Решение № 899 от 25.3.2024 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 980/2021 г.

Производството по делото е по реда на чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) във връзка с чл. 4 и чл. 7 от ЗОДОВ, чл. 2в, ал. 1 и ал. 2 от ЗОДОВ във връзка с чл. 203 – чл. 207 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Делото е образувано след Определение на Върховен административен съд № 10782/26.10.2021 г., постановено по адм.д. № 10597/2021 г., с което при наличие на предпоставките по чл. 133, ал. 6, т. 2 от АПК на Административен съд - Благоевград е изпратена за разглеждане исковата молба, подадена от Р. Б. М. против Административен съд - Кюстендил, Върховен административен съд, Върховен касационен съд, Висш съдебен съвет и Народно събрание.

Образувано е по искова молба от Р. Б. М. [ЕГН], с адрес: [населено място] 2406, община Радомир, област Перник, с вх. № 3073/24.09.2021 г. на Административен съд – Перник, против Административен съд Кюстендил (АС Кюстендил), Върховен административен съд (ВАС), Върховен касационен съд (ВКС), Висш съдебен съвет (ВСС) и Народно събрание на Република България (НС), с посочено в исковата молба правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС) във връзка с нарушение на чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на Европейски съюз (ХОПЕС) и във всички случаи на чл. 19, § 1, ал. 2 от Договора за Европейския съюз (ДЕС). Претендира се осъждане на посочените ответни институции, в условията на солидарност, да заплатят сума в размер на 50 000.00 (петдесет хиляди) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на ищцата Р. Б. М. от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, вследствие нарушаване на принципа за ефективна защита и на правилото за разглеждане на делото в разумен срок във връзка с показатели 1, 2 и 3 от Анекса към Решение 2006/929/ЕО, посредством явно създадени пречки от процесуален характер по адм. дело № 136/2017 г. и адм. дело № 148/2017 г. по описа на Административен съд - Кюстендил за периода от октомври 2017 г. до юли 2021 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното му изплащане. Ищцата сочи, че искът се основава на отговорността на държавите-членки за нарушения на правото на ЕС, присъщ на системата на договорите, на които се основава съюзът. Излага съображения, че когато вредите са причинени от действията и бездействията на няколко държавни органа, искът за обезщетение може да бъде предявен против всички или някои от тях, при условията на солидарност, тъй като се касае за една отговорност на един и същ правен субект – държавата. В исковата молба, допълненията към нея и поправени искови молби се сочи от ищцата, че искът е предявен на основание извъндоговорна отговорност на държавата за нарушение на правото на ЕС от действия и бездействия на посочените институции, които са еманация на държавата и с оглед техните правомощия, задължаващи ги да спазват изискванията на показатели 1, 2, 3 от анекса към Решение 2006/929/ЕС, заложени, за да гарантират принципите на правовата държава, общи за всички държави-членки. Сочи се, че България е длъжна да изпълни задълженията си по решението на МСП, по-специално по отношение на постигането на първия, втория, третия и четвъртия показател от приложението към това решение, а именно да осигури по-прозрачен и ефикасен процес, което решение спада към задължителното законодателство на Европейския съюз, както и да спазва задълженията си съгласно правото на ЕС, произтичащи от член 47 от ХОПЕС, чийто обхват и съдържание трябва да се тълкуват в светлината на чл. 6, параграф 1 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ), както и член 19, параграф 1, втора алинея от Договора за Европейския съюз (ДЕС). Чл. 47, алинея втора от ХОПЕС има ясно съдържание, в което се посочва изрично независимостта на съдилищата, което съдържание се подсилва и от изискването за връзка със защитата, гарантирана от ЕКПЧ, тъй като съгласно чл. 52, параграф 3 от ХОПЕС чл. 47 от ХОПЕС трябва да осигурява равнище на защита, което не се отклонява от гарантираното с чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Съществената роля на чл. 47 от ХОПЕС по отношение на изискването за независимост на съдебната система се потвърждава и от съдебната практика, съгласно която нормативното съдържание на чл. 19, пар. 1, ал. 2 от ДЕС се идентифицира чрез позоваване на тази разпоредба. Ищцата сочи, че съдебната практика потвърждава, че чл. 47 от ХОПЕС е пряко приложим и чл. 47, ал. 1 от ХОПЕС установява, че правото на ефективни правни средства за защита пред съд е приложимо за всеки, чийто права и свободи, гарантирани от правото на ЕС, са били нарушени. В обобщение в исковата молба се сочи, че спорът в производството касае неизпълнение на задължение на посочените ответни институции на показател 2 от анекса към Решение 2006/929/ЕО да осигурят по-прозрачен и ефикасен съдебен процес с оглед статуса на адм.д. № 136/2017 г. и адм.д. № 148/2017 г. – прекратяване, спиране и т.н. поради създадени пречки от процесуален и законодателен характер, тъй като тези дела не са били разгледани по същество след тяхното образуване. Предметът на спора по тези дела попада в обхвата на правото на ЕС и в този смисъл липсата на ефективен съдебен процес по тях заради изкуствено създадени процесуални пречки от страна на правораздавателните органи, законодателя и администратора на съдебната система посредством техни действия, некореспондиращи с изискванията на показателите в анекса към Решение 2006/929/ЕО, е довело до нарушение на право на ищцата, заложено в чл. 47 от ХОПЕС, тъй като ефективен съдебен процес се съдържа в ефективни правни средства за защита, а принципът за ефективна съдебна защита е общ принцип на правото на ЕС, предоставящ субективни права на лицата, поради което нарушението е достатъчно съществено. Ищцата твърди, че в резултат на осъществените неправомерни процесуални действия е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в негативно влияние върху физическото й състояние под формата на загуба на енергия, време и нерви, влошено психическо състояние заради загубата на доверие в съдебната система. Сочи, че според международното право понятието „неимуществена вреда включва всяка вреда, произтичаща от накърняване на аспекти, които са вътрешно присъщи на личността“ и неимуществената вреда обхваща телесно увреждане (физическо или умствено), психическо увреждане (емоционално страдание, предизвикано от нараняването) и неимуществени вреди, изразяващи се в болка и страдание (вреди, които в широк смисъл се изразяват в засягане способността на човека да упражнява пълноценно правата, които обичайно са му предоставени в свободното общество). Сочи, също така, че съгласно практиката на Съда на ЕС безспорно чувството за несправедливост и тревогите, които предизвиква у дадено лице необходимостта да образува съдебно производство, за да бъдат признати правата му, представлява вреда, за която може да се направи извод само от факта, че администрацията е допуснала нарушения.

Видно от наведените в исковата молба фактически основания обезщетението се претендира конкретно по отношение на Административен съд - Кюстендил от обстоятелството, че, Административен съд - Кюстендил е отказал да разгледа предявените искови молби от ищцата, които са били препратени на същия съд, във връзка с които са образувани адм.д. № 136/2017 г. и 148/2017 г., като е приел, че не административният, а гражданският съд е компетентен да разгледа спора, поради което е прекратил горепосочените административни дела и ги е препратил на Софийски градски съд, който е повдигнал спор за подсъдност пред ВАС и ВКС. Сочи се, че магистратите по горепосочените дела са пропуснали да приложат и анализират постоянната практика на Съда на ЕС, касаеща релевантните принципи за еквивалентност и ефективност, които се прилагат по сходни дела поради липса на придобити от тяхна страна умения и способности за коректно прилагане на правото на ЕС, с което от страна на АС - Кюстендил е налице неизпълнение на задължение, което следва да се квалифицира като отказ за непосредствено прилагане на принципите на правото на Съюза по образуваните адм.д. № 136/2017 г. и адм.д. № 148/2017 г. Ищцата сочи, че с определения АС - Кюстендил неправомерно е прекратил адм.д. № 136/2017 г. и адм.д. № 148/2017 г., по които ищцата е търсила защита на основание на извъндоговорна отговорност на държавата в съответствие с постоянната практика на СЕС, като АС - Кюстендил е пропуснал да съобрази мотивите си за прекратяване на делата с принципите на равностойност и ефективност, общи за всички държави-членки. Сочи, че АС - Кюстендил не е извършил относим сравнителен анализ по отношение на приложимите български правни норми, съответстващи на дадените тълкувания от Съда на ЕС, касаещи принципа на равностойност и ефективност, посочени в неговата установена практика. Ищцата сочи, че процесуалната автономия, с която разполагат националните съдилища, е ограничена от принципа на равностойност и ефективност при гарантиране правото на защита, принципа на правна сигурност и на ефективно развитие на съдопроизводството. Счита, че прекратяването на делата поражда оправдано съмнение за наличие на скрити форми на външно въздействие за скриване на недостатъците в съдебната система.

По отношение на ВАС и ВКС се сочи в исковата молба, че петчленен състав на ВАС и ВКС спира процесните административни дела до издаване на постановление по тълкувателно дело № 2/2015 г., което е следвало да се реши в срок от 6 месеца, а същото е продължило 6 години в нарушение на чл. 128 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Ищцата твърди, че използването като правен мотив до издаване на постановление по тълкувателно дело № 2/2015 г. от страна на петчленния състав за спиране на делото над 40 месеца е нарушение на принципа за ефективно развитие на съдопроизводството. Ищцата излага съображения, че петчленният състав на ВКС и ВАС е създал необоснована процесуална пречка спрямо иска й в нарушение на чл. 47 от ХОПЕС и показател 2 от анекса към решение 2006/929/ЕО. От страна на ВАС и ВКС е налице неизпълнение на задължение, което следва да се квалифицира като отказ за непосредствено прилагане на принципите на правото на Съюза по образуваните дела адм.д. № 136/2017 г. и 148/2017 г. Петчленният състав на ВАС и ВКС е пропуснал да съобрази мотивите си с принципите на равностойност и ефективност, общи за всички държави – членки. Ищцата сочи, че процесуалната автономия, с която разполагат националните съдилища, е ограничена от принципа на равностойност и ефективност при гарантиране правото на защита, принципа на правна сигурност и на ефективно развитие на съдопроизводството, като нарушението дори и на един от тези принципи е нарушение на чл. 47 от ХОПЕС и е достатъчно съществено нарушение. Сочи, че принципът на ефективност присъства имплицитно в бенчмарк 1, бенчмарк 2 и бенчмарк 3 от Анекса към Решение 2006/929/ЕО, част от Договора за присъединяване на България и Румъния към ЕС. Докато принципът на ефективност налага минимални изисквания за процесуалните правила, които трябва да бъдат гарантирани на носителите на предоставено от общностния правен ред право, принципът на равностойност гарантира, че процесуалните правила, прилагани към носителите на предоставеното от общностния ред право, не са по-неблагоприятни от правилата, предоставени на носителите на спорното сходно право, признато от вътрешното право. Тази съвкупност от принципи предоставя и мярата за преценка на една национална процесуална норма, която ограничава възможността за дадена юрисдикция служебно да въвежда правни основания. С определение № 17/26.04.2021 г. петчленен състав на ВКС и ВАС е изпратил исковата молба на Административен съд – Кюстендил за възобновяване на делото. Твърди се от ищцата, че в конкретния случай е нарушена нормата на чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС) с оглед изискванията на показател 2 от Решение 2006/929/ЕО, като съгласно постоянната практика на СЕС накърняване на важен принцип е достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Цитира се в исковата молба практика на Съда на Европейския съюз относно принципите на правото на ЕС и тяхното прилагане от националните съдилища.

За връзката на Висшия съдебен съвет като ответник в настоящото производство ищцата сочи, че неизпълнението на ВСС произтича от Закона за съдебната власт (ЗСВ), който е имплициран в бенчмарк 2 от анекса към Решение 2006/929/ЕО именно, с оглед да гарантира прозрачен и ефективен съдебен процес, като част от съдебната система кадровият орган не изпълнява разпоредбите на чл. 162, ал. 3 от ЗСВ така, както разпоредбата е доразвита в Кодекса за етично поведение на магистратите, а именно да назначава/респективно да повишава магистрати, притежаващи професионални качества, отговарящи на Етичния кодекс, където е въведен принципът на компетентност, изискващ познаване правото на Европейския съюз, в това число и умения за неговото коректно прилагане. Ищцата твърди, че отказът на ВСС да предостави атестационните формуляри на магистратите, разглеждали нейните искови молби, попадащи в обхвата на правото на ЕС, показва, че в кадровите досиета на тези съдии липсва документ, подобен на удостоверението за придобиване на юридическа правоспособност, който да показва, че даденото лице притежава способности и умения относно прилагането на правото на ЕС. Като нарушена общностна норма от ВСС ищцата сочи чл. 41 от Хартата на основните права на ЕС. Твърди, че когато спорът касае прилагане на норми на Съюза, каквото е Решение 2006/929/ЕО, директно действа чл. 41 от ХОПЕС по отношение кадровата политика на ВСС. Допълнително ищцата излага съображения, че вследствие на неправомерната кадрова политика на ВСС, изразяваща се в назначаване на лица, неотговарящи на т. 3 от чл. 162 от ЗСВ и фиктивни атестации, противоречащи на изискванията на международните стандарти, е довело до разглеждане на адм.д. № 136/2017 г. и адм.д. № 148/2017 г. от зависими от външни въздействия съдебни състави, които, бидейки наясно, че не носят отговорност съгласно чл. 132 от Конституцията на Република България, не прилагат законите и постоянната практика на СЕС в техния точен смисъл, цел и изискване. От направените уточнения на исковата молба се установява, че ищцата всъщност претендира вреди от ВСС поради това, че е създал условия за нанасяне на такива поради непрецизно извършвана административна дейност при подбор и назначаване на кадрите в съдебната система. Според ищцата действията или бездействията на съдебните органи са свързани с липсата на професионална компетентност, етика и морал на магистратите, за което е виновен ВСС, защото е допуснал грешки в административната си дейност, като е назначил личности с неподходяща квалификация, етика и морал по свои принципи и критерии, което ги прави зависими и с което е създал условия в системата за нанасяне на вреди и за които те не могат лично да бъдат санкционирани. Съгласно изложеното от ищцата ВСС е задължен да спазва и прилага българското и европейското законодателство според точния смисъл на съответната разпоредба и по този начин като административен орган да гарантира ефективно и справедливо правосъдие. Лошата кадрова политика, осъществявана в съдебната система, произтича от факта, че ВСС не изпълнява коректно задължението си да оценява адекватно работата на магистратите според изискванията на международните стандарти за атестация. Сочи се в исковата молба, че съдебните състави, разглеждали адм.д. № 136/2017 г. и адм.д. № 148/2017 г., са назначени в нарушение на ЗСВ, тъй като същите не покриват изискванията на т. 3 от чл. 162 с оглед липсата на коректно прилагане на българското и европейското законодателство или по-точно постоянната практика на СЕС – лица, зависими от външно въздействие. Ищцата сочи, че в периода юли – септември 2021 г. по ЗДОИ е поставила няколко съществени въпроса, касаещи качеството на съдебната система, в това число е поискала и атестационните оценки на магистратите във върховните съдилища (ВАС и ВКС) по гр.д. № 38/2017 г., спрели спора за подсъдност и на магистратите, разглеждали нейните дела, т.е. на съдебните състави от АС - Кюстендил по адм.д. № 136/2017 г. и адм.д. № 148/2017 г., изпратила е четири заявления за достъп до информация до ВСС, като, счита, че отговорите, които е получила, индикират обстоятелството, че в съдебната система е напълно възможно да правораздават лица, които не отговарят на изискванията на ЗСВ. Това обстоятелство прави тези лица зависими от външно въздействие, като индикация за външно въздействие е тоталното игнориране на постоянната практика на Съда на ЕС по отношение принципа на извъндоговорна отговорност, което води до влошено качество на правораздаването. Съгласно изложените съображения ВСС не е изпълнил коректно задължението си за полагане на дължима грижа при осъществяване на кадровата политика е съдебната система. Ищцата сочи, че ВСС нарушава принципа на полагане на дължима грижа и принципа на добра администрация заради използване на неутрални форми на външно въздействие върху независимостта на съдебната система.

