Решение № 93 от 15.7.2026 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 161/2026 г.

Производството е по глава тридесет и трета от НПК. Делото е образувано по искане на адвокат Й. Ц. Й. от АК-Велико Търново, в качеството му на упълномощен защитник на осъдения Т. Г. С., за възобновяване на ВНОХД № 226/2024год. по описа на Окръжен съд-гр.Велико Търново /НОХД № 555/2023год. по описа на Районен съд-гр.Велико Търново/, на основание чл.422 ал.1 т.5 от НПК. В искането за възобновяване се твърди, че при разглеждането на делото от въззивния съд са допуснати съществени нарушения по чл.348 ал. 1 т. 1-3 от НПК - нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и явна несправедливост на наложеното наказание, които представляват и основания за възобновяване на наказателното производство по чл.422 ал. 1 т.5 НПК. Твърди се, че постановеното от въззивния съд решение не отговаря на изискванията за неговото съдържание, уредени в разпоредбата на чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК. Твърди се, че въззивната инстанция не е упражнила адекватно правомощието си да ревизира постановената от първоинстанционния съд присъда, срещу която защитата на подсъдимия е изложила множество и конкретни доводи. Твърди се, че безусловно са възприети фактическите и правни изводи на РС- В.Търново, без да са изследвани и да е даден отговор на всички въпроси, поставени за разглеждане в подробно допълнително изложение към въззивната жалба, направено по реда на чл.320 ал.4 от НПК. Твърди се, че мотивите във въззивното решение наглед са пространни, но при запознаване с тях може да се установи, че не изпълняват изискванията на закона. Посочва се, че решението съдържа дословно повторение на фактическата обстановка, възприета от районния съд, подкрепа на направения от него доказателствен анализ; преразказ на свидетелски показания, теоретични постановки и логически съждения, но съдът изобщо не е направил анализ на фона на сочените в жалбата на подсъдимия оплаквания за допуснати нарушения при оценката на доказателствата и налични противоречия в тях. Твърди се, че изводите на решаващия съдебен състав не са изградени въз основа на обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствата по делото, съобразно процесуалните правила на чл.13, чл.14, ал.1 и чл. 107, ал.З и 5 от НПК, а доказателствата са ценени избирателно и едностранчиво, в смисъл, обосноваващ тезата за доказаност на обвинението, като са игнорирани доказателства и възражения на защитата, в ущърб на подсъдимия, което от своя страна сочи на пристрастен подход. Твърди се, че пред въззивния съд е събрано ново доказателство, което опровергава съществена част от свидетелските показания, което съдът също е тълкувал превратно. Отбелязва се, че във въззивното производство защитникът на подсъдимия е правил отвод спрямо докладчика, мотивиран именно от вече проявяван тенденциозен подход при оценка на доказателствата и неизлагане на мотиви по всички доводи, като отвода не бил приет, но се оказало, че опасенията на защитника за постановяване на съдебен акт по идентичен начин, са били основателни. Твърди се, че допуснатите съществени процесуални нарушения са довели до неправилно приложение на материалния закон, с потвърждаване на осъдителна присъда спрямо Т. Г. С., при недоказаност на повдигнатото обвинение по несъмнен и убедителен начин. В искането за възобновяване се излагат следните конкретни аргументи в подкрепа на заявеното оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения: 1.Твърди се, че независимо от пространното изложение, решението на въззивния съд не дава отговор на съществени доводи на защитата, например: -относно липсата на доказателства да е стреляно с процесния газов револвер в деня на инцидента; -относно пълното припокриване на съдържанието на протоколите за разпити в досъдебното производство - на свидетелите А. и Г. от една страна, както и тези на св.Г. и А.а, от друга, като във втория случай идентичността е над 90%; -относно нарушаване на основни принципи в наказателния процес - за централното място на съдебния процес чл.7 от НПК и за непосредственост по чл. 18 от НПК; -относно показанията на св.А.а от ДП, които реално са приобщени към доказателствения материал и ценени изцяло, а са четени само досежно едно единствено обстоятелство/обаждане на тел.112/; -относно доказателствената обезпеченост на извода за насочване на оръжие към конкретна личност - тази на св.А. и т.