Решение № 440 от 25.3.2026 г. на Административен съд - Разград по дело № 23/2026 г.

Производството е по реда на Глава Десета, Раздел I от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 118 от Кодекс за социално осигуряване (КСО). Делото е образувано въз основа на жалба подадена от Т. М. А. с [ЕГН], с адрес в [населено място], [улица], вх. А, ет. 3, ап. 12, чрез пълномощник адв. Х. С., от Адвокатска колегия - Разград, съд. адрес за връчване на призовки и съобщения: [населено място], [улица], офис 44, срещу Решение № 1054-16-90/1 от 05.01.2026г. на Директора на ТП на НОИ- Разград, потвърждаващо Разпореждане № 2140-16-362 от 06.11.2025г. на Ръководителя по пенсионно осигуряване при същото ТП на НОИ, с което на основание чл. 69, ал. 2, чл. 69б, ал. 1 от КСО и във връзка с чл. 18, ал. 4 от НПОС на жалбоподателя е отказано отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст, считано от 01.10.2025г. Оспорващото лице определя обжалвания акт като постановен при допуснато нарушение на административнопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и несъответствие с целта на закона. Сочи се, че директора на ТП на НОИ- Разград и ръководителят на Пенсионно осигуряване- гр. Разград неправилно са приели, че положеният труд като държавен служител по ЗМВР, не се зачита като първа категория при пенсиониране по реда на чл. 69б от КСО във вр. с чл. 1 от Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП) вр. чл. 104 от КСО. Т. М. А. е държавен служител в МВР по смисъла на чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, като заема длъжността „главен разследващ полицай в ОДМВР“, в отдел „Разследване“ при ОДМВР – Разград и има осигурителен стаж като такъв служител от 16 г. (шестнадесет години), 10 м. (десет месеца) и 4 дни (четири дни). Съгласно чл. 183, ал. 3 от ЗМВР, трудът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от с.з., при пенсиониране се зачита като първа категория. Съгласно нормите на чл. 69б, ал. 1 от КСО, лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при условие, че към 01.01.2025г. са навършили възраст 51 години и имат сбор от осигурителен стаж и възраст – 94. Т. А. към момента на подаване на заявлението е била на 52 г. 06 м. и 10 дни. Има осигурителен стаж като държавен служител по Закона за МВР 16 год. 10 мес. 04 дни; от II категория труд 06 год. 11 мес. 18 дни и от III категория труд 07 год. 01 мес. 22 дни - приравнен на основание чл. 104 от КСО на общ осигурителен стаж от трета категория 43 год. 11 мес. 05 дни. Сборът от осигурителен стаж и възраст е 96 год. 05 м. и 15 дни. Сочи, че в чл. 17, ал. 1, т. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС), изрично е прието, че за осигурителен стаж при пенсиониране на лицата по чл. 69 от КСО се зачита изслуженото време по чл. 69, ал. 2 и 3 от КСО, а съобразно чл.17, ал. 2 от Наредбата, осигурителният стаж по чл. 69 от КСО се зачита за първа категория труд. Счита, че правото на пенсия следва да бъде зачетено, при наличие на която и да е от хипотезите уредени в чл. 69 и чл. 69б от КСО, като ако е възможно и по двете, следва да се приложи нормативната уредба в по-благоприятния за заявителя вариант съобразно и нормата на чл. 18, ал. 4 от НПОС. Предвид изложените доводи жалбоподателят моли за отмяна на оспореното решение като преписката да се върне на органа за произнасяне със задължителни указания по прилагане на закона. В проведеното по делото открито съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се е явил лично, като чрез упълномощен процесуален представител адв. С. от Адвокатска колегия – Разград заявява, че поддържа жалбата. Претендира разноски. Административният орган - директор на ТП на НОИ–Разград, редовно и своевременно призован, не се е явил лично, като чрез упълномощен процесуален представител - юрисконсулт с. Василева изразява становище за неоснователност на жалбата, поддържайки правните доводи изложени в обжалваното решение. Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните и приети по делото доказателства приема за установена следната фактическа обстановка: На 01.10.2025г. Т. М. А. подала заявление с вх. № 2113-16-830 на ТП на НОИ Разград да й се отпусне лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл.69б, ал.1 от КСО във връзка с придобит осигурителен стаж от първа категория по чл.69, ал.2 от КСО като държавен служител по ЗМВР. С разпореждане № 2140-25-333/03.09.2024г. ръководителят на „ПО“ при ТП на НОИ – Разград отказал отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. Въз основа на представените към заявлението документи – трудова книжка и удостоверение от ОДМВР Разград, и информация от регистъра на осигурените лица е приел, че Т. М. А. е родена на [дата]. и има навършена възраст 52 г. 06 м. и 10 дни към датата на заявлението 01.10.2025г. За осигурителен стаж е зачетен от I категория като държавен служител по ЗМВР - 16 год. 10 мес. 04 дни; от II категория труд - 06 год. 11 мес. 18 дни и от III категория труд - 07 год. 01 мес. 22 дни. Приравнен е на основание чл. 104 от КСО на общ стаж от трета категория 43 год. 11 мес. 05 дни. Приет е сбор от осигурителен стаж и възраст 96 год. 05 мес. 15 дни (43г. 11 м. 05 д. + 52 г. 06 м. 10 д.) Посочено е, че заявителят няма право на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 69 или чл. 69б от КСО. Има повече от изискуемия в чл. 69, ал. 2 от КСО 27 години общ осигурителен стаж, но от тях 2/3 или 18 години не са действително изслужени в специалните ведомства и няма навършена изискуема възраст от 54 год. 04 мес. Съгласно чл. 18, ал. 4 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 от КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 от КСО, но трябва да са навършили изискуемата възраст по чл. 69 от КСО, т.е нормата на чл. 18, ал.4 от НПОС регламентира посочената в нея възможност за пенсиониране единствено при хипотеза на недостигащ осигурителен стаж. Т. М. А. обжалвала гореописаното разпореждане пред директора на ТП на НОИ–Разград, който с решение № 1054-16-90/1 от 05.01.2026г. приел жалбата за неоснователна, като изложил тъждествени мотиви на тези на органа постановил обжалвания акт, относно липсата на навършена изискуема възраст за придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както по чл. 69, ал.2 от КСО, така и по чл. 69б, ал. 1 от КСО вр. чл. 18, ал. 4 от НПОС. Решението на директора на ТП на НОИ е съобщено на адресата си на 06.01.2026г. като жалбата до съда е подадена на 20.01.2026г. Предвид установеното от фактическа страна, съдът, след преценка на допустимостта на жалбата и като извърши проверка на обжалвания акт съобразно наведените с жалбата основания и правомощията си по чл. 168, ал.1 от АПК, достигна до следните правни изводи: Жалбата с правно основание чл. 118 вр. чл. 117 ал. 3 и ал. 5 вр. ал.1, т.2, б. „а“ вр. чл. 98 вр. чл. 69б от КСО вр. чл. 145 и сл. от АПК е процесуално допустима, като подадена от легитимирано лице при наличие на правен интерес от производството, в рамките на преклузивния законов 14– дневен срок и срещу административен акт, подлежащ на съдебен контрол. Разгледана по същество, жалбата се преценява от настоящата съдебна инстанция като неоснователна. Предмет на съдебен контрол е Решение № 1054-16-90/1 от 05.01.2026г. на Директора на ТП на НОИ- Разград, потвърждаващо Разпореждане № 2140-16-362 от 06.11.2025г. на ръководителя по пенсионно осигуряване, с което на основание чл. 69, ал. 2 и чл. 69б, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 18, ал. 4 от НПОС, на жалбоподателя е отказано отпускане на отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст считано от 01.10.2025г. Оспореното решение в качеството си на административен акт е издадено от компетентен административен орган – Директор на ТП на НОИ- Разград, при наличието на материална, териториална и персонална компетентност. Оспореното решение е валидно, тъй като е спазена предвидената в закона писмена и предметна форма. При преценка на всички събрани по делото доказателства и относимите правни норми настоящата съдебна инстанция намира, че оспореният административен акт е постановен в съответствие с административно производствените правила, относимите материално правни норми и целта на закона. Правото на пенсия е субективно материално право на осигуреното лице, което възниква при наличието на определени материалноправни предпоставки и упражняването му предпоставя осъществяването на нормативно установено административно по своя характер производство. В българското осигурително, респективно пенсионно законодателство, регламентирано в Глава Шеста от Кодекса за социално осигуряване /обхващаща чл. 68-чл. 106/, е уредено задължителното пенсионно осигуряване. В него по реда на последователното регламентиране на отделните видове пенсии са посочени конкретните материалноправни предпоставки за възникване на право на пенсии, свързани с трудова дейност на