По отношение на Народното събрание на Република България също се сочи като нарушена нормата на чл. 41 от ХОПЕС, в частност се твърди нарушаване на принципа на полагане на дължима грижа, което нарушение произтича от игнориране статута на висящите дела, спрени от петчленни състави на ВАС и ВКС на основание до издаване на постановление по тълкувателно дело № 2/2021 г., нарушавайки правилото за разглеждане на делото в разумен срок. Ищцата излага съображения, че принципът на полагане на дължима грижа е заложен в показател 2 от анекса към Решение 2006/929/ЕО, а липсата на обществено обсъждане на приетите поправки в ЗСВ, АПК и ЗОДОВ е достатъчно съществено нарушение. През 2019 г. Народното събрание приема изменения и допълнения на ЗОДОВ, като въвежда извъндоговорна отговорност на държавата за нарушения на правото на ЕС, с параграф 3 от тези изменения и допълнения Народното събрание лишава частноправните субекти, чиито дела са били спрени заради липса на тълкувателно постановление по тълкувателно дело № 2/2015 г. на ВАС и ВКС, от правото да търсят обезщетение за бавност на съдопроизводствения процес, каквото право имат частноправните субекти по сходни дела на основание правилото за разглеждането им в разумен срок пред Министерство на правосъдието. Ищцата сочи, че Народното събрание я е лишило от правото да търси обезщетение по правилото за разумен срок пред Министерство на правосъдието, въпреки че по предявения от нея иск на основание извъндоговорна отговорност на държавата е бил спрян съдопроизводствения процес неправомерно повече от 36 месеца. Ищцата твърди, че неоправданото забавяне на съдопроизводствения процес по предявения от ищцата иск срещу Комисията за защита от дискриминация, основан на извъндоговорната отговорност на държавата, се дължи също и на ненавременното изпълнение на изискванията на чл. 19, пар. 1, ал. 2 от ДЕС от Народното събрание в качеството му на законодателен орган, въпреки поетите ангажименти от българската държава по показател 1, показател 2 и показател 3 от анекса към Решение 2006/929. Въпреки изискването на показателите от анекс към решение 2006/929/ЕО за ефикасен съдебен процес народното събрание е допуснало да съществуват условия за прилагане на двоен подход по сходни искове от българските съдилища с предмет извъндоговорна отговорност на държавата при нарушения на правото на ЕС, тъй като при приемане на АПК и ГПК е оставил празнини в тях. Народното събрание гарантира посредством разпоредбата на Пар. 6, ал. 2 от ПЗР на ЗОДОВ (ДВ, бр. 94, 2019 г.) неприложимост на чл. 47 от ХОПЕС при възникнал преди нейното прилагане спор за подсъдност, защото този спор изключва възможността производството по делото да е висящо по смисъла на Пар. 6, ал. 2, а разпоредбата на чл. 2в няма обратно действие и не може да се приложи по заварени искови молби. Така законодателният орган е изключил от съдебен контрол висящия период, през който по предявените искове са липсвали всякакви процесуални действия. Излага съображения, че отговорност на Народното събрание е приетите от него закони да съответстват както на Конституцията, така и на поетите ангажименти за спазване правото на Съюза, произтичащи от учредителните договори и правото на Съюза, в това число Договора за присъединяване на България към ЕС, както и Решение 2006/929/ЕО и приемането на норми в ЗСВ, ЗОДОВ и др., водещи до нарушаване изискванията на показателите в анекса към Решение 2006/929/ЕО е неизпълнение на основно задължение. Сочи, че въвеждането на разпоредба, че данните, касаещи професионалната компетентност на магистратите, не са публични (чл. 30а от ЗСВ) влиза в противоречие с изискванията на показателите в Решение 2006/929/ЕО, защото позволява на ВСС да назначава и повишава лица в съдебната система, неотговарящи на изискванията на чл. 162, т. 3 от ЗСВ, което влияе върху качеството на ефективния съдебен процес. Сочи, също така, че последната част от разпоредбата на чл. 123, ал. 1 от ЗСВ създава явни предпоставки за прикрити форми на зависимост и външно въздействие и влиза в противоречие с изискванията на показателите в Решение 2006/929/ЕО.

Ищцата твърди, че в резултат на осъществените неправомерни процесуални действия от гледна точка на правото на ЕС по време на съдопроизводствата по горепосочените административни дела от съдиите, назначени в съдебната система от ВСС, са настъпили за нея неимуществени вреди. В обобщение посочва, че нарушената правна норма е чл. 47 от ХОПЕС, което нарушение е достатъчно съществено. Ищцата сочи, че вследствие на неправомерната кадрова политика в съдебната система на ВСС, в резултат на която съдебните състави на Административен съд Кюстендил и ВАС и ВКС са водили съдопроизводството при неспазване на процесуалните правила и нарушили правото на ищцата на ефективен и справедлив процес, посочен в чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, ищцата е претърпяла горепосочените неимуществени вреди. Освен това практиката на ЕСПЧ в тази насока сочи, че всяко нарушаване на правата причинява неимуществени вреди и за тяхното компенсиране не е необходимо непременно те да бъдат установявани чрез експертизи и свидетелски показания, достатъчно е само да се установи нарушаване права, което от своя страна презюмира настъпването на неимуществени вреди като негативни емоции – психическо страдание и фрустрация. Ищцата претендира обезщетение за претърпени неимуществени вреди от държавата заради нарушение на чл. 47 от ХОПЕС във връзка с неизпълнение на задължения, произтичащи от анекса към Решение 2006/929/ЕО, представляващ акт на правото на ЕС. Ищцата твърди, че чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС има ясно съдържание, в което изрично се посочва независимостта на съдилищата, което съдържание се подсилва от изискването за връзка със защитата, гарантирана от Европейската конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ) и основните свободи, тъй като съгласно чл. 52, пар. 3 от ХОПЕС чл. 47 от ХОПЕС трябва да осигури равнище на защита, което да не се отклонява от гарантираното с чл. 6 и чл. 13 от ЕКПЧ. Съществената роля на чл. 47 от ХОПЕС по отношение изискването за независимост на съдебната система се потвърждава и в скорошната съдебна практика, съгласно която нормативното съдържание на чл. 19, пар. 1, втора алинея на ДЕС се идентифицира чрез позоваване на тази разпоредба. Освен това съдебната практика потвърждава, че член 47 от ХОПЕС е пряко приложим. Член 47, първа алинея от ХОПЕС установява, че „правото на ефективни средства за защита пред съд“ е приложимо за „всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза са били нарушени“. Съгласно установената съдебна практика обхватът на ХОПЕС, така както е определен в член 51, параграф 1 от нея, обхваща и ситуации, при които правото на Съюза предоставя на държавите – членки свобода на преценката, която е неразделна част от режима, установен с този акт на Съюза. Характерът на МСП, който се основава на мониторинга на показатели, чиито постигане е задължително, е пример за такива „ограничени дискреционни правомощия“. Съдебната практика подчертава, че налагането на конкретно задължение, произтичащо от правото на Съюза, е едно от най-съществените обстоятелства, което води до прилагане на ХОПЕС. Ищцата твърди, че неизпълнението на ответните институции на показател 2 от анекса към Решение № 2006/929/ЕО да осигурят „по-прозрачен и ефикасен съдебен процес“ заради изкуствено създадени процесуални пречки от страна на правораздавателните органи, законодателя и администратора на съдебната система посредством техни действия, некореспондиращи с изискванията на показателите в анекса към решение 2006/929/ЕО, е довело до нарушаване на право на ищцата, заложено в чл. 47 от ХОПЕС, на „ефективен съдебен процес“, който се съдържа в „ефективни правни средства за защита“. Принципът за ефективна съдебна защита е общ принцип на правото на Съюза, предоставящ субективни права на лицата (решения от 19 май 1992, Mulder etal. Съвет и Комисия, С–104/89 и С-37/90, параграфи 15 и 6 декември 2001 г., Emesa Sugar/Съвет, Т – 43/98, параграф 64), поради което нарушението е съществено.

В съдебно заседание, в писмени становища и в депозирана по делото писмена защита ищцата поддържа предявената искова молба срещу Административен съд Кюстендил, Върховен административен съд, Върховен касационен съд, Висш съдебен съвет и Народно събрание на Република България за претърпените от нея неимуществени вреди в посочения по-горе размер и за посочения по-горе период. Развива подробни съображения относно приложението на чл. 47 от ХОПЕС, сочи, че основните задължителни елементи, заложени в чл. 47 от ХОПЕС, са: разумен срок, независим и безпристрастен съд, ефективни правни средства, като СЕС е постановил, че принципът на ефективните правни средства включва различни аспекти и по-конкретно принципа на равни процесуални възможности и правото на достъп до съд. Сочи, също така, че независимостта и безпристрастността на съда по силата на чл. 6, пар. 1 от ЕКПЧ изисква извършването на обективен анализ дали самият съд предоставя достатъчно гаранции, за да се изключи всякакво основателно съмнение за неговата безпристрастност. Подробни съображения се излагат за качеството на правораздаване в България, изтъква се съдебна практика на СЕС относно начина на атестиране и оценяване на съдиите. В депозираната по делото писмена защита излага съображения, че необоснованата продължителност на дело е нарушение на принципа, залегнал в чл. 47 от ХОПЕС. В конкретния случай, доколкото процесните дела са попадали в обхвата на правото на ЕС, съдебните състави са имали задължението след образуването на делата да продължат съдопроизводствените действия по тях, така както е посочено в решението по делото Simmenthal SpAc/Amministrazione delle finanze (C-70/77, 1978) SEO, освен това сочи, че ДФЕС им дава възможност да отправят преюдициално запитване до Съда на ЕС, което не е направено. Ищцата сочи, че липсата на каквито и да било съдопроизводствени действия по посочените дела е укоримо, необосновано и я е поставило години наред в правна несигурност, а това се приема от Съда на ЕС като съществено нарушение. От даденото тълкуване с решение от 26 януари 2010 г. по дело С-118/08, т. 35 и т. 36 може да обоснове извод, че исковете за възмездяване на вредите от нарушения на правото на ЕС и исковете по ЗОДОВ имат идентичен предмет, а именно обезщетяване на вредата, претърпяна от увреденото лице поради действие или бездействие на държавата. Ищцата излага подробни съображения, че съгласно постоянната практика на ЕС освен правораздавателните органи ефективни средства за защита следва да бъдат осигурени и от законодателния орган във връзка с чл. 47 от ХОПЕС, като самият факт, че по подадената от ищцата искова молба през 2017 г. е липсвало каквото и да било съдопроизводство и правата й по чл. 47 от ХОПЕС са били ограничени доказва, че в българското законодателство са липсвали ясни норми с ранг на закон, като пропускът в закона е позволил вече образувани дела в един съд да се прекратяват и след това да бъдат образувани нови в друг, без да се отчита периодът на подаването на исковите молби позволява на правораздавателната система да спестява т.нар. бавно правосъдие, като по тези дела липсва способ за защита срещу бавно правосъдие. И посоченото прекратяване на делата, спор за подсъдност, оставяне на дела висящи с години поради някаква причина, образуване на нови дела продължава и към настоящия момент поради липса на ефективно средство за защита по отношение на частноправните субекти, което, от своя страна, прави практическо невъзможно и прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза. Сочи, че Съдът на ЕС не прави разлика дали вредите произтичат от законодателната, административната или съдебната власт, както и че държавите-членки носят отговорност за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай и че всички национални процесуални норми, които са релевантни за изпълнението на правото на ЕС, включително изключенията от силата на присъдено нещо, трябва да са в съответствие с посочените по-горе принципи на ефективност и равностойност. По отношение на ВСС сочи, че ВСС е създаден, за да осъществява самостоятелно кадровата политика в съдебната власт и същият е орган с административни функции, а не правосъден орган. Сочи, че съгласно докладите на Комисията за Европейския парламент и Съвета България следва да развие последователна практика в рамките на ВСС на прилагане на обективни стандарт за заслуги, почтеност и прозрачност при назначенията на висши длъжности. Сочи, също така, че съгласно становището на Консултативния съвет на европейските съдии „Трябва да има пълна прозрачност в условията на избиране на кандидати, така че съдиите и самото общество да могат да бъдат сигурни, че назначаването е изключително заради качествата на кандидата и въз основа на неговата/нейната квалификация, способности, честност, чувство за независимост, непредубеденост и ефективност“. Излага съображения, че, въпреки че решенията по подбора, номинирането и кариерното развитие се основават на обективни критерии и се вземат от органа, който отговаря за гарантиране независимостта, както и, че, независимо, че държавата е поела задължение посредством този орган чрез неговата кадрова политика да изпълни изискванията на показатели 1 и 2, както и, че законът задължава ВСС да преценява магистратите на базата на техните професионални, делови и нравствени качества, ВСС постановява решения с високи атестационни оценки, без да отчита в тях дали е било приложено коректно правото на Съюза от страна на магистратите. Видно от постоянната практика на СЕС когато съдия от съответната държава е сезиран с иск за обезщетение за нарушения на правото на ЕС, същият е длъжен да приложи практиката на СЕС, ако има такава, съответно, ако няма такава, да отправи преюдициално запитване. Решенията на СЕС са игнорирани от съдебните състави, разглеждали исковите молби на ищцата за нарушения при прилагане на общностната политика на Съюза, ВСС не й е предоставило ясна информация как отчита компетентността на магистратите по отношение коректното прилагане правото на Съюза, като пропускът на ВСС да прилага изцяло Кодекса за етичното поведение на магистратите, е лишил ищцата от ефективен съдебен процес по спор, попадащ в обхвата на правото на ЕС. Кадровата политика на ВСС в периода 2016 г. – 2021 г. е била в противоречие с изискванията на показателите 2 и 3 от анекса към Решение 2006/929/Е, което покрива в пълна степен чл. 19, ал. 1 от ДЕС. Ищцата излага съображения, че по безспорен начин се установява, че са налице условията, посочени от Съда на ЕС за ангажиране отговорността на държавата – съществено нарушение от страна на законодателния орган по точка 2 от анекса на Решение 2006/929/ЕО, действащо през процесния период във връзка с чл. 47 от ХОПЕС, съществено нарушение от ВСС на принципа на дължима грижа във връзка с показателите 2 и 3 от анекса към Решение 2006/929/ЕО, вследствие на което правата й по чл. 47 от ХОПЕС са били ограничени.

Във връзка с горното ищцата твърди, че безспорно е установено в производството, че укоримотото поведение на АС Кюстендил, ВАС, ВКС, ВСС и НС е довело до липсата на правна сигурност и загуба на доверие в институциите, в резултат на което ищцата е претърпяла вреди, болки и страдания, променено е поведението в такова, описано в съдебната експертиза, доведена е до [жк], водещо до болестно състояние.

