Решение № 747 от 27.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 1730/2023 г.

Производството по делото е образувано по искова молба на “З.К.Л.И.“ АД срещу Гаранционния фонд. Ищецът ЗК Л.И. АД твърди, че на 26.11.2016 г., управлявайки лек автомобил „Форд Мондео“ с временен регистрационен № ••••••• в нарушение на Закона за движение по пътищата, Б. А. А. предизвиква пътно- транспортно произшествие, при което причинява смъртта на три лица, сред които и Н. Т.П.. Посочва, че вината на водача е установена с влязла в сила Присъда № 72/12.07.2019 г. по НОХД № 324/2017 г. по описа на ОС – Велико Търново. Твърди, че към момента на настъпване на ПТП отговорността на водача е била застрахована по полица № BG/22/11602600835 със „ЗК Л.И.“ АД, считано от 07.10.2016 г. до 06.10.2017 година. Посочва, че родителите на починалия Н. Т.П. са завели срещу „ЗК Л.И.“ АД искови претенции за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди (гр. д. № 6347/2017 г. по описа на СГС, ГО), като с решение № 2041/06.08.2019 г. по в. гр.д. № 5773/2018 г. по описа на САС на Д.Г.П. е присъдено обезщетение в размер на 120 000 лева, а на Д.Г.П., М.Т.К. и Д.Н.П., в качеството на правоприемници на починалия в хода на процеса ищец Т.Н.П. - по 40 000 лева, ведно със законната лихва от 27.08.2017 година. Поддържа, че въз основа на изпълнителни листове, издадени от САС, са образувани изпълнителни дела № 20197280400504 по описа на ЧСИ Д.К., рег. № 728 с район на действие ОС – Велико Търново и № 20198400400930 по описа на ЧСИ М.Ц., рег. № 840 с район на действие СГС, по които са изплатени присъдените обезщетения. Сочи, че част от предмета на съдебното производство за ангажиране на отговорността на застрахователя е бил и въпросът за застрахователно покритие по чл. 483, ал. 5 КЗ, като той бил разрешен с решение № 50013/24.03.2023 г. по т. д. № 855/2022 на ВКС, I ТО, в което се приема, че отговорността е на Гаранционния фонд. Моли да бъде осъден ответника да заплати на основание чл. 499, ал.4 от КЗ сумата в размер на 40 000 лева — главница, представляваща изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Д.Н.П., законната лихва върху главницата в размер на 16 640, 72 лева- от датата на плащането - 07.10.2019 г. до 21.09.2023 г. – датата на предявяване на иска, сумата от 200 000 лева - изплатено застрахователно обезщетение за неимуществени вреди на Д.Г.П. в размер на 120000 лв., на М.Т.К. и Д.Г.П. по 40 000 лева, законната лихва върху главницата от датата на плащането - 01.10.2019 г. до 21.09.2023 г. в размер на 83 536, 96 лева. Ответникът Гаранционния фонд счита предявените искове за допустими, но неоснователни. Не оспорва, че с посоченото съдебно решение № 2041/06.08.2019 г. по в. гр.д. № 5773/2018 г. по описа на САС ищецът е осъден да плати посочените в исковата молба по настоящото дело суми. Сочи обаче, че съдебното решение не обвързва ответника, тъй като не е участвал в съдебното производство. Оспорва, че част от предмета на гр. д. № 6347/2017 г. по описа на СГС, ГО, е бил въпросът за отговорността по чл. 483, ал. 5 КЗ, както и че цитираното от ищеца решение 855/2022 г. на ВКС е задължителна съдебна практика. Твърди, че към датата на настъпване на вредоносноното събитие е бил налице валиден договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ по отношение на временните регистрационни табели, което обуславя ангажирането на отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ. Поради това и не са налице основание за ангажиране отговорността на ГФ. Оспорва се и исковете за лихва, като се сочи, че ГФ би изпаднал в забава след покана, защото неговата отговорност не е деликтна. Прави се искане за конституиране на трето лице– помагач –виновния водач. В допълнителна искова молба ищецът поддържа, че не е налице валидно застрахователно правоотношение по полица 2211600835/06.10.2016 г. по време на ПТП – 26.11.2016 г. във връзка с управлението на лек автомобил Форд Мондео, временен рег. номер •••••••. Сочи се, че в хода на производството по гр. д. № 6324/2017 г. на СГС преди изплащане на застрахователното