Решение № 7028 от 19.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5606/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба от 02.02.2024 г., подадена от ищеца в първоинстанционното производство ЗК „Лев Инс“ АД, чрез юрк. П.М., срещу Решение № 1139/19.01.2024г., постановено по гр.д. № 42265/2022г. по описа на СРС, 71 с-в, с което съдът е отхвърлил предявения от ЗК „Лев Инс“ АД срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД по реда на чл. 422 ГПК иск за признаване за установено, че ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД дължи на ЗК „Лев Инс“ АД сумата от 3779, 59 лв., представляваща 1/2 част от стойността на платено застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ съгласно полица № BG/22/116000205000 за причинени вреди на лек автомобил марка “Фолксаваген”, модел “Голф”, с peг. № ••••••••, вследствие на ПТП от 31.01.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.01.2022 г. до окончателното плащане, за която сума по ч.гр.д. № 3489/2022 г. по описа на СРС, 71 с-в, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. В жалбата се излага становище за неправилност на обжалваното решение, като се посочва, че същото е постановено при неправилно приложение на материалния закон досежно определяне на приложимото право, регламентиращо отношенията между двамата застрахователи и тяхната отговорност при настъпване на ПТП. Сочи се, че доколкото процесното ПТП е настъпило на територията на Република Германия, приложимо е именно германското право, което предвижда, че двете застрахователни компании (на товарния автомобил - влекача и на ремаркето) заедно формират двойна застрахователна полица относно композицията, при което и двамата отговарят за причинените вреди от композицията. Обосновава се международна компетентност на българския съд съгласно Регламент 1215/2012 г. (Регламент "Брюксел Iа"), чл. 11, т. 1. Излагат се доводи и в насока, че самото съществуване на правото на иск на застрахователя на теглещото превозно средство, чийто водач е причинил произшествието срещу застрахователя на тегленото ремарке, след изплащане на обезщетението на пострадалото лице, не може да се изведе от договора за застраховка, а предполага едновременно ангажиране на държателя на ремаркето по отношение на това пострадало лице. Поради това задължението за поправяне на вредите, тежащо върху държателя на ремаркето, трябва да се счита за „извъндоговорно задължение“ по смисъла на чл. 1 от Регламент „Рим II“ и с оглед разпоредбите на този регламент следва да се определи и приложимото към това правоотношение право. Твърди се, че в съответствие с чл. 4 от цитирания регламент, тъй като не е предвидено друго, приложимото право е правото на държавата, в която е настъпила вредата, а по отношение на главните производства - държавата, в която е претърпяна пряката вреда от произшествието – в процесния случай Германия. Счита, че застрахователят на теглещото превозно средство, след изплащане на обезщетението на пострадалото лице, има право на регрес срещу застрахователя на ремаркето, доколкото приложимото право спрямо договора за застраховка, съгласно чл. 7, Регламент „Рим I“, предвижда възможност за суброгация в правата на пострадалото лице. Следователно намира, че по отношение правото на регрес приложимо е българското право, а по отношение на деликтната отговорност е приложимо немското право. Поддържа се, че от събраните пред първоинстанционния съд доказателства – писмени такива, както и от заключението на съдебно-техническата експертиза се установява както причинната връзка между посочените в исковата молба щети и процесното ПТП, така и техния размер. С оглед на изложеното се отправя искане обжалваното решение да бъде отменено, а предявения иск – да бъде уважен. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна ЗАД „ОЗК-Застраховане“ АД, чрез юрк. С.П., с който се изразява становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Намира за правилно възприетото от първоинстанционния съд становище, че в процесния случай съгласно решение на Европейски съд от по дела С-359/14 и С – 475/14, отношенията между застрахователите на влекача и ремаркето следва да се уредят на база разпоредбите на Регламент 593/2008 г. „Рим I“ и Регламент 864/2007 г. „Рим II“ относно приложимото към извъндоговорни отношения право, а не от правото на мястото на настъпване на събитието. Поддържа се, че в настоящия случай приложимо е правото на държавата членка по местожителство на виновния водач, а не по мястото на настъпване на произшествието. Твърди се, че при съчленена композиция с български регистрационни номера, приложим е българският материален закон, съгласно който (чл.479, ал.1 КЗ) отговорност се носи единствено от застрахователя на влекача, поради което и правилно искът е бил отхвърлен като неоснователен. С оглед на изложеното се отправя искане подадената въззивна жалба да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение – да бъде потвърдено. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените доводи на страните, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена от активно легитимирана страна, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, отправена е до съответния родово и местно компетентен съд, поради което се явява допустима и следва да бъде разгледана по същество. Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След извършена проверка съдът намира, че постановеното решение е валидно и допустимо, като по направените във въззивната жалба оплаквания относно неговата правилност, намира следното: Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, за признаване за установено спрямо ответника, че в полза на ищеца е възникнало и съществува вземане за сумата от 3779, 59 лв., представляваща 1/2 част от стойността на платено застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“ съгласно полица № BG/22/116000205000 за причинени вреди на лек автомобил марка “Фолксаваген”, модел “Голф”, с peг. № ••••••••, вследствие на ПТП от 31.01.2017 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.01.2022 г. до окончателното плащане. На първо място следва да се посочи, че ищецът претендира в неговата правна сфера да е възникнало суброгационно право срещу ответника, което обаче не уреденото в разпоредбата на чл. 411 от КЗ (уреждаща регреса на застрахователя по имуществена застраховка по смисъла на чл. 399 от КЗ, но невключваща тази по чл. 429 от КЗ срещу застрахователя по задължителна застраховка гражданска отговорност на делинквента, нито по това в разпоредбата на чл. 499, ал. 7 от КЗ, уреждаща солидарна отговорност пред увреденото лице на множество застрахователи по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите или Гаранционния фонд, поради причиняване на вредите множество виновни причинители, които също отговарят солидарно - чл. 53 от ЗЗД), а тази по чл. 392, ал. 2 от КЗ във вр. с чл. 479 от КЗ. Погрешната правна квалификация, дадена от СРС, а именно по чл. 411, ал. 1 КЗ, не води до недопустимост на решението, тъй като основанието на един иск не е правната му квалификация, а фактите на които се основава и които в случая правилно са били прецени и обсъдени от първоинстанционния съд, като не е било допуснато нарушение на диспозитивното начало в процеса. Безспорно е във въззивното производство, а и въз основа на съвкупната преценка на събраните писмени доказателства по делото и заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, се установява, че на 31.01.2017 г., около 15: 50 ч. в гр. Бюргхасен, Република Германия, е настъпило пътнотранспортно произшествие между товарен автомобил марка „МАН“, модел „ТГС 18.400 БЛС“, с рег. № ••••••••, с прикрепено към него ремарке с рег. № ••••••••, с водач Н.М. и л.а. „Фолскваген Голф“, с рег. № ••••••••, като водачът на товарния автомобил е предприел маневра за движение на заден ход, при която реализира сблъсък с преминаващия в същия момент зад него л.а. „Фолскваген Голф“. Вследствие на удара по лекия автомобил са нанесени щети по задна дясна врата и стъкло на задна дясна врата. Не се спори между страните също, че ищецът е заплатил на увреденото лице застрахователно обезщетение с левова равностойност от 7559, 18 лв.; към датата на настъпването на ПТП е съществувало валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ищеца и собственика на влекача, както и валидно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност“ между ответника и собственика на ремаркето, като при настъпване на произшествието влекачът и ремаркето са представлявали една композиция. Основният спорен въпрос между страните е свързан с приложимото право спрямо отговорността по сключените договори за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на товарния автомобил и ремаркето за вредите, настъпили в друга държава-членка на ЕС при управление на товарния автомобил, докато тегли ремаркето. Настоящият въззивен съдебен състав намира, че в отношенията между насрещните страни в производството (застрахователи по застраховка гражданска отговорност съответно на влекача и ремаркето), приложимо е правото на Република