Решение № 5010 от 16.3.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 31463/2024 г.

дело № 20241110131463 по описа за 2024 година Производството е по реда на ГПК по предявен иск с правна квалификация чл. 34 ЗС за делба във фазата по извършването й. С Решение № 1616 от 31.01.2025 г., което е влязло в законна сила, се допускат на основание чл. 34 ЗС във вр. с чл. 344 ГПК до делба следните недвижими имоти: Апартамент № 12, във вход „Б" на четвърти етаж в жилищна сграда с административен адрес: гр. София, район „Овча купел" при Столична община, ж.к. „Овча купел 1", бл. 409 А, със застроена площ 82.85 (осемдесет и две цяло и осемдесети пет стотни) квадратни метра, състоящ се от дневна с кухненски бокс, две стаи с тоалетна и два балкона, при съседи: запад апартамент № 11 и етажна площадка; север - ателие № 8; изток проход за вътрешен двор, юг - нова улица, заедно с прилежащото Избено помещение № 19, с площ от 3.36 (три цяло и тридесет и шестстотни) кв. метра, при съседи: запад - коридор; север - коридор; изток - мазе № 20 и юг - нова улица, заедно с 1.57% (едно цяло петдесет и седем стотни вырху сто) идеални части от общите части на сградата, равняващи се на 13.02 върху сто) идеални части от мястото, вырху което е построена гореописаната сграда, равняващи се на 35.16 (тридесет и пет цяло и шестнадесет стотни) кв. м., който поземлен имот съставлява урегулиран поземлен имот II-852 (втори за имот планоснимачен номер поземлен имот, отреден „За ЖС и КОО", съгласно Нот. акт за продажба на недвижим имот с вх. рег. № 16273 от 28.04.2009 г., Акт 172, том XLIV, д. № 9883, имотна партида 20955 на Служба по вписванията, Имотен регистър, с идентификатор: 68134.4333.852.1.42, област София (столица), община Столична, гр. София, район Овча купел, п.к. 1000 № 409-А, бл. 409А, вх. Б, ет. 4, ап. 12, тип Жилище, апартамент, бр. нива 1, съгласно Заповед за одобрение на КККР N№ РД-18-51/15.07.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, както и движимо имущество - лек автомобил марка ,,Тойота”, модел. ,,Корола”, с рег. № СА6707ТВ, ПРИ КВОТИ: 1/2 идеални части за Р. Х. Н., ЕГН: ••••••••••, 1/2 идеални части за П. В. Н., ЕГН: ••••••••••. В искова молба за сметки с вх. № 247337/16.07.2025 г. се излагат твърдения, че семейното жилище, предмет на делбата, било придобито през времетраенето на брака между ищцата и ответника посредством ипотечен кредит, дължимите вноски по който били заплатени почти изцяло със средства на ищцата и нейните родители - Х. К. и М. Кашинска. Общият размер на сумата, преведена от родителите на ищцата, за погасяване на кредита възлизала на 108 786,39 лв. Плащането на този дълг било извършено от родителите с дарствено намерение към дъщеря им, израз на което намерение бил приложеният по делото договор за дарение от 01.11.2022 г. Поради изложеното моли съда да осъди ответника да плати сума в размер на 108 786,39 лв., представляваща платените с лични средства на ищцата, предоставени от нейните родители, вноски по кредита. В открито съдебно заседание, проведено на 11.02.2026 г., е направено искане за изменение цената на иска от 108 786,39 лв. на 126 796,57 лв., която сума представлява сбор от платените от ищцата дължими вноски по процесния кредит за закупуване на делбения имот. В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който не оспорва, че с ищцата са сключили граждански брак на 16.01.2009 г., който е бил прекратен с влязло в сила съдебно решение на основание чл. 44, ал. 1, т. 3 СК. Твърди, че през времетраенето на брака бил изтеглил ипотечен кредит за закупуването на процесния делбен имот, като е имал намерение дългът да бъде погасен с негови лични средства и със средства от семейния бюджет. Въпреки това родителите на ищцата започнали да внасят дължимите по кредита вноски без негово знание и съгласие. Не оспорва, че страна по представения по делото договор за дарение е била единствено ищцата. Поради изложеното моли за отхвърляне на предявения осъдителен иск. Прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното: По делото е приета съдебно-техническа експертиза, чието заключение не е оспорено от страните. От същото се установява, че допуснатият до делба недвижим имот е неподеляем, като пазарната му стойност е в размер на 385 000 лв. Съдът кредитира заключението на вещото лице като пълно, обосновано и компетентно изготвено от специалист в съответната област. В рамките на преклузивния срок по чл. 349, ал. 4 ГПК е направена възлагателна претенция от страна на ищцата, поради което съдът дължи да изследва възможността за поставяне на процесното жилище в дял на съделителя Р. Н.. Процесуалният закон предвижда четири хипотези, при които е допустимо делбата на неподеляемо жилище да бъде поставена в дял на един от съделителите. Две от тези хипотези са предвидени в чл. 349, ал. 1 ГПК, трета – в чл. 349, ал. 2 ГПК, а в чл. 349, ал. 6, изр. трето е предвидена още една хипотеза – възлагане след обезсилване на предходно възлагане. В настоящия случай, като има предвид установената по делото фактическа обстановка, съдът намира, че