обезщетение е възникнал спор между ГФ и застрахователя във връзка с отговорността. Увреденото лице било направило искане за изменение на иска, като е предявен иск при евентуалност срещу ГФ. Твърди, че временните регистрационни табели, за които е сключена застраховката, не са използвани в съответствие с чл. 30 на Наредбата на министъра на вътрешните работи № I – 45 от 24 март 2000 г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства, като това нарушение обуславя неналичието на застрахователно покритие. Счита, че цитираното решение 855/2022 г. на ВКС е задължителна съдебна практика на основание чл. 290 ГПК, още повече, че несъобразяването с практиката по чл. 290 ГПК е основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Сочи, че Гаранционният фонд дължи лихва от датата на плащане от страна на застрахователя, ако се установи, че отговорността за заплащане на застрахователно обезщетение е на ГФ, но застрахователят вече е платил. В отговора на допълнителната искова молба поддържа депозирания отговор на исковата молба и посочва, че съгласно приложената по делото справка от Информационния регистър към ГФ за увреждащия лек автомобил има сключен договор за застраховка ГО, следователно застраховката е осигурявала покритие към датата на ПТП. С молба от 13.12.20243 г. ответникът уточнява искането за конституиране на трето лице – помагач – не наследниците, а виновният водач – Б. А.. Като трето лице – помагач на страната на ответника е конституиран Б. А. А.. Третото лице-помагач не взема становище по спора. Въз основа на събраните по делото доказателства, Съдът намира следното от фактическа страна: С оглед приетото за безспорно по делото и с оглед правилото на чл.300 от ГПК, по делото се установява, че с присъда № 72/12.07.2019 г. по НОХД № 324/2017 г. по описа на ОС – Велико Търново, Б. А. А. е признат за виновен затова, че на 26.11.2016 г., около01: 30 часа, управлявайки лек автомобил „Форд Мондео“ с временен регистрационен № ••••••• в нарушение на Закона за движение по пътищата – чл.21, ал.1 от ЗДвП е допуснал ПТП със спрелия в неговата пътна лента лек. Автомобил ВАЗ 2121, рег. номер •••••••, в резултат на което е причинил по непредпазливост смъртта на намиращите се на пътното платно зад лекия автомобил ВАЗ 2121 М.Н., Н. П. и Т.П., средна телесна повреда на Д.К. и на Т.К., като деянието е извършено в пияно състояние – концентрация на алкохол 1, 28 на хиляда, установено по надлежния начин, поради което и на основание чл. 343, ал.4, вр. ал.3, предл. 1, и предл. 3, б „б“, предл. 2 вр ал.1, б „б“ и б „в“ вр чл. 342, ал.1, пр.3 от НК му налага наказание от дванадесет години лишаване от свобода. Установява се, че към дата на настъпване на процесното ПТП е налице сключен договор за застраховка гражданска отговорност по полица № BG/22/11602600835 между М.Й. ЕООД и „ЗК Л.И.“ АД, считано от 07.10.2016 г. до 06.10.2017 година относно лек автомобил Форд Мондео, временен рег. номер •••••••. Не се спори между страните и с оглед прието за безспорно между страните по делото се установява, че М.Й. ЕООД е дружество, осъществяващо внос и продажба на автомобили, както и, че това дружество е предоставило на Б. А. на 25.11.2016 г. процесния автомобил, за да осъществи предвижване на автомобила до работната площадка на дружеството в гр. Лясковец. Установява се, че предявени от родителите на починалия Н. Т.П. искове срещу „ЗК Л.И.“ АД за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е образувано гр. д. № 6347/2017 г. по описа на СГС, ГО, като с влязло в сила решение № 2041/06.08.2019 г. по в. гр.д. № 5773/2018 г. по описа на САС на Д.Г.П. е присъдено общо обезщетение в размер на 120 000 лева, а на Д.Г.П., М.Т.К. и Д.Н.П., в качеството на правоприемници на починалия в хода на процеса ищец Т.Н.П. - по 40 000 лева, ведно със законната лихва от 27.08.2017 година. С определение 614/17.11.2020 г. на ВКС, II ТО по т. дело 2882/2019 г. не е допуснато до касационно обжалване решение № 2041/06.08.2019 г. по в. гр.д. № 5773/2018 г. по описа на САС. За безспорно е прието по делото, и се установява от представените писмени документи, че на ЗК Л.