България, като съображенията са следните: Регламентацията на възникващите правоотношения във връзка с ПТП с международен елемент се съдържат в Регламент (ЕО) № 864/2007 (Рим II) относно приложимото право към извъндоговорни задължения и Регламент (ЕО) № 593/2008 (Рим I) относно приложимото право към договорни задължения и тълкувани с решение от 21.01.2016 г. по съединени дела С- 359/14 и С[1]475/14 на СЕС (задължително за националните съдилища - чл. 633 от ГПК), в което е посочено, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно чл. 7 от Регламент № 593/2008, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на чл. 4 и следващите от Регламент № 864/2007, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата. В настоящия случай приложимо право към деликтната отговорност (а именно отговорността на причинителя на вредата спрямо пострадалия) за вредите, причинени при процесното ПТП, е германското право, предвид факта, че ПТП е настъпило в Германия, която се явява в тази връзка държавата, в която е настъпила първата вреда - чл. 105, ал. 1 от КМЧП вр. чл. 4, ал. 1 от Регламент № 864/2007г. Гореизложеното обаче не намира приложение относно отговорността на трето за деликта лице (застрахователя), чиято отговорност произтича не от деликта, а от сключения застрахователен договор. Именно това разграничение е направено в чл. 19 от Регламент „Рим II“ и при тълкуването, на който СЕС в цитираното по-горе решение приема, че доколкото кръга на лицата, които носят риска за причинените вреди (спрямо виновния причинител на вредите) и тяхната отговорност предпоставят наличие на договорно основание - застрахователен договор, то и възникналите във връзка с тях суброгационни права (макар и да нямат договорен характер) се регулират от правото, определено по правилата на чл. 7 от Регламент „Рим I“. В случая разпоредбите на чл. 7 § 2 и § 4 от Регламент „Рим I“ категорично определят българското право като приложимо, тъй като по делото не са представени доказателства, нито са наведени твърдения страните да са избрали приложимо право и е несъмнено, че двамата застрахователи имат обичайно местопребиваване на територията на Република България, (така чл. 7 § 2) и на следващо място застраховките „Гражданска отговорност“, сключени между ищеца и собственика на влекача и ответника и собственика на ремаркето са задължителни, като именно Кодекса на застраховането регламентира както задължението за тяхното сключване, така и обема на застрахователното им покритие (чл. 481, чл. 483 от КЗ), което според чл. 7 § 4 отново определя отново като приложимо българското право. Съгласно специалната разпоредба на националното ни право - чл. 479, ал. 1 от КЗ вреди, вреди, нанесени от ремарке, независимо дали е застраховано, или не, което е свързано с моторно превозно средство и е функционално зависимо от това моторно превозно средство по време на движение, и/или когато то се е откачило по време на движение, се покриват от застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, свързана с притежаването и ползването на теглещото моторно превозно средство. Следователно, българското право изключва отговорността на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на ремаркето, в хипотезата, в която същото е част от движеща се композиция по време на движение (като ирелеватно в случая е, че германското предвижда такава). При съобразяване на обстоятелството, че застрахователното обезщетение изцяло е изплатено от ищеца, при когото е застрахован влекачът, а също, че застрахователят на ремаркето – ответникът, не носи отговорност за причинени вреди – чл. 479, ал. 1 КЗ, ищецът не разполага с регресни права срещу другия делинквент или неговия застраховател за възстановяване на половината от изплатеното обезщетение. Ето защо и предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за признаване за установена дължимостта на половината от стойността на изплатеното обезщетение, като подлежаща на възстановяване в полза на суброгиралия се застраховател по „Гражданска отговорност“, се явява неоснователен и правилно е отхвърлен от първоинстанционният съд. Предвид съвпадението в крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение като правилно, следва да бъде потвърдено. По отношение на разноските: При този изход на спора съобразно чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК право на разноски за въззивното производство има въззиваемата страна, на която въззивникът дължи да заплати сумата 100 лева - за юрисконсултско възнаграждение. Водим от горното, СЪДЪТ