единствената нормативна уредба, която би могла да бъде приложена, е тази на чл. 349, ал. 1, предл. второ ГПК. В хипотезата на правната норма, регламентирана в чл. 349, ал. 1 от ГПК, са предвидени няколко материалноправни предпоставки, при наличието на които възниква потестативното право на съделителя да иска възлагането на имот, включен в делбената маса, без същият да се изнася на публична продан, като се заплати на останалите съделители парично уравнение, съответстващо на техните квоти в общата вещ, предмет на делбата. На първо място, изрично е предвидено, че за да бъде възложен по този ред, допуснатият до делба недвижим имот трябва да е реално неподеляем. В конкретния случай неподеляемостта на процесното жилище е установена с приетата по делото съдебнотехническа експертиза. На следващо място, имотът трябва да служи за задоволяване на жилищни нужди, отговаряйки на изискванията на чл. 40 ЗУТ и § 5, т. 30 ДР ЗУТ – да има самостоятелен вход, най-малкото едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него. Жилищното предназначение на процесния недвижим имот също се установява от приетата по делото съдебно-техническа експертиза. На следващо място, неподеляемият жилищен имот може да бъде поставен в дял само на съделител, който не притежава друго жилище. Макар ищцата в настоящото производство да не привежда доказателства в подкрепа на твърдението си, че не притежава друго жилище, същото не е оспорено от ответника в предвидените за това процесуални срокове, поради което се счита за безспорно между страните. В допълнение, в проведено на 04.06.2025 г. открито съдебно заседание ответникът изрично е изразил съгласие жилището да бъде поставено в дял на ищцата. Според разпоредбата на чл. 349, ал. 1 ГПК имотът може да бъде поставен в дял само на онзи от бившите съпрузи, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на децата от брака. Видно от приложеното по делото влязло в сила Решение № 1875/29.03.2024 г. на Софийски градски съд, Г.О., III въззивен брачен състав, с което се потвърждава Решение № 2009137 от 19.05.2023 г. по гр.д. 4648/2021 г. по описа на СРС, 37 състав, упражняването на родителските права по отношение на ненавършилото пълнолетие дете от брака – Валерия Н., е предоставено на майката - Р. Н.. Непълнолетието на родените от брака деца като юридически факт и материалноправна предпоставка за възлагане по чл. 349, ал. 1 ГПК следва да е налице към момента на приключване на устните състезания в първата инстанция (т. 5 от ТР № 1 от 19.05.2004 г. по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС). Видно от приложеното по настоящото дело Удостоверение за раждане на Валерия Н., същата е родена на 18.03.2009 г., т.е. към датата на приключване на съдебното дирене – 11.02.2026 г., е непълнолетна. Поради изложеното съдът счита, че претенцията на ищцата по чл. 349, ал. 1 ГПК се явява основателна, доколкото са кумулативно налице всички материалноправни предпоставки, предвидени в разпоредбата на чл. 349, ал. 1 от ГПК. Ето защо имотът следва да бъде поставен в дял на ищцата, която дължи да уравни делът на другия съделител съобразно неговата квота в общата вещ, предмет на делбата. Тъй като апартамент № 12 е единствен в недвижим имот в настоящото делбено производство, уравнението следва да се извърши в пари. Според заключението на съдебнотехническата експертиза пазарната стойност на процесния недвижим имот се равнява на 385 000,00 лв. За да уравни парично делът на съделителя П. Н., възлизащ на ½ от недвижимия имот, ищцата следва да заплати на последния сума в размер на 192 500,00 лв. или 98 431,68 евро. Следва да се има предвид, че според чл. 349, ал. 5 ГПК паричното уравнение заедно със законната лихва трябва да се изплати в 6-месечен срок от влизането в сила на решението за възлагане, а разпоредбата на чл. 349, ал. 6 ГПК обуславя вещнотранслативния ефект на съдебното решение с плащането на дължимата сума. Така възлагателното решение по чл. 349, ал. 6 от ГПК поражда вещноправен ефект и превръща спорната съсобственост в индивидуална собственост под отлагателното условие, че сумата за плащане на паричното уравнение е платена в шестмесечния срок. Ако условието на чл. 349, ал. 6 от ГПК не настъпи, от материалноправна страна следва, че спорната съсобственост е запазена (Решение № 60294 от 22.12.2021 г. по к. гр. д. № 970 / 2021 г. на Върховен касационен съд). В такъв случай настоящото възлагателно решение се обезсилва по право и делбата ще се извърши чрез ново възлагане при условията на чл. 349, ал. 6 ГПК. Освен процесния недвижим имот, настоящото производство по делба има за предмет и съсобствения на страните лек автомобил марка ,,Тойота”, модел ,,Корола”, рег. № СА6707ТВ. В тази връзка по делото е приета съдебно-автотехническа експертиза, чието заключение не е оспорено от страните. Според същото пазарната стойност на процесното МПС към датата на изготвяне на експертизата възлиза 15279,00 лв. Съдът кредитира заключението като пълно, достоверно и компетентно изготвено. Допуснатата до делба движима вещ е реално неподеляема, поради