различните категории осигурени лица /Раздел I „Пенсии за осигурителен стаж и възраст“/, инвалидните пенсии, наследствените пенсии и другите пенсии несвързани с трудова дейност. С нормата на чл. 106 от КСО озаглавена „Подзаконова уредба“ е прието, че прилагането на Глава Шеста от кодекса и изплащането на пенсиите се определят с наредба на Министерския съвет. Съобразно тази законова делегация е приета Наредба за пенсиите и осигурителния стаж (Обн. ДВ. бр.21 от 17 Март 2000г., в сила от 01.01.2000г. Приложение № 1 към ПМС № 30 от 10.03.2000г.) В настоящия случай не се спори, а и от обсъдените доказателства се установява, че заявилото право на пенсия лице е държавен служител в МВР по см. на чл. 183, ал. 3 вр. чл. 142, ал.1 т.1 от ЗМВР, поради което е меродавна специалната разпоредбата на чл. 69, ал. 2 от КСО, в която са уредени материалноправните предпоставки за възникване на правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст на точно определени категории лица - държавните служители по Закона за Министерството на вътрешните работи, Закона за специалните разузнавателни средства и по Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, държавните служители по чл. 11 от Закона за пощенските услуги, държавните служители, осъществяващи дейността по охрана на съдебната власт по чл. 391 от Закона за съдебната власт - навършване на възраст 52 години и 10 месеца и при 27 години общ осигурителен стаж, от които две трети действително изслужени като държавни служители по посочените закони, по Закона за Държавна агенция "Национална сигурност" и като военнослужещи по Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България. Съобразно чл. 69, ал. 9 от КСО след 31 декември 2016г. възрастта за тази лица се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца до достигане на 55-годишна възраст Съгласно нормата на чл. 69б, ал. 1 от КСО лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд, придобиват право на пенсия при условие, че съобразно т. 1 от с.н. са навършили възраст до 31 декември 2015 г. 47 години и 8 месеца за жените и 52 години и 8 месеца за мъжете и имат сбор от осигурителен стаж и възраст 94 за жените и 100 за мъжете, като в т. 2 е разписано, че от 31 декември 2015 г. възрастта по т. 1 се увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца за мъжете и с по 4 месеца за жените до достигане на 55-годишна възраст. Не се оспорва обстоятелството, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на пенсия жалбоподателката не отговаря на изискването за придобиване на право на пенсия по чл.69, ал. 9 вр. ал.2 от КСО, тъй като е имала навършени 52г. и 6мес. при изискуеми 54год. и 2 мес., и осигурителен стаж в Р България, както следва: като държавен служител по ЗМВР с продължителност 16 год. 10 мес. 04 дни; от II категория труд - 06 год. 11 мес. 18 дни и от III категория труд - 07 год. 01 мес. 22 дни, който приравнен на основание чл. 104 от КСО на общ осигурителен стаж от трета категория е 43 год. 11 мес. 05 дни. Сбор от осигурителен стаж и възраст е 96 год. 05 м. и 15 дни. От това следва, че кандидатстващото за пенсия лице е имало повече от 27 години качеството на задължително осигурено лице за риск старост по чл. 4 или чл. 4а от КСО във връзка с трудово или гражданско правоотношение, или като самоосигуряващо се лице, но от този общ осигурителен стаж не са действително изслужени 18 години във ведомствата изброени в чл. 69, ал.2 от КСО, респ. такъв не е придобит в нито една от хипотезите по чл. 69, ал. 1, 2, 3, 5, 5а и 6 КСО. Предвид гореобсъдените факти, по които не се спори и цитираните относими правни норми от КСО, спорният въпрос между страните е правен и касае приложимостта на нормата на чл. 69б от КСО относно лице, което е заемало длъжност на държавен служител по ЗМВР по см. на чл. 69, ал. 2 от КСО и е придобило изисквания от тази разпоредба общ осигурителен стаж за пенсиониране, но не е навършило възрастта по смисъла на чл. 69, ал. 9 вр. ал. 2 от КСО, както и тълкуването на нормата на чл. 18, ал. 4 от НПОС според която лицата, които не са придобили право на пенсия по чл. 69 КСО поради недостигащ осигурителен стаж, могат да се пенсионират по реда на чл. 69б, ал. 1 и 2 КСО. Анализирайки съдържанието на нормите на чл.69 ал.2 пр. първо и чл.69б ал.1 от КСО, съдът намира, че те регламентират пенсионирането на различни категории правни субекти, т.