Решение № 60 от 22.4.2026 г. на Окръжен съд - Разград по дело № 61/2026 г.

гражданско дело № 20263300500061 по описа за 2026 година Производството е по чл.258 и сл. от ГПК. Депозирана е въззивна жалба от М. А. А. против решение № 4/03.01.26г. по гр.д.№616/2025г. на РРС, с което са отхвърлен предявеният установителен иск за собственост на М. А. А. на сграда, масивна, на два етажа – бивша ветеринална лечебница със застроена площ 152 кв.м., с административен адрес с.Сейдол, общ.Лозница, обл.Разград, построена в поземлен имот - частна общинска собственост , съставляващ УПИ II – 197 в кв.34 по плана на селото, одобрен със Заповед №497/14.09.1978 г. на ОНС – Лозница въз основа на придобивна давност и наследство. По отношение на предявения в условията на евентуалност установителен иск, че е съсобственик със своя брат и майка производството е прекратено. Счита решението за незаконосъобразно и необосновано, като моли съда да отмени решението и да се произнесе по същество.Претендира разноските в двете съдебни инстанции. Районният съд е приел, че по делото е установен обективния признак на владението - обстоятелството, че ищеца и неговия баща са владеели процесния недвижим имот повече от десет години. Необоснован е извода за липсата на субективния признак на владението - че ищеца и неговия праводател са считали сградата за своя. Оспорва извода на съда, че ищеца е узнал, че сградата е държавна собственост, и тогава е поискал да я купи. Когато в процедурата по снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка, А. е поискал Удостоверение, че не е съставен Акт за държавна собственост, тогава без основание областната администрация е издала акта и е указала на А., че ако иска да придобие имота следва да го закупи. По делото не е установено процесната сграда да е имала друг собственик. Абстрактни са изводите на съда, че сградата като ветеринарна лечебница е била предоставена на бащата на жалбоподателя за изпълнение на задълженията му като лекар. Дори да се приеме, че към момента на установяване на фактическа власт върху сградата - преди повече от 30 години, тя е имала друг собственик, това няма правно значение за да се отхвърли предявения иск. В хипотезата, при която се завладява чужд имот, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно. Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание, то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане. М. А. е депозирал и частна въззивна жалба против определение № 82/23.01.2026г. по същото дело, с което съдът е приел,че не е компетентен да се произнесе по искането за отмяна на АДС,поради което не е уважил молбата му по чл.250 ал.1 ГПК за допълване на решението и е прекратил производството по искането за отмяна на АЧДС №3652/03.02.25г. Позовава се на ТР № 11/13 г. по т. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. Акта за държавна собственост има същото констативно действие като нотариалния акт по чл. 587 от ГПК, има същата правна природа, и изложеното следва да се приложи. Обратно с необосновани мотиви относно правната природа на акта за държавна собственост е приел, че разпоредбата на чл.587 ГПК не може да се приложи по аналогия, тъй като нормите уреждащи потестативни /преобразуващи/ права не могат да се прилагат по аналогия. Искането за произнасяне за отмяна на АЧДС е допустимо и е отделно от изхода на правния спор по установителния иск, тъй като е свързано с правния интерес на ищеца - независимо дали съобразно невлязлото в сила становище на съда той е владелец или само ползувател. Актовете за държавна и за общинска собственост имат констативно, а не конститутивно действие и при оспорването им в тежест на общината /респ. на държавата/ е да докаже наличието на посоченото в акта правно основание за придобиване на собствеността върху имота.За да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. След като по делото безспорно е установено липса на основание за издаване на процесния Акт за държавна собственост, той следва да бъде отменен. Областен управител на област с адм.