което единственият възможен способ за ликвидиране на съсобствеността върху нея е предвиденият в чл. 348 ГПК – изнасяне на публична продан. Този способ за прекратяване на съсобствеността се явява единствен приложим способ, тъй като не са налице предпоставките за извършване на делбата по някой от останалите предвидени в закона механизми. Поставянето на вещта в дял на съделител по реда на чл. 349 ГПК е нормативно възможно само по отношение на неподеляем жилищен имот, съсобствеността върху който е възникнала от наследяване или прекратяване на СИО. Делбата на процесното МПС не би могла да се извърши и чрез разпределение по реда на чл. 353 ГПК или чрез теглене на жребий, тъй като един от съделителите би получил само пари, а другият - вещта, и по този начин би се извършила продажба на вещта, което е недопустимо, освен в изрично предвидените от закона случаи – по чл. 349 ГПК или при съдебна спогодба /ППВС № 7/73 г./. С оглед горното, съдът приема, че единственият способ за ликвидиране на съсобствеността върху процесния лек автомобил е същият да бъде изнесен на публична продан при първоначална пазарна оценка, посочена в заключението на съдебноавтотехническата експертиза, а именно: 15279,00 лв. (или 7812,66 евро). Сумата, получена от продажбата, следва да се разпредели между страните съобразно техните права в съсобствеността – всеки от съделителите притежава ½ ид. ч. от вещта, поради което всеки от тях следва да получи сума в размер на 7639,50 лв. (или 3906,33 евро). Във втората фаза на делбеното производство могат да бъдат съединявани и облигационни претенции между съделителите по реда на чл. 346 ГПК. За разлика от преюдициалните спорове, които се съединяват в първата фаза на делбеното производство, (сред които е и разгледаната в първата фаза на делбата претенция по чл. 23, ал. 1 СК) и които може да бъдат предявени както чрез иск, така и чрез възражение, и които, ако не са заявени, се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението по чл. 344, ал. 1 ГПК за допускане на делбата, облигационните спорове между съделителите може да се предявят по реда на чл. 346 ГПК само чрез осъдителен иск и не се преклудират с извършването на делбата, ако не са заявени в делбеното производство. Сред подлежащите на съединяване искове във втората фаза на делбата са и исковете за вземания за извършените по време на брака от единия от бившите съпрузи - съсобственици на делбения имот, плащания към кредитор с лични средства, каквато претенция е направена в настоящия случай с исковата молба за сметки. Правната квалификация на така направената от ищцата претенция по сметки е чл. 127, ал. 2 ЗЗД. За да направи този извод, настоящият съдебен състав взима предвид следното: Претенцията на единия от бившите съпрузи срещу другия съпруг за заплащане на сума, изплатена от този съпруг за погасяване на взет по време на брака банков заем за закупуване на имот - съпружеска имуществена общност, не представлява претенция за частична трансформация на лични средства трансформация по смисъла на чл. 21 СК от 1985 г., съотв. на чл. 23 СК. Средствата, получени по договор за заем за закупуване на жилище, не са лични, а общи, тъй като за задължението за тяхното връщане двамата съпрузи отговарят солидарно. Последващото погасяване на задълженията от единия от съпрузите, с негови лични средства, не се отразява върху принадлежността на придобитото право на собственост и не променя правата в съсобствеността, а поражда само облигационни задължения за другия съпруг, които следва да бъдат уредени след евентуалното прекратяване на брака. Ако целият кредит или част от него са погасени само от единия от съпрузите с негови лични средства, след прекратяване на брака този съпруг може, на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, да претендира от другия заплащане на припадаща се част от платеното. Тъй като, както бе посочено по-горе, тази претенция е свързана с уреждане на имуществените отношения между бившите съпрузи след прекратяването на брака им /след трансформирането на съпружеската имуществена общност в обикновена съсобственост/, ако е предявена в производството по делба, тя представлява претенция по сметки, която съгласно чл. 346 ГПК може да се разглежда във втората фаза на делбата. В този смисъл са следните решения на ВКС, постановени във връзка с тълкуването на чл. 19, чл. 21 и чл. 25 СК 1985 г. (отм.), съотв. на чл. 32, ал. 2 и чл. 23 СК: Решение № 799 от 20.11.1992 г. по гр.д. № 533 от 1992 г. на ВС, I г.о., решение № 711 от 08.11.2004 г. по гр.д.№ 380 от 2004 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 904 от 02.10.2008 г. по гр.д.№ 3167 от 2007 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 676 от 13.01.2010 г. по гр.д.№ 2179 от 2008 г. на ВКС, ГК, II г.о. и много др. решение № 904 от 2. 10. 2008 г. по гр. д. № 3167/2007 г., 1 г.о., решение № 415 от 22. 10. 2012 г. по гр. д. № 231/2012 г., 1 г.о., решение № 36 от 31. 03. 2015 г. по гр. д. № 3386/2014 г., 2 г.о., решение № 428 от 11. 04. 2016 г. по гр. д. № 6452/2013 г., 4 г.о., определение № 529 от 16. 11. 