н.. Посочва се, че необсъждането и оставянето без отговор на съществени доводи и възражения на защитата, които имат решаващо значение за изхода на делото, както в случая, винаги се приравнява на липса на мотиви, а липсата на мотиви представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.348 ал.З т.2 от НПК, което е накърнило правата и интересите на осъдения. 2.Твърди се, че е нарушено процесуалното задължение на съда по чл. 13, чл.14 ал. 1 и чл. 107 ал.З и ал.5 от НПК, като събраните доказателства не са подложени на внимателна проверка, а установените факти и обстоятелствата не са оценени обективно, всестранно и пълно. Възразява се, че изводите на съда били изградени въз основа на противоречиви свидетелски показания и предположения, като наличните съмнения са тълкувани в полза на обвинението. Съда бил посочил, че свидетелските показания установяват фактическата обстановка с изискваната от закона категоричност, каквато според защитата на осъдения не е налице. Наличните непълноти в обвинителния акт/като точното време на извършване на деянието/ и спорните въпроси, за които нямало доказателствена опора, съда бил запълнил с разсъждения, които счел за логични и възможни, което не представлявало обективен анализ. Много от изводите, както тези на районния съд, били обосновани с „логично“, „нелогично“ „не допуска“/л. 7, 9, 13 15 21/, „не е изключена възможността“, подсъдимия е „имал възможност“/л.22/ и т.н. Следвало да се отбележи, че това не са просто изказни форми и начин на изразяване /с каквито мотиви въззивиня съд е оправдал ползваните такива и от районния съд/. По този начин били обосновани предположения. Логиката не можела да се ползва вместо доказателство, именно защото тя е в сферата на предположенията и търпи различни интерпретации с оглед различни виждания на отделни личности. Според защитника на осъдения, аргумент за изложеното, както и за превратно тълкуване на доказателствата е свързан с факта дали Т. С. е „извадил пистолет от жабката“ на колата си. Излага се, че относно този факт съдът се е позовал на показанията на св.Д. К. и св.А. А.а. Според кредитираните показания на св .Д. К., оръжието е извадено от жабката, като в тези от ДП /на които съдът също се позовава, но не цитира/, се сочело, че подсъдимият се „пресегнал към жабката, отворил я и оттам извадил“ пистолет. Съдът сочел, че св.А. А.а категорично твърдяла пред съда, че подсъдимия „бутнал момичето, което се возело до него назад към седалката, бръкнал в жабката на автомобила си, извадил пистолет“, който тя възприела да насочва към автомобила на А. и произвел изстрел“. Изложеното било невярно, тъй като свидетелката не е давала такива показания пред съда и очевидно тези твърдения са извлечени от протокола за разпит, съставен в ДП. Излага се, че както е посочил и самия съд, от страна на защитата е направено възражение и са предприети действия за проверка на така изложените от свидетелите показания. Твърди се, че съвсем добросъвестно подсъдимият е демонтирал жабката от колата си и я е представил пред въззивния съд, с оглед осигуряване възможност непосредствено да бъде установен факта, че процесния револвер не може да се побере в нея. Съда преценил да допусне и по делото била изготвена и приета съдебно- техническа експертиза, която е изследвала параметрите на процесната жабка и на револвера и била дала категорично заключение, че револвера не може да се побере в жабката в затворено състояние. Реално това било обективен факт, който опровергава свидетелските показания в тази насока. Посочва се, че според заключението, при отворено състояние револвера може да бъде поставен, но остава 5 см. извън отвора на жабката и няма възможност той да стои стабилно. В с.з. вещото лице отново било заявило, че жабката не може да бъде затворена при поставяне на револвер - част от него може да бъде върху капака в отворено положение, но така не е устойчив и е възможно да падне. Излага се, че съдът е игнорирал заключението на СТЕ и в решението си е приел, че на л.7 сн.1 от експертизата се виждало поставка или рафт, където револверът „е могъл“ да бъде поставен./л.5 от мотивите/. Т.