център Разград, като представител на Министъра на регионалното развитие и благоустройството е депозирал писмен отговор, в който счита решението за правилно и законосъобразно. Въззиваемият не отрича твърдените факти,че е съставил АЧДС, след депозирано заявление на въззивника за издаване на удостоверение за наличие или липса на акт за държавна собственост за гореописания имот, във връзка със снабдяването му с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка. В резултат на извършената проверка е издадено удостоверение с изх. № 94-00-1217_9/13.01.2025 год. от Областния управител на област Разград, с което се удостоверява, че масивна селскостопанска сграда, построена в УПИ II, образуван от имот с пл. № 197, от кв. 34, по плана за регулация на с. Сейдол, община Лозница, е държавна собственост и предстои съставяне на акт за държавна собственост. Намира за правилен извода на районния съд за липсата на категорични доказателства за субективния елемент на владението. В момента, в който ищецът е узнал, че тази сграда е държавна собственост, той е поискал да я купи. Издаденият Акт за частна държавна собственост № 3652 намира за законосъобразен. Актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 от ЗС способи. В хипотезата на чл. 6 от ЗС (в редакцията от 1951 г.), държавни са имотите, които нямат друг собственик. Доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ (отм.), ЗКИР, ЗСПЗЗ. Ако по време на отреждането със съответния план един имот е с неизвестен собственик, той се води за безстопанствен и в този случай се приема, че той е станал държавна собственост по силата на посочената редакция на чл. 6 от ЗС (решение № 8/11.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4244/2013 г.). Възразява и оспорва поддържаният придобивен способ давностно владение повече от 10 години, като се позовава на нормата на чл. 86 от ЗС в редакцията й до 01.06.1996г. за невъзможност за придобиване по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Десетгодишният срок на недобросъвестното владение изтича на 31.05.2006г. На таза дата обаче, теченето на давностния срок било спряно с § 1 от ДР на ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането било продължено до 31.12.2022 г. С решение № 3 от 24.02.2022 г. на Конституционния съд на РБ по конституционно дело № 16 от 2021 г. /обн. ДВ бр. 18 от 04.03.2022 г./, разпоредбата на § 1, ал. 1 ДР ЗС била обявена за противоконституционна, като последиците от преустановяване на мораториума настъпвали с влизане в сила на решението на Конституционния съд от 08.03.2022 г. Счита,че въззивника е могъл да установи своята фактическа власт, която да се зачита като давностно владение най-рано с навършването на 18 г., от която възраст може да формира правно валидна воля, което е станало на 22.11.2010г. Абсолютно несъстоятелно е твърдеинието му в исковата молба, че е започнал да владее имота от 10-15 г. Процесният недвижим имот никога не е бил частна собственост. Предвид това, той попада под забраната за придобиване на основание давностно владение, която до 1996 г. е действала за всички държавни и общински имоти, а след 1996 г. само за тези публична държавна и общинска собственост. Позоваването на придобивна давност не е елемент от фактическия състав на придобивното основание, но е необходимо условие за неговото обективиране. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение и АЧДС №3652. Претендира разноски за юк.възнаграждение. По подадената частна въззивна жалба против определение № 82/23.01.2026г., с което е прекратено производството по делото,поради недопустимост на искането за отмяна на АЧДС въззиваемият е депозирал писмен отговор, като заявява неоснователност на частната жалба. Счита,че АЧДС е издаден от компетентен орган, по ред и форма,предвидени в закона, след извършена проверка на собствеността и е вписан по надлежния ред. Имотът винаги е бил с неизвестен собственик,поради което е станал държавна собственост по силата на закона.Моли съда да потвърди определение № 82/23.01.2026г. и му присъди разноски. В с.з. страните поддържат наведените вече доводи. Въззиваемият твърди,че имотът е държавна собственик в хипотезата на чл.6 ЗС в редакцията й от 1951г., т.