2017 г. по гр. д. № 1570/2017 г., 1 г.о.; Решение № 139 от 24.10.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4625/2017 г., I г. о. и Решение № 60080 от 11.06.2021 г. по гр. д. № 3814 / 2020 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение и др. По предявения иск с правна квалификация чл. 127, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищцата е да докаже, че е извършила плащания за придобиване на съсобствения жилищен имот в размер, който надвишава припадащата й се част от дълга. При доказване на горното, в тежест на ответника е да установи своите правоизключващи и правопогасяващи възражения, като в случая той не твърди да е осъществявал плащания, нито отрича, че плащанията са били извършвани от родителите на ищцата. От приложените по делото доказателства се установява, че на 16.01.2009 г. между ищцата и ответника е бил сключен граждански брак, видно от Удостоверение за сключен граждански брак № 402877 на СО-Средец. Съгласно Удостоверение с изх. № 20210126112553/26.01.2021 г. по отношение на страните по настоящото дело не е вписан режим на имуществени отношения в регистъра на имуществените отношения на съпрузите. Доколкото по делото не са представени доказателства, че е избран режим на имуществени отношения, различен от режима на общност, по аргумент от чл. 18, ал. 2 вр. с §4, ал. 2 от ПЗР на СК следва да се приеме, че придобитото по време на брака имущество е в режим на СИО. Този факт се явява безспорен между страните. От горното следва, че по силата на договор за покупко-продажба от 28.04.2009 г., обективирана в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 44, том I, рег. № 1177, дело № 35 от 2009 г. /л. 28-31/, ищцата и ответникът са придобили в неделима и бездялова съсобственост процесния апартамент № 12. Според приложения по делото документ за собственост общата продажна цена възлиза на 78 000,00 евро, от които 11 000,00 евро продавачът е получил лично от купувачите предварително. За заплащане на остатъка от цената в размер на 67 000,00 евро е бил сключен Договор за банков ипотечен кредит № TR1808974 от 27.04.2009 г. между ,,УБ” АД, ЕИК: •••, от една страна, в качество на кредитодател, а от друга страна, П. В. Н., в качество на кредитополучател, и Р. Х. Кашинска и Х. Цветанов К. като солидарни длъжници. Във връзка с горното ищцата въвежда твърдение, че дългът по кредита бил заплатен почти изцяло от нея самата чрез парични средства, предоставени от нейните родители – М. и Х. К., като същите били предоставили сума в размер на 108 786,39 лв. със съзнанието, че даряват тези парични средства на дъщеря си. По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза, заключението на която съдът кредитира частично, като преценява констатациите на вещото лице съвкупно с останалия събран по делото доказателствен материал и с изричните признания на ответника по неизгодните за него факти. Според вещото лице общата внесена сума по кредита за периода от 29.04.2009 г. до 10.03.2015 г. – датата на окончателното погасяване на задължението, в това число главницата, лихвите и другите такси и разходи по кредита, възлиза на 102 913,55 евро /или 201 557,90 лв. съобразно констативно-съобразителната част на експертизата/. В тази част съдът кредитира експертизата като достоверна и компетентно изготвена от вещо лице – специалист в съответната област, въз основа на приложените по делото извлечения от банкови сметки и на предоставени от банката кредитодател документи. Не би могло да бъде кредитирано обаче заключението на експертизата в частта относно разпределението на внесените парични средства съобразно посочения в извлечението от сметката вносител. Според това разпределение ответникът е извършил парични плащания в общ размер от 43632,06 евро, която констатация не кореспондира с изричните признания на ответника, според които същият не е внасял парични суми за погасяване на кредита. В отговор с вх. № 277190/18.08.2025 г. ответникът посочва, че от момента, в който е възникнало задължението за заплащане на месечни вноски по отпуснатия кредит, родителите на ищцата са започнали да внасят съответните парични суми, с което ,,са осуетили” намерението му да изплаща кредита с лични средства и със средства от семейния бюджет. Сочи се, че през 2015 г. или 2016 г. съпругата му само го била информирала, че кредитът вече бил погасен. Същите факти и обстоятелства са изложени и в предхождащо писмено изявление на ответника с вх. № 318366/09.10.2024 г. В допълнение, в открито съдебно заседание, проведено на 27 ноември 2024 г., ответникът е извършил признание за така описаните в исковата молба суми като платени от родителите на ищцата; в съдебно заседание на 29.10.2025 г. при изрично запитване ответникът отново не оспорва внасянето на сумите от родителите на ищцата; в съдебно заседание на 11.02.2026 г. не оспорва, че подписът, положен под приложени по делото платежни нареждания, принадлежи на майката на ищцата. По своята същност писменото, респективно устното изявление на страната по делото, което съдържа неизгоден за нея факт, релевантен за