От ищцата е направено искане съдът да отправи преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз, произтичащо от предмета на спора, по следните въпроси:

1. Влиза ли в задълженията на Върховен административен съд и Административен съд - София област при осъществяване на тяхната правораздавателна дейност да спазват изискванията на показател 2 от анекса към Решение 2006/929/ЕО на Европейската комисия от 13.12.2006 г., което е акт, приет от институция на Европейския съюз по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, по тълкуването на който може да се произнесе Съдът на Европейския съюз? 2. При положителен отговор попадат ли показатели 1, 2, 3 от анекса към Решение 2006/929/EО в обхвата на чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС и нарушението на тези показатели може ли да се счита за достатъчно съществено нарушение, извършено от страна на Върховен административен съд и Административен съд - София област при ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата? 3. Влиза ли в задълженията на Висшия съдебен съвет да осъществява административна дейност за постигане изпълнението по показателите от анекса към Решение 2006/929/ЕО на Европейската комисия от 13.12.2006 г., което е акт, приет от институция на Европейския съюз по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, по тълкуването на който може да се произнесе Съдът на Европейския съюза? 4. В случай на положителен отговор, за постигане изпълнението по показателите от анекса към Решение 2006/929/ЕО попада ли в техния обхват прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати? 5. В случай, че частноправен субект се е натъкнал на „структурни“ елементи, засягащи независимостта на съдебната власт по негови дела, дължи ли ответната страна обективен и безпристрастен отговор как осъществява цялостен контрол по прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати и по-специално от него на принципа на компетентност и квалифицираност, отнасящ се до наличието или липса на знания и умения за коректно прилагане на правото на Съюза. И ако дължи, задължена ли е да предостави необходимите доказателства в тази насока като гарант на независимостта на съдебната система? 6. Отказът да разгледа и да се произнесе по горепосочения въпрос във връзка с показателите от анекса към Решение 2006/929/ ЕО влизат ли в обхвата на принципа за полагане на дължима грижа на добра администрация, принципа на оправданите очаквания и представлява ли достатъчно съществено нарушение при ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата? 7. Допуска ли принципът на независимост на съдиите, прогласен в чл.19, § 1, ал. 2 от ДЕС и в чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както е разтълкуван от Съда на Европейския съюз, в съдопроизводствен процес съдът да откаже да предостави гаранции и да не си даде отвод, без да даде обосновани мотиви, при условие, че е налице обосновано съмнение за обратното, произтичащо от редица представки и обстоятелства? Прави се искане за присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът – Административен съд Кюстендил, в съдебно заседание, не се представлява, в депозирано по делото писмено становище изразява становище за неоснователност на исковата молба. Сочи, че Административен съд Кюстендил е счел, че предявените искове от Р. Б. М., във връзка с които са образувани адм.д. № 136/2017 г. и адм.д. № 148/2017 г., не попадат в изчерпателно изброените хипотези на ЗОДОВ, поради което отговорността на държавата следва да се реализира по общия исков ред на чл. 45 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), в този смисъл административният съд не е компетентен да разгледа предявените искове с правно основание чл. 4, пар. 3 от ДЕС, поради което е прекратил образуваните дела и е изпратил същите по подсъдност на Софийски градски съд (СГС) по арг. от чл. 108 от ГПК. Излагат се съображения, че в конкретния случай АС Кюстендил се е съобразил с нормата на чл. 135, ал. 1 и ал. 2 от АПК, като е приел, че делото не му е подсъдно и го е изпратил на компетентния съд, като видно от приложената разпечатка от деловодната система на съда производството по адм.д. № 136/2017 г. е започнало на 04.05.2017 г. и е приключило на 09.05.2017 г., а производството по адм.д № 148/2017 г. е образувано на 16.05.2017 г. и е приключило на 18.05.2017 г., в този смисъл не може да се направи обоснован извод за нарушение на принципа на ефективна защита и на правилото за разглеждане на делото в разумен срок във връзка с показатели 1, 2 и 3 от анекс към Решение 2006/929/ЕО.

Ответникът - Върховен административен съд, в писмен отговор по исковата молба и в съдебно заседание, чрез процесуален представител по пълномощие надлежно упълномощен юрисконсулт, оспорва предявения иск за неимуществени вреди като изцяло неоснователен и недоказан по основание и размер. Сочи се, че с посоченото по-горе определение № 56 от 10.10.2017 г., постановено по гр.д. № 38А/2017 г. по описа на ВКС, образувано по спор за подсъдност между Софийски градски съд и Административен съд Кюстендил за определяне на съда, компетентен да разгледа искова молба на ищцата срещу Комисия за защита от дискриминация по чл. 4, пар. 3 от ДЕС за ангажиране на отговорността на държавата за вреди, причинени от правото на ЕС, извършено от КЗД, петчленен състав на ВКС и ВАС е спрял производството до постановяване на тълкувателно постановление по тълк.д. № 2/2015 г. на ВКС и ВАС, което не прегражда по-нататъшното развитие на делото, респективно не възпрепятства възможността спорът да бъде разгледан по същество. Петчленният състав единствено констатира, че, за да разреши спорът за подсъдност, следва делото да бъде спряно до произнасяне на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на ВКС и ВАС (имащо за предмет определяне на компетентния съд и приложимия процесуален ред за разглеждане на делата за извършени нарушения на правото на Европейския съюз), доколкото именно въз основа на такъв иск е образувано производството пред Административен съд Кюстендил. Спирането на делото не е еквивалентно на неосигуряване на достъп до съд, респективно на ефективни правни средства на защита. В този смисъл няма как и да има нарушение на чл. 47 от ХОПЕС. Във връзка с горното се излагат съображения, че цитираният съдебен акт на Върховен административен съд не обективира изобщо нарушение на правото на ЕС, още по-малко такова с достатъчно сериозен, очевиден характер, още повече, че с Определение № 17 от 26.04.2021 г. предявените от ищцата искове против КЗД за вреди, причинени от неизпълнение на задължения, произтичащи от чл. 41, ал. 3 от ХОПЕС, са изпратени за разглеждане на Административен съд Кюстендил по подсъдност. Твърди се, че ищцата не ангажира доказателства, че същата действително е претърпяла каквито и да било неимуществени вреди, тъй като не ги конкретизира като обем, продължителност, интензитет, както и, че не е изпълнено и условието за наличие на причинно-следствена връзка, което следва да се счита за изпълнено, когато съществува непосредствена връзка като между причина и следствие между допуснатата от въпросната институция неправомерност и претендираната вреда — връзка, която ищцата трябва да докаже. Твърди се, че държавата може да носи отговорност само за вреди, произтичащи достатъчно пряко от неправомерното поведение на съответната институция (в този смисъл определение от 5 юли 2007 но дело С-255/06 Р. непубликувано, Е11: С: 2007: 414, т. 61), а в конкретния случай, след като не се констатира неправомерност, не може да се говори и за причинна връзка. Иска се от съда да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск с произтичащите от това последици. Прави се искане за присъждане на направените разноски по делото в размер на 350, 00 лева, като се прилага списък на разноските по чл. 80 от ГПК.

Ответникът Върховен касационен съд, в писмен отговор по исковата молба и в писмени становища, депозирани по делото, чрез процесуален представител надлежно упълномощен юрисконсулт, поддържа становище за недопустимост на предявения иск, в условия на евентуалност за неоснователност на исковата молба. Излагат се съображения, че в исковата молба и в допълненията към нея липсва ясно, конкретно и разбираемо изложение на правопораждащите обстоятелства, както и, че изложените от ищцата фактически обстоятелства, от които произтича претендираното право, и формулираният петитум не дават основание да се приеме, че производството следва да се квалифицира с правно основание чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ, тъй като в случая искането за обезщетение не е основано на нарушение на общностното право от страна на ВКС, а на забавяне от страна на ВКС да постанови съдебен акт по гр.д. № 38/2017 г. на петчленен състав на ВКС и ВАС. Във връзка с неоснователността на исковата молба се излагат съображения, че в исковата молба не се сочат конкретни правни доводи за нарушение на норми на съюзното право при или по повод разглеждане на гр.д. № 38/2017 г. на петчленен състав на ВКС и ВАС, както и не се сочи решение на СЕС, което е в противоречие с мотивите в акта на двете върховни съдилища. Сочи се, че ищцата не сочи доводи за допуснати нарушения от съществен характер, тъй като нарушението е явно съществено, когато се извършва въпреки постановяване на решение, установяващо твърдяното неизпълнение на задължения, въпреки решение по преюдициално запитване или в нарушение на задължението на съда да отправи такова или на трайно установена практика на съда на ЕС. Излагат се подробни съображения, че принципите на ефективна защита в справедлив публичен процес от безпристрастен съд са залегнали в ХОПЕС, като правото на справедлив процес обхваща правото на достъп до съд, а в конкретния случай ищцата е имала пълен достъп да отнесе спора до всички инстанции на законен национален съд и в тази връзка ищцата не сочи фактически твърдения за обратното. Към настоящия момент делото е възобновено с Определение № 17/26.02.2021 г. и е изпратено по компетентност на АС Кюстендил. Сочи се, също така, че ищцата не изтъква конкретни факти, сочещи на оказан външен натиск на съда, който да е повлиял на вътрешното му убеждение при възприемане на фактите и привеждането им към приложимия закон при постановяване на процесния акт. Иска се от съда да бъде отхвърлен изцяло предявеният иск с произтичащите от това последици. Прави се искане за присъждане на направените разноски, а именно юрисконсултско възнаграждение в максимален размер, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ (ЗПП).

Ответникът Висш съдебен съвет - в писмен отговор по исковата молба и в съдебно заседание, чрез процесуален представител по пълномощие надлежно упълномощен юрисконсулт, излага съображения за недопустимост на предявения иск срещу ВСС поради липса на пасивна процесуална легитимация. Сочи се, че Висшият съдебен съвет е конституционно създаден колективен орган, чиято основна цел е да осигурява независимостта на съдебната власт, да осъществява кадровата политика в съдебната система, като определя състава и организацията на работата й, и управлява дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи. Служебните задължения за всеки магистрат произтичат не от решението за назначаване на ВСС на длъжност, не по повод възникнало трудово или мандатно отношение, а по силата на закона. Правораздавателните функции и задължения на магистратите са строго уредени в закона. От друга страна, не би могло да се твърди виновно противоправно поведение на съдиите и прокурорите при изпълнение на законоустановените им правомощия, с оглед регламентирания в чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България функционален имунитет на съдиите, прокурорите и следователите. Висшият съдебен съвет е създаден, за да осъществява кадровата политика в съдебната власт, като определя състава и организацията й на работа и осъществява управление на дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи/магистрати. Висшият съдебен съвет е орган, който назначава и освобождава магистрати, административни ръководители и техните заместници, но не е органът, който влияе пряко върху процеса на правораздаване. Твърди се, също така, че е недопустимо разглеждането на искова претенция при условията на солидарност между различни конституционно създадени държавни органи с различни функции и с несъвместими помежду им правомощия. Твърденията на ищцата в исковата молба насочват и на различни материалноправни отношения с ответниците, които не сочат на необходимост или задължителност за ангажиране на солидарната отговорност на ответниците. В условия на евентуалност се оспорва предявеният иск за неимуществени вреди като изцяло неоснователен и недоказан по основание и размер. Сочи се, че в изложението на ищцата в исковата молба и в допълненията и уточненията към нея не е посочено коя правна норма на ЕС, предоставяща права на частноправни субекти, е нарушена от ВСС. Направеното от ищцата искане за ангажиране на отговорността на ВСС относно неизпълнение на негово задължение по осъществяване на цялостен контрол по прилагането и спазването на Кодекса за етично поведение на българските магистрати не може да се възприеме като критерий за ангажиране на отговорността по ЗОДОВ и предпоставка за претендиране на вреди поради съществено нарушение на правото на Европейския съюз. Изложени са подробни съображения, че опитите на ищцата да направи каквито и да е правни и логически връзки между проведеното атестиране на съдии и достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС са много отдалечени от това да се установи нарушение на норма на Общностното право, от твърденията на ищцата не се доказва да е налице нарушение и същото да е достатъчно съществено. В процесния случай, също така, липсва причинна връзка между нарушението и твърдяните вреди, в конкретния случай претендираните вреди произтичат от други факти и обстоятелства извън поведението на ВСС, свързани са със собственото поведение на ищцата и на нейното лично усмотрение, не са налице доказателства за действително претърпени вреди, не би следвало да се приеме, че като не е имал процесуално поведение в съответствие с желаното и очакваното от ищцата магистратът е причинил сочените (и недоказани) от нея вреди. Принципът на отговорността на държавата, присъщ на правовия ред на ЕС, изисква обезщетение при нарушено право на за защита на участниците в процеса, но не и прераглеждане на съдебното решение, на което се дължи вредата. Излагат се подробни съображения, че в конкретния случай ищцата Р. Б. М. не установява, при условията на пълно и главно доказване кумулативно изискуемите по закон материалноправни предпоставки за ангажиране на отговорността на ВСС по ЗОДОВ. Ищцата не доказва но несъмнен и категоричен настъпването на твърдените неимуществени вреди и наличието на пряка и посредствена причинно-следствена връзка между евентуално настъпили такива и отменен акт на ВСС, не се доказва също акт, действие или бездействие на органа да нарушава и то съществено норма на правото на Европейския съюз, респективно настъпването на твърдените неимуществени вреди и наличието на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между евентуално настъпили такива и акт, действие или бездействие на ВСС, съществено нарушаващи норма на общностното право. Оспорва се размерът на претендираното обезщетение за претърпени неимуществени вреди, като се сочи, че посоченият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди е изключително завишен, несъобразен с изискванията за справедливост, закрепен в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и константната съдебна практика. Сочи се, че претендираният размер от 50 000 лева е произволно посочен, без необходимата обосновка, не са ангажирани каквито и да било доказателства и доказателствени искания в подобна насока. Иска се от съда да остави без разглеждане като процесуално недопустими исковата молба и предявения с нея иск срещу ВСС, да се върне исковата молба на ищцата и да се прекрати производството по делото, при условията на евентуалност се иска от съда да постанови съдебен акт, с който да отхвърли изцяло предявения срещу ВСС иск, като неоснователен и недоказан. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 360, 00 лева съгласно списък на разноските по чл. 80 от ГПК, който се представя.

