Решение № 327 от 16.1.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 4564/2024 г.

№ 20241100504564 по описа за 2024 година Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е въз основа на въззивна жалба с вх. № 371602/22.12.2023г., подадена от ответника в първоистанционното производство Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР, която е насочена срещу решение № 19436 от 24.11.2023г. по гр.дело № 26144/2022г. по описа на СРС, 119 състав, в частта му, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата Р. Г. Г. сумата от 1695,66 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за времето от 16.09.2019г. до 25.10.2019г. и от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., ведно със законната лихва върху главницата за времето от предявяване на исковата молба на 18.05.2022г. до окончателното плащане. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на съдебното решение в неговата обжалвана част. Не оспорва, че ищцата е негов служител, както и че е изпълнявала част от служебните задължения на друг отсъстващ служител. Жалбоподателят поддържа, че между страните не е било постигнато споразумение за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за процесните периоди, съобразно нормата на чл. 259 от Кодекса на труда. Заместването е следвало да стане задължително с писменото съгласие на работодателя, което липсвало, а и освен това било необходимо между страните да е уговорен и размерът на допълнителното възнаграждение, като споразумение в този смисъл също нямало. Моли решението да бъде отменено в неговата обжалвана част и предявеният иск да бъде отхвърлен. Страната претендира и разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК ищцата Р. Г. Г. е подала отговор на въззивната жалба, в който са изложени съображения за нейната неоснователност. Поддържа, че положеният труд е възмезден, като в случаите, в които служител изпълнява длъжност или работа на друг отсъстващ служител, има право на допълнително трудово възнаграждение, което се уговаря между страните, на основание чл. 259, ал.1 от КТ. Сочи, че разпоредбата на чл. 180, ал. 8 от ЗМВР препраща към чл. 259 КТ, поради което лицата, които изпълняват част от служебните задължения на отсъстващ държавен служител, следва да получават допълнително трудово възнаграждение. От доказателствата по делото се установявало, че ищцата е изпълнявала длъжността на отсъстваща служителка, като размерът на допълнителното трудово възнаграждение е бил уговорен с отделно споразумение. Моли решението да бъде потвърдено в неговата обжалвана част. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба на ищцата Р. Г. Г., с която е предявила против ответника Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР осъдителен иск с правно основание чл. 259, ал. 1, изр. 2 от КТ, вр. чл. 180, ал. 8 от ЗМВР за сумата от 1715,81 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение, дължимо за заместването на отсъстващ служител, за периода от 16.09.2019г. до 25.10.2019г. и за периода от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., ведно със законната лихва от 18.05.2022г. до окончателното изплащане на вземането. Ищцата твърди, че по време на процесния период се е намирала в трудово правоотношение с ответника, възникнало въз основа на трудов договор № 1983р- 2101/01.02.2017г., като е заемала длъжността „младши специалист (домакин)“ във Втора районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ към Столична дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при ГДПБЗН-МВР. Твърди се, че ищцата е замествала служителката Р.Г.М. както през периода от 16.09.2019г. до 25.10.2019г., така и през периода от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., като през това време е изпълнявала както своята работа, така и работата на отсъстващата служителка, но до 15.01.2021г. допълнително полаганият от ищцата труд не е бил заплащан, въпреки че няколко пъти този въпрос е бил повдиган пред прекия ръководител и пред директора на СДПБЗН. Още през първия процесен период се твърди, че е било направено предложение от началника на Втора районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“ до директора на ГДПБЗН- МВР за изготвяне на документацията за заплащане на допълнително трудово възнаграждение, но това е останало без последици и допълнително възнаграждение не е било заплащано за процесния период. Ищцата сочи, че едва на 15.01.2021г. е подписала допълнително споразумение към трудовия договор, с което е уговорено допълнително трудово възнаграждение в размер на 30% от заплатата на заместваната служителка Р.Г.М., заемаща длъжността „системен оператор/административно обслужване“. При тези твърдения ищцата моли предявеният иск да бъде уважен. В срока по чл. 131 ГПК ответникът Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР е подал отговор на исковата молба, с който оспорва основателността на предявения срещу него иск. Не оспорва наличието на трудово правоотношение между страните. Оспорва през процесния период ищцата да е изпълнявала част от служебните задължения на отсъстващата служителка Р.Г.