спорното право, има характер на признание и притежава висока доказателствена стойност. Признанието няма задължителна обвързваща сила за съда, но следва да бъде преценено в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства. В приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза вещото лице посочва, че в произхода на постъпилите суми в периода от 29.04.2009 г. до 10.03.2015 г. съгласно официално отчетените данни в банката кредитодател, видно от представените по делото извлечения, се включва сума в размер на 77414,65 лв. с посочен вносител - П. Н.. По отношение на тази сума обаче вещото лице е констатирало конкретни трансакции, чийто фактически платец е спорен. Касае се за множество трансакции, извършени в периода от 28.05.2009 г. до 29.09.2012 г., индивидуализирани по дата, сума и основание в приложената към заключението таблица /л. 333-341/. По отношение на тези трансакции по делото са представени доказателства, според които съответната парична сума е била изтеглена в брой във филиал на банката в гр. Сливен от банкова сметка на М. Кашинска, а няколко минути покъсно същата парична сума е била внесена по сметката, обслужваща кредита, в същия филиал на банката, като официално в банковото извлечение като вносител е посочен П. Н.. От тук вещото лице е направило извод, че конкретните парични суми са били изтеглени от сметка на Мария Кашинска и внесени от същата за погасяване на кредита, въпреки че на вносната бележка за трансакцията като вносител формално е посочен П. Н.. Тази теза се потвърждава и от обстоятелството, че върху вносните бележки за спорните трансакции е положен подписът на М. Кашинска – в този смисъл е направено изрично признание на ответника в открито съдебно заседание, проведено на 11.02.2026 г. По-нататък вещото лице е изследвало изготвената от ищцата и приложена на л. 36 от делото справка в табличен вид, касаеща сумите, които се твърди, че са платени от Р. Н. и нейните родители. Заключението на вещото лице е, че така посочените в таблицата парични суми съответстват на отчетения вносител в представените по делото банкови извлечения. Сумите, разпределени по вносител, са както следва: Х. К. – 61430,07 лв.; Р. Н. – 25016,18 лв.; М. Кашинска – 40355,00 лв., по отношение на които в извлеченията е посочена като вносител М. Кашинска, както и 8 570,00 лв. – гореописаните спорни трансакции. Остатъкът в размер на 23225,00 лв. вещото лице е приело, че е внесен от ответника, доколкото за тази парична сума по делото са представени единствено вносните бележки за внесените суми по сметката, обслужваща кредита, на които като вносител е посочен П. Н.. Това заключение обаче не кореспондира с изричните признания на ответника в обратния смисъл. Предвид горното настоящият съдебен състав счита, че формално посоченото в извлечението име на вносител не представлява безспорно доказателство за самоличността на лицето, което фактически е предало сумата на каса в клон на банката. Самата съдебносчетоводна експертиза в обстоятелствената си част констатира наличие на трансакции с неясен произход, за които по делото са налице противоречиви и взаимно изключващи се писмени доказателства – от една страна документи, сочещи за изтегляне на сумата от страна на М. Кашинска, от друга страна - документи, според които вносител на същите суми по същото време в същия клон на банката е ответникът. При така изложената фактическа обстановка съдът не следва да кредитира заключението на експертизата в частта относно разпределението на паричните средства по вносител и по-конкретно за внасянето от страна на ответника на сума в размер на 22308,71 евро или 43 632,06 лв., и вместо това следва да отдаде предимство на изричните, безпротиворечиви и многократно направени в настоящото производство признания на ответника, преценени в съвкупност с приложените по делото писмени доказателства, от всяко от които се налага извод, че кредитът е погасен изцяло със средства на ищцата (лични или предоставени от нейните родители). Възражението на ответника, че същият не бил дал съгласие сумите за погасяване на кредита да бъдат заплащани от родителите на ищцата, не води до извод за липса на погасителен ефект на извършените плащания. Дори да се приеме, че твърдението за изразено несъгласие съответства на обективната истина, съгласно чл. 73 ЗЗД задължението може да бъде изпълнено от трето лице дори против волята на кредитора, освен ако той има правен интерес то да бъде изпълнено лично от длъжника. От тук следва, че задължения, които не са за лично незаместимо действие и не са свързани с личността на длъжника, могат да бъдат изпълнено от трето лице, като тази възможност не може да бъде осуетена от противопоставянето на длъжника. Възможността задълженията, които не са intuitu personae – както парични, така и непарични, да бъдат изпълнявани от трето лице, произтича от същността на изпълнението като осъществяване на облигационния резултат. Щом като облигационният резултат може да бъде постигнат както от кредитора - чл. 80, ал. 1 33Д, така и от трето лице, последното трябва да може да