е имат различна персонална насоченост. Както беше посочено по-горе специалната норма на чл. 69, ал. 2, пр. първо от КСО регламентира пенсионирането на държавните служители по ЗМВР. Едновременно с това законодателно са обособени отделни норми на чл. 69а, чл.69б и чл. 69в от КСО, в които е посочено, че регламентират точно обособени категории лица - балерини, балетисти и танцьори с осигурителен стаж в културни организации /чл.69а/ и учители /чл.69в/. Наименованието на чл. 69б от КСО „Придобиване право на пенсия от лицата, работещи при условията на първа и втора категория труд“, ведно с граматическото и смислово тълкуване на използваното словосъчетание в ал. 1 от тази норма за определяне на адресатите й - „лицата, които са работили 10 години при условията на първа категория труд“, обуславят извода, че те са единствено работниците действително полагали труд от първа категория чрез изпълнението на професия или длъжност, попадаща сред изброените в чл. 1 от Наредба за категоризиране на труда при пенсиониране (НКТП) приета от Министерския съвет (в сила от 01.01.2000 г.) въз основа на делегиращата норма на чл.104 ал.1 от КСО. В чл. 1 от НКПТ са изброени лимитативно за кои лица и при какви условия на труд стажът следва да се зачете от първа категория труд. Това са лица, полагащи труд под земята, във въздуха, в атомна електроцентрала, в металургията, екипажи на кораби, специализирани в превози на химически вещества, нефтопродукти и въглища; работещи в машинното отделение на плавателни съдове от морския флот. Сред тях не попадат държавните служители по ЗМВР. Освен гореизложените доводи, в същата насока са и мотивите на законодателя за приемането на § 20 от ЗИДКСО (обн. ДВ бр. 61 от 11 август 2015 г.) касаещ изменение на чл. 69 от КСО и възникване на нов чл. 69б от КСО. „Предлага се от 1 януари 2016 г. да се въведе възраст за пенсиониране на лицата по чл. 69 от КСО (работещите в сектор „Отбрана и сигурност). Предложението се прави, тъй като пенсиите за осигурителен стаж и възраст от ДОО се отпускат при настъпване на осигурителния риск „старост“, и при условие че лицето има определения от закона осигурителен стаж. В тази връзка е необходимо по отношение на всички лица да бъде въведено изискване за определена минимална възраст, след навършването на която може да бъде отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст. Въвеждането на възраст за пенсиониране на лицата по чл. 69 от КСО е свързано и с изпълнение на препоръките на Съвета на Европейския съюз за ограничаване на възможностите за ранно пенсиониране. Мярката ще доведе и до по-продължително и по пълноценно използване на капацитета и опита на работещите в специалните ведомства.“ Видна е целта на поправките в кодекса, изразяваща се във въвеждане на минимална възраст за пенсиониране на служителите от изброените в чл. 69 от КСО ведомства, която да бъде самостоятелно изискуема предпоставка за всички лица. По този начин е отчетен характерът на извършваната от осигурените лицата дейност и е постигнато равноправие между мъжете и жените. При определяне на изискванията за придобиване на право на пенсия, законодателят е въвел кумулативно изискване за общ осигурителен стаж, както и за действително изслужен осигурителен стаж като служител по посочените закони. В мотивите относно предложения с § 20 от ЗИДКСО (обн. ДВ бр. 61 от 11 август 2015 г.) нов чл. 69б на КСО е посочено, че тази норма ще касае „лицата, работили при условията на вредни и тежки условия на труд, които нямат право на професионална пенсия от професионален пенсионен фонд, но отговарят на определени условия, посочени в новия чл. 696 от КСО, се предвижда възможност да получат пенсия от ДОО. В тази група лица попадат преди всичко тези, които имат категориен стаж преди 2000г., поради което не са осигурявани в професионални пенсионни фондове, както и тези, които имат смесен категориен стаж - преди и след 2000г.“ Видно е, че законодателя е имал предвид като адресати на тази норма лицата, които подлежат на задължително осигуряване в професионален пенсионен фонд по см. на чл. 127, ал.2 от КСО – а именно тези „работещи при условията на първа и втора категория труд“, т.