Решение № 4316 от 15.8.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 70/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение от 13.09.2022 год., постановено по гр.дело №51725/2021 год. по описа на СРС, ГО, 25 с-в, са отхвърлени предявените от М. Д. Д. срещу ЗК „Л.И.“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 45 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 20 73.26 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, причинени вследствие на пътнотранспортно произшествие /ПТП/ от 27.07.2016 год., а именно: 15 161.77 лв. – разлика между действително платеното от ищеца по договор за лизинг №45324 от 07.06.2016 год. и възстановената сума от застрахователя по застраховка „Автокаско“, 1 064.41 лв. – стойност на увредена при ПТП каска и 4 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за представителство във връзка с ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното и изплащане и сумата от 1 658.09 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 20.11.2020 год. до 03.09.2021 год. и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК направените разноски по делото за възнаграждение за вещо лице в размер на 50 лв. и сумата от 150 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ответника трето лице-помагач ЗК „У.“ АД. Срещу решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца М. Д. Д.. Жалбоподателят поддържа, че ответникът не оспорвал настъпването на твърдяното застрахователно събитие, както и че се бил задължил да покрива нанесените от виновния водач вреди по действително действащ към момента на събитието договор за застраховка „Гражданска отговорност“. В резултат на процесното ПТП бил увреден управлявания от ищеца мотоциклет. Последният бил предмет на договор за лизинг, сключен между ищеца и „Л.К.С.Л.“ ЕАД, със стойност на лизинговото имущество в размер на 24 046.31 лв. След извършената оценка вредите по мотоциклета били квалифицирани като тотална щета. По договор за застраховка „Автокаско“ на лизингодателя била заплатена сумата от 16 327.23 лв. – обезщетение за имуществени вреди /тотална щета/. От тази сума след приспадане на дължимите по лизинговия договор вноски, на ищеца била преведена от лизингодателя сумата от 8 553.82 лв. По този начин за ищеца била настъпила вреда в размер на 15 161.77 лв., представляваща разликата между действително платеното по договора за лизинг и възстановената от застрахователя по застраховка „Автокаско“ сума от 8 553.82 лв. Ищецът бил заплатил дължимите суми по договора за лизинг във връзка с ползването на мотоциклета. С действията си виновния водач Н.Ч. бил осуетил възможността ищецът да ползва вещта. Установено било въз основа на заключението по съдебната автотехническа експертиза, че нанесените на мотоциклета вреди били в пряка причинна връзка с процесното ПТП, като действителната стойност на вещта към датата на настъпване на застрахователното събитие била в размер на 23 392 лв. Запазените му части представлявали 22.4 %, възлизащи на 5 240 лв. Нямало обаче отговор на въпроса дали запазените части могат да бъдат реализирани на вторичния пазар или изкупени от оторизиран търговец. Стойността, на която те можели да бъдат закупени като скрап, възлизала на 100 лв. Действително според съдебната практика стойността на запазените части трябвало да бъде приспадната, за да не е налице свръхобезщетяване, но в случая тази стойност била неопределена. Мотоциклетът, разгледан като едно цяло, имал много по- висока стойност от стойността, която би била получена за него ако бъде разпродаден на части. Ето защо в случая стойността на запазените части не следвало да бъде приспадана. По делото била предявена претенция по чл. 432, ал. 1 КЗ срещу застрахователя на виновния водач, като неправилно СРС бил приел, че не бил предявен иск за разликата между действителната стойност и заплатената по застраховка „Автокаско“ сума. На следващо място сочи, че увреждането на каската /шлема“ било установено по несъмнен начин по делото – то било описано в съставения констативен протокол. Представени били доказателства за закупуването й – за заплащането по банков път на сумата от 1 064.41 лв. Представена била и фактура за закупуването на каската непосредствено преди настъпването на ПТП. Вещото лице било посочило, че каската не подлежи на овехтяване, поради което и посочената сума се явявала стойността на причинената имуществена вреда. Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че е неоснователна претенцията за заплатеното адвокатско възнаграждение. Заплащането на последното се явявало пряка и непосредствена последица от поведението на виновния водач. Ищецът бил конституиран като страна в наказателното производство и бил представляван от Адвокатско дружество „Т.И П.“ във връзка с процесното ПТП, като бил уговорил заплащането на адвокатски хонорар в размер на 4 500 лв. Предвид продължителността на наказателното производство – над 5 години, посочената сума била напълно адекватна като размер. Доказано било, че адвокатското възнаграждение било заплатено, като липсата на поставена дата на изготвената разписка не променяла извода за получаването на тази сума от адвокатското дружество. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото. Ответникът по жалбата ЗК „Л.И.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа, че по делото било установено, че ищецът бил лизингополучател по договор за лизинг. При обичайния договор за финансов лизинг всички рискове от повреждането, погиването на вещта, щетите, причинени на вещта от трети лица и имущество, както и разноските по поддържането на вещта, предмет на договора, били за сметка на лизингополучателя. Тези особености на финансовия лизинг произтичали от кредитния му характер. В т. 9 от раздел VІІІ от процесния договор за лизинг било уговорено, че рискът преминава върху лизингополучателя от момента на получаването на мотоциклета и не било основание за неплащане на лизингови вноски и други дължими суми. Видно било от раздел VІІІ на договора за лизинг, че по отношение на лизинговото имущество се сключвала застраховка „Пълно каско“, като с оглед клаузата на чл. 6, застрахователят изплащал на лизингодателя застрахователно обезщетение, от което лизингодателят имал правото да удържи сума, равна на неизплатените задължения по договора за лизинг. Стойността на уврежданията по мотоциклета била определена при условията на тотална щета, , след приспадане на запазените части от 22.4 %, като възлизала на 18 152 лв., като от страна на ответника било изплатено обезщетение в размер на 16 327.23 лв.По делото бил представен анекс към приключвателен протокол от 20.02.2017 год., подписан на 17.04.2017 год., от който се установявало, че ищецът бил придобил собствеността върху процесния автомобил, като владението върху останките на погиналото имущество му било предадено още на 20.02.2017 год.. Следователно ищецът бил получил останките, включително запазените части, поради което и ако стойността им му била заплатена, то той щял да притежава както частите, така и тяхната стойност. Отделно от това по делото не бил доказан и размера на вредата. Установено било, че ищецът бил заплатил лизингови вноски в общ размер на 22 686.31 лв. Видно било от приключвателен протокол, подписан на 20.02.2017 год., че погиналият мотоциклет бил заменен с употребяван мотор по договор за доставка от 20.02.2017 год., сключен между ищеца и „А.Б.“ ООД, като страните прекратявали по взаимно съгласие процесния договор за лизинг и с подписването на протокола уреждали всичките си отношения. Прието било, че към датата на подпи8сване на протокола платеното по лизинговия договор било в размер на 10 378.52 евро, като останалата сума по чл. 3, раздел V от договора била предоговорена на 2 061.21 евро, а платеното от застрахователя обезщетение било в размер на 8 347.98 евро, като разликата между застрахователното обезщетение и дължимата от лизингополучателя сума в размер на 6 285.77 евро не му се възстановява, а се счита за плащане по договора за доставка, сключен с „А.Б.“ ООД. Следователно не бил установен размера на вредата на ищеца, в т.ч. какъв е размера на полученото от него обезщетение. На следващо място по делото било установено единствено, че ищецът бил с поставен предпазен шлем към момента на настъпване на ПТП, но не и каква била стойността на този шлем. Видно било от съставения констативен протокол, че шлемът бил ожулен, като липсвало описание на неговия външен вид, марка, модел. Не била установена и степента на вредата, в т.