е. имотът е държавна собственост тъй като не е имал друг собственик.Позовава се на забраната за придобиване на държавни имоти по давност. Въз основа на събраните пред първата инстанция гласни и писмени доказателства,съдът установи следните факти: За процесния имот - сграда, масивна, на два етажа – бивша ветеринална лечебница със застроена площ 152 кв.м., с административен адрес с.Сейдол, общ.Лозница, обл.Разград, построена в поземлен имот - частна общинска собственост , съставляващ УПИ II – 197 в кв.34 по плана на селото, одобрен със Заповед №497/14.09.1978 г. на ОНС – Лозница е съставен акт за държавна собственост №3652 от 03.02.2025 г. с посочено правно основание: чл.18 ал.2, чл.68 ал.1 от ЗДС, чл.102 ал.2 и чл.104 ал.9 от ППЗДС. В акта е посочено, че правото на управление на Обл.управител е предоставено на основание чл.18 ал.2 ЗДС. В приложената на л.11 от гр.д.№616/25г. на РРС скица като собственици са посочени Община Лозница и АПК. Според представеното удостоверение за търпимост /л.7/ построената в УПИ II-197, кв.34 на с.Сейдол двуетажна сграда, бивша ветеринарна лечебница попада в обхвата на пар.127, ал.1 от ПЗР на Закона за изменение и допълнение на ЗУТ „търпими строежи“ и не подлежи на премахване и забрана за ползване и може да бъде предмет на прехвърлителна сделка. В същото удостоверение, издадено от Общинска администрация гр.Лозница, е записано, че сградата няма строителни книжа, но е построена преди 2001г. Представено е и удостоверение от Кметство с.Сейдол /л.8/, издадено на 10.10.2024 г., в което е записано, че М. А. А., наследник на А.А. А. е стопанисвал и поддържал имота с отреден №1--- кв.34 на ••• и същият го ползва и владее повече от 10 години. Видно от писмо от Кмета на Община Лозница /л.22/, както и от приложената скица, парцелът, в който е построена сградата е общинска собственост и е отреден за „обществено застрояване“. С писмо на л.25 от Община Лозница уведомява Обл.управител,че за сградабивша ветеринарна лечебница, построена в УПИ II-197, кв.34 не се установяват заявени претенции за нъзстановяване на собствеността, както и да са удовлетворявани такива. В този смисъл е и удостоверение на л.27 от делото за липсата на реституционни претенции по ЗСПЗЗ. От писмо от ОДБХ на л.32 от делото се установява,че сградата ветеринарна лечебница не е включена в баланса на ОДБХ-Разград и не е предадена за управление. На л.29 е приложено писмо от Обл.управител до Държавен архив-Разград за предоставянето на информация, дали имотът сграса-Ветеринарна лечебница се среща в архивите на АПК- Лозница. Списък –гради на АПК, предадени на ТКЗС с.Сейдол. Списък сгради, собственост на ТКЗС с.Сейдол. Със заявление от 04.03.2025 г. ищецът М. А. А. е заявил пред Областния управител на Област Разград, че желае да закупи имот - бивша ветеринална лечебница със застроена площ 152 кв.м., с административен адрес с.Сейдол, общ.Лозница, обл.Разград /л.20/. Ищецът М. А. А. е низходящ наследник от първи ред на А.А. А., починал на 17.04.2023 г. заедно с други двама наследници – брат му М. А. А. и преживялата съпруга А.М. А.а. Във връзка с твърдението на ищеца за упражняване на владение по отношение на процесната сграда са разпитани свидетелите М. А., Р.К. и А.Ч.. Според показанията им строежът на сградата бил започнат от тогавашното АПК за ветеринарна лечебница преди повече от 35 години. Сградата била неизмазана. Първо бащата на ищеца бил държавен ветеринарен доктор в АПК, дошъл в с.Сейдол. Той се грижел за животните в района.След промените през 90-те години станал частен доктор, като останал да практикува в сградата и до смъртта си. Той и семейството му ползвали сградата през цялото време. Те плащали ток и вода,всички разходи по поддръжката на сградата. В момента ищеца съхранявал зърно на първия етаж. Св.А. ползва стаи на втория етаж от 2000г., когато брат му го пуснал. Преди година съседът О.