И. е заплатило на обезщетените лица присъдените обезщетения съгласно решението на САС, заедно със съответните лихви за забава и разноски по образуваните изпълнителни дела – изпълнително дело 20197280400505 на ЧСИ Д.К. и изп. дело 20198400400930 на ЧСИ М.Ц.. От данните по делото се установява, че ответникът ГФ не се бил страна по гр. дело № 6347/2017 г. по описа на СГС, ГО. Установява се, че във връзка с предявени искове за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от наследниците на другия загинал в резултат на процесното ПТП - М.Н., е постановено решение 50013/24.03.2023 г. по т. дело 855/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO. С това решение е даден следния отговор на материалноправния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване – „Не е налице застрахователното покритие по чл. 483, ал.5 КЗ, когато издадените временни табели с регистрационен номер на търговеца, извършващ внос и продажба на превозни средства, не са използвани в съответствие с чл.30 от Наредба на министъра на вътрешните работи № I –45 от 24 март 2000г. за регистриране, отчет, пускане в движение и спиране от движение на МПС и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства( обн. ДВ бр.31/2000г. от 14 април 2000г.“. По тези аргументи, ВКС е приел, че са неправилни изводите на апелативния съд за наличие на предпоставките за ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ЗАД Л.И. АД, с оглед липсата на застрахователно покритие на деликтната отговорност на водача на лекия автомобил „Форд Мондео. Прието е, че са налице всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.557, ал.1, т.2, б. „а“ КЗ за ангажиране на имуществената отговорност на евентуалния ответник Гаранционен фонд. По повод предявени искове от увредени лица в резултат на смъртта на третия загинал в резултат на процесното ПТП (Т.П.) е постановено решение 89/07.07.2022 г. по т. дело 1146/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, с което ЗК Л.И. АД е осъдено да заплати на тези лица обезщетение за неимуществени вреди във връзка със смъртта на Т.П.. При така установената фактическа обстановка, Съдът намира следното от правна страна: Предявени са искове по чл. 499, ал. 4 КЗ за възстановяване на сумата от общо 240 000 лв., заплатена като обезщетение за неимуществени вреди на Д. П. и на наследниците на Т. П., обективно кумулативно съединен с иск по чл. 86, ал.1 от ЗЗД - за законната лихва от датата на плащане – 16 640, 72 лв. за периода от 07.10.2019 г. до 21.09.2023 г., и 83 536, 96 лв. за периода от 01.10.2019 г. до 21.09.2023 година. Основният спорен въпрос по делото е относно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на Гаранционния фонд при описаната фактическа обстановка. Съгласно чл. 499, ал.4 от КЗ в случай на застрахователно събитие, за което има предявена претенция за заплащане на обезщетение пред застраховател или пред Гаранционния фонд и ако в хода на уреждане на претенцията възникне спор между Гаранционния фонд и застрахователя, сключил задължителна застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, относно това кой трябва да обезщети увреденото лице, обезщетението се заплаща от застрахователя. Ако впоследствие бъде установено, че отговорността е на Гаранционния фонд, той възстановява на застрахователя сумата, платена на увреденото лице, заедно със законната лихва от датата на плащането. Следователно, фактическият състав по чл.499, ал.4 от КЗ включва следните елементи: - 1) наличие на предявена застрахователна претенция пред застраховател или Гаранционен фонд; 2) възникнал спор в хода на уреждане на претенцията между застрахователя и Гаранционния фонд кой следва да заплати обезщетението; 3) заплащане на обезщетение от застрахователя; 4) установяване на факта, че отговорността е на Гаранционния фонд. Настоящата съдебна инстанция намира, че по делото не се доказаха в съвкупност предпоставките за възникване регресното вземане на застрахователя – ищец спрямо Гаранционния фонд. По делото се установи, че ищецът – застраховател е извършил плащане в полза на правоимащите лица по чл. 432, ал1 от КЗ вр лч. 45, ал.1 от ЗЗД въз основа на влязло в сила съдебно решение, а не само в рамките на новелата на чл. 499, ал.4, изр. първо от КЗ, която цели правоимащите увредени лица да получат бързо обезщетение. С оглед правилото на чл. 298 от ГПК, субективните предели на съдебното решение обхващат страните по решение № 2041/06.08.2019 г. по в. гр.