е., въпреки категоричния факт, установен чрез СТЕ, че револвера не се побира в жабката, съдът услужливо и непрофесионално го бил е „сложил“, където му изнася, за да мотивира съдебния акт в полза на обвинението. Защитникът на осъдения обръща внимание, че доводи в тази насока от обвинението не са правени, респ. подсъдимият не се е защитавал по такъв довод. По този начин съда недопустимо бил мотивирал съдебния си акт върху доводи и обстоятелства, които не са били въведени от обвинението, в нарушение правото на защита на подсъдимия. Излага се, че на съда било известно състоянието на пътищата в България, а съгласно заключението на вещото лице револвера при отворена жабка не е устойчив и може да падне - това важало с по-голяма сила и ако револвера е бил на мястото, желано от съда. Възразява се, че направеният от съда извод не почива на нито едно от събраните доказателства, нито може да се изведе от експертизата, тъй като тя не е отговаряла на такъв въпрос. Дори в с.з., на зададените от съда въпроси относно въпросната полица, вещото лице изрично било заявило, че не е извършвало измервания на тази полица и няма категоричен отговор дали револвера може да се побере там. Решението на съда обаче било дало на защитника основание за извод, че въпросите на съда към вещото лице са били целенасочени, за да бъде „наместен“ револвера някъде около жабката. Излагат се съображения, че ако се възприеме тази създадена/измислена от съда версия, оставало неясно как тя кореспондира с кредитираните от самия него свидетелски показания, които описват действия като „отваряне на жабката, бъркане в нея, изваждане на револвера оттам, включително прибирането му в жабката и оставането му там/л.4 и б от мотивите и показания на св.Д. К. в ДП/ Т.е. в тези показания несъмнено се говорело за пистолет вътре в жабката, а не на друго място, в т.ч. на поставка/полица/рафт под нея. Освен това, при тази хипотеза, револвера би бил пред погледа на св Д. К. по време на пътя, а тя няколкократно/в разпита си пред съдия и при съдебното следствие/ била заявила, че не е знаела че в жабката има пистолет и „го видяла, като го извадил от жабката“/с.з. от 05.06.2023г./. Твърди се, че това е най-фрапиращият, но не и единствен пример на тенденциозна оценка и тълкуване на доказателствата по делото от страна на съда. Посочва се, че сходен бил подхода на съда и по отношение обстоятелството дали подсъдимият С. е „заплашил св.Г. А., насочвайки газовия си револвер към него и произвел изстрел“/съобразно ОА/. Излага се, че съдът е кредитирал показанията на св. Д. К., приемайки, че тя е очевидец на осъществените от подсъдимия действия/л.4/ и била категорична, както в показанията си по ДП, така и пред съда, че „С. е извадил оръжието от жабката на автомобила, насочил го е към другия автомобил и е произвел изстрел през отворения прозорец на дясната врата на автомобила към другия автомобил“/л.5/. Тя обаче не била очевидец и от нейните показания не се установявало подсъдимият да е насочвал пистолета си към когото и да било, още по-малко да е стрелял към св.А.. Според нейните показания пред съда, когато извадил пистолета от жабката, тя се обърнала назад и не е виждала накъде е насочван. В този смисъл били и показанията й пред съдия, където изрично е заявила, че „не знае накъде е стреляно“. Съдът не бил основал изводите си на тези показания, които си коредпондират, а е приел нещо различно, съдържащо се единствено в протокола за разпит в ДП, което е в противоречие с тях. Тук следвало да се посочи, че основанието за прочитане показанията на св.Д. К. от ДП е било липсата на спомен относно конкретни обстоятелства - кога подсъдимия обърнал автомобила и какви точно изрази е употребил. Посочва се, че извън тази част в случая не е имало основание същите да бъдат ценени, независимо, че в разрез с процесуалните правила първоинстанционния съд ги е прочел в цялост, но при явната тенденция за споделяне на неговите изводи, въззивния съд не би съобразил това обстоятелство. За пълнота се отбелязва, че дори след прочитане на показанията, обстоятелствата, заради които са четени, не били установени. Излага се, че напълно декларативно и без обективна оценка, съда е приел, че показанията на св.Д. К. и св. А. А.а са безпротиворечиви помежду си съпоставени с първоначалните показания на всяка от тях, както и че се подкрепят от останалите писмени и веществени доказателства/л.6/. Посочва се, че действително показанията на св .Д. К. кореспондират с тези на св.А. А.а, но не в смисъла, който е вложил съда. В дадените в хода на съдебното следствие показания св.А.а, както св.Кирилова, изрично е заявила, че не е видяла къде е стреляно с извадения от жабката пистолет, тъй като стояла на предната дясна седалка, а това от своя страна несъмнено е в противоречие с първоначалните й показания. Твърди се, че е сходно положението и по отношение прочитането на показанията на св.