Ответникът Народното събрание на Република България, в писмен отговор по жалбата, в съдебно заседание и в депозирана по делото писмена защита, чрез процесуален представител по пълномощие надлежно упълномощен юрисконсулт, излага съображения за недопустимост на предявения иск срещу НС, тъй като националната правна уредба не предвижда възможност да бъде ангажирана отговорността на Народното събрание във връзка с осъществяваната законодателна дейност предвид особения характер на органа и извършваната дейност. Отношенията между Народното събрание и останалите гражданскоправни субекти, които възникват въз основа на публична нормотворческа дейност, не са частни гражданскоправни или административноправни отношения, които подлежат на съдебен контрол, следователно действията на Народното събрание във връзка със законодателната дейност не подлежат на контрол от съдебната власт, процесуалната възможност за обсъждане на законосъобразността на неговите актове от различни от Конституционния съд правораздавателни юрисдикции, в това число националните съдилища, е дефинитивно изключена. Процесуалният ред за реализиране на отговорност по ЗОДОВ не променя и не повлиява по никакъв начин принципното положение, че единственият орган, имащ правомощия да се произнася по актове на Народното събрание, е Конституционният съд, неслучайно законодателната дейност на Народното събрание е извън обхвата на ЗОДОВ. В условия на евентуалност се излагат съображения за неоснователност на исковата молба. Не е налице първият елемент от фактическия състав на реализиране на отговорността, а именно общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти, решение 2006/929/ЕО, на което се позовава ищцата, не предоставя права по смисъла на чл. 4, пар. 3 от ДЕС, а съдържа задължения на българската държава в областта на съдебната реформа, а съгласно решение на СЕС от 12 октомври 2014 г. по дело С-222/02 това условие е изведено като съществено относно допустимостта на иска по чл. 4, пар. 3 от ДЕС: „отговорността на държавата за вреди при нарушение разпоредба на правото на ЕС може да бъде търсена единствено, когато нарушената разпоредба има за цел да даде права на трети лица“. В конкретния случай липсата на засегнати от цитирания акт права на частноправни субекти прави невъзможно обосноваването на отговорност и прави безпредметно коментирането на останалите елементи на фактическия състав на чл. 4, пар. 3 от ДЕС. Сочи се, че в съответствие с решение 2006/929/ЕО през 2007 г. НС е приело нов ГПК и нов ЗСВ след упражненото конституционно право на законодателна инициатива от Министерски съвет, в този смисъл в изпълнение на конституционно установените си правомощия Народното събрание е уредило обществените отношения, обект на Решение 2006/929/ЕО, създавайки достатъчно законови норми, законодателят е определил рамката на обществените отношения, подлагащи се на трайна регламентация, като от твърденията в исковата молба може да се направи извод, че ищцата има предвид действия по правоприлагане, за които законодателният орган не може да носи отговорност. Като законодателен орган Народното събрание е осигурило всички гаранции за провеждане на справедлив процес – триинстанционно производство, възможност за отправяне на преюдициално запитване, възможност при противоречиво разрешавани въпроси да се постановяват тълкувателни решения. Спирането на производствата в хипотезата на отправено преюдициално запитване или при образуване на тълкувателно дело, свързани с предмета на делото, е естествено следствие от развитието на производството и за периода на спирането спират да текат и всички процесуални срокове. Едновременно с това се сочи, че въпросът относно реда, по който следва да се търси отговорност на държавата за вреди, произтекли от нарушение на правото на ЕС, не е еднозначно разрешен в съдебната практика. Способ за преодоляване на различия в съдебната практика е именно постановяване на съвместно тълкувателно решение на ВКС и ВАС. Поради тази причина е образувано т.д. № 2/2015 г. Принципната необходимост от синхронизиране на българското законодателство с европейското във връзка с отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС не е равнозначно на разписано в общностното право конкретно задължение за приемане на специален ред за реализиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС. В областта на процесуалните закони държавите – членки разполагат с широка дискреция. Още повече, че забавянето на произнасянето по т.д. № 2/2015 г. е следствие от спирането на делото до постановяване на решение по дело С-571/16 (Н. К. срещу Българската народна банка), което е преюдициално значение по отношение на тълкувателното дело. Във връзка с твърдението на ищцата за нарушаване принципа на справедлив съдебен процес в решение от 11.06.2014 г. по делото Howald M. and Others v. Switzerland ЕСПЧ припомня, че “правото на справедлив процес... следва да се тълкува в светлината на принципа за върховенството на закона, който изисква наличието на ефективно съдебно средство, чрез което да се търси защита на гражданските права. Правото на достъп до съд не е абсолютно. Поради своята природа то предполага регламентация от страна на държавата, която разполага с определена свобода на преценка. Ограниченията на това право следва да преследват легитимна цел и да са пропорционални и не трябва да накърняват самата същина на достъпа до съд“. Излагат се подробни съображения, че в конкретния случай не е налице достатъчно съществено нарушение по смисъла на практиката на Съда на ЕС, тъй като държавите-членки разполагат с широка дискреция при уреждане на националните процесуални норми и с приемането на ГПК, ЗСВ, ЗОДОВ и техните последващи изменения и допълнения законодателният орган не е нарушил изисквания на правото на ЕС, така и на КРБ при уреждането на процесуалните правила за водене на съдебните производства. В рамките на конституционноустановените правомощия Народното събрание е създало достатъчно правила, които гарантират „върховенство“ на правото на Европейския съюз. Счита, че претендираните вреди са изцяло недоказани както по основание, така и по размер. В изложението на исковата молба, както и в допълнителната и уточнителната молби не е обоснована връзката между твърдяното нарушение от страна на НС и претендираните неимуществени вреди. Иска се от съда да прекрати производството спрямо Народното събрание поради недопустимост на предявените от Р. Б. М. искове, в условие на евентуалност се иска исковата молба да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, с всички законови последици. Претендира се присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Прокурорът от Окръжна прокуратура – Благоевград дава мотивирано заключение за неоснователност на исковата молба, тъй като искът е недоказан по основание и размер. Пледира да бъде отхвърлена исковата претенция на Р. Б. М.. По делото са приети писмени доказателства, изслушано е и прието заключение по назначената по делото съдебно-психологична експертиза.

Административен съд - Благоевград, след като обсъди събраните доказателства по делото и доводите на страните, намира за установено следното:

Р. Б. М. е подала на 07.04.2017 г. в Административен съд – Перник искова молба против Комисията за защита от дискриминация с посочено в исковата молба правно основание за ангажиране на извъндоговорна отговорност на Република България – утвърдената практика на СЕС, изведен с принципа за отговорност на държавите – членки и принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДФЕС, с посочено в исковата молба правно основание за предявяване на иск за обезщетение чл. 41, пар. 3 от Хартата на основните права на ЕС, във връзка с която е образувано адм.д. № 171/2017 г. по описа на Административен съд Перник. Искът е за обезщетение за вредите, които ищцата е претърпяла от бавното разглеждане на нейните жалби от КЗД относно нарушения на принципа на равно третиране и недопускане на дискриминация при реализиране на Програмата за развитие на селските райони 2007 – 2013 г. и ОП „Развитие на човешките ресурси“ 2007 – 2013 г. от Община Радомир, Министерство на земеделието и храните и Агенция по заетостта. Твърди се, че с незачитането на принципа за разумните срокове, ефективността и отговорността КЗД е нарушила спрямо ищцата правото й на добра администрация, заложен в чл. 41 от ХОПЕС. Иска се, при установяване на неизпълнение на задължения от страна на КЗД, произтичащи от чл. 41 от ХОПЕС спрямо ищцата по посочените в исковата молба нейни преписки, да бъде осъдена КЗД да заплати на ищцата сумата в размер на 35 046 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, нанесени на „М.Х.“ и 25 523 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди на ищцата за периода 01.04.2014 г. – 01.12.2015 г. С определение № 5959 от 12.05.2017 г., постановено по адм.д. № 4746/2017 г. на ВАС, на основание чл. 133, ал. 6 от АПК адм.д. № 171/2017 г. по описа на Административен съд Перник е изпратено за разглеждане на Административен съд Кюстендил, във връзка с което е образувано адм.д. № 148/2017 г. по описа на Административен съд Кюстендил. С определение № 237 от 18 май 2017 г., постановено по същото дело, Административен съд – Кюстендил е прекратил производството по делото и е изпратил делото по компетентност на Софийски градски съд. Като мотиви в процесното определение е посочено, че предявеният иск не попада в изчерпателно изброените хипотези на ЗОДОВ и във връзка с горното отговорността на държава (КЗД) следва да се реализира по общия исков ред на чл. 45 от ЗДД. В Софийски градски съд е образувано гр. д. № 6204/2017 г. по описа на Софийски градски съд. С определение от 26.07.2017 г., постановено по същото дело, СГС не е приел за разглеждане образуваното по исковата молба адм.д. в Административен съд – Перник, тъй като е счел, че същото е подсъдно на административния съд и повдигнал спор за подсъдност пред съдебен състав, включващ трима представители на ВКС и двама представители на ВАС. Образувано е гражданско дело № 38А от 2017 г. по описа на ВКС. С определение № 56 от 10.10.2017 г., постановено по същото дело, петчленен състав на ВКС и ВАС съдът е спрял производството по гр.д. № 38-А/2017 г. по описа на ВКС – петчленен състав на ВКС и ВАС на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд. За да спре производството по гр.д. № 38-А/2017 г. по описа на ВКС петчленният състав на ВКС и ВАС е възприел, че от определящо значение по отношение подсъдността и реда за разглеждане на предявения от Р. Б. М. иск е изходът на образувано тълкувателно дело № 2/2015 г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, образувано с разпореждане от 27.11.2015 г. на председателите на ВАС и ВКС, по въпросите кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), с която се търси отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС.

В проведено на 09.03.2017 г. заседание по тълкувателното дело № 2/2015 г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС е взето решение то да бъде спряно до произнасяне на СЕС по т. 1 и т. 2 на дело C - 571/2016 г. по описа на СЕС. Дело C - 571/2016 г. по описа на СЕС е образувано във връзка с отправено преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз (СЕС), на основание чл. 267 от ДФЕС, по адм. д. № 560/2016 г. на Варненския административен съд, като първите два от поставените въпроси са следните: „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и принципите на равностойност и ефективност трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при липсата на национална уредба, допускат компетентността на съда и реда за разглеждане на исковете за вреди от нарушение на правото на Европейския съюз да се определят според публичния орган, който е извършил нарушението и според характера на действието/бездействието, с което е осъществено нарушението, при положение, че прилагането на тези критерии има за последица разглеждането на исковете от различни съдилища - общи и административни, по различен процесуален ред - ГПК и АПК, изискващ внасяне на различни държавни такси - пропорционални и прости и доказване на различни предпоставки, включително наличието на виновно поведение“ и „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от ДЕС и изискванията, поставени от съда по делото „Франкович“, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се разглеждат по ред като този по чл. 45 и чл. 49 ЗЗД, който изисква внасяне на пропорционална държавна такса и доказване на виновно поведение, както и по ред като този по чл. 1 от ЗОДОВ, който макар да предвижда носенето на обективна отговорност и да съдържа специални правила, улесняващи достъпа до съд, се прилага само за вреди от отменени незаконосъобразни актове и незаконосъобразни фактически действия или бездействия на администрацията и не обхваща хипотези на нарушение на правото на ЕС, извършени от други държавни органи с правни действия или бездействия, които не са отменени по съответния ред“.

С определение № 1/25.03.2021 г. на общото събрание на съдиите от гражданска и търговска колегия на ВКС и І-ва и ІІ-ра колегии на ВАС производството по т.д. № 2/2015 г. е отклонено, предвид новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ, с която е решен въпросът за разглеждане на исковете за вреди, причинени от съществено нарушение на правото на ЕС.

С определение № 17 от 26.04.2021 г., постановено по гр.д. № 38-А/2017 г. по описа на ВКС – петчленен състав на ВКС и ВАС, съдът е определил, че с оглед разпоредбата на чл. 2в от ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94/2019 г.) компетентен да разгледа предявените от Р. Б. М. е Административен съд Кюстендил. Делото е изпратено на Административен съд Кюстендил по компетентност.

Р. Б. М. и Ж. П. С. са подали на 22.03.2017 г. с вх. № 672 искова молба против Висш съдебен съвет с посочено в исковата молба правно основание за ангажиране на извъндоговорна отговорност на Република България – утвърдената практика на СЕС, изведен с принципа за отговорност на държавите – членки и принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 от ДФЕС, с посочено в исковата молба правно основание за предявяване на иск за обезщетение чл. 41, пар. 3 от Хартата на основните права на ЕС, във връзка с която е образувано адм.д. № 143/2017 г. по описа на Административен съд - Перник. Исковете са за обезщетение за вреди от неизпълнение от Висшия съдебен съвет на задължение, произтичащо от учредителните договори и актовете на ЕС, довело до нарушаване на принципа на правна сигурност и на оправданите очаквания, правото на ефективна съдебна защита, равно третиране и недискриминация спрямо ищците. Иска се, при установяване на посоченото неизпълнение, да бъде осъден ВСС да заплати на ищците сумата от 100 лева, представляваща обезщетени за имуществени вреди и сумата от 75 945, 15 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди. С определение № 5430 от 02.05.2017 г., постановено по адм.д. № 4842/2017 г. на ВАС, на основание чл. 133, ал. 6 от АПК адм.д. № 143/2017 г. по описа на Административен съд Перник е изпратено за разглеждане на Административен съд Кюстендил, във връзка с което е образувано адм.д. № 136/2017 г. по описа на Административен съд Кюстендил. С определение № 220 от 09 май 2017 г., постановено по същото дело, Административен съд Кюстендил е прекратил производството по делото и е изпратил делото по компетентност на Софийски градски съд. Като мотиви в процесното определение е посочено, че предявеният иск не попада в изчерпателно изброените хипотези на ЗОДОВ и във връзка с горното отговорността на държава (КЗД) следва да се реализира по общия исков ред на чл. 45 от ЗДД. В Софийски градски съд е образувано гр. д. № 5787/2017 г. по описа на Софийски градски съд. С определение от 16.05.2017 г., постановено по гр.д. № 5787/2017 г. по описа на Софийски градски съд, съдът е спрял производството по гр.д. № 5787/2017 г. на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд. Определението е обжалвано от ищците пред Апелативен съд София, във връзка с което е образувано ч.гр.д. № 3085 по описа за 2017 г. на Апелативен съд София. С определение № 2195 от 04.07.2017 г., постановено по същото дело, Апелативен съд София е отменил обжалваното определение на СГС и е върнал делото на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия. С определение от 11.07.2017 г., постановено по гр.д. № 5787/2017 г., Софийски градски съд е предоставил възможност на ищците в 7-дневен срок да внесат по сметка на СГС дължимата държавна такса в размер на 3 202 лева. Определението на СГС относно дължимата държавна такса е обжалвано от ищците пред Апелативен съд София, който с определение № 3170 от 04.10.2017 г., постановено по ч.гр.д. № 4337/2017 г., е прекратил производството поради недопустимост на частната жалба срещу посоченото определение на СГС. С определение от 09.11.2017 г., постановено по гр.д. № 5787/2017 г., Софийски градски съд е върнал исковите молби на Р. Б. М. и Ж. П. С. поради неизпълнение на указанията на съда за невнасяне на дължимата държавна такса и е прекратил производството по делото, което определение не е обжалвано от ищците и е влязло в законна сила.

От приетите в настоящото съдебно производство психологична експертиза, изготвена от психолог-консултант в Център за психология и психотерапия, който е провел психологично изследване на ищцата, и амбулаторни листове се установява, че ищцата Р. Б. М. през годините е получавала световиене, смущения в равновесието, шум в ушите, гадене и повръщане, силно затруднено ходене, през 2018 г. два пъти е посещавала специалист по нервни болести поради посочените симптоми, ползвала е болничен лист, през 2023 г. (18.01.2023 г.) Р. Б. М. отново е посетила невролог (ИПСМП по нервни болести д-р Л. Р. ЕООД) поради същите симптоми, поставена й е диагноза „световъртеж от централен произход“, издаден и е болничен лист и е на медикаментозна терапия. Съгласно констатациите в психологичната експертиза ищцата е напрегната, пренатоварена „от ходене по институции“, „преживява, че делата й не са започнали навреме“. Експертът е посочил, че ищцата е „съсредоточена изцяло върху делата, говори само за тях“, няма депресия, но има посттравматична стресова симптоматика, нивото на стрес при нея е много високо.

В приетото по делото заключение по назначена съдебно-психологична експертиза и в съдебно заседание вещото лице посочва, че ищцата може правилно да възприема и възпроизвежда фактите от обективната действителност, но в същото време при неуспехи и откази да се приеме правотата й се засилва убеждението й, че другите имат пристрастно отношение конкретно точно към нея и действията й. Тази констатация и линия на поведение, в съчетание с многобройните съдебни дела, молби и възражения по тях вещото лице интерпретира в контекста на склонност към кверулантни прояви. В съдебно заседание вещото лице посочва, че за появата на кверулантността са нужни устойчиви личностни характеристики, като значението не е на външни фактори, то е чисто личностна предразположеност в по-голямата си степен. Вещото лице заявява, че в конфликтни ситуации ищцата по-скоро е високо ориентирана към своите цели и отхвърляне на лична вина, установява по отношение на ищцата склонност да се отхвърли собствената отговорност и личната вина и до последно да защитава своите цели, дори с лека натрапчивост. Вещото лице посочва, че ищцата е избрала да отдели прекалено много време за защита от гледна точка на собственото й чувство за справедливост, което експертът обвързва с [жк], като в същото време описва Р. Б. М. като активен и адаптивен индивид, който се реализира професионално.

При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 1 от АПК гражданите и юридическите лица могат да предявят искове за обезщетение за вреди, причинени от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица. Исковата защита е възможна при условията на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Исковете се разглеждат по реда на чл. 203 и сл. от АПК, към който препраща и чл. 1, ал. 2 от ЗОДОВ. Съгласно чл. 4, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице, а съгласно ал. 2, когато искът е предявен срещу няколко ответници, те отговарят солидарно. Поради това отговорността се характеризира като обективна, безвиновна, а възникването на право на обезщетение предполага установяване на незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия. Във фактическия състав на отговорността на държавата или общината за дейността на администрацията, визирана в чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, се включват следните елементи: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината, при или по повод изпълнение на административна дейност, отменени по съответния ред; настъпила вреда от такова поведение на длъжностни лица или такъв административен акт; причинна връзка между постановения незаконосъобразен акт, действие или бездействия и настъпилия вредоносен резултат. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.

