка прослужена година като държавен служител, но не повече от 10 заплати. Ако към момента на прекратяване на служебното правоотношение държавният служител е работил в същата администрация през последните 10 години, той има право да получи 6 месечни основни заплати, а когато е работил по-малко от 10 години – 2 заплати, когато това е по-благоприятно за него. Съобразно горната разпоредба, обезщетението, което ищцата би получила за прослужено време като държавен служител по ЗДСл, ако не бяха настъпилите по силата на закона правоприемства и трансформации, би се равнявало на 6, 5 заплати. Това е така, защото за общо 13 прослужени години тя би имала право на обезщетение по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл в размер на 50 на сто от месечната й заплата за всяка прослужена година, което се равнява на 6, 5 заплати. В случая е безспорно установено, че на ищцата е било заплатено обезщетение в размер на 8 месечни брутни заплати, т.е. така заплатеното й обезщетение надхвърля размера на обезщетението, което би получила по чл. 106, ал. 3 от ЗДСл, без настъпилите по силата на закона правоприемства в структурата на дейностите по гражданска защита на населението. С оглед на това няма разлика в тези обезщетения, която да се дължи от ответника, поради което предявеният иск е изцяло неоснователен. Поради съвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоиинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като въззивният препраща и към правните изводи на районния на основание чл. 272 от ГПК. При този изход на делото пред настоящата инстанция и направеното от въззиваемия искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, въззивницата следва да бъде осъдена да му заплати сумата 100 лв. на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК, в. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Воден от горното, Софийски градски съд