д. № 5773/2018 г. по описа на САС – лицата, в полза на които е присъдено обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на смъртта на Н. П. и ищцовото дружество – ЗК Л.И. АД. Съдът, съгласно чл. 297 от ГПК следва да зачете, че тези страни са обвързани от постановеното съдебно решение. Следователно, за съда е установено, че именно застрахователят по застраховка Гражданска отговорност дължи обезщетение на правоимащите лица за претърпените от тях неимуществени вреди в резултат на противоправното поведение на деликвента – Б. А., довело до настъпване на процесното ПТП на 26.11.2016 г. и смъртта на техния наследодател Н. П., доколкото застрахователят покрива гражданската отговорност на деликвента по силата на договор за застраховка гражданска отговорност по полица № BG/22/11602600835 между М.Й. ЕООД и „ЗК Л.И.“ АД, считано от 07.10.2016 г. до 06.10.2017 година относно лек автомобил Форд Мондео, временен рег. номер •••••••. Недопустимо е в последващ процес да се установява отговорността за изплащане на обезщетение на Гаранционния фонд, доколкото това ще означава „освобождаване“ на застрахователя от последиците на СПН на вече постановеното съдебно решение. Действително, Гаранционния фонд не е страна по в. гр.д. № 5773/2018 г. по описа на САС. Неговата отговорност по чл. 499, ал.4, изр. 2 от КЗ обаче предпоставя, че не е вече съдебно установено, с влязло в сила съдебно решение, че застрахователят по договора за застраховка „Гражданска отговорност на водачите“ е отговорен за изплащане на застрахователното обезщетение в резултат на настъпилото застрахователно събитие. При вече постановеното осъдително съдебно решение срещу застрахователя по чл. 432, ал.1 от КЗ, Гаранционния фонд може да се позове на същото и се ползва от СПН на това съдебно решение, доколкото същото установява, че именно застрахователят е отговорен за заплащане на обезщетение по отношение на увредените лица (подобно на възможността на поръчителя да се позове на СПН на съдебно решение, с което е било отречено съществуването на главното задължение, без да е бил страна в това производство, или при опит да се реализира отговорност по реда на чл. 49 от ЗЗД, след като със СПН е отречена отговорността на деликвента по иска по чл. 45 от ЗЗД). Именно в такъв смисъл следва да се тълкува текста на чл. 499, ал.4, изр. 2 от КЗ - „впоследствие бъде установено“ – установяването е спрямо правоимащите лица - увредените лица, в процес с тяхното участие. Това разбиране не разширява субективните предели на СПН, а отчита връзката между регресното право на застрахователя срещу Гаранционния фонд по чл. 499, ал.4 и ал. 5 от КЗ и отговорността на застрахователя към увреденото лице по силата на прекия иск по чл. 432, ал.1 от КЗ. При решен със СПН спор между увреденото лице и застрахователя, при който е установено, че именно застрахователят е отговорен за изплащане на обезщетението в резултат на настъпило застрахователно събитие (в този спор застрахователят следва да изчерпи всички възражения относно възникването на правото на застрахователно обезщетение, което включва и наличието на валидно застрахователно правоотношение), в последващ процес, макар и срещу трето лице – ГФ, застрахователят не може да твърди, че е налице спор относно това кой дължи изплащане на обезщетението (аргумент и от ТР № 2 от 06.06.