Новоприетата разпоредба на чл. 2в от ЗОДОВ (ДВ, бр. 94 от 2019 г.) урежда ред за разглеждане на искове срещу държавата за вреди от нарушения на правото на Европейския съюз (ЕС). Съгласно разпоредбата на чл. 2в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ когато вредите са причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, исковете се разглеждат от съдилищата по реда на Административнопроцесуалния кодекс – за вреди по чл. 1, ал. 1, както и за вреди от правораздавателната дейност на административните съдилища и Върховния административен съд, а според чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ – когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност.

И. Р. Б. М. претендира неимуществени вреди, които са резултат от актове на Административен съд Кюстендил и на Върховен административен съд и Върховен касационен съд, с които според ищцата незаконосъобразно са спрени за дълъг период от време административните дела, образувани по исковите й молби, в резултат на което е нарушено гарантираното й от чл. 47 от ХОПЕС право на ефективен и в срок съдебен процес. По отношение на Висшия съдебен съвет ищцата обосновава основателността на исковата й молба с липсата на професионална компетентност, етика и морал на магистратите, които са назначени от ВСС, което ги прави зависими и с назначаването им ВСС е създал условия в системата за нанасяне на вреди, т.е. с обстоятелството, че ВСС като административен орган не е гарантирал ефективно и справедливо правосъдие, с което е нарушил чл. 41 от ХОПЕС. По отношение на Народното събрание ищцата обосновава основателността на исковата й молба с липсата на ясни правни норми в българското законодателство, което е позволило вече образувани дела да се прекратяват и след това да бъдат образувани нови, което, от своя страна, позволява на правораздавателната система да преодолява „бавното правосъдие“, в този смисъл законодателният орган на държавата – членка не осигурява ефективни средства на защита във връзка с чл. 47 от ХОПЕС, което, от своя страна, е нарушение на принципа на полагане на дължима грижа, имплициран в чл. 41 от ХОПЕС.

Предявеният иск от Р. Б. М. против Административен съд Кюстендил, Върховен административен съд, Върховен касационен съд, Висш съдебен съвет и Народно събрание на Република България, с претенция за осъждане на ответниците, в условия на солидарност, да заплатят на ищцата обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се сочат за нарушени конкретни разпоредби от Хартата за основните права в ЕС и Договора за Европейския съюз, настоящият съдебен състав счита за допустим за разглеждане по реда на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ. Настоящият състав счита, че ищцата е формулирала редовна претенция по чл. 2в, ал. 1, т. 1 във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, като обосновава произлезли и твърдени от нея вреди – претендира се обезщетение за неимуществени вреди, които са резултат от правораздавателна дейност на Административен съд Кюстендил, от правораздавателна дейност на Върховен административен съд и Върховен касационен съд от действия и бездействия на ВСС и НС, с позоваване на нарушения на правото на ЕС - сочат за нарушени конкретни разпоредби от Хартата за основните права в ЕС и Договора за Европейския съюз.

Следва да се посочи в тази връзка, че в исковото производство (и по АПК) това е напълно достатъчно, тъй като е важно какво е твърдението на ищцата, а в случая то е такова, че сочи дейността на ответниците, като такава, извършена при достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз. При тази заявена незаконосъобразност представляваща укоримо поведение, ищцата твърди да са настъпили и описаните в нейната сфера вреди. Дали това твърдение е вярно настоящият състав на съда може и следва да отговори само с решението си по делото, тъй като в исковото производство това е въпрос по същество на правния спор, а никога по неговата допустимост. Отговорността на държавата за вреди може да бъде реализирана чрез предявен против самата нея иск, а в случаите, когато това е допустимо и чрез иск предявен против причинилия увреждането нейн орган, в който случай последният има качеството на процесуален субституент. За надлежната процесуална легитимация на държавата или за нейн орган са достатъчни твърденията, че ищецът ги намира за длъжници. Дали за ищцата е възникнало твърдяното по делото вземане срещу АС Кюстендил, ВАС, ВКС, ВСС и НС е въпрос на материалноправна легитимация по иска, който се решава при разглеждане на спора по същество. Предвид на това, че ищцата претендира солидарна отговорност от сочените в исковата молба ответници, искът за обезщетение за неимуществени вреди следва да се разгледа по реда на Административнопроцесуалния кодекс (АПК), по арг. за приложение на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ и по силата на новоприетата норма на чл. 203, ал. 3 от АПК (ДВ, бр. 94 от 2019 г.), според която по реда на глава единадесета от АПК се разглеждат и исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз.

Относно възражението на ответника ВСС, че ВСС не може да бъде надлежен ответник в производство по обезщетяване на вреди по реда на ЗОДОВ, съдът приема, че независимо, че ВСС не е административен орган по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на АПК, ВСС е държавен орган, а принципът за отговорност на държавите членки е валиден във всеки случай, когато държава членка наруши правото на ЕС, независимо от това кой е държавният орган, чието действие или бездействие е в основата на неизпълнението на задължението. Едновременно с това, макар съгласно Конституцията на Република България и чл. 16 и сл. от ЗСВ Висшият съдебен съвет да не е орган на изпълнителната власт на държавата, трайно се възприема в съдебната практика, че осъществяваната от него в качеството му на особен държавен орган кадрова дейност в рамките на съдебната система - по назначаване, повишаване, понижаване, преместване и освобождаване от длъжност на съдиите, прокурорите и следователите, по своята същност е административна дейност в широкия смисъл на понятието. ВСС осъществява тази дейност чрез приемане на решения, представляващи индивидуални административни актове, които подлежат на обжалване по административен ред пред ВАС. Въз основа на изложеното съдът приема, че ВСС е надлежен ответник според националното право, чиято отговорност може да бъде ангажирана за вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС. Това е така, тъй като се твърди извършено нарушение на правото на Европейския съюз при осъществена административна дейност, която според ищцата засяга неговата правна сфера, а дали е така – това е въпрос по същество на спора. Задължението за поправянето на вредите съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза от държава членка, при това независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава по принцип носи отговорност за поправянето на вредите (Решение от 25 ноември 2010 г., по дело С-429/09, т. 46). В тази връзка СЕС е приел също, че изискванията за прилагане на отговорността държавата за вреди, причинени на частноправни субекти вследствие нарушение на общностното право, не трябва при липса на особен довод да се различават от тези, които уреждат отговорността на Общността при сравними обстоятелства. Всъщност защитата на правата, които частноправните субекти извличат от общностното право, не може да се изменя в зависимост от националната или общностната същност на органа, който е причинил вредата (Решение от 4 юли 2000 г. по дело С-352/98, т. 41). От даденото тълкуване с Решение от 26 януари 2010 г. по дело С-118/08, т. 35 и т. 36, може да се обоснове извод, че исковете за възмездяване на вредите от нарушения на правото на ЕС и исковете по ЗОДОВ, имат идентичен предмет, а именно обезщетяване на вредата, претърпяна от увреденото лице поради действие или бездействие на държавата.

Новата норма на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ изрично предвижда еднакъв ред за разглеждане, а именно редът на АПК, включително еднаква подсъдност пред административните съдилища по субективно съединени искове, по един от които страна е юридическо лице във връзка с извършена административна дейност.

Във връзка с изложеното по-горе съдът намира неоснователно възражението на ответника Народното събрание на Република България за недопустимост на исковата претенция срещу този ответник, обосновано с разбирането, че ЗОДОВ не регламентира отговорност за законодателна дейност. Нещо повече, липсата на процесуален ред за предявяване на искове за вреди от нарушаване на правото на ЕС срещу законодателния орган на държавата не може да бъде основание за недопустимост на съдебното производство. Държавата е длъжна да осигури такъв ред и не може да оправдава отказите за разглеждане на искове с липсата на процесуален ред. Това следва не само от принципите на правото на ЕС, но и от общите принципи на правото, включително принципа на правовата държава – чл. 4 от Конституцията, правото на достъп до съд – чл. 127 АПК и чл. 6 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека, приложима при имуществени спорове. При това положение пасивната процесуална легитимация на ответника Народно събрание произтича от неговото качество на законодателен орган на държавата, чиято е отговорността за съответствие на приетите закони с правото на Европейския съюз и другите ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила международни договори, които са част от вътрешното право на страната и имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, които им противоречат, по смисъла на чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Р. България, както и от твърденията на ищцата, с които е обоснована исковата молба.

Съдът намира за неоснователно и възражението на ответника ВКС за недопустимост на исковата претенция срещу този ответник. Съгласно чл. 2в, ал. 2 ЗОДОВ когато искът по ал. 1 е предявен срещу няколко ответници, той се разглежда по реда на Административнопроцесуалния кодекс, ако страна по делото е административен съд, Върховният административен съд или юридическо лице за вреди, причинени при или по повод административна дейност. Нормата на чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ изрично предвижда еднакъв ред за разглеждане, а именно редът на АПК, включително еднаква подсъдност пред административните съдилища по субективно съединени искове, по един от които страна е юридическо лице във връзка с извършена административна дейност. В конкретния случай останалите ответници са Върховен административен съд, Административен съд Кюстендил и ВСС, което е достатъчно, за да обуслови подсъдност на спора изцяло пред на административния съд, включително по иска против Върховен касационен съд, още повече, че в конкретния случай вредите се претендират от извършено нарушение на правото на Европейския съюз (чл. 47, ал. 2 от ХОПЕС) от съдебен акт на петчленен състав на Върховен административен съд и Върховен касационен съд, постановен по образуван спор за подсъдност. В тази връзка е неоснователно възражението на ВКС, че формулираният петитум не дават основание да се приеме, че производството следва да се квалифицира с правно основание чл. 2в, ал. 2 от ЗОДОВ.

Както бе посочено и по-горе, съгласно разпоредбата на чл. 203, ал. 3 от АПК и разпоредбата на ЗОДОВ (чл. 2 в, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, приета с изменението с ДВ. бр. 94 от 2019 г.), изрично в националното право се въведе ред за разглеждане на исковете за обезщетения за вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз, като се предвижда за имуществената отговорност и за допустимостта на иска да се прилагат стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз. Идеята на законодателя с въвеждането на цитираната разпоредба е да се преодолее ограничението, въведено в националното ни законодателство във връзка с допустимостта на иска в чл. 204, ал. 1 от АПК, която въвежда изискване за предварителна отмяна на незаконосъобразния административен акт. Разпоредбата сочи на извод, че преценката за наличието на процесуалните предпоставки за имуществената вреда и за допустимостта на иска, следва се извършва според стандартите на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз. Така формулирана разпоредбата изисква проверката за допустимост на иска да се извършва не по отношение на наличието на предпоставките на чл. 204 от АПК, а както се посочи към стандартите за допустимост на исковата претенция, определени от СЕС. От друга страна следва да се има предвид, че доктрината на извъндоговорната отговорност на държава-членка за нарушение на правото на ЕС съдържа само материалноправни предпоставки за ангажиране на отговорността на държавата. СЕС не установява предпоставки за допустимост на исковете, поради което всяко прилагане на изискванията за допустимост от националното право, водещи до прекратяване на производството по делото, би било в нарушение на принципа на равностойност, доколкото няма да доведе до произнасяне по същество на правния спор и би ограничил достъпа до ефективна съдебна защита. Ето защо съдът дължи произнасяне по същество доколкото квалифицира иска като такъв по чл. 4 от ДЕС. В случай, че искът се основава на чл. 4 от ДЕС (извъндоговорната отговорност на държавата-членка за нарушение на правото на ЕС) съдът ще следва да приложи именно установените от СЕС стандарти, формиращи материалноправната основа на отговорността.

Съдът намира, че искът е предявен от лице с правен интерес, което твърди, че са били нарушени защитени от правото на ЕС нейни права – правото на справедлив процес и ефективни правни средства за защита от лица с липса на необходима професионална квалификация, назначени от ВСС. Искът е предявен и срещу пасивно процесуално легитимирани ответници, разполагащи с правосубектност като юридически лица по смисъла на чл. 205, ал. 1 от АПК, солидарно срещу тях, съобразно предписаното в чл. 4, ал. 2 от ЗОДОВ.

С оглед изложеното, процесният иск е допустим и следва да се разгледа по реда на ЗОДОВ, при спазване на стандартите за ангажиране на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушаване правото на Европейския съюз, изведени от практиката на СЕС.

Настоящият съдебен състав намира исковата молба на Р. Б. М. за НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:

Съдът на ЕС извежда правилото, че всяка държава-членка на съюза е длъжна да поправи вредите от нарушение на правото на ЕС, извършени от държавен орган, включително от национален съд. Правото на ЕС не съдържа изрична регламентация на иска за обезщетение за вреди, причинени на частноправните субекти от нарушаването му. Въпреки, че нито Договорът за Европейския съюз (ДЕС), нито Договорът за функциониране на ЕС (ДФЕС) предвиждат възможност за обезщетяване на вредите, причинени от държавата с извършено от нея нарушение на правото на ЕС, такава възможност за обезвреда е изведена в практика на Съда. Това се обосновава с идеята, че в изключителни случаи Съдът на ЕС създава правни норми. По принцип те имат първичноправен характер и допълват или изменят правилата, създадени от държавите-членки. Такава правна норма Съдът създава в решението си по делото Francovich и доразвива в по-късната си практика. Той извежда не само общия принцип, че всяка държава-членка е длъжна да поправи вредите, които е причинила с нарушение на правото на ЕС, но и предпоставките за ангажиране на извъндоговорната отговорност. Така създадената норма се прилага от националните съдилища в рамките на съществуващите национални процесуални права и в границите на принципа на процесуалната автономия на държавите-членки. По силата на действието на правото на ЕС на територията на държавите-членки националният съд е обвързан от създаденото от Съда правило за поведение, тоест длъжен е да разгледа исковете за вреди, да прецени наличието на изведените от Съда предпоставки и да постанови решение по същество, с което уважава или отхвърля предявения иск. Доколкото става дума за норма на правото на ЕС, националният съд е обвързан от всяко нейно тълкуване, постановено в решение на Съда, включително и по прилагането на отделните елементи на фактическия състав. СЕС приема в своите решения, че по силата на предвидения в член 4, параграф 3 от ДЕС принцип на лоялното сътрудничество държавите членки са длъжни да отстранят незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза и че принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти, вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на Договорите, на които се основава Съюзът (решение от 19 ноември 1991 г., Francovich и др. C-6/90 и C-9/90, т. 35, решение от 5 март 1996 г., Brasserie du pеcheur и Factortame, C-46/93 и C-48/93, т. 31, решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 37 и т. 40). Задължението на държавата членка да отстрани незаконосъобразните последици от всяко нарушение на правото на Съюза съществува във всички хипотези на нарушаване на правото на Съюза, независимо кой е публичният орган, извършил нарушението, и кой е публичният орган, който съгласно правото на съответната държава членка носи отговорност за поправянето на вредите (виж в този смисъл решение от 5 март 1996 г. по дело Brasserie du pecheur и Factortame, C-46/93 и C-48, т. 32, решение от 1 юни 1999 г. по дело Konle, C-302/97, т. 62, решение от 4 юли 2000 г. по дело Haim, C-424/97, т. 27, решение от 30 септември 2003 г. по дело Kobler, C-224/01, т. 31, решение от 25 ноември 2010 г. по дело Fus, C-429/09, т. 46). Т.е. съгласно практиката на СЕС принципът на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти, вследствие на нарушения на правото на Съюза, за което носи отговорност държавата, е присъщ на системата на договорите, на които се основава Съюзът. Увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три условия. Фактическият състав на обективната отговорност на държавата за нарушаване правото на ЕС включва следните предпоставки, които трябва да са налице кумулативно (едновременно): 1) предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2) нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и 3) да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (Решение на Съда (голям състав) от 26 януари 2010 година по дело C-118/08, т. 29 и т. 30 от решението).