ч. дали той бил напълно негоден за употреба. Липсвали и доказателства, че ищецът е притежавал такъв шлем. Видно било от извлечението от картовата сметка на ищеца, че за периода от 02.07.2015 год. до 06.07.2015 год. същият бил закупил упоменат като марка и номер артикул, без обаче да е ясно какъв точно е той и каква е неговата стойност в британски лири. Във връзка с претенцията за адвокатско възнаграждение очевидно се касаело за съдействие във връзка с извънсъдебно разрешаване на спора. Тези разходи обаче не били в пряка причинно-следствена връзка с ПТП и не се дължали на виновното и противоправно поведение на водача на автомобила, причинил ПТП, поради което не следвало да се вменяват на застрахователя. Претендира и присъждането на юрисконсултско възнаграждение. Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 134, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за сумата от 15 161.77 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 212.90 лв. и искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД /за обезщетение за имуществени вреди в размер на 1 064.41 лв. и в размер на 4 500 лв./ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Безспорно е по делото, а и от събраните писмени доказателства по делото се установява, че на 07.06.2016 год. бил сключен договор за лизинг №45324 между „Л.К.С.Л.“ ЕАД и ищеца, по силата на който лизингодателят придобил и отдал за ползване на ищеца мотоциклет марка „БМВ“, модел С 650 GT, срещу лизингово възнаграждение в размер на 12 462.47 евро /с ДДС/, платимо както следва: първоначална вноска от 4 098.23 евро /без ДДС/ и 12 равни месечни вноски в размер на по 526.26 евро /без ДДС/, първата от които дължима до 05.07.2016 год., а последната – до 05.06.2017 год., като дължимото ДДС било в размер на 2 049.14 евро. Според раздел VІІІ от лизинговия договор лизингополучателят декларирал, че е получил полица за застраховка „Пълно Каско“, ведно с екземпляр от Общите условия, като се задължил да за всяка следваща година, в която лизинговото имущество се намира в негово държане /и е собственост на лизингодателя/ да заплати на лизингодателя сумите по застрахователния договор. При тотална щета застрахователят изплащал на лизингодателя дължимото застрахователно обезщетение, като от него лизингодателят имал право да удържи сума, равна на неизплатените задължения по договора за лизинг, а остатъкът да заплати на лизингополучателя в 7-дневен срок от получаване на обезщетението. Съгласно чл. 9 от раздел VІІІ на договора, рискът от погиване, повреждане, конфискация, отнемане на държането, спиране от движение и др. подобни на лизинговото имущество преминавал върху лизингополучателя от момента на получаването на мотоциклета и не бил основание за неплащане на лизинговите вноски и другите дължими суми. На 28.06.2016 год. процесният мотоциклет бил предаден на ищеца, за което бил съставен приемо-предавателен протокол. Не се спори също така, че на 27.07.2016 год. в гр.София, на бул.“Драган Цанков“, в района на №37, е настъпило ПТП по вина на Н.Ж.Ч. – водач на лек автомобил „Пежо 206“, с рег.№•••••••, който при извършването на маневра „обратен завой“ не пропуснал движещия се от ляво мотоциклет марка „БМВ“, модел С 650 GT, управляван от ищеца, в резултат на което на мотоциклета били причинени щети, шлемът, носен от ищеца, бил ожулен, а на ищеца била причинена контузия на дясното му коляно и десния лакът. Установено, че на 08.06.2016 год. бил сключен договор за застраховка „Каско на МПС“, клауза „А“ /Пълно каско/, между ЗК „У.“ АД и „Л.К.С.Л.“ ЕАД /наречено „застраховащ/застрахован“, като застрахован бил собственикът и всички упълномощени водачи/, с предмет имуществото, предмет на горепосочения лизингов договор, със срок на застрахователното покритие от 14.00 ч. на 08.06.2016 год. до 24.00 ч. на 07.06.2017 год. и уговорена застрахователна сума в размер на 24 046 лв. Застрахователят заплатил на лизингодателя на 03.02.2017 год. застрахователно обезщетение в размер на 16 327.23 лв., което впоследствие ответното дружество възстановило на ЗК „У.“ АД. От заплатеното застрахователно обезщетение лизингодателят превел на ищеца сумата от 8 553.82 лв., след приспадане на незаплатените лизингови вноски. Установено е и съществуването на договор за застраховка „гражданска отговорност”, който има за обект лек автомобил „Пежо 206“, с рег.№•••••••, като застрахован бил Н.Ж.Ч., а застраховател – ответното дружество ЗК „Л.И.