Решение № 6058 от 6.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13727/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от Потребителна кооперация „Панчарево“, срещу решение № 15046/15.09.2023г., постановено по гр. д. № 12779/2023г. на СРС, 27 с-в, в частта, в която ПОТРЕБИТЕЛНА КООПЕРАЦИЯ "ПАНЧАРЕВО", ЕИК: •••••••, седалище и адрес на управление: с. Панчарево, ул. ••••••• № 1, е осъдена на основание чл. 59 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД да заплати на Л. С. К., ЕГН: ••••••••••, гр.София, ж.к. ••••••• сумите: 3320.34лв., представляваща сума, получена без основание от ответника като взискател по изп. дело № 20168510405496 по описа на ЧСИ П., рег. № 851 на КЧСИ, ведно със законната лихва от 10.03.2023г. до изплащане на вземането, 837.36лв., представляваща имуществени вреди, изразяващи се в платени такси и разноски по изп. дело № 20168510405496 по описа на ЧСИ П., рег. № 851 на КЧСИ, ведно със законната лихва от 10.03.2023г. до изплащане на вземането, както и сумата от 146.02 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 01.07.2021г. до 09.03.2023г. В жалбата са развити доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Поддържа се, че решението е недопустимо, тъй като липсва правен интерес, активна и пасивна процесуална легитимация и е нарушено диспозитивното начало. Твърди и неправилност на решението на СРС, тъй като не са дадени указания с доклада по делото за установяване на подлежащите на доказване факти. Поддържа се, че неправилно съдът не е уважил възраженията за прихващане. Моли решението да бъде отменено и вместо него съдът да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове, като му се присъдят направените пред двете съдебни инстанции разноски. В установения от закона срок, въззиваемият не е подал отговор. В проведеното по делото заседание оспорва въззивната жалба като неоснователна. Моли да бъде потвърдено решението на СРС като правилно и законосъобразно. Претендира направените пред въззивна инстанция разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество неоснователна. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми. Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с въззивната жалба доводи за неоснователни. С молба, представена в първото по делото заседание пред СРС – л. 52 до л. 53 от делото, ищецът е посочил каква сума твърди да е получена от ответника /общо и по пера – главница, лихви, разноски/, поради което не е налице твърдяната от жалбоподателя нередовност на исковата молба. Въззиваемият е изложил твърдения за обогатяване на ответника, респективно обедняване на ищеца. Не е нарушен принципа на диспозитивното начало, като съдът се е произнесъл в рамките на заявения спор. Правната квалификация се дава от съда, въз основа на изложените факти и твърдения на страните. Ето защо, неоснователни са оплакванията, че съдът се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран. От събраните по делото доказателства се установява, че по ч. гр. д. № 34080/2016г. е бил издаден изпълнителен лист срещу наследодателя на въззиваемата. Издаденият лист бил обезсилен поради това, че Л.К. е починал преди датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК. Междувременно, в изпълнителния процес Л. К. било конституирана като длъжник, а сумите – принудително събрани от нея. Настоящият състав намира, че в случая длъжникът би могъл да иска издаването на обратен изпълнителен лист или по негов избор да предяви иск за неоснователно обогатяване, от каквато възможност се е възползвала ищцата. Обратен изпълнителен лист се издава за връщане на вещи или суми, които са били отнети от молителя с помощта на държавната принуда, когато изпълнителното основание е съдебно решение за предаване на вещ или за изплащане на сума пари и това съдебно решение бъде отменено, като с влязло в сила решение осъдителният иск за притезанието, за което е бил издаден първоначалният изпълнителен лист е отменено. Разпоредбата на чл. 245, ал. 3 от ГПК намира приложение и в хипотезата, при която изпълнителния лист е бил неправилно издаден (например издаден без правно основание, т. е. без да е налице влязло в сила съдебно решение (или заповед за изпълнение), с което да е разрешен спорът за дължимостта на вземането, за което изпълнителния лист е издаден, или както в настоящия случай – неправилно издаден срещу починал длъжник ). В този смисъл определение № 441/24.11.2020г. по ч. гр. д. № 2685/2020г. на ВКС, IV ГО. С доклада по делото съдът е дал правна квалификация на исковете и разпределил правилно доказателствената тежест. Действително с решението е приел, че е сезиран с иск с правно основание чл. 59 ЗЗД, вместо чл. 55 ЗЗД, но това не променя разпределената доказателствена тежест, страните са ангажирали съответните доказателства, поради което правата им по никакъв начин не са нарушени. От представените по делото доказателства се установява по безспорен начин, че сумата от 3320.34 лв. е била заплатена на въззивника. Видно от определение № 20060469/04.10.2022г., постановено по ч. гр. д. № 34080/2016г. на СРС, 42 с-в, заповедта за изпълнение е била обезсилена. Ето защо, по делото е доказано имуществено разместване, като ищцата се е обеднила, респективно ответникът обогатил с посочената сума. Установено е и, че липсва основание за това, предвид обезсилената заповед за изпълнение. СРС е изложил мотиви относно основателността на иска по чл. 49 вр. 45 ЗЗД, а именно незаконсъобразност на изпълнителния процес, поради което и тези оплаквания във въззивната жалба са неоснователни. С оглед на изложеното, исковете правилно са били уважени от СРС като основателни и доказани. Неоснователни са и доводите на въззивника във връзка с отхвърлените възражения за прихващане. СРС е счел първото възражение за неоснователно, тъй като е приел, че липсва причинна връзка между претендираните разноски от ответника и твърдяното вредоносно поведение на ищцата, изразяващо се в бездействие, а не поради това, че не е доказано бездействие от страна на въззиваемата да инициира съответните вписвания на промени в Търговски регистър. Оплаквания срещу тези изводи на СРС във въззивната жалба не са наведени. Останалите възражения за прихващане СРС е приел за доказани по основание и по размер, но е счел, че такова не може да бъде извършено, предвид изтеклата давност, като съдът е обсъдил всички възражения за прихващане, включително и тези по чл. 236 ЗЗД и чл. 59 ЗЗ, така, както са възпроизведени с доклада по делото, изменен и приет от страните без възражение, в първото по делото заседание. СРС не е приел, че всички насрещни вземания се погасяват с тригодишна давност, каквито доводи се навеждат въвв въззивната жалба. В мотивите на решението СРС е обсъдил, че част взеамнията са погасени с изтичането на 3 години, а друга част – 5 годни, като е стигнал до извод, че същите са погасени с изичане и на по - дългата петгодишна давност преди датата на възникване на изискуемостта на вземанията по възраженията за прихващане и датата, на която е установена материалната незаконосъобразност на изпълнителното дело – 29.11.2022г. /влизане в сила на определението, с което е обезсилено изпълнителното основание/. Твърдените извършени от въззивника изпълнителни действия в изпълнителното производство, не са в състояние да прекъснат давността по отношение на вземанията по възраженията за прихващане. Останалите изложени във въззивната жалба оплаквания са общи, наведени са твърдения за недопустимост на съдебното решение и допуснати нарушения от страна на СРС при прилагане на материалния и процесуалния закон, без конкретно да се посочват какви са те /извън обсъдените по – горе/. Съдът е ограничен до изложените в жалбата оплаквания. Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да се потвърди. По направените във въззивната инстанция раноски: На въззиваемия на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 800 лв. за адвокатско възнаграждение. Воден от изложеното, съдът