М.. Поддържа, че между спорещите страните не е било постигнато споразумение относно допълнителното трудово възнаграждение, както и че заместването е следвало да стане с писменото съгласие на работодателя, което в случая не е било направено. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо в неговата обжалвана част. По съществото на спора, съдът приема, че решението е неправилно в обжалваната част. Съгласно чл. 259, ал. 1, изр. 2 от КТ, когато работник или служител изпълнява длъжност или работа на отсъстващ работник или служител, и ако той изпълнява през това време и своята работа или длъжност, има право и на допълнително трудово възнаграждение, което се уговаря между страните по трудовото правоотношение. Заместването се извършва със съгласието на работодателя и работника или служителя, изразено в писмена форма, като липсата на писмена форма не е пречка работникът или служителят да получава възнаграждението за заместването – чл. 259, ал. 3 от КТ. Към разпоредбата на чл. 259 от КТ препраща чл. 180, ал. 8 от ЗМВР, в който е предвидено, че лицата, работещи по трудово правоотношение, получават допълнително възнаграждение при условията на чл. 259 от Кодекса на труда и в случаите, когато изпълняват част от служебните задължения на отсъстващ държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 или ал. 3 или лице, работещо по трудово правоотношение, по ред, определен с наредба на министъра на вътрешните работи, и в размери, определени с негова заповед. Основателността на иска за заплащане на допълнително трудово възнаграждение за заместване в хипотезата на вътрешно съвместителство, при която заместващият изпълнява освен трудовите функции на своята длъжност и трудовите функции на свой колега за определен период от време, уредена с чл. 259, ал. 1, предл. 2 КТ, изисква да е установено по делото при тежест на доказване на ищеца освен постигнато между него и работодателя като страни по трудовия договор съгласие за заместването, така и постигнато между него и работодателя съгласие за заплащане за заместването на допълнително трудово възнаграждение с уговорен от тях размер. В този случай уговарянето на заплащане на възнаграждение е елемент от фактическия състав на претенцията с правно основание чл. 259, ал. 1, предл. 2 КТ – така Решение № 238 от 06.03.2006 г. по гр. д. № 2021/2003 г., III г. о. на ВКС В случая не се спори пред настоящата инстанция, че през процесния период ищцата е работила при ответника по трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 1983р-2101/01.02.2017г., като е заемала длъжността „младши специалист (домакин)“ във Втора районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“, както и че е изпълнявала част от служебните задължения на отсъстващия служител Р.Г.М. - лице, работещо по трудово правоотношение. Тези обстоятелства се установяват и от събраните по делото доказателства – препис от процесния трудов договор и от показанията на разпитаните по делото свидетели А.М. и Д.П., които са заявили, че работят в пожарната, както и че ищцата е замествала лицето Р.Г.М., когато е отсъствала от работа по повод нейното майчинство. Първоначално отсъстващата служителка е ползвала болнични листове за по-кратки периоди през есента на 2019г., но след лятото на 2020г. е излязла в отпуск за подълъг период и през това време само ищцата е изпълнява задълженията на отсъстващата. Установява се от приетите по делото болнични листове и молби за ползване на отпуск, че Р.Г.М. е отсъствала от работа през процесния период. Не е установено обаче по делото страните да са постигнали съгласие за заплащане за заместването на допълнително трудово възнаграждение с уговорен от тях размер. От представеното по делото допълнително споразумение от 15.01.2021г., с което е уговорено допълнително трудово възнаграждение в размер на 30% от заплатата на отсъстващата Р.Г.М., не може да се приеме, че страните са уговорили конкретен размер на допълнително трудово възнаграждение за периода от 16.09.2019г. до 25.10.2019г. и за периода от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., доколкото в чл. 4 от същото споразумение изрично е отбелязано, че влиза в сила от 15.01.2021г., т.е. същото касае последващ период, като не може да му бъде придадено обратно действие, с което да се уреждат взаимоотношенията между страните за предходен период. Сама ищцата сочи в исковата си молба, че още през 2019г. е било отправено предложение за уреждане на документацията за заплащане на допълнително възнаграждение, но този въпрос е останал неуточнен между страните, т.