“ АД. Доказано е по делото, че на 20.11.2020 год. ищецът отправил до ответника писмена застрахователна претенция за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лв. и за имуществени вреди в размер на 20 726.18 лв., като посочил и банкова сметка за превод на обезщетенията. На 07.04.2021 год. между страните по делото било сключено споразумение за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3 000 лв. Видно е от заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебна автотехническа експертиза, че действителната стойност на процесния мотоциклет към момента на настъпване на застрахователното събитие е в размер на 23 392 лв., като стойността на уврежданията по мотоциклета, определени при условията на тотална щета /запазените части са 22.4 % = 5 240 лв./, възлиза на 18 152 лв. При изслушването си в открито съдебно заседание вещото лице е уточнило, че при предаване на скрап стойността на мотоциклета е между 100 лв. и 120 лв., както и че предпазните каски за мотор не се овехтяват и не се отремонтират, когато са увредени, като съответно се купува нова каска, която има същата цена. На 20.02.2017 год. между „Л.К.С.Л.“ ЕАД и ищеца било сключено споразумение, наречено “приключвателен протокол“, по силата на което страните установили, че платеното до момента от лизигополучателя е в размер на 10 378.52 евро, като останалата сума по чл. 3 от раздел ІV от лизинговия договор се предоговаря на 2 062.21 евро; платеното от застрахователя застрахователно обезщетение е в размер на 8 347.98 евро /равняващи се на 16 327.23 лв./, като разликата между това обезщетение и дължимото от лизингополучателя възлиза на 6 285.77 евро не се възстановява на последния, а се счита за плащане по договора за доставка, сключен между ищеца и „А.Б.“ ООД; страните постигнали съгласие, че погиналият мотоциклет се заменя с употребяван мотор по договор за доставка №251 от 20.02.2017 год., сключен между ищеца и „А.Б.“ ООД, че прекратяват по взаимно съгласие договора за лизинг, като отношенията между тях се считат за окончателно уредени. На 17.04.2017 год. между „Л.К.С.Л.“ ЕАД и ищеца бил сключен анекс към горепосоченото споразумение, с който страните констатирали, че погиналото имущество е дерегистрирано с оглед изплащането на застрахователно обезщетение, че с изплатеното застрахователно обезщетение е погасена лизинговата цена и лизингополучателят е придобил собствеността върху останките на процесния мотор, както и че владението върху останките е предадено на ищеца още на 20.02.2017 год. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. При осъществената дължима служебна проверка въззивният съд приема, че решението на СРС е недопустимо в частта му, в която са разгледани иск за сумата от 15 161.77 лв., който е квалифициран по чл. 432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и обусловен иск /акцесорен иск/ по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 212.90 лв., поради следните съображения: Разпоредбата на чл. 134 ЗЗД урежда непрекия иск на кредитора за защита на чужди права – имуществените права на неговия длъжник, когато последният бездейства и по този начин заплашва удовлетворяването на кредитора, освен ако се касае за такива права, упражняването на които зависи от личната преценка на длъжника. За да бъде допустим иска, предявен по реда на чл. 134 ЗЗД, е необходимо да са налице следните процесуални предпоставки: 1/ ищецът /процесуален субституент/ да твърди, че има качеството на кредитор спрямо дадено лице, т.е. че има вземане към това лице, възникнало на договорно или извъндоговорно основание; 2/ ищецът /процесуалне субституент/ да твърди, че неговият длъжник и титуляр на правата, които се защитават с предявения иск, бездейства и не упражнява имуществените си права; 3/ неупражняването на правата на длъжника заплашва удовлетворяването на ищеца /процесуален субститутент/, т.е. с бездействието си длъжникът рискува да намали имуществото си; 4/ ищецът в качеството си на процесуален субституент следва да претендира осъждане на ответника не за себе си, а за носителя на притезанията. В разглеждания случай е видно от обстоятелствената част на исковата молба, както и от изложеното във въззивната жалба /виж чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/, че ищецът твърди, че процесният мотоциклет е бил предмет на договор за финансов лизинг, по който е лизингополучател; че лизингодателят „Л.К.С.Л.“ ЕАД е сключил с ЗК „У.