изпълни. При наличие на съгласие на една от страните по правоотношението – длъжник или кредитор, изпълнението от трето лице е валидно, без да се изисква наличие на правен интерес. Правният интерес има значение не за изпълнението на третото лице, а за възможността то да се суброгира в правата на кредитора на основание чл. 74 ЗЗД. Според едно от възприетите в правната доктрина становища във връзка с тълкуването на разпоредбата на чл. 73 ЗЗД, когато третото лице няма правен интерес от изпълнението, единствената възможност да бъде осуетено погасяването на дълга от това трето лице, е съвместното противопоставяне на длъжника и кредитора (така Меворах, А. Кожухаров и др.). Според друга теза при липса на правен интерес на третото лице дори съвместното противопоставянето на длъжника и кредитора не може да попречи на изпълнението (така И. А., А. К.). Според това становище разпоредбата на чл. 73 33Д не съдържа ограничения за изпълнението от трето лице, освен при задълженията intuitu personae, за разлика от параграф 267 ГГЗ, който изрично е дал възможност на длъжника и кредитора да осуетят престирането на трето лице без правен интерес. Обстоятелството, че имуществото на третото лице с правен интерес е застрашено, отрича възможността длъжникът и кредиторът да могат да осуетяват изпълнението на третото лице. Разрешението трябва да бъде аналогично и в случай, че третото лице няма интерес. Нито положението на длъжника, нито положението на кредитора се влошава от това, че изпълнява трето лице. Напротив, кредиторът ще предпочете престацията на третото лице, защото длъжникът може да не е в състояние или да не желае да изпълни. Длъжникът също няма достоен за защита интерес да се противопостави на изпълнението. Това е така, защото изпълнението от третото лице погасява вземането на кредитора и освобождава длъжника, така както, ако самият длъжник би изпълнил. След изпълнението кредиторът не може да иска нищо повече от длъжника, тъй като тази облигационна връзка престава да съществува - тя е погасена от изпълнението. Изводът от горното е, че според първото доктринално становище осуетяването на плащането от страна на трето лице предполага съвместното противопоставяне на длъжника и кредитора. Тази теза стъпва на правилото, че облигационната връзка е относителна и не се допуска нежелано от страните по нея вмешателство на трети лица, но ако има съгласие на една от страните – кредитор или длъжник, тогава изпълнението на третото лице е годно да породи погасителен ефект. Когато едната страна по облигационното правоотношение изрази съгласие дългът да бъде изпълнен от трето лице, не следва да се разглежда въпросът за наличието на правен интерес на третото лице. Този въпрос се явява ключов за възпрепятстване погасителния ефект на плащането единствено при кумулативно наличие и на другата предпоставка - съвместно противопоставяне на длъжник и кредитор. Втората теза, изложена в доктрината, отива дори по-далече, като приема, че нито липсата на правен интерес, нито съвместното противопоставяне на длъжника и кредитора възпрепятстват валидното изпълнение на трето лице. Която и от двете тези да се възприеме, резултатът в настоящия случай би бил идентичен и всякога ще се изразява във формиране на заключение, че третото лице валидно е изпълнило задължението на кредитополучателя, тъй като не е било налице съвместно противопоставяне от страна на кредитора и длъжника по кредитното правоотношение. Напротив, приложеният на л. 89 от делото Акт за съгласие на банката за заличаване на ипотеката на основание чл. 179 ЗЗД служи като недвусмислено потвърждение, че кредиторът счита вземането си за удовлетворено. Съгласието за заличаване на ипотеката се явява признание, че изпълнението на третото лице е било прието от кредитодателя, като последният няма възражения относно лицето, което е изпълнило дълга, и счита облигационната връзка за погасена чрез изпълнение. Ето защо с оглед на правилото на чл. 73 ЗЗД съдът кредитира установените плащания от страна на родителите на ищцата като валидно извършени въпреки твърдяното от ответника несъгласие. Горните констатации обаче сами по себе си не обуславят извод за основателност на претенцията по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, доколкото от изложеното единствено се установява предоставянето на парични средства от страна на родителите на ищцата за закупуване на семейно жилище, което по силата на приложимия между страните режим на съпружеска имуществена общност се явява общо на ищцата и на ответника. От ключово значение за преценката дали единият солидарен длъжник – Р. Н., е изпълнил повече от припадащата му се част от дълга, е основанието, на което са били предоставени съответните парични суми от страна на Х. и М. К., и по-конкретно към кого е било насочено намерението им за извършеното имуществено разместване – към двамата бивши съпрузи или единствено към дъщеря им. От приложения по делото Договор за дарение от 01.11.2022 г., сключен между ищцата, в качеството й на дарено лице, и М. и Х. К., в качество на дарители, с предмет на договора - парична сума в размер на 108 786,39 лв., следва извод, че сумата в размер на 108 786,39 лв. е била предоставена на ищцата безвъзмездно, лично за нея, от нейните родители. Неоснователно се явява наведеното от ответника възражение, че договорът бил сключен едва на 01.11.2022 г., т.