Решение № 406 от 9.7.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 493/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от 22.05.2025 г. на ответника „Еко Веди” ЕООД, чрез назначения му особен представител по чл. 29, ал. 2 ГПК, срещу решение № 601/28.04.2025 г. по т. д. № 2519/2024 г. на Софийския градски съд, VІ-19 състав, с което на осн. чл. 155, т. 3 ТЗ е прекратено същото дружество по иск, предявен от прокурор при Софийската градска прокуратура. В жалбата се твърди, че решението било недопустимо, тъй като исковата молба била нередовна – в петитума липсвала индивидуализация на спорното право, като не е посочен правопораждащия фактически състав и лицето /дружеството/, чието прекратяване са иска. Искът бил недопустим и поради това, че бил предявен след изтичане на 1-годишния преклузивен срок по чл. 70, ал. 2 ТЗ, който следвало да се прилага по аналогия. Освен това исковото производство било образувано по повод подаден сигнал от НАП до СГП, в който се сочело наличие на публични задължения на дружеството, в която ситуация следвало да се открие производство по несъстоятелност, а НАП била легитимирана да поиска това. Неправилно съдът приел наличието на прекратителното основание по чл. 155, т. 3 и чл. 157, ал. 1 ТЗ спрямо ответното дружество. Сочи се, че основанието по чл. 157, ал. 1 ТЗ не настъпвало само със смъртта на едноличния собственик на капитала, но зависела и от две други предпоставки – да не е предвидено друго в учредителния акт и наследниците да не са поискали продължаване на дейността на дружеството. Твърди се, че и двете предпоставки не били доказани. Не било изяснено и дали всички призовани наследници нямат воля да продължат дейността на дружеството. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да обезсили или да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск. Прокурорът от Софийската апелативна прокуратура, като представител на ищеца по иска, оспорва жалбата като неоснователна и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като правилно и законосъобразно. Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемата страна, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Противно на доводите в жалбата исковата молба не е нередовна с оглед чл. 127, ал. 1, т. 5 ГПК относно формулирания петитум. Изискването на закона е да има формулирано искане към съда, каквото в процесната искова молба е налице – да бъде прекратено ответното дружество на осн. чл. 155, ал. 1, т. 3 ТЗ. Вярно е, че в петитума не е посочено наименованието на дружеството, но това не е и нужно, доколкото подобна индивидуализация се съдържа в останалото съдържание на исковата молба – заглавната част и обстоятелствената част, в които ясно е посочено кой е ответникът по иска, спрямо когото е насочено и искането за прекратяване. Петитумът на исковата молба винаги се тълкува във връзка с останалото й съдържание. Не е нужно и в петитума да се посочен правопораждащия фактически състав, доколкото подобно предназначение има обстоятелствената част на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, в която такива данни се съдържат. Неоснователно е и възражението за предявяване на иска след изтичане на преклузивен срок. Подобен преклузивен срок не е предвиден за подобен конститутивен иск по чл. 155, ал. 1, т. 3 ТЗ – по този въпрос съдебната практика и правната теория са единодушни. Изцяло неприложим е срокът по чл. 70, ал. 2 ТЗ, който се отнася само до предявяване на иск за обявяване недействителност на дружество при допуснати нарушения при учредяването му по чл. 70, ал. 1 ТЗ. Този срок не може да се прилага по аналогия към исковете по чл. 155 ТЗ, тъй като не е налице непълнота в закона по смисъла на чл. 46, ал. 2 ЗНА, а напротив – волята на законодателя е била такъв срок за исковете по чл. 155 ТЗ да няма, т.