“ АД договор за имуществено застраховане /Пълно автокаско/; че в резултат на процесното ПТП мотоциклетът бил напълно увреден /тотална щета/, като на лизингодателя е било изплатено застрахователно обезщетение за имуществени вреди в размер на 16 327.23 лв. /от което на ищеца е била преведена сумата от 8 553.82 лв./, като поддържа, че така определеното обезщетение е в по-нисък размер от действителната стойност на застрахованото имущество /макар да съизмерва тази стойност със заплатените от него лизингови вноски/ и че има вземане за част от него, след приспадане на незаплатените лизингови вноски. Доколкото ищецът не заявява, че е собственик на процесния мотоциклет /а и по принцип не би могъл да го изкупи поради унищожаването му/, респ. че е носител на деликтното право по чл. 45 ЗЗД и на прякото право по чл. 432, ал. 1 КЗ, а претендира да е кредитор на „Л.К.С.Л.“ ЕАД – а именно, че има конкретно неудовлетворено вземане към него, произтичащо от сключен договор за финансов лизинг /виж чл. 6 от раздел VІІІ/, като очевидно счита, че последното бездейства по отношение на събиране на пълния размер на вземането за застрахователно обезщетение от ответното застрахователно дружество, което бездействие осуетява удовлетворяването на вземането на ищеца, то въззивният съд счита, че се касае за упражняване на чужди права на бездействащия длъжник и предявеният иск намира своето правно основание в чл. 134, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 432, ал. 1 КЗ вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД /въпреки наличието на несъответствие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба – ищецът би следвало да претендира осъждане на ответника не за себе си, а за носителя на притезанието/. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 2 ГПК, при предявяването на иск в хипотезата, когато ищецът-кредитор основава същия на правата на длъжник /чл. 134, ал. 2 ЗЗД/, е налице процесуална субституция от вида на процесуалното застъпничество, поради което съдът следва служебно да конституира длъжника като съищец, т.е. процесуалният субституент и носителят на материалното право имат качеството на необходими задължителни другари /активно другарство/, като за наличието на тази абсолютна процесуална предпоставка съдът следи служебно. Когато правото на участие в процеса на задължителния необходим другар е нарушено и първоинстанционното решение е постановено без негово участие, порокът на съдебния акт не може да бъде саниран чрез конституирането му във въззивното производство – в този смисъл са и задължителните разяснения, дадени с т. 6 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2013 год., ОСГТК. Доколкото в разглеждания случай първоинстанционното производство се е развило без участието на длъжника „Л.К.С.Л.“ ЕАД, то решението на СРС следва да бъде обезсилено в обсъжданата част на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК, включително и за съразмерната част от присъдените в полза на ответника разноски за възнаграждение за вещо лице в размер на 50 лв. и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50 лв., а делото – върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участието на задължителния необходим другар /съищеца/, както и за провеждане на производство по чл. 129, ал. 4 вр. с ал. 2 ГПК за отстраняване на несъответствието между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. В останалата обжалвана и допустима част решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Разпоредбата на чл. 432, ал. 1 КЗ дава право на увреденото лице при пътнотранспортно произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу застрахователя, при който деликвентът има застраховка “гражданска отговорност”. По този иск ищецът следва да установи, че има вземане за непозволено увреждане срещу водач на МПС /фактическия състав на който е виновно и противоправно поведение на водача, в причинна връзка от което са произлезли вреди, като вината се предполага до доказване на противното – чл. 45, ал. 2 ЗЗД/ и наличие на валидно застрахователно правоотношение, произтичащо от договор за застраховка “гражданска отговорност” между този водач и застрахователя /ответното дружество/. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД. Единствените спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство са свързани с това дали ищецът е претърпял твърдяната имуществена вреда – намаляване на стойността/погиване на предпазна каска и наличието на пряка причинно- следствена връзка между застрахователното събитие и претърпените загуби – разходи за заплащането на адвокатско възнаграждение. Нормата на чл. 429, ал. 1 ТЗ предвижда, че с договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да покрие в границите на определената в договора сума отговорността на застрахования за причинени от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди. Отговорността на застрахователя е договорна и функционално обусловена от деликтната отговорност на причинителя на вредата, съгласно чл. 45 и сл. ЗЗД. Следователно застрахователят ще отговаря за онези вреди, за които би отговарял деликвента – виновно причинени от същия, при презумиране на вината, които са в пряка и непосредствена причинна връзка с увреждането, съгласно чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Претърпяната загуба е вид имуществена вреда, която при непозволено увреждане представлява разликата между състоянието на имуществото на лицето, увредено от деликт, и онова състояние, което то би имало, ако деликт не е бил извършен. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване – като ищецът носи доказателствената тежест да установи настъпването на твърдените, съгласно правилото, установено в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай е несъмнено установено по делото, че към момента на настъпването на процесното ПТП ищецът е носел предпазна каска /шлем/, т.е. посочената вещ, която е движима, е била в негово владение, поради което по силата на презумпцията на чл. 78, ал. 1 ЗС следва да се приеме, че именно той е нейн собственик. Ищецът претендира обезщетение за вреди в размер, съответен на равностойността на вещта, като по делото са събрани доказателства единствено за това, че предпазната каска е била ожулена, но липсват такива /например гласни доказателства, оглед по чл. 204 ГПК и др/, които да обосновават извода, че увреждането на вещта е от естество да рефлектира върху стандартите за безопасност, което съответно обуславя негодността й за употреба, респ. необходимостта от закупуването на нова такава. Следователно при правилно приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, СРС е приел, че релевираната претнция за обезщетение на имуществени вреди в размер на 1 064.41 лв. се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне. Застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно превозно средство по време на движение или престой, като в тези случаи, съгласно чл. 493, ал. 1, т. 4 КЗ, застрахователят покрива и разумно направените разходи във връзка с предявяването на претенция по т. 1 – 3, включително съдебните разноски, присъдени в тежест на застрахования. В частност по делото е представен договор за правна защита и съдействие от 27.04.2017 год., със следния предмет: оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се в процесуално представителство в гражданско производство срещу ЗК „Л.И.“ АД и ЗК „У.“ АД, във връзка с настъпило пътнотранспортно произшествие от 27.07.2016 год., като е уговорено заплащането на адвокатски хонорар в размер на 4 500 лв. – в брой или по конкретна левова банкова сметка, както следва: 2 250 лв., платими при подписване на договора и 2 250 лв. – платими до първото по делото съдебно заседание. Осъщественото по реда на чл. 20 ЗЗД тълкуване на действителната воля на страните по посочения договор, при съобразяване и на нормата на чл. 24 от Закона за адвокатурата, налага извода, че адвокатската услуга е за дейност по представителство пред органите на съдебната власт. Следователно не се касае за разход по смисъла на чл. 493, ал. 1, т. 4 КЗ. Отделен е въпросът, че по делото липсват категорични доказателства, че такъв разход въобще е бил направен към момента на предявяване на претенцията пред застрахователя /ответното дружество/. В този смисъл законосъобразно СРС е приел, че претенцията за сумата от 4 500 лв. е неоснователна и подлежи на отхвърляне. А щом няма главни задължения, не може да възникне задължение за заплащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ето защо решението на СРС следва да бъде потвърденото в допустимата му част. По отношение на разноските: При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство, съразмерно с отхвърлената част от въззивната жалба, респ. отхвърлената част от исковете. На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Предвид изложените съображения, съдът