А. А.а от ДП, показанията на която от ДП не били приобщени към доказателствения материал по предвидения в закона ред. Същите били прочетени по реда на чл.281 ал.4, вр.ал. 1 т.1 от НПК единствено в частта относно прието противоречие относно обаждането на тел,112, с оглед твърдението на свидетелката, че не е имало такова. Дори след прочитането на показанията в тази част, свидетелката изрично заявявала пред съда, че „никой от нас не се е обаждал на тел. 112“, което също е било в противоречие с първоначалните й показания. След като съдът приемал наличието на доказателства за такова обаждане и ако за него свидетелката е дала неверни показания, основателно възниквал въпроса защо съда възприемал като достоверни показанията на свидетелката в останалата част. Твърди се, че изобщо не е отчетено противоречие между показанията на св.А.а и тези на св.Е. Г.. Св.А.а заявява пред съда, че не й е известно преди инцидента някой от возещите се в техния автомобил да е употребил алкохол, което противоречало на показанията на св.Г., който също пред съда бил заявил, че и двамата са били употребили алкохол, като „А. беше пияна, беше на 2-3 бири“, залитала към брат му и се карала с него. Излага се, че не били оценени и редица противоречия в показанията на св.Д. К. -в с.з. от 05.0б.2023г. твърдяла, че дошли полицаи, които спрели пред къщата на подсъдимия и го взели, което се опровергава от установените факти -че той се е отзовал на получено обаждане от св.Адемов и своевременно се е явил в полицейския участък; пред съдия тя сочела, че не знае С. да е имал пистолет, не е виждала такъв, а в хода на съдебното следствие заявява, че преди случката знаела, че Т. има пистолет; Съда не сочел и нямало доказателствена опора за извода му, че „към деня на инцидента 30.08.2022год. двамата са имали близки отношения и няма причина тя да дава показания, които не са в полза на С.“. Посочва се, че по делото не е изследван въпроса какви са били отношенията между двамата към деня на инцидента, дали са били в добри отношения, дали са били скарани, дали не са се карали по време на движението, респ. дали е имала причина да дава показания във вреда на подсъдимия. Съдът не бил отчел, че реално показанията на св.Д. К. и св.А. А.а, които изцяло е кредитирал, не се подкрепят и са в пълно противоречие с показанията на св.Петя Г., св.Е. Г. и св.Г. А., които категорично били заявили пред съда, в съдебно заседание, че никой от тях не е виждал подсъдимия да вади пистолет, да го насочва срещу тях и да произвежда изстрел. Посочва се, че при наличното противоречие между свидетелски показания, както и между тях и обясненията на подсъдимия, съда е могъл и е следвало да го изчисти чрез други доказателствени способи, като очна ставка, но вместо това съдът е тълкувал и влагал собствената си логика, обосновавайки обвинителната теза. Посочва се, че един от аргументите на съда бил, че било „нелогично, ако свидетелите Г., Г. и А. не са видели револвер в ръката на подсъдимия, да го опишат подробно в първоначалните си показания и после да се окаже, че подсъдимия притежава такъв“/л. 13/. Излагат се съображения, че на първо място, в показанията на свидетелите от ДП не се съдържали никакви конкретни данни, идентифициращи притежавания от подсъдимия револвер/св. Г. не го описва изобщо; св.Г. - черен на цвят; св.А. - револвер от електронните игри/. Освен това, дори да са го видели /което е възможно с оглед обясненията на подсъдимия, че го е носил в кобур/, това не обуславяло автоматично извод, че той го е вадил и стрелял срещу тях. По този начин не били опровергани техните показания, дадени в съдебното следствие. Посочва се, че не можело да се отрече новаторството на съда в тази насока - показания, дадени в съдебно заседание да се опровергават с показания, дадени на ДП. Излагат се съображения, че самото обаждане на тел. 112 не е доказателство, че подсъдимият е извършил деянието, в което е обвинен и разсъжденията на съда какво е логично/нелогично не може да обоснове противен извод. Съдът не бил изложил мотиви във връзка с показанията на св.Г. и св.А., че са се обадили и отишли в полицията, тъй като се чул шум, подобен на изстрел и някой в колата /св.А.а/ казал, че е стреляно. Реално тези показания също били логични, тъй като не е невъзможно човек да е възприел неправилно различни околни звуци, а и в случая тяхната достоверност не била проверявана чрез събиране на доказателства, вкл.