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г., ОСТК на ВКС относно връзката и зачитането на установеното по деликтния иск по чл. 45 от ЗЗД и отговорността на застрахователя, която не може да бъде по-голяма от отговорността на деликвента, като в последващия процес съдът следва да се съобрази със съдебното установяване по иска по чл. 45 от ЗЗД, дори и в хипотезата, когато застрахователят не е бил страна в процеса). Така и в ТР № 1 от 07.03.2019 г. по тълк. д. № 1/2018 г., ОСТК на ВКС е посочено, че общозадължителността на решението не отнема на третите лица възможността да оспорват съответствието между решението и действителното правно положение, щом противоречието заплашва техни права. Това разбиране не сочи на извод за ограничаване възможността на третите лица да се позовават на тази СПН, която обвързва страните в процеса, тогава, когато това влияе върху техните права. Разпоредбата на чл. 499, ал.4 от КЗ влиза в действие в пълнота в хипотезата, когато е налице доброволно (т.е не въз основа на влязло в сила осъдително решение срещу застрахователя) плащане от застрахователя на дължимо обезщетение на увредените лица. При тази хипотеза, е допустимо, така както и при хипотезата на чл. 499, ал.5 от КЗ, едва след плащането застрахователят да узнае от обстоятелства, които ангажират отговорността на Гаранционния фонд, поради което и не е необходимо и да се е развило някакво особено предварително спорно производство, като условие за възникване на регресното право на застрахователя (аргументи и от решение 52/04.08.2022 г. по т. дело 762/2021 г. на ВКС, ТК, II ТО ). Съдът отчита, че във връзка с предявените от увредените лица в резултат на смъртта на друго лице в резултат на процесното ПТП – М.Н. искове, е постановено решението на ВКС, на което се позоваа и ищецът – решение 50013/24/.03.2023 г. по т. дело 855/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, с което са уважени исковете по чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ от КЗ срещу Гаранционния фонд, а са отхвърлени искове по чл. 432, ал.1 от КЗ срещу ищеца в производството. Това съдебно производство, макар да е по повод вреди, претърпени в резултат на същото ПТП, се развива между различни страни, т.е няма съвпадане на субектите на съдебното решение. Макар и Гаранционния фонд и ЗК Л.И. АД да са страна в производството по т. дело 855/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, като ответници по главните искове, а ГФ е трето лице - помагач на ЗК Л.И., ищците са други лица – увредените лица в резултат на смъртта на М.Н.. Силата на пресъдено нещо не обхваща установяването на фактите поотделно, освен ако не се касае за установителен иск за факти, а обхваща съдебното установяване на съществуването/несъществуването на твърдяното право, с белезите, които го индивидуализират (правопораждащи факти, съдържание, субекти и правно естество). В конкретната хипотеза е налице разлика в титулярите на правото на обезщетение в резултат на деликта, доколкото са налице различни увредени лица. Следователно, налице са различни субективни права, с различни титуляри, които са съдебно установени в двата различни процеса. Установяването в производството по т. дело 855/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO относно това кое е задълженото лице за изплащане на обезщетение на наследниците на М.Н. е ирелевантно относно необходимостта да се зачете СПН на съдебното решение, което е от значение за настоящото дело – влязлото в сила решение № 2041/06.08.2019 г. по в. гр.д. № 5773/2018 г. по описа на САС, което определя кой следва да изплати обезщетението на увредените лица в резултат на смъртта на Н. П. в резултат на същото ПТП, а именно, че това е застрахователят – ищец в настоящото производство. По тези съображения, предявените главни искове по чл. 499, ал.4 от КЗ е неоснователен. Спорът, че именно застрахователят отговаря за заплащане на застрахователното обезщетение е решен с влязло в сила съдебно решение, поради което и за застрахователя не е възникнало регресно право срещу Гаранционния фонд. С оглед неоснователността на главните претенции, неоснователни са и акцесорните претенции по чл. 86, ал.1 от ЗЗД. Относно разноските: С оглед този изход на делото, на ответника следва да се присъдят направените разноски - 300 лева – за заплатено юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното и на основание чл. 235 от ГПК, СГС, VI -10 състав