е. не е било постигнато съгласие за заплащане на допълнително трудово възнаграждение с уговорен размер за заместването. Извод относно наличието на договореност за заплащане на възнаграждение за извършената по заместване работа от ищцата не може да се направи и от представения по делото препис от Колективен трудов договор от 27.12.2019г. На първо място, в чл. 40, ал. 1 от този договор е предвидено, че при заместване на отсъстващ служител, когато заместващият служител изпълнява и своите служебни задължения, на служителя се изплаща допълнително трудово възнаграждение в размер до 30% от размера на основната заплата на замествания служител. Оттук е видно, че конкретният размер на възнаграждението не може да се извлече от самия колективен трудов договор, като за това пряко сочи и втората алинея на чл. 40, съгласно която конкретният размер на допълнителното трудово възнаграждение се уговаря между страните по индивидуалния трудов договор. Такова договаряне, което да касае периода от 16.09.2019г. до 25.10.2019г. и периода от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., обаче не се установява да е било проведено между страните по делото. Съгласно чл. 57, ал. 1 и ал. 2 от КТ, колективният трудов договор има действие спрямо работниците и служителите, които са членове на синдикалната организация - страна по договора, като работниците и служителите, които не членуват в синдикална организация, страна по договора, могат да се присъединяват към сключения колективен трудов договор от техния работодател с писмено заявление до него или до ръководството на синдикалната организация, която е сключила договора. В случая по делото няма никакви данни, от които да се установи, че ищцата е член на някоя от синдикалните организации, които са подписали въпросния колективен договор, като няма доказателства също така тя да се е присъединила към договора чрез подаване на писмено заявление до работодателя. За липсата на постигнато съгласие относно размера на допълнителното трудово възнаграждение сочат и приетите по делото предложения от началника на втора РСПБЗН от 24.10.2019г. и от 09.10.2020г., отправени до директора на ГДПБЗН, за сключване на допълнително споразумение с ищцата за изпълняване на задълженията на отсъстващата Р.Г.М., за което да получава допълнително възнаграждение в размер до 30% от основното възнаграждение на отсъстващия служител, които предложения обаче не са довели до резултат, както се сочи и в исковата молба. При липса на договореност относно размера на възнаграждението за извършената по заместване работа, за служителя не възниква правото да му се заплаща допълнително трудово възнаграждение, на което право на работника или служителя да отговаря задължение на работодателя да заплаща възнаграждение. Изрично предвиденото от закона изискване за договаряне заплащането на допълнително трудово възнаграждение изключва възможността съдът при условията на чл. 162 ГПК да присъжда възнаграждение, за получаването на което страните по трудовото правоотношение не са постигнали договореност. Изготвената по делото счетоводна експертиза не установява размера на това възнаграждение, тъй като вещото лице е взело предвид размерът на допълнителното възнаграждение, който е конкретно уговорен с допълнителното споразумение от 15.01.2021г., по отношение на което съдът посочи вече, че няма обратно действие и не касае процесния период. Въз основа на изложеното, съдът намира, че предявеният иск с правно основание чл. 259, ал. 1, изр. 2 от KT, вр. чл. 180, ал. 8 от ЗМВР не е установен по своето основание, тъй като страните не са уговорили за заместването да се заплаща допълнително възнаграждение в определен размер. При това положение въззивната жалба на Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР се явява основателна. Решението на районния съд следва да бъде отменено в обжалваната част, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата от 1695,66 лева, представляваща допълнително трудово възнаграждение за времето от 16.09.2019г. до 25.10.2019г. и от 27.07.2020г. до 14.01.2021г., ведно със законната лихва върху главницата за времето от предявяване на исковата молба на 18.05.2022г. до окончателното плащане, като вместо това следва да се постанови друго решение, с което искът да се отхвърли. По отговорността за разноски: С оглед изхода на делото, право на разноски за първата и за въззивната инстанция има единствено ответникът, поради което решението на районния съд следва да бъде отменено в частите, с които ответникът е осъден да заплати разноски по делото. Ответникът е претендирал юрисконсултско възнаграждание, като районният съд е определил, че неговият размер е 100 лева, като е присъдил по съразмерност сумата от 1,18 лева. По отношение на него липсва оплакване по реда на чл.248 от ГПК и настоящата инстанция е обвързана от приетия от първата инстанция справедлив размер на юрисконсултското възнаграждение. При това положение в полза на ответника Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР следва да се присъди допълнително сумата от още 50,53 евро (с левова равностойност от 98,82 лева). За въззивното производство пред СГС жалбоподателят Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ при МВР е заплатил държавна такса в размер на 34,32 лева, като е претендирал и заплащането на юрисконсултско възнаграждение, като съдът определи, че неговият общ размер възлиза на 25,00 лева. При това положение, въззиваемата Р. Г. Г. следва да бъде осъдена на основание чл.78, ал.1 ГПК да заплати на жалбоподателя сумата общо от 30,33 евро (с левова равностойност 59,32 лева), предвид основателността на подадената въззивна жалба. Водим от горното, съдът