за техническото състояние на автомобила, с който са пътували. Излага се, че по отношение показанията на св.Г. съдът правилно е описал показанията дадени в с.з., в които тя изрично е заявила, че не е виждала да се стреля по тях, изобщо не е виждала пистолет и не е чувала изстрел, само чули шум и някой в колата казал, че се стреля по тях. Съдът обаче не ги бил кредитирал в тази част, с мотив, че по ДП свидетелката дала показания, които напълно кореспондирали с показанията на другото момиче в колата/св.А.а/. Действително, показанията на двете момичета в ДП удивително съвпадали - съдържанието над 90 % е едно и също, включително като стил и като изразни средства. Твърди се, че реално това не е възможно при разпит на две различни лица и би могло да се постигне само, ако са били предварително изготвени. В тази насока пред районния съд било направено възражение и доказателствено искане за допускане на съдебно-техническа експертиза, което не е уважено от съда с мотив, че ще бъдат ценени тези показания, които свидетелите са дали пред съда. Без да обсъжда тези обстоятелства, въззивния съд, както първоинстанционния, бил кредитира именно показанията от ДП, въпреки тези, дадени пред съда и изявлението на свидетелката, че протокола за разпит в ДП не е даван нито на нея, нито на майка й да го чете, не й е четен, а само даден да го подпише. Съдът не бил приел за вярно това изявление, само въз основа на положените подписи и вписания бланков текст, че протокола е прочетен лично. Нещо повече, бил приел, че именно пред съда свидетелката заявява неверни данни, с мотив, че поради изтеклия период от време тя не си спомняла точно какво е заявила при разпита си по ДП/л.7/, въпреки, че свидетелката е поддържала дадените пред съда показания и след прочитането на тези от ДП. Излагат с доводи, че въззивия съд не е отчел възникналите основателни съмнения за верността на показанията, отразени в протоколите за разпит в ДП и по отношение на свидетелите Е. Г. и Г. А.. Съдът правилно бил посочил, че в показанията си пред съда св.Е. Г. е заявил, че не е виждал подсъдимият да изважда пистолет и да стреля, че чул шум, за който мислел, че е произведен от ауспуха на автомобила при запалването му, но отново не ги е кредитирал. Обосновал тяхната недостоверност с показанията на полицейския служител Д., който е заявил за провеждани разговори със св.Г. и св.А.. Тези показания не можели да бъдат годна доказателствена основа за изграждане на фактически изводи, доколкото съдържат информация относно изявления на трети лица, получени при беседване с тях, а не непосредствени възприятия за инцидента. Посочва се, че въпреки възраженията на защитата относно оценката на показанията на полицейските служители / възпроизвеждащи изявления на трети лица/, съда ги е ценил и формирал изводи въз основа на тях в ущърб на подсъдимия. Видно от мотивите, непосредствено след коментара относно показанията на полицейските служители, съда бил изложил, че въз основа на съвкупния анализ на свидетелските показания се установявало, че на посочената дата подсъдимият е извадил газов револвер и е произвел с него изстрел, насочен към пътуващите в л.а Фолксваген Поло и по-точно към водача му/л. 13/. Излага се, че в случая нито св. Д., нито останалите разпитани полицейски служители не са очевидци на инцидента и не са възприели лично нито едно от действията на подсъдимия, които съда е приел, че са установени. Излага се, че съда не сочел как показанията на св.А. са допринесли за направените от него изводи относно осъществяване на деянието - свидетелят само се бил свързал с подсъдимия да дойде в полицейското управление, за да каже какво се е случило, на което С. веднага се отзовал. Правело впечатление, че и този свидетел „чул“ разговора с дошлите момчета, но не споменавал за стрелба; той също разговарял с подсъдимия, но за разлика от св.Д. не споделял за давани обяснения от С., че е стрелял. Сходна била ситуацията и относно показанията на св.М. - те допринасяли единствено да се установи нарушаване на пропускателния режим в полицейския участък П.Тръмбеш, което той като началник, а впоследствие и съда очевидно са толерирали. Свидетелят изрично заявявал, че не може да каже дали на следващия ден са идвали хората, подали сигнала да се срещат с него, още по-малко да са искали да оттеглят жалбата си. Излагат се доводи, че до дори да се кредитира,заявената от св.Д. информация относно искане на св.Г. и св.А. за оттегляне на жалбата им, то тя отново, очевидно тенденциозно е тълкувана, като аргумент за недостоверност на показанията на св.