е. след погасяване на кредита. Договорът за дарение е уреден като формален договор единствено когато има за предмет движими вещи или ценни книги (чл. 225, ал. 2 ЗЗД), както и недвижими имоти (чл. 18 ЗЗД). По отношение на договора за дарение с предмет парична сума в действащото законодателство не са предвидени специфични изисквания, поради което съглашението е действително и поражда целените от страните правни последици дори ако е било сключено в устна форма, какъвто е настоящият случай. Обстоятелството, че договорът е бил обективиран в писмена форма едва на 01.11.2022 г., не разколебава преценката на съда за наличието на дарствено намерение у Х. и М. К., което намерение, видно от договора, е било насочено единствено към тяхната дъщеря, а не общо към дъщеря им и съпруга й. Тълкуването на волята на дарителя и на неговото дарствено намерение предопределя характера на средствата, използвани за погасяване на кредита, като лични средства на ищцата. Това е така, защото именно особеното намерение за щедрост на дарителя отличава договора за дарение от останалите безвъзмездни сделки (така Андреев, М., Римско частно право; Цончев, Кр., Дарения на съпрузите). В правната доктрина се подкрепя широко тезата, че намерението за щедрост дори съставлява елемент от фактическия състав и в него се включва основанието на договора за дарение /К. Цончев, А. Кожухаров/. От дарственото намерение на Х. и М. К., насочено единствено към тяхната дъщеря, следва извод, че дарението е извършено единствено в нейна полза. Предвид вече установеното по делото обстоятелство, че именно с паричните средства, предоставени от родителите на ищцата, е бил погасен процесният ипотечен кредит, се налага заключение, че ищцата е изпълнила част от общия дълг, превишаваща размера, който се припада на нея във вътрешните отношения между солидарните длъжници, поради което претенцията с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД се явява основателна. Както бе посочено по-горе, обстоятелството, че дългът е погасен с лични средства на единия съпруг, не обуславя извод за изваждане на така придобитата вещ от режима на съпружеска имуществена общност и преминаването й в индивидуална собственост на съпруга, който с лични средства е финансирал придобиването. Това е така, защото по смисъла на чл. 32, ал. 2 СК съпрузите отговарят солидарно за задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството. Придобитата вещ запазва статута си на вещ в режим на съпружеска имуществена общност, но съпругът, който е платил с лични средства, не би могъл по време на брака да заведе иск срещу другия съпруг за припадащата му се част от дълга, тъй като е недопустимо да се твърди неоснователно обогатяване на единия съпруг за сметка на другия през времетраеното на брака. След развода обаче, доколкото дяловото разпределение в прекратената съпружеска имуществена общност, трансформирала се вече в обикновената съсобственост, се запазва при равни квоти за двамата съпрузи, законът предоставя възможност на единия съпруг да заведе иск за сумата, с която неоснователно се е обеднил за сметка на другия съпруг. По този начин законодателят постига баланс чрез уравняване на паричните престации на страните, насочените към придобиване на вещта, в която безспорно и двамата бивши съпрузи притежават равни дялове. В противоречие с принципа на справедливост би било обратното положение, в което правото търпи единият съпруг да е платил повече от дела, който му се полага, а другият съпруг да се е обогатил с идеална част от вещта, която не съответства на личния му принос за придобиването й. За изчисляване на размера, до който претенцията по чл. 127, ал. 2 ЗЗД се явява основателна, следва да се има предвид, че солидарният длъжник дължи припадащата му се част не от общия дълг такъв, каквото е бил в момента на възникването му, а припадащата му се част от това, което е платено за погасяването на дълга такъв, какъвто е бил в момента на погасяването (Решение № 211 от 23.07.2012 г. по гр. д. № 177/2011 г. на Върховен касационен съд). Според заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза общата сума, платена за периода от 29.04.2009 г. до 10.03.2015 г. – датата на окончателното погасяване на кредита, възлиза на 102 913,55 евро /или 201 557,90 лв. съобразно констативно-съобразителната част на експертизата/. Доколкото всеки от съпрузите притежава по ½ идеална част от общата вещ, то частта от дълга, за която всеки от тях следва да отговаря, възлиза на 51 405,11 евро. От тук следва, че на основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД за ищцата е възникнало регресно парично вземане срещу ответника за сума в размер на 51 405,11 евро (100 239,96 лв.) - делът от дълга, който във вътрешните отношения между солидарните длъжници е в тежест