В настоящото производство за ангажиране отговорността на ответниците Административен съд Кюстендил, Върховен административен съд, Върховен касационен съд, Висш съдебен съвет и Народното събрание, на доказване подлежат горните предпоставки, всички твърдяни факти и обстоятелства, които ги обосновават за осъществени, както и причинно-следствената връзка между тях. Тежестта на доказване се носи от ищцата както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, липсата на което и да е от тях води до отпадане отговорността на ответниците. Т. е. отговорността на държавата се реализира при доказано достатъчно съществено нарушение на право на ищцата, произтичащо директно от правна норма на Съюза, но не и преразглеждане на съдебни актове, на които се твърди, че се дължи вредата. Липсата на елемент от фактическия състав на отговорността обосновава неоснователността на предявения иск.

В случая е налице първата предпоставка - ищцата сочи като нарушени правни норми на Съюза, които й предоставят права като гражданин на общността. Чл. 2 от ДЕС изрично сочи, че Съюзът се основана на ценностите на зачитане на човешкото достойнство, на свободата, демокрацията, равенството, правовата държава, както и на зачитането на правата на човека. Според чл. 3, ал. 2 от ДЕС съюзът предоставя на своите граждани пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Според чл. 6 от ДЕС Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите. Съюзът се присъединява към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи. Основните права, гарантирани и произтичащи от общите конституционни традиции на държавите-членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Чл. 47 от ХОПЕС закрепва правото на всеки на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, посочената разпоредба е обща и не съдържа конкретно правило, което може да се приеме за нарушено от страна на ответниците. Видно е, че тази разпоредба най-общо прокламира правото на ефективно средство на правна защита пред съд и право на справедливо и публично гледане на делата в разумен срок от независим и безпристрастен съд. Съгласно чл. 47, ал. 2 от Хартата на основните права на ЕС всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Всеки има възможността да бъде съветван, защитаван и представляван. Изискването за независимост на съдилищата спада към основното съдържание на правото на ефективна съдебна защита и на основното право на справедлив съдебен процес, което има кардинално значение като гаранция за защитата на всички права, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и за опазването на общите ценности на държавите членки, прогласени в чл. 2 от ДЕС, по-конкретно на ценността правова държава. В решение на СЕС по съединени дела C - 585/18, C - 624/18 и C - 625/18 е даден отговор относно изискването за независимост, като в т. 121 и т. 122 е разяснено, че то включва два аспекта. Първият аспект, който е външен, изисква съответният орган да упражнява функциите си напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или да е подчинен на когото и било и без да получава нареждания или инструкции от какъвто и да било вид, като по този начин е защитен от външна намеса или натиск, които могат да накърнят независимостта на преценката на членовете му и да повлияят на техните решения. Вторият аспект, който е вътрешен, е свързан с понятието за безпристрастност и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма. Това тълкуване на чл. 47 от Хартата намира потвърждение в практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) относно чл. 6, ал. 1 от ЕКПЧ, съгласно която тази разпоредба изисква съдилищата да са независими както от страните, така и от изпълнителната и законодателната власт. Освен това, съгласно принципите на равностойност и ефективност, изведени в практика на СЕС, процесуалните правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от общностното право, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни съдебни производства и не трябва да правят практически невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред. Както чл. 47 от Хартата, така и принципите на равностойност и ефективност трябва да бъдат съобразени при преценката на приложимите процесуални предпоставки, свързани с упражняване правото на обезщетение за вреди, причинени от държавата в резултат от нарушаване на правото на ЕС. Разпоредбите на чл. 5, чл. 6 и чл. 13 от ЕКЗПЧОС провъзгласяват правото на свобода и сигурност, правото на справедлив съдебен процес и правото на ефективни правни средства за защита като основни човешки права. Според чл. 6 всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. По силата на чл. 13 всеки, чиито права и свободи, провъзгласени в тази Конвенция, са нарушени, има право на ефикасни правни средства за тяхната защита пред съответните национални власти, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи при упражняване на служебни функции. Тези основни принципи, както бе посочено и по-горе, са закрепени и в разпоредбата на член 47, ал. 1 и ал. 2 от ХОПЕС - право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес. Чл. 41 от Хартата закрепва правото на всеки на добра администрация – всеки има право засягащите го въпроси да бъдат разглеждани от институциите, органите, службите и агенциите на Съюза безпристрастно, справедливо и в разумен срок. Това включва следните права: а) правото на всяко лице да бъде изслушвано преди срещу него да бъде предприета индивидуална мярка, която би имала неблагоприятни последици за него; б) правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него, като се зачитат легитимните интереси, свързани с поверителността и професионалната и служебна тайна и в) задължението на администрацията да мотивира своите решения (чл. 41, ал. 2 от ХОПЕС). Разпоредбата на чл. 41, ал. 3 и ал. 4 от ХОПЕС закрепва правото на всеки на обезщетение за вредите, нанесени му от институциите или от техните служители при изпълнение на служебните им задължения, в съответствие с основните принципи, които са общи за законодателствата на държавите членки. А разпоредбата на чл. 20 от ХОПЕС провъзгласява принципа на равенство на всички хора пред закона.

Второто условие - достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза според практиката на СЕС е установено, когато е налице явно и значително неспазване от държавата членка на ограниченията, които са наложени на нейното право на преценка, като факторите, които трябва да се вземат под внимание в това отношение, са по-конкретно степента на яснота и прецизност на нарушената правна норма, както и обхватът на свободата на преценка, която нарушената норма предоставя на националните власти. Преценката за това дали допуснатото нарушение е достатъчно съществено, както и за наличието на пряка причинно-следствена връзка между него и претърпените от частноправните субекти вреди, е на националните юрисдикции съгласно дадените от СЕС насоки (решение от 14 март 2013 г. по дело Jutta Leth, т. 43, решение от 12 декември 2006 г. по дело Test Claimants in the FII Group Litigation, C-446/04, т. 210). Следователно правото на преценка на държавата членка представлява важен критерий за установяване на наличието на достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза (Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2007 година по дело C-278/05, т. 3 от решението).

В конкретния случай нормите на ДЕС и ХОПЕС, които ищцата сочи като нарушени, са основни правни принципи на правовата държава и основополагащи за Съюза. В своята практика СЕС е разяснил, че всеки орган на държавна власт (вкл. органите на съдебната власт) е длъжен да ги съблюдава при упражняване на предоставените му функции.

По отношение на ответника Административен съд Кюстендил и ответниците Върховен административен съд и Върховен касационен съд ищцата твърди, че Административен съд Кюстендил неправомерно, без да съобрази постоянната практика на Съда на Европейския съюз, е прекратил адм.д. № 136/2017 г. и адм.д. № 148/2017 г., по които ищцата е търсила защита на основание на извъндоговорна отговорност на държавата в съответствие с постоянната практика на СЕС и същите са били препратени на Софийски градски съд, който е повдигнал спор за подсъдност пред ВКС и ВАС, като петчленен състав на ВАС и ВКС спира процесните административни дела до издаване на постановление по тълкувателно дело № 2/2015 г., което е следвало да се реши в срок от 6 месеца, а същото е продължило 6 години в нарушение на чл. 128 от Закона за съдебната власт (ЗСВ). Ищцата твърди, че по този начин исковата й молба остава висяща в продължение на години, което противоречи на правото на Съюза и по-специално на чл. 47 от ХОПЕС, т.е. нарушено е гарантираното й от чл. 47 от ХОПЕС право на ефективен и в срок съдебен процес, който налага изискването съответното дело да бъде гледано справедливо и публично, в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Според правото на Съвета на Европа дали дадено разглеждане на делото се счита за справедливо зависи от всички факти по делото, включително способността на лицето да получи достъп до правосъдие, като в този случай следва да се вземе предвид производството като цяло, т.е. от образуването му до неговото прекратяване.

Правораздавателната дейност на съдилищата е дейност в обществен интерес, затова и всеки съдебен процес следва да бъде справедлив. Следва, обаче, да се отбележи, че принципът за отговорността на държавата, присъщ на правовия ред на ЕС, изисква обезщетение при нарушено право на защита на участниците в процеса, но не и преразглеждане на съдебния акт, на който се дължи вредата, като гаранция за правна сигурност. Съдебните актове са влезли в сила и тяхната правилност не подлежи на проверка в настоящото исково производство, не подлежат на проверка и установените факти, на които са основани съдебните актове. Настоящото производство има друга цел, изразяваща се в проверка за допуснати от съда достатъчно съществени нарушения на правни норми на правото на ЕС, които пряко предоставят права на ищеца, за причинени пряко от тези нарушения вреди и техния размер, който подлежи на обезщетяване, т.е. в конкретния случай проверка за допуснати нарушения от съда при разглеждане на исковите молби на ищцата по адм.д. № 136/2017 г. и 148/2017 г. по описа на Административен съд Кюстендил и по гр.д. № 38А/2017 г. по описа на ВКС, които да обосновават извод за нарушено право на защита на ищцата и в тази връзка основателност на претенцията й за обезщетение по аргумент за установено достатъчно съществено нарушение на правото на Европейския съюз при разглеждане на исковите й молби. Изискването за достатъчно съществено нарушение на правна норма, която предоставя права на частноправни субекти, цели да предотврати случаи, в които рискът от понасяне на вредите, които претендират засегнатите лица, накърнява способността на съответната институция да упражни в пълна степен правомощията си в обществен интерес. В този смисъл преценката за това дали съдебен процес е проведен справедливо във връзка с претендирано обезщетение за вреди, както бе посочено и по-горе, не включва проверка за правилността на постановения съдебен акт, а преценка на следните критерии: осигурен достъп до правосъдие, осигурено равенство на страните в процеса, разглеждане и решаване на делото в разумен срок, мотивиране на съдебния акт в достатъчна степен, за да узнаят страните аргументите на съда, обусловили крайните изводи на съда за това дали законът е бил правилно приложен.

Следва да се има предвид обстоятелството, че правото на ЕС не съдържа процесуалните правила, които да се приложат при разглеждането на иск за обезщетяване на вреди. Тук действа принципът на процесуалната автономия на държавите-членки. Съгласно този принцип, изведен отново в практиката на Съда, вътрешният правен ред на всяка държава-членка следва да определи компетентните юрисдикции и процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, като все пак държавите-членки носят отговорността за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай. Приложимите процесуални правила се определят във вътрешния правен ред на всяка държава членка по силата на принципа на процесуалната автономия на държавите членки, при условие все пак да не са по-неблагоприятни от правилата, уреждащи аналогични вътрешноправни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред (принцип на ефективността) - виж решение от 14 март 2013 г. по дело Leth, C-420/11, т. 38.

В конкретния случай е безспорно, че на ищцата Р. Б. М. е осигурен достъп до съд.

Съгласно чл. 6.1 от ЕКПЧОС, прогласяващ правото па справедлив съдебен процес, всяко лице, при определянето на неговите граждански права и задължения, или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него, има право на справедливо и публично разрешаване на възникналия спор в разумен срок пред независим и безпристрастен съд. Същата разпоредба намира приложение във всички производства, при които с постановеното съдебно решение ще се определят граждански права и задължения, включително и по отношение на производствата, които нямат за цел да определят граждански права и задължения, но са решаващи за тях. В практиката си СЕС приема, че „правото на справедлив процес... следва да се тълкува в светлината на принципа за върховенството на закона, който изисква наличието на ефективно съдебно средство, чрез което да се търси защита на гражданските права. Правото на достъп до съд не е абсолютно. Поради своята природа то предполага регламентация от страна на държавата, която разполага с определена свобода на преценка. Ограниченията на това право следва да преследват легитимна цел и да са пропорционални и не трябва да накърняват самата същина на достъпа до съд“.

Установява се в конкретния случай, че производствата по адм.д. № 148/2017 г. и по адм.д. № 136/2017 г. по описа на Административен съд Кюстендил са прекратени на основание чл. 135, ал. 1 от АПК и делата на основание чл. 135, ал. 2 от АПК са изпратени за разглеждане на Софийски градски съд. Съгласно чл. 135, ал. 1 от АПК всеки съд решава сам дали заведеното пред него дело му е подсъдно. Още повече, че съгласно Тълкувателно постановление № 1 от 29.09.2016 г. на ОСС от Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд и ОСС от І и ІІ колегии на Върховния административен съд „съдебният акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища, е недопустим“. Ал. 2 на чл. 135 от АПК предвижда, че ако съдът намери, че делото не му е подсъдно, той го изпраща на надлежния съд. В този случай делото се смята за образувано от деня на завеждането му пред ненадлежния съд, като извършените от последния действия запазват силата си. Ако съдът, комуто делото е изпратено, го приеме за разглеждане, становището му по допустимостта на производството ще подлежи на проверка заедно с постановения съдебен акт. Тъй като, според чл. 135, ал. 1 от АПК всеки съд сам решава дали заведеното под него дело му е подсъдно, той не е обвързан от становището на изпращащия съд и ако прецени, че не е компетентен, може да повдигне препирня за подсъдност. Съгласно чл. 135, ал. 6 от АПК ако съдът, на който делото е изпратено, намери, че то не му е подсъдно, той го изпраща на съда по ал. 3, 4 или 5, за определяне на подсъдността, т.е. следва да повдигне спор за подсъдност пред съда, определен в чл. 135, ал. 3, ал. 4 и ал. 5 от АПК. Определението на съда, с което делото се изпраща на надлежния съд, не прегражда по-нататъшното развитие на производството, тъй като то продължава пред надлежния съд и в този смисъл същото и не подлежи на самостоятелно обжалване, както и поради обстоятелството, че е недопустимо да се предрешава евентуален спор за подсъдност. Не може да се приеме, че е нарушено правото на достъп до съд на ищцата Р. Б. М., както се твърди в исковата молба. Така посоченото право за достъп до съд означава, че следва да се осигури правна възможност за защита по съдебен ред, на нарушени права и законни интереси, в конкретния случай с образуване на процесните дела по депозираните от Р. Б. М. искови молби на същата е осигурен достъп до правосъдие, осигурено е било равенство на страните в процеса. Конкретните условия, при които се осигурява достъпът до съд, са уредени в съответните процесуални закони на всяка страна членка на ЕС, както бе посочено и по-горе. В конкретния случай образуваните дела пред Административен съд Кюстендил са прекратени на основание горепосочените разпоредби на АПК, но едновременно с това същите са изпратени на Софийски градски съд, където са образувани незабавно дела по предявените от Р. Б. М. искови молби, в този смисъл не са нарушени правото на справедлив съдебен процес и на ефективни правни средства за защита по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС на ищцата.