е. липсата му не се дължи на пропуск, а е съзнателна. Неотносимо към допустимостта на иска е възражението, че исковото производство било образувано по повод подаден сигнал от НАП до СГП, в който се сочело наличие на публични задължения на дружеството, в която ситуация следвало да се иска откриване на производство по несъстоятелност, за което и НАП е легитимирана. Прекратяването на дружеството по реда на чл. 155 ТЗ и несъстоятелността не са взаимозависими процедури, а са самостоятелни. Възможността да се поиска откриване на производство по несъстоятелност не препятства възможността да се предяви иск по чл. 155 ТЗ, нито да се уважи този иск. Прекратяването на дружеството не е равнозначно на неговото заличаване, а е начало на ликвидационна процедура, която може да финализира и чрез обявяване на дружеството в несъстоятелност съобразно чл. 272а ТЗ. Ето защо предявеният иск е допустим. Обжалваното решение е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на същото, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в отговора на исковата молба и в устните състезания, на които в обжалваното решение е даден отговор. Независимо от това следва да се добави и следното: Предмет на разглеждане е иск по чл. 155, т. 3 ТЗ, която разпоредба урежда специален конститутивен иск за прекратяване на ООД по иск на прокурора, когато в продължение на три месеца дружеството няма вписан управител. Същевременно, искът е предявен и във връзка с чл. 157, ал. 1 ТЗ, предвиждащ, че едноличното ООД се прекратява със смъртта на едноличния собственик на капитала, ако не е предвидено друго или наследниците не поискат да продължат дейността. Изяснено е в т. 1 от ТР № 1/31.05.2023 г. на ВКС – ОСТК, че прекратяването на осн. чл. 157, ал. 1 ТЗ се извършва по реда на чл. 155, т. 3 ТЗ, т.е. по иск на прокурора. В конкретния случай спрямо ответното ЕООД тези формални предпоставки са налице, доколкото от доказателствата се установява, че едноличният собственик и управител Б. М. Д. е починал на •••••••• г., откогато и до днес липсва вписан нов управител, което е видно и от служебно извършената от въззивния съд справка в търговския регистър. В учредителния акт на дружеството, обявен в ТР, не е предвидено, че дейността му ще продължи и след смъртта на едноличния собственик, а същевременно – повече от осем години липсва заявено от наследниците на същия продължаване на дейността, което следва да се извърши чрез предприемане на действия по вписване на нов ЕСК /или нови съдружници/ и нов управител. Причините, поради които подобно продължаване на дейността и вписване на нов управител не е заявено в търговския регистър, са ирелевантни при преценката по чл. 157, ал. 1 и чл. 155, т. 3 ТЗ. Противно на доводите в жалбата съдът не е длъжен да издирва наследниците на починалия ЕСК, за да им предоставя възможност да заявят дали желаят да продължат дейността на дружеството. Подобно тяхно заявление пред съда е и без правно значение, ако не се предприемат действия по вписване в ТР. В случая липсва заявено по партидата на дружеството в ТР продължаване на дейността на дружеството от наследниците. Мотивите и съображенията за бездействието на наследниците са без значение. От друга страна, стопанската и социална целесъобразност на запазването на дружеството не може да преодолее настоящия му незаконен вътрешен статут /липсата на каквито и да било органи на управление и членски състав/, който изцяло опорочава съществуването му като правен субект, лишен напълно от представителен орган, което е и пречка да изразява правновалидна воля и да бъде страна по каквито и да било сделки в оборота. Това именно е и основното съображение на закона в подобна хипотеза да бъде прекратена дейността на дружеството и да бъде назначен представляващ го ликвидатор. Следва да се подчертае, че дори след прекратяването дейността на дружеството може да бъде продължена от неговия наследник /наследници/ съобразно чл. 274, ал. 1, изр. 2 ТЗ, както е изяснено и в мотивите към т. 1 от ТР № 1/31.05.2023 г. на ВКС – ОСТК, доколкото до заличаването на дружеството, то продължава да съществува. Ето защо искът е основателен. Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СГС – потвърдено, като правилно. При този изход на спора и на осн. чл. 78, ал. 6 и 7 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати в полза на бюджета на съда разноски в размер на: 1) 40 лв. – за дължимата държавна такса по въззивната жалба, и 2) 500 лв. – разноски за заплатеното от бюджета възнаграждение на назначения особен представител за тази инстанция. Така мотивиран Софийският апелативен съд,