Б. го помолил да си държа амбалажа в една стоя. Свидетелят го пуснал, но после го изгонил, тъй като поискал да придобие правото на собственост. От 1989-1990 бащата на М. държи ключовете за сградата, като цялото село знае това. Въз основа на така установените факти,съдът направи следните правни изводи: Жалбоподателят цели да установи, че е придобил собствеността върху процесната сграда, поради изтекла в негова полза 10 годишна придобивна давност, като присъединява владението на своя праводател /баща/ към своето. За да отхвърли иска районният съд е приел, че макар бащата на ищеца и ищеца да са упражнявали фактическа власт върху имота непрекъснато и необезпокоявано повече от 10 години, не са налице категорични и убедителни доказателства за наличието на такова намерение. В хода на процеса,въпреки указанията на съда при разпределение на доказателствената тежест въззиваемият не е ангижарал доказателства за основанието, въз основа на което твърди,че е придобил правото на собственост върху процесната сграда. При липсата на доказателства, че спорната сграда е била придобита от държавата чрез настъпване на конкретни факти, реализиращи състава на предвиден в закона придобивен способ, представеният акт за частна държавна собственост не е в състояние да легитимира общината като собственик на процесния имот / Решение № 271 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 477/12 г. на II г. о./. В константната практика на ВКС / решение № 321/14.10.11 г. по гр. д. № 1167/10 г. на ВКС, I ГО, решение № 269 от 03.08.12 г. по гр. д. № 643/11 г. на ВКС, I ГО/ се приема, че актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл. 77 ЗС способи. Доказването на това придобивно основание става чрез изследване на данните, които се съдържат в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ /отм./, ЗКИР , ЗСПЗЗ . В случая собственика на сградата както към момента на изграждането й,така и към настоящия момент не е установен. В отговора на исковата си молба ответникът твърди,че е собственик но не сочи правното основание, на което е придобил твърдяното право. Ограничил се е с посочване, че сградата не е собственост на общината и след обстойна проверка е приел,че сградата е държавна собственост и е актувана като такава. В АЧДС пък е посочено придобивно правно основание чл.18 ал.2 от ЗДС, касаещо придобиване на вещи от Държавата при ликвидация на търговски дружества, в които те са упражнявали правата на собственост на държавата. Т.е. ответникът твърди, че собствеността върху сградата е преминала върху него след прекратяване на АПК. Доказателства за това въззиваемият не е ангажирал. По делото липсват твърдения и доказателства Държавата да е упражнявала правото на собственост върху сградата. Това е станало за пръв път с съставянето на АЧДС №3652 на 03.02.2025г. За пръв път в отговора на въззивната жалба се позовава на хипотезата на чл.6 от ЗС /в редакцията от 1951г./, като твърди,че сградата е била с неизвестен собственик.За възражението относно придобивното основание е налице процесуална преклузия. В заключение ответникът при твърдение,че е собственик на имота не е доказал наличието на правно основание за придобиване на собствеността. Позоваването на чл.86 ЗС и установена забрана за придобиване на имоти частна държавна собственост в периода 1996г.-2006г. е без значение, тъй като въззивникът не доказа,че е носител на правото на собственост. Самият ищец-въззивник твърди, че баща му е ползвал само една стая като ветеринарен лекар, а той и чичо му ползвали останалата част. Твърди, че от 2010г. той ползва цялата сграда. Не спори, че сградата е била предоставена на бащата му по повод изпълнение на трудовите му задължения. Районният съд е приел, че извършените от въззивника и неговия баща действия са необходими такива, във връзка с ползването на имота и не доказват намерение за своене. Приел е ,че св.Ч. е категоричен, че бащата на ищеца е държател на имота. Тези изводи не се споделят от въззивната инстанция. Не е спорно по делото, че сградата или част от нея е предоставена на А. А. по повод упражняваната от него професия,поради което той безспорно е бил нейн държател. В този случай на установяване подлежи промяната в намерението и нейният начален момент, който в исковата молба е посочил „повече от 30 години“, т.