е това са лица, сред които не попадат посочените в чл. 69 от КСО и в частност държавните служители от МВР. Доколкото целият брой години осигурителен стаж на жалбоподателката при работата й в системата на МВР са придобити по време на действието на НКТП, а положеният от нея труд на заеманите длъжности не попада в нито една от хипотезите на чл.1 от Наредбата, следва да се приеме, че същата не е полагала труд при условията на първа категория. Следователно приложимата правна норма при пенсионирането й е чл.69, ал. 2 от КСО, а не чл. 69б, ал. 1 от КСО, касаещ лицата, придобили осигурителния стаж при реалното и действително полагане на труд от първа категория. С нормата на чл.18 ал.4 от НПОС представляваща вторична правна уредба се предоставя възможност на лицата, които имат стаж в специални ведомства или на конкретно изброени длъжности, който не е достатъчен, за да могат да се пенсионират по реда на чл.69 от КСО, да се пенсионират по реда на чл.69б, ал.1 и 2 от КСО, единствено когато не им достига изискуемият осигурителен стаж, т.е. трябва да са навършили изискуемата възраст по чл. 69 от КСО, която в случая е 54 години и 2 месеца. При проследяване редакциите на нормата на чл.18, ал.4 от НПОС се установява, че не противоречи на КСО като нормативен акт от по-висока степен, тъй като измененията й са обусловени именно от промените в КСО и по-конкретно в чл.69 и чл.69б от КСО. Разпоредбата на чл.18, ал.4 от НПОС е обвързана с изискванията за пенсиониране по чл.69 от КСО и е облагоприятстваща за лицата от специалните ведомства като се отчита специфичния характер на труда им, но поради определени обстоятелства трудовият стаж на тези длъжности не е достатъчен за придобиване на право на пенсия по чл.69 от КСО. При преценка на съдържанието на специалните закони посочени в чл.69 от КСО и в частност на чл. 183, ал.3 от ЗМВР, както и на разпоредбата на чл.17, ал.2 от НПОС е видно, че положеният труд се „зачита“ като първа категория, т.е. той се приравнява на такъв по силата на закона с оглед преобразуването му по реда на чл. 104, ал. 2 от КСО. Наличието на тези разпоредби сочи, че този стаж се признава за такъв по силата на една законова фикция с оглед преобразуването му в трета категория при пенсиониране, а не защото действително е от първа категория, след като в НКТП са определени изрично длъжностите и професиите, които полагат труд при първа категория труд. От гореизложените правни доводи се налага изводът, че разпоредбите на чл.69, ал.1 и чл.69б, ал.1 от КСО съдържат различни материалноправни предпоставки, обуславящи упражняването на правото на пенсия за ОСВ по отношение на различни категории лица, респ. изискванията за придобиване право на пенсия при условията на чл.69б от КСО са различни, доколкото в последната хипотеза законодателят изисква реално и действително придобиване на осигурителния стаж при полагане на труд от първа категория или при приложението на чл. 18, ал. 4 от НПОС - наличието на навършена възраст и минимален действително отработен стаж от 18г. по см. на чл. 69, ал. 1, 2,3,5,5а и 6 от КСО. На настоящия съд е известно наличието на противоречива практика на ВАС по посочения спорен правен въпрос, като следва да се отбележи, че актуалната трайно се ориентира в смисъла застъпен в настоящото решение /вкл. на съдебните състави, които преди това за възприемали противното становище/. Освен цитираните от ответника решения на ВАС постановени през 2026г., в същия смисъл са и Решение № 6691/19.06.2025г. по адм. дело № 12195/2024г.; Решение № 6921/24.06.2025г. по адм. дело № 3303/2025г. на ВАС; Решение № 7144/25.06.2025г. по адм. дело № 3130/2025г.на ВАС; Решение № 7201/26.06.2025г. по адм. дело № 3326/2025г. на ВАС; Решение № 7637 от 09.07.2025г. по адм.д. № 2123/2025г. на ВАС; Решение № 7986 от 17.07.2025г. по адм. д. № 2947/2025г. на ВАС; Решение № 2291 от 18.02.2021г. по адм. д. № 9879/2020г. на ВАС; Решение № 9289 от 07.10.2025г. по адм. д. № 2774/2025г. на ВАС и др. От гореизложеното следва, че при издаване на разпореждането, потвърдено с процесното решение на директора на ТП на НОИ Разград, не е допуснато съществено процесуално нарушение, неправилно прилагане на материалноправните разпоредби или несъответствие с целта на закона. От това следва, че не са налице отменителни основания по смисъла на чл. 146 от АПК и жалбата като неоснователна, следва да се отхвърли. По отговорността за разноски - При този изход на делото право да получи репариране на направените разноски има ответника, от когото не е направено искане в този смисъл, поради което съдът не дължи произнасяне за присъждането им. По арг. на противното от чл. 143, ал. 1 от АПК искането на жалбоподателя за присъждане на сторени разноски е неоснователно. Водим от горното и на основание чл. 172, ал.2 от АПК, съдът