Г., а не например като аргумент, че лицата са пожелали оттегляне, осъзнавайки, че са съобщили недостоверни данни, от които може да има последствия за подсъдимия. Показателно за този подход на съда било пренебрегването на факта, че всички свидетелски показания, съдържащи като факт изваждане на пистолет от жабката на колата, са проверени и опровергани чрез изготвената и приета по делото СТЕ, но съдът е тълкувал превратно и нейното заключение. Така било сторено и със заключението на физикохимичната експертиза. Както бил посочил съда, заключението е, че в пробите, иззети от лявата и дясна ръка на подсъдимия, както и от лекия му автомобил не се установяват капсулни микрочастици. Вместо обаче да съобрази това заключение, съдът бил възприел обясненията на вещото лице в съдебно заседание, допускащи различни чисто хипотетични възможности и бил изградил изводи въз основа на предположението, че евентуално оставените микрочастици са отмити от подсъдимия. С предположения съдът бил „оборил“ и липсата на микрочастици в купето на автомобила, като я е обяснил със захвата на оръжието, който е никому неизвестен. Посочва се, че от комплексната химическа и балистична експертиза съда е извел извод, че с револвера е стреляно след последното му почистване, но нищо не се казвало относно направеното възражение, че не е установено кога е стреляно. Самият факт, че с револвера е стреляно, не налагал извод, че това се е случило на въпросния ден. По делото не било установено, че с процесния револвер е стреляно точно тогава и по никакъв начин не било опровергано обяснението на подсъдимия, че е стрелял с него, но на Нова година. В мотивите на съда обясненията на подсъдимия дори не се споменавали. Обстоятелството, че при експертизата е проведена експериментална стрелба с всички 6 бр. патрони/колкото е пълния му капацитет/ отново било тълкувано в ущърб на подсъдимия, с предположението, че той имал възможност да зареди револвера с нови патрони. Тук основателно възниквал въпроса къде е гилзата, ако е стреляно? Посочва се, че съдът е приел за неоснователно възражението за нарушение разпоредбата на чл.281 ал.8 от НПК, като е посочил, че осъдителната присъда се основавала освен на прочетени по реда на чл.281 ал.4 от НПК показания и на тези на св.Кирилова дадени пред съда, за които забраната не важала. Тези показания обаче, както вече било посочено, в една част са опровергани от СТЕ, а и свидетелката не описвала конкретно „пистолета“/нито като цвят, нито като размер/, нито била виждала подсъдимия да го насочва срещу другата кола и да стреля.Излага се довод, че вместо да кредитира категоричните и непротиворечиви показания на трима от свидетелите - Г., Г. и А., дадени в съдебно заседание, съда е основал изводите си на прочетени показания от досъдебното производство. Реално, нито първоинстаннионният, нито въззивният съд са спазили принципа за непосредственост и не са ценили показанията, дадени в открито съдебно заседание пред съда. Според защитника на осъдения основателно възниквал въпроса какъв е смисъла от съдебния процес, след като съдът дава вяра единствено на показания, дадени в досъдебното производство, които не са събрани публично, с участие на страните и не са потвърдени в съдебната фаза.Този подход противоречал на основни принципи в наказателния процес - тези, гарантиращи централното място на съдебното производство по смисъла на чл.7 НПК, както и за непосредственост по смисъла на чл. 18 от НПК. Предвид изложеното в искането за възобновяване се иска Великотърновският апелативен съд да възобнови наказателното производство водено спрямо подсъдимия Т. Г. С.; да отмени решението на ОС-Велико Търново по ВНОХД № 226/2024год., и да върне делото за ново разглеждане от въззивния съд, който да извърши цялостно и законосъобразно обсъждане на всички доказателствени материали и да изложи мотиви, съобразени с чл. 339 от НПК. Алтернативно се иска Великотърновският апелативен съд да отмени въззивното решение и първоинстанционната присъда, постановена по отношение на осъдения С., и да оправдае подсъдимия на основание чл.425, ал. 1, т.2 от НПК вр. чл.24, ал. 1, т. 1 НПК. В проведеното открито съдебно заседание адвокат Й. Ц. Й., в качеството му на защитник на осъдения Т. Г. С., поддържа изцяло искането за възобновяване на делото и моли Великотърновския апелативен съд да се произнесе по направените две алтернативни искания. Прокурорът от Великотърновската апелативна прокуратура изразява