е. след 1995г. С приемането на ЗСПЗЗ през 1991г. и последващите му изменения от 1992г. официално бяха ликвидирани стопанските единици в селското стопанство, за което бяха съставени Ликвидационни съвети. Официално дейността на ликвидационните съвети приключи през 1995г., като след този момент няма данни някой да е упражнявал или претендирал правото на собственост върху сградата. Тъй като бащата на ищеца е продължил да я ползва, вече качеството на частно практикуващ лекар, без някой да е заявил претенции към нея, той е започнал да полага грижи и да я стопанисва като своя. Той и семейството му започнали да ползват цялата сграда:някой от помещенията като склад, а други като дърводелска работилница. В този смисъл са показанията на разпитаните свидетели. Съдът изрично се е позовал на показанията на св.Ч. и е приел,че бащата на ищеца е бил държател на сградата. Според въззивната инстанция в употребените от свидетеля в показанията му изрази: „той държи ключовете“, „държеше фураж“, „В селото ще кажат,че я държи доктора,но една ли някой може да каже, че не я държи доктора. “ същият не е вложил смисъла на правния термин „държане“, а като израз за осъществяване на фактическа власт върху сградата. Напротив и тримата свидетели установяват,че след демокрацията и след разтурването на АПК, бащата на ищеца е продължил да работи в сградата като частник. Същият е извършил ремонт вътре, пуснал е своя брат да ползва помещения на втория етаж. Последния от своя страна е пуснал за кратък период трето лице. Ищецът сега държи фураж в сградата. Ток,вода и консумативи се заплащат от ищеца. Всички тези действия не са свързани с пряко отблъскване на владението на собственика, защото такъв просто е съществувал, а са властически по своя характер действия, които установяват промяната в намерението. Тези действия са манифестирани явно,непрекъснато и необезпокоявано пред всички в селото от 1995г., която съдът приема за начална дата на придобивната давност. Ищецът се позовава и на разпоредбата на чл.82 ЗС като присъединява към своето владение, това на своя баща. За разлика от своя баща, ищецът не е имал качеството на държател на имота, тъй като не е имал основание да държи имота. По отношение на него действа оборимата презумпция на чл.69 ЗС и следва да се приеме,че въззивникът е държал вещта като своя. В този случай следва да намери приложение установената практика на ВКС, че за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене, тъй като в момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Достатъчно е упражняваното владение в предвидения от закона 10 годишен срок да е явно, необезпокоявано и непрекъснато. Разпитаните свидетели установяват този факт. Ето защо следва да се приеме, че от 2010г., когато е навършил пълнолетие ищецът на собствено основание е започнал да владее имота и го е придобил поради изтекла в негова полза 10 годишна придобивна давност към началото на 2021г., на собствено основание, преди съставянето на АЧДС. Въз основа на гореизложеното съдът намира,че районният съд не е преценил правилно събраните по делото доказателства и не е приложил правилно материалния закон,поради което решението следва да бъде отменено, като вместо него следва да бъде постановено други в обратния смисъл. М. А. е депозирал и частна жалба против определение № 82/23.01.2026г., с което е прекратено производството поради недопустимост на искането за отмяна на АЧДС. Обжалваното определение е законосъобразно. Актовете за държавна собственост не са индивидуални административни актове и не създават права. Те са вътрешнослужебни актове по отчет и регистрация на общинските и държавни имоти, поради което иска за отмяна на Акт за частна държавна собственост № 3652/03.02.2025г., е недопустим, поради липса на правен интерес. С оглед изхода на спора на въззивника се следват разноските,направени в двете съдебни инстанции, които са в общ размер от 805.28евро и включвате: 25.56евро държавна такса при завеждане на иска,766.94евро адв.възнаграждение за всички инстанции и 12.78евро държавна такса по въззивната жалба. Воден от гореизложеното, съдът