След като Софийски градски съд е извършил преценка по чл. 135, ал. 1 от АПК (във връзка с определение на АС Кюстендил, с което е прекратено производството по адм.д. № 148/2017 г. и делото е изпратено на СГС) е повдигнат спор за подсъдност с определение на СГС от 26.07.2017 г., постановено по гр.д. № 6204/2017 г.), образувано е гражданско дело № 38А от 2017 г. по описа на ВКС. С определение № 56 от 10.10.2017 г., постановено по същото дело, Върховен касационен съд и Върховен административен съд, петчленен състав е спрял производството по гр.д. № 38-А/2017 г. по описа на ВКС до постановяване на тълкувателно постановление по тълк. д. № 2/2015 г. на Общото събрание на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд и Първа и Втора колегия на Върховния административен съд. За да спре производството петчленният състав е възприел, че от определящо значение за разглеждане на процесния спор за подсъдност е изходът на образувано тълкувателно дело № 2/2015 г. на съдиите от ОСГТК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС по въпросите кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), с която се търси отговорността на държавата за нарушение на правото на Европейския съюз (ЕС) и кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС. Предмет на делото, образувано по спора за подсъдност, е именно кой е компетентният съд да разгледа иск за отговорността на държавата от съществено нарушение на правото на ЕС, в този смисъл спорният въпрос за компетентния съд по предявения от Р. Б. М. иск ще бъде разрешен с тълкувателното постановление. Спирането на съдебното производство може да бъде осъществено само на изрично предвидените в закона основания. Съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, приложим в съдебно административното производство на основание чл. 144 от АПК, съдът спира производството, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което има значение за правилното решаване на спора. Принципната необходимост от синхронизиране на българското законодателство с европейското във връзка с отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС не е равнозначно на разписано в общностното право конкретно задължение за приемане на специален ред за реализиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС. В областта на процесуалните закони държавите членки на ЕС разполагат с широка дискреция. при съблюдаване принципа на защита на човешките права, в съответствие с Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и ХОП ЕС. Въпросът относно реда, по който следва да се търси отговорност на държавата за вреди, произтекли от нарушение на правото на ЕС, не е еднозначно разрешен в съдебната практика. Способ за преодоляване на различия в съдебната практика е именно постановяване на съвместно тълкувателно решение на ВКС и ВАС. Поради липсата на изрична законова регламентация на процесуалния ред, по който се реализира отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС, към който препраща практиката на СЕС, както и при наличие на противоречива съдебна практика, е образувано т. д. № 2/2015 на ВКС и ВАС по въпросите: 1. Кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС, с която се търси реализиране на отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС; 2. Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 от ДЕС. Тълкувателното дело е спряно до постановяването на решение на СЕС по образуваното във връзка с преюдициалното запитване на Варненския административен съд дело С-571/16 по въпроса: „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС и изискванията, поставени от Съда по делото Frankovich, следва ли да се тълкуват в смисъл, че не допускат исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се разглеждат по ред, като този по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД, който изисква внасяне на пропорционална държавна такса и доказване на виновно поведение, както и по ред, като този по чл. 1 от ЗОДОВ, който макар да предвижда носенето на обективна отговорност и съдържа специални правила, улесняващи достъпа до съд, се прилага само за вреди от отменени незаконосъобразни актове и незаконосъобразни фактически действия/бездействия на администрацията, и не обхваща хипотези на нарушения на правото на ЕС, извършени от други държавни органи, с правни действия/бездействия, които не са отменени по съответния ред?“. Свързан с този е и другият поставен въпрос от Варненския административен съд, а именно: „Разпоредбата на чл. 4, § 3 от Договора за ЕС и принципите на равностойност и ефективност, трябва ли да се тълкуват в смисъл, че при липсата на национална уредба, допускат компетентността на съда и реда за разглеждане на исковете за вреди от нарушения на правото на ЕС да се определят според публичния орган, който е извършил нарушението и според характера на действието/бездействието, с което е осъществено нарушението, при положение, че прилагането на тези критерии има за последица разглеждане на исковете от различни съдилища - общи и административни, по различен процесуален ред – Гражданския процесуален кодекс и Административнопроцесуалния кодекс, изискващ внасяне на различни държавни такси - пропорционални и прости, и доказване на различни предпоставки, включително наличието на виновно поведение?“. В исковата си молба ищцата е претендирала присъждане на неимуществени вреди от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, поради което разрешаването на въпроса по допустимостта на този иск е бил преюдициален въпрос в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Т.е. забавянето на произнасянето по т.д. № 2/2015 г. е следствие от спирането на делото до постановяване на решение по дело С-571/16 (Н. К. срещу Българската народна банка), което е от преюдициално значение по отношение на тълкувателното дело. Вярно е, че образуваното пред Общото събрание на съдиите от гражданска и търговска колегии на ВКС и Общото събрание на съдиите от I и II колегии на Върховния административен съд тълкувателно дело няма за предмет конкретен правен спор. По него трябва да бъде дадено задължително тълкуване на спора относно 1. "Кой е компетентният съд, който следва да разгледа искова молба с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС, с която се търси реализиране отговорността на държавата за нарушение на правото на ЕС? 2. "Кой е приложимият процесуален ред за разглеждане на искова претенция с правно основание чл. 4, § 3 ДЕС?". Производството по тълкувателно дело е съдебно производство, което приключва с решение (респ. постановление), с което в резултат на тълкуване се определя точният смисъл на определена правна норма, с приложението на която е свързан правният въпрос. Приложението му обуславя разрешаването на конкретни правни спорове във всички случаи, в които съдилищата прилагат тълкуваната правна норма. Когато с тълкувателното решение/постановление се дава отговор на правен въпрос, от който зависи правилното решаване на висящото дело, обусловеното дело следва да се спре, съгласно разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК. Законът в този случай не определя какво трябва да бъде обуславящото дело, не изисква то да е по индивидуален правен спор. Съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за органите на съдебната власт. Подобен случай е и отправянето на запитване до Съда на Европейския съюз за преюдициално заключение, което съгласно чл. 631 от ГПК е друго основание за спиране на висящото дело, по което е направено. Именно отчитайки спецификата както на образуваното тълкувателно дело, така и на преюдициалното такова, е налице безспорно основание за спиране на делото, когато разрешаването на въпроса за компетентния съд и приложимия процесуален ред при висящо за това тълкувателно дело във всички случаи има преюдициално значение за правилното решаване на спора. Образуваните дела пред СЕС по преюдициални запитвания относно валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, имащи връзка и отношение към предмета на образувани пред националния съд дела, се явяват обуславящи по смисъла на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК и сами по себе си представляват временна отрицателна процесуална пречка за разглеждане на образуваното пред националния съд дело.

В конкретния случай действително е налице забавяне конкретно във връзка с адм.д. № 148/2017 г. по описа на Административен съд Кюстендил, но това се дължи на наличие на образувано тълкувателно дело и преюдициално такова, които са от значение за разрешаване на процесния спор, т.е. забавянето на производството не се дължи на противоречие с процесуалните правила, както и на противоречие с нормите на Хартата или на тяхното нарушаване. Съдебните актове и на Административен съд Кюстендил и на петчленен състав на ВАС и ВКС са мотивирани в достатъчна степен, за да узнаят страните аргументите на съда, обусловили крайните изводи на Административен съд Кюстендил за прекратяване, съответно на ВАС и ВКС, петчленен състав за спиране на производството по процесните дела. В случая петчленният състав на ВАС и ВКС са приели като съотносими към спора поставените въпроси в горецитираното тълкувателното дело и преюдициалното запитване, отправено от запитващия съд – Административен съд - Варна. Налице е преценка на фактическите и правни доводи от исковата молба, с която е сезиран Административен съд Кюстендил и тяхната връзка и наличието на идентичност с отправените въпроси до СЕС в преюдициалното запитване. Именно извършването на тази преценка, с излагане на конкретни мотиви, обосновава липсата на нарушение на правото на ищцата. Т.е. в конкретния случай продължителността на производствата, от които ищцата се оплаква, не е резултат от виновно поведение на правораздавателните органи, а се дължи на обективни обстоятелства, поради което няма основание да се ангажира отговорността на двете ответни съдилища.

Наред с това, установява се в конкретния случай, че адм.д. № 136/2017 г. по описа на Административен Кюстендил, във връзка с което в СГС е образувано гр. д. № 5787/2017 г. по описа на Софийски градски съд е прекратено поради неизпълнение на указанията на съда, в този смисъл именно поради незаконосъобразни действия на ищците по делото, което не е обжалвано и е влязло в законна сила. От друга страна, адм.д. № 148/2017 г. е изпратено на Административен съд Кюстендил с определение № 17 от 26.04.2021 г., постановено по гр.д. № 38А/2017 г. по описа на ВКС.

В конкретния случай, не се установява посочените в исковата молба съдебни актове на Административен съд Кюстендил и на ВАС и ВКС да са в противоречие с общностното право или да не са съобразени с практиката на Съда на Съюза.

Настоящият съдебен състав приема, че в рамките на развилите се първоинстанционни административни производства пред Административен съд Кюстендил и на производството по гр.д. № 38А/2017 по описа на ВКС не са нарушени правото на справедлив съдебен процес и на ефективни правни средства за защита по смисъла на чл. 47 от ХОПЕС на ищцата. Несъгласието на страната с развитието на производството по административните дела, образувани по исковите й молби, не обосновава неправилност и незаконосъобразност на съдебните актове за прекратяване, съответно за спиране на производството по горепосочените дела. Извършеният от настоящия съд детайлен и прецизен преглед на осъществените процесуални действия от съдебните състави както на Административен съд Кюстендил, така и на ВКС и ВАС в хода на разглеждане на процесните дела не разкрива твърдените от ищцата нарушения на посочените по-горе основни принципи на общностното право на ЕС. Съдът в настоящия си състав не установи по отношение на Р. Б. М. да е лишена от ефективни правни средства за защита пред тези съдилища. Нито в Конвенцията, нито в ХОПЕС, нито в приложимия български закон, се съдържа легална дефиниция относно понятието „разумен срок“ при разглеждане на едно производство пред съда. Преценката дали срокът, през който е разгледано едно конкретно дело, е разумен, е конкретна във всеки отделен случай. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най - бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага четири критерия: 1. фактическа и/или правна сложност на делото, 2. поведение на жалбоподателя (и поведението на другите страни), 3. поведение на съответните компетентни държавни органи и 4. значение на делото за лицето. Развитието на делото в разумен срок е важен елемент и характеристика на правото на справедлив процес като цяло, тъй като страните по делото следва да получат защита на техните права в сроковете, определени в материалните и процесуални закони като целта е с неоснователно забавяне на правосъдието да не се накърнят техните права и законни интереси. В конкретния случай, продължителността на съдебните производства, образувани по искови молби на ищцата, следва да се обсъжда в контекста на горепосочените обстоятелства – наличие на образувано тълкувателно делото и преюдициално такова, които са от значение за разглеждане на процесните съдебни производства.

В конкретния случай, не се установява посочените в исковата молба съдебни актове на Административен съд Кюстендил и на ВАС и ВКС да са в противоречие с общностното право или да не са съобразени с практиката на Съда на Съюза. Съдът в настоящия си състав не установи да е налице от страна на АС Кюстендил и ВАС и ВКС нарушение на някои от посочените в исковата молба на Р. Б. М. общностни норми, твърдяното съществено нарушение на основни принципи на общностното право не се установи по отношение на посочените ответници. В рамките на приключилите производства пред Административен съд Кюстендил и ВАС и ВКС съдът приема, че не е налице нарушение на правата на ищцата на справедлив процес и ефективни правни средства на защита, на правото на достъп до информация и достъп до документи, както и на принципите на равностойност и ефективност. Спирането на производствата в хипотезата на отправено преюдициално запитване или при образуване на тълкувателно дело, свързани с предмета на делото, е естествено следствие от развитието на производството и за периода на спирането спират да текат и всички процесуални срокове. Както изпращането на делото на компетентния съд съгласно преценката на изпращащия съд, така и спирането на делото поради образувано тълкувателно дело, както и преюдициално такова, не е еквивалентно на неосигуряване на достъп до съд, респективно на ефективни правни средства на защита. В този смисъл няма как и да има нарушение на чл. 47 от ХОПЕС. В този смисъл процесуалното поведение на АС Кюстендил, ВАС и ВКС не обективира изобщо нарушение на правото на ЕС, още по-малко такова с достатъчно сериозен, очевиден характер, още повече, че, както бе посочено и по-горе, с Определение № 17 от 26.04.2021 г. предявените от ищцата искове против КЗД за вреди, причинени от неизпълнение на задължения, произтичащи от чл. 41, ал. 3 от ХОПЕС, са изпратени за разглеждане на Административен съд Кюстендил по подсъдност, а исковата молба на ищцата срещу ВСС е върната поради процесуалното поведение на ищцата и неизпълнение на указанията на съда. В конкретния случай ищцата е имала пълен достъп да отнесе спора до всички инстанции на законен национален съд и в тази връзка ищцата не сочи фактически твърдения за обратното. Ищцата не изтъква конкретни факти, сочещи на оказан външен натиск на съда, който да е повлиял на вътрешното му убеждение при възприемане на фактите и привеждането им към приложимия закон при постановяване на процесните актове.

Всъщност в случая въобще не се установява и твърдяното нарушение на съюзни норми, представляващо необезпечаване на правото на Р. Б. М. на разглеждане на образуваните по исковите молби на същата дела от независим и безпристрастен съд.

В конкретния случай не са налице елементите/предпоставките от фактическия състав на отговорността по чл. 2в от ЗОДОВ и по отношение на ВСС. Отговорността на държавата по ЗОДОВ за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия при или по повод административна дейност, съответства на отговорността, уредена по правото на ЕС в чл. 340, параграф 2 от Договора за функционирането на Европейския съюз. По силата на същата разпоредба в случай на извъндоговорна отговорност Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители при изпълнението на техните задължения. Тази отговорност се подчинява на определени условия, установени чрез тълкуване на правото на ЕС от Съда на ЕС. Съгласно постоянната съдебна практика за ангажирането на извъндоговорната отговорност за неправомерно поведение по смисъла на горепосочената разпоредба трябва кумулативно да са налице три условия, а именно неправомерност на поведението, в което се упреква институцията, наличие на вреда и на причинно-следствена връзка между твърдяното поведение и претендираната вреда – така решенията по делата B. и G. /Комисия, C-35/98P, EU: С: 2000: 361, т. 39-42, F. и др. /Съвет и Комисия, C-120/06P и C-121/06Р, EU: С: 2008: 476, т. 106 и т. 164-166; E. D. / Комисия, Т-297/12, EU: T: 2014: 888, т. 28. Също според съдебната практика условието неправомерното поведение на институция изисква да е установено достатъчно съществено нарушение на правна норма, която има за цел да се предоставят права на частноправни субекти (решенията по горепосочените дела, т. 42-43 и т. 173). Единствено неправомерно поведение на институция, което води до подобно достатъчно съществено нарушение, може да ангажира отговорността на Съюза.

От данните, изложени от Р. Б. М. като основание за иска срещу ВСС, както и предвид гореизложеното по отношение на ответниците АС Кюстендил, ВАС, ВКС и ВСС следва, че не са изпълнени и горепосочените условия за ангажиране на отговорността на държава-членка за нарушаване на правото на ЕС по отношение на ВСС. Едновременно с това, въпреки че Висшият съдебен съвет е конституционно създаден колективен орган, чиято основна цел е да осигурява независимостта на съдебната власт, да осъществява кадровата политика в съдебната система, като определя състава и организацията на работата й и управлява дейността, същият няма отношение към правораздавателните функции и задължения на магистратите. Актовете на ВСС, свързани с назначаването на магистрати, се явяват един от елементите на сложен фактически състав, от който възниква правоотношението, по силата на което съответното лице заема длъжност на съдия, прокурор или следовател в определен орган на съдебната власт и осъществява дейност по правораздаване. Служебните задължения за всеки магистрат произтичат не от решението за назначаване на ВСС на длъжност, не по повод възникнало трудово или мандатно отношение, а по силата на закона и са строго уредени в закона. Висшият съдебен съвет е създаден, за да осъществява кадровата политика в съдебната власт, като определя състава и организацията й на работа и осъществява управление на дейността й, без да засяга независимостта на нейните органи/магистрати. Висшият съдебен съвет е орган, който по силата на Конституцията и Закона за съдебната власт назначава и освобождава магистрати, административни ръководители и техните заместници, но не е орган, който да влияе пряко върху процеса на правораздаване, т. е. не е възложител на работата във връзка с правораздаването. Висшият съдебен съвет не е работодател по смисъла на Кодекса на труда.

Освен това, правораздавателните функции и задължения на магистратите са строго регламентирани в закона. Не би могло да се твърди виновно противоправно поведение на съдиите и прокурорите при изпълнение на законоустановените им правомощия, с оглед регламентирания в чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България функционален имунитет на съдиите, прокурорите и следователите.

Назначаването на съдиите е свързано с участие в конкурсна процедура, провеждана от конкурсна комисия, която извършва оценъчната дейност и предлага на съответната колегия към ВСС класирането на участниците в съответния конкурс за магистрати. Не би могло да се приеме, че назначаването на съдиите от кадровия орган на съдебната власт нарушава по какъвто и да било начин разпоредбата на чл. 47 от Хартата за основните права на Европейския съюз (ХОПЕС), която закрепва правото на всеки на ефективни (равни средства за защита и на справедлив съдебен процес, респективно чл. 19, § 1, ад. 2 от ДЕС, в каквато насока се съдържат доводи в исковата молба н допълненията към нея.