на ответника съобразно притежаваната от него идеална част от общата вещ. В открито съдебно заседание, проведено на 11.02.2026 г., ищцата е направила искане за изменение цената на иска от 108 786,39 лв. на 126 796,57 лв., поради което претенцията с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищцата сума в размер на 126 796,57 лв., представляваща дължимите вноски по банков кредит за закупуване на делбения недвижим имот, се явява частично основателен и следва да бъде уважен за сумата от 100 239,96 лв. и отхвърлен за остатъка от 26556,61 лв. до пълния предявен размер. По разноските: Държавната такса за извършване на делбата се определя върху стойността на дела на всеки съделител, установена въз основа на изслушаните във втората фаза на делбата експертизи, според квотата му в съсобствеността, определена с решението по допускане на делбата, а не върху стойността на имуществото, което е поставено в негов дял (Определение № 221 от 14.07.2015 г. по ч. гр. д. № 3407/2015 г. на II г. о. на ВКС). На основание чл. 8 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, всеки от съделителите следва да бъде осъден да заплати по сметка на СРС държавна такса в размер на 4 % съобразно стойността на дела му, определена върху сбора от актуалната пазарна стойност на вещите, предмет на делбата: апартамент № 12 - 385 000,00 лв., лек автомобил ,,Тойота Корола”, рег. № СА6707ТВ - 15279,00 лв., или общо 400 279,00 лв. При това положение дължимата от всеки от съделителите държавна такса възлиза на сума в размер на 16 011,16 лв. или 8187,04 евро съобразно официалния валутен курс по чл. 5 от Закона за въвеждане на еврото в Република България. С настоящото съдът следва да присъди и дължимата държавна такса в размер на 4% върху цената на съединения във втората фаза на делбата иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД. Държавната такса се възлага върху ищеца за неоснователната част от исковете и върху ответника съобразно дължимия от него размер за основателната част от иска. В случая общият размер на исковата претенция възлиза на 126 796,57 лв, като искът се явява основателен за сумата от 100 239,96 лв. и следва да бъде отхвърлен за остатъка от 26556,61 лв. до пълния предявен с исковата молба размер. При това положение дължимата от ищцата държавна такса е в размер на 544,75 евро, а в тежест на ответника следва да бъде присъдена сумата от 2 056,21 евро. Ищецът представя списък по чл. 80 ГПК за извършени разноски в общ размер от 3 900,00 лв., от които 3 000,00 лв. – адвокатски хонорар, и 900,00 лв. – депозити за приетите по делото експертизи. По отношение на адвокатския хонорар, претендиран от ищцата, е направено възражение за прекомерност, което съдът намира за неоснователно предвид фактическата и правна сложност на делото, както и обстоятелството, че производството по делба е двуфазно, проведени са пет открити съдебни заседания, в които е бил даден ход на делото, както и са приети по делото три експертизи и са събрани писмени доказателства в значителен обем. Поради изложеното възражението за прекомерност на адвокатския хонорар следва да бъде оставено без уважение. Тъй като производството по делба няма за предмет насрещни материални субективни права, а се касае до общо право на съделителите върху съсобствената вещ, всяка от страните по делото има качество и на ищец, и на ответник и всяка страна следва да понесе отговорността за разноските по иска за делба така, както са били извършени. По отношение на осъдителния иск по чл. 127, ал. 2 ЗЗД обаче се прилага общото правило на чл. 78 ГПК. От изложеното следва извод, че разноските по двата иска са подчинени на различен правен режим, което предполага в списъка по чл. 80 ГПК страната да посочва кои разноски за кой иск са били извършени. Доколкото такива уточнения не са направени, съдът приема, че адвокатският хонорар за воденето на всеки от двата иска е бил в размер на половината от общата посочена сума, т.е. по 1500,00 лв. адвокатски хонорар на иск. По делото са приети съдебно-техническа, съдебно-автотранспортна и съдебносчетоводна експертиза, като съдебно-техническата и съдебно-автотранспортната експертиза са назначени във връзка с предявения иск за делба, поради което разноските за тези две експертизи са в тежест на страните, така, както са извършени. По предявения иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД е назначена съдебносчетоводна експертиза, депозитът за която възлиза на 650,00 лв. /350,00 лв. депозитит по първата експертиза и 300,00 лв. депозит по допълнителната експертиза/. От горното следва, че разноските, извършени от ищцата за воденето на иска по чл. 127, ал. 2 ГПК, възлизат на 2 150,00 лв, от които 1 500,00 лв. – адвокатски хонорар, и 650,00 лв – депозити за вещо лице. На основание чл. 78 ГПК, съразмерно с уважената част от иска, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 871,69 евро за воденето на иска по чл. 127, ал. 2 ГПК. Ответникът не е претендирал разноски и не е представил списък по чл. 80 ГПК, поради което такива не му се следват. Воден от горното, съдът