Атестирането на магистратите е уредено в Наредба № 2 от 23 февруари 2017 г. за указателите, методиката и реда за атестиране на съдия, председател и заместник-председател на съд, приета е решение на Пленума на Висшия съдебен съвет по протокол № 7 от 23.02.2017 г. и в Наредба № 3 от 23 февруари 2017 г. за показателите и методиката за атестиране и критериите за отчитане степента на натовареност на прокурори и следователи и на административни ръководители и техните заместници. Съгласно чл. 30а, ал. 4 във вр. с ал. 2 от ЗСВ съдържащите се в кадровото дело данни, свързани с професионалната компетентност и относими към успешното справяне с работата на съдия, прокурор или следовател и индивидуалните планове за обучение и професионално развитие, не са публични. Те не могат да бъдат използвани за цел, различна от изрично предвидената в закона. Видно от изречение второ на ал. 2 на чл. 30а от ЗСВ, в кадровото дело се прилагат копия от атестационните формуляри и други документи за притежаваните от съответното лице професионални и нравствени качества. Съгласно Становище № 17 (2014) на Консултативния съвет на европейските съдии относно оценката на работата на съдиите, качеството на правосъдието и зачитането на независимостта на съдебната власт „Процесът и резултатите от индивидуалните оценки, по принцип, трябва да останат поверителни и не трябва да се оповестяват публично. Това почти със сигурност би застрашило независимостта на съдебната власт, поради очевидната причина, че публикуването може да дискредитира даден съдия в очите на обществеността и евентуално да го направи уязвим за опити да му се повлияе. В допълнение, публикуването може да означава, че съдията е подложен на словесни или други атаки.“ Във връзка със становището си Консултативният съвет на европейските съдии е отправил в подточка 14 от т. 49 препоръка, видно от която този процес на съдебните оценки и резултатите от индивидуалните оценки по принцип трябва да останат поверителни, така че да се гарантира независимостта на съдебната система и сигурността на съдията, което становище пряко кореспондира с последващото изменение в чл. 30а от ЗСВ, новата ал. 4 относно целите на използване на съдържащите се в кадровото дело данни, свързани с професионалната компетентност на магистратите. Предвид изложеното и с оглед предмета на заявленията на ищцата за достъп до обществена информация, копия от отговори на които от главния секретар на ВСС, са приложени към допълнение на исковата молба, не се установява твърдяното нарушение на чл. 41 от ХОПЕС, касаещо правото на добра администрация, и като негово проявление - правото на достъп на всяко лице до документите, които се отнасят до него. Още повече, че на ищцата са предоставени изисканите от същата документи по подадено от същата заявление за достъп до обществена информация (л. 206 – л. 274 от делото).

Следва да бъде посочено, че решенията, приемани от ВСС във връзка с осъществяваната от него, в качеството му на особен държавен орган, кадрова дейност в рамките на съдебната система, които трайната съдебна практика на Върховния административен съд приема за индивидуални административни актове, подлежат на обжалване пред този съд. За да е налице право на жалба, необходима предпоставка е наличието на правен интерес от оспорването му, какъвто е налице, когато актът предизвиква никакъв пряк и непосредствен негативен ефект в правната сфера на жалбоподателя. Безспорно, сред легитимираните да обжалват тези решения са заинтересованите лица, но не и трети лица, които не са страна в създадените по силата на тези решения правоотношения. Такова трето лице, без наличие на правен интерес от обжалване на решенията на ВСС, се явява ищцата.

В този смисъл по отношение на ответника ВСС настоящият състав намира, че липсва незаконосъобразен акт, действие или бездействие, нарушение на правото на ЕС, липсва противоправно поведение на ВСС, напротив налице са правомощия на ВСС в съответствие с целите на правото на ЕС, така че да се избегне неговото нарушаване.

Що се касае до иска, насочен срещу Народното събрание, настоящият съдебен състав намира, че той също е неоснователен и недоказан. Фактическият състав на извъндоговорната отговорност на държавата за нарушено право на ЕС, както е посочено и по-горе, включва общностна норма, която предоставя права на частноправни субекти, достатъчно сериозно нарушение на общностна норма и пряка причинна връзка между нарушението и вредата. Правото на Европейския съюз е част от вътрешното право на страната и има предимство пред нормите от вътрешното право, които му противоречат, съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, като общностното право може да бъде нарушено не само когато е приложена национална правна уредба, несъобразена или противоречаща на правото на Европейския съюз, но и когато не е приложено или е приложено неточно при неправилно тълкуване или в отклонение от задължителната практика на Съда на Европейския съюз. В случая, твърденията на ищцата в исковата молба и в уточнителните молби са за противоправно поведение на ответника Народното събрание, който, като законодателен орган, ненавременното е изпълнил изискванията на чл. 19, пар. 1, ал. 2 от ДЕС, въпреки поетите ангажименти от българската държава по показател 1, показател 2 и показател 3 от анекса към Решение 2006/929, като не е приел ясен национален регламент за разглеждане на искове от българските съдилища с предмет извъндоговорна отговорност на държавата при нарушения на правото на ЕС, тъй като при приемане на АПК и ГПК е оставил празнини в тях, с приетата регламентация Народното събрание я е лишило от правото да търси обезщетение по правилото за разумен срок пред Министерство на правосъдието, въпреки че по предявения от нея иск на основание извъндоговорна отговорност на държавата е бил спрян съдопроизводствения процес неправомерно повече от 36 месеца. Счита, че Народното събрание е бездействало противоправно, като не е приело нормативен регламент, защитаващ легитимните очаквания на ищцата, съответстващ на правото й на достъп до съд по отношение на претендираното от нея нарушени права, предоставени й от общностното право (конкретно правото й нейното дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон съгласно чл. 47, ал. 2 от ХОПЕС). На първо място, следва да бъде посочено, че Народното събрание не е и не може да бъде административен орган, то винаги е законодателен такъв. По силата на чл. 62 от Конституцията на Република България Народното събрание осъществява законодателната власт и упражнява парламентарен контрол. От своя страна, съгласно чл. 8 от Конституцията на Република България държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна. Процесуалната възможност за обсъждане законосъобразността на актовете на Народното събрание е предоставена само и единствено на Конституционния съд – аргумент от разпоредбата на чл. 12, ал. 1, т. 4 от Закона за Конституционния съд, сочеща, че компетентен да се произнесе по съответствието на законите с общоприетите норми на международното право и с международните договори, по които Република България е страна е Конституционният съд и до обявяване на съответната разпоредба за противоконституционна, същата действа по отношение на всички адресати. Едновременно с това, предвид, че ищцата претендира вреди от липсата на правна уредба за разглеждане на искове за извъндоговорна отговорност на държавата, следва да се има предвид и обстоятелството, че промяната в законодателството се инициира от лицата, които по закон притежават правото на законодателна инициатива. По силата на чл. 87, ал. 1 от Конституцията на РБ това право е предоставено на всеки народен представител и на Министерски съвет (право на законодателна инициатива), но Народното събрание като законодателен орган не притежава законодателна инициатива и не може да носи отговорност за липса на такава. В конкретния случай Народното събрание с осигурило всички гаранции за провеждане на справедлив процес — триинстанционно производство, възможност за отправяне на преюдициално запитване до СЕС, възможност при противоречиво разрешавани въпроси да се постановяват тълкувателни решения. В изпълнение на конституционноустановените си правомощия Народното събрание е уредило процесните обществени отношения, свързани с извъндоговорната отговорност на държавата. Същите са изменяни и допълвани с цел усъвършенстване и прецизиране на правната уредба и хармонизиране на българското законодателство с изискванията на правото на Съюза. Създавайки достатъчно законови норми в спорната материя, законодателят е определил рамката на обществените отношения, подлагащи се на трайна регламентация. С оглед разделението на властите, прогласено в чл. 8 от Конституцията на Република България Народното събрание е изпълнило правомощието си по създаването на законовата уредба - материално и ироцесуалноправна. Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 6.1 от ЕКПЧОС, прогласяващ правото па справедлив съдебен процес, всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения, или при наличието на каквото и да е обвинение срещу него, има право на справедливо и публично разрешаване на възникналия спор в разумен срок пред независим и безпристрастен съд. Същата разпоредба намира приложение във всички производства, при които с постановеното съдебно решение ще се определят граждански права и задължения, включително и по отношение на производствата, които нямат за цел да определят граждански права и задължения, но са решаващи за тях. В практиката си СЕС приема, че правото на справедлив процес следва да се тълкува в светлината на принципа за върховенството на закона, който изисква наличието на ефективно съдебно средство, чрез което да се търси защита на гражданските права. Правото на достъп до съд, обаче, не е абсолютно. Поради своята природа то предполага регламентация от страна на държавата, която разполага с определена свобода на преценка. Ограниченията на това право следва да преследват легитимна цел и да са пропорционални и не трябва да накърняват самата същина на достъпа до съд. Тъй като не съществува общностна мярка за хармонизиране, която да предвижда необходимите процесуални правила, българският законодател в лицето на Народното събрание е компетентен да приеме правната рамка, според която да се развият процесните производства. Както бе посочено и по-горе, правото на ЕС не съдържа процесуалните правила, които да се приложат при разглеждането на иск за обезщетяване на вреди. Тук действа принципът на процесуалната автономия на държавите-членки. Съгласно този принцип, изведен отново в практиката на Съда, вътрешният правен ред на всяка държава-членка следва да определи компетентните юрисдикции и процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, като все пак държавите-членки носят отговорността за осигуряването на ефективна защита на тези права във всеки отделен случай. Както бе посочено и по-горе, държавите членки разполагат с широка дискреция при определяне на процесуалните правила. В конкретния случай ищцата не сочи конкретни разпоредби от правото на ЕС, които да кореспондират директно с твърдяните нарушения. Не се сочи коя разпоредба от национален нормативен акт противоречи на разпоредба от правото на ЕС. Анализът на правната уредба, очертаващ правилата, по които се развива производството, образувано по иск с предмет извъндоговорна отговорност на държавата при нарушения на правото на ЕС, съдържа достатъчни процедурни гаранции за осигуряване възможността за участие в производството и защита на нарушените права. В този смисъл сама по себе си приетата от законодателя, в лицето на ответника Народно събрание, нормативна рамка не ограничава правото на достъп до съд, тъй като тя не съдържа правна уредба, която да създаде обосновани притеснения. По идентични съображения неоснователно се явява и позоваването на ищцата на допуснато нарушение на чл. 47 от Хартата за основните свободи на Европейския съюз, дори и преди приемане на сочените от ищцата изменения на ЗОДОВ, тъй като ищцата е имала ефективни правни средства за защита, които е упражнила пред съд видно от гореизложеното. В този смисъл не е налице твърдяното от ищцата нарушение на правото на ЕС във връзка с разпоредбата на Пар. 6 от ПЗР на ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94/2019 г.). От гореизложеното следва извод, че не е налице твърдяното нарушение на правото на ЕС от страна на законодателния орган и ответник по делото Народното събрание. Лисата на първата предпоставка от фактическия състав на отговорността по чл. 2в ЗОДОВ е достатъчно основание искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди да бъде отхвърлен като неоснователен, без да е необходимо да се изследва наличието на претърпени вреди, които да са в причинна връзка с поведението на Народното събрание. Нещо повече, ЕС сочи, че не може да се носи отговорност, освен ако въпросната институция явно и сериозно е нарушила пределите на упражняване на правомощията си. Практиката на СЕС съдържа насоки по отношение на разбирането за „достатъчно съществен характер" на нарушението. Решаващият критерий в това отношение е дали националният орган разполага с по-широко право на преценка или не. Народното събрание, като орган на законодателната власт, с мандат получен пряко от народа, предполага по-широко право на преценка, която фактически е проява на държавен суверенитет. В този смисъл съдът намира, че в конкретния случай предпоставката нарушението да е достатъчно явно и сериозно не е налице.

За прецизност, обаче, е необходимо да се отбележи също, че събраните в настоящия процес доказателства не обосноваха и необходимия извод за наличието на останалите две предпоставки, определящи възникването на деликтната отговорност на ответниците АС Кюстендил, ВАС, ВКС, ВСС и НС. Тези предпоставки имат отношение към обема на вредите и към причинно-следствената връзка. В процесния случай от събраните по делото доказателства не може да се установи, че са причинени на ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания, влошаване на здравето, преживени отрицателни емоции, физически и психически неблагоприятни отражения върху психиката и физиката й, които да са настъпили вследствие на достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС от посочените ответни институции. Не се доказа в хода на производството нарушена емоционална сфера от дейността на същите институции, подлежаща на обезвреда, доколкото ищцата е получила достъп до правосъдие, от независим съд, който не е бил незаконосъобразно ограничен. В тази връзка, макар да са изложени твърдения, че ищцата е претърпяла посочените от същата неимуществени вреди, посочените емоционални състояния не могат да се приемат като резултат от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС от АС Кюстендил, ВАС, ВКС, ВСС и НС, тъй като в конкретния случай не е нарушен регламентираният ред за разглеждане на делата и правото й на достъп до информация. Още повече, че от приетото по делото заключение по назначената съдебно-психологична експертиза, се установи, че в конкретния случай поведението на ищцата следва от характеристиките на личността й, а не от преживян стрес и същата е в състояние да коригира последствията от това. Т.е., не се установи в настоящото производство неимуществените вреди, твърдени от Р. Б. М., да са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразна правораздавателна дейност на АС Кюстендил, ВАС и ВКС и от действия на ВСС, както и НС и същите остават недоказани. От изложеното дотук може да се направи обоснован извод, че липсват двете основни предпоставки, за да се ангажира отговорността на ответниците – липсва доказана вреда, поради което липсва и причинна връзка и настъпил вредоносен резултат за ищцата.

Относно направеното искане за отправяне на преюдициално запитване настоящият съдебен състав намира същото за несъответстващо на изискването на чл. 628 от ГПК. Съгласно посочената разпоредба във връзка с чл. 144 от АПК отправянето на преюдициално запитване до СЕС е обусловено от необходимостта от тълкуване на разпоредбите на общностното право. За да възникна необходимост, респективно, за да бъде задължена националната юрисдикция да отправи преюдициално запитване във връзка с приложимостта на правото на ЕС по конкретен спор, следва да е налице съмнение относно приложимостта и действието на общностните разпоредби. Въпросите в случая не са свързани със съмнения относно тълкуването на правото на ЕС, а са във връзка с неговото прилагане. В случая настоящата инстанция е първоинстанционен съд, чиито актове подлежат на обжалване пред ВАС и следователно за настоящата инстанция не съществува задължение да отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС. Едновременно с това, нормите на общностното право са пряко приложими, поради което, ако национална правна норма им противоречи, съдът следва да ги остави неприложени и да приложи пряко общностната норма. Както бе посочено и по-горе, в конкретния случай нормите на ДЕС и ХОПЕС, които ищцата сочи като нарушени, са основни правни принципи на правовата държава и основополагащи за Съюза. В своята практика СЕС е разяснил, че всеки орган на държавна власт (вкл. органите на съдебната власт) е длъжен да ги съблюдава при упражняване на предоставените му функции. Така формулирани от ищцата Р. Б. М., въпросите, по своята същност, не представляват искане за тълкуване на разпоредби на правото на ЕС, а искане СЕС да отговори на правни въпроси съобразно конкретните факти на спора по настоящото дело, което е недопустимо и е предмет на съдебен контрол, осъществяван от националните съдилища.

По изложените съображения искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС е неоснователно и следва да бъде отхвърлено.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че искът на Р. Б. М. за 50 000 лева срещу Административен съд - Кюстендил, Върховен административен съд, Върховен касационен съд, Висш съдебен съвет и Народно събрание следва да бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан по основание, тъй като не е допуснато съществено нарушение на правото на ЕС от ответниците.

С оглед изхода от спора по делото и на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответниците ВАС, ВКС, ВСС и НС претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 143, ал. 4 от АПК във връзка с чл. 78, ал. 8, изр. 2 от ГПК във връзка с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 37 от Закона за правната помощ.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК във връзка с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ Административен съд - Благоевград