мотивирано становище за неоснователност на искането за възобновяване на делото и моли Великотърновския апелативен съд да го остави без уважение. Осъденият Т. Г. С. е бил редовно призован за заседанието във Великотърновския апелативен съд, но не се е явил без уважителна причина и делото е разгледано в негово отсъствие. Великотърновският апелативен съд, като извърши проверка за наличие на заявеното с искането основание за възобновяване на делото в пределите визирани в чл.347 от НПК, намери за установено следното: Искането за възобновяване е допустимо. Предмет на искането е акт от кръга на визираните в чл. 419 от НПК, непроверен по касационен ред по жалба на страната, в чийто интерес се предлага отмяната. Направено е от процесуално легитимирано лице по чл.420 ал.2 от НПК, като от съдържанието на искането е видно, че с него е заявено основание за възобновяване по чл.422 ал.1 т.5 НПК, във връзка с допуснати съществени нарушения по чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК. Искането за възобновяване е подадено в законоустановения шестмесечен срок по чл. 421 ал. 3 от НПК. Разгледано по съществото, искането за възобновяване на делото е неоснователно, като съображенията за това са следните: С присъда № 17 от 20.03.2024год., постановена по НОХД № 555/2023год. по описа на Районен съд-гр.Велико Търново, подсъдимият Т. Г. С. е признат за виновен в това, че на 30.08.2022 год. в гр. Полски Тръмбеш, при управление на моторно превозно - лек автомобил „Опел Тигра" с рег. № ВТ 86••••, извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като заплашил Г. В. А. от гр. В. Търново като водач на лек автомобил „ Фолксваген Поло" с рег. № Р 80••••, насочвайки сигнално газов револвер марка „EKOL" модел „Viper 6", кал. 9 мм. със сериен № E6VP-1430085 и възпроизвел изстрел, като деянието по своето съдържание се отличава с изключителна дързост, поради което и на основание чл. 325, ал. 3, във вр. с ал. 2, пр. 2, алт. 2, във вр. с ал. 1 от НК, чл. 36 и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, както и на „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от една година, като на основание чл.66 ал.1 от НК изпълнението на наложеното наказание лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от три години. Постановено е вещественото доказателство - кутия с надпис „Случай № 2022-03519", пакет № PKG-057194, съдържаща комплект за изземване на следи, след изследване, като вещ без стойност след влизане в сила на присъдата да се унищожи. На основание чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК е отнето в полза на държавата иззетото по делото веществено доказателство - 1 бр. сигнално-газов револвер, марка „ EKOL“ модел „Viper“ кал. 9 мм, сериен № E6VP 1430085, като вещ принадлежала на виновното лице и послужила за извършване на умишлено престъпление. Постановено е иззетото по делото веществено доказателство - 1 бр. черен кобур, след влизане в сила на присъдата да се върне на собственика му - подсъдимия Т. Г. С.. Постановено е веществените доказателства - 6 броя експериментално изстреляни гилзи кал. 9 мм, като вещи без или с ниска стойност, след влизане в сила на присъдата да се унищожат. Подсъдимият Т. Г. С. е осъден на основание чл. 189, ал. 1 и ал. 3 от НПК, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ВТРС направените по делото разноски в размер на 641.11 лева, както и сумата от 5.00 лева за служебно издаване на изпълнителен лист. Горепосочената първоинстанционна присъдата е обжалвана с въззивна жалба от адвокат Й. Ц. Й., в качеството му на защитник на подсъдимия Т. Г. С., с оплаквания, че присъдата е необоснована, постановена при съществени нарушения на процесуалните правила и при нарушаване на материалния закон, с искане въззивния съд да я отмени и да постанови нова присъда, с която да оправдае подсъдимия Т. Г. С. по повдигнатото обвинение. По подадената въззивната жалба на защитника на подсъдимия С. е образувано ВНОХД № 226/2024год. по описа на Окръжен съд-гр.Велико Търново, приключило с постановено по него решение № 27 от 16.02.2026год., с което е изменена присъда № 17 от 20.03.2024год., постановена по НОХД № 555/2023год. по описа на Районен съд-гр.Велико Търново, като е намален срока на наложеното наказание лишаване от свобода от една година на осем месеца, намален е и срока на наказанието лишаване от право да се управлява МПС от една година на осем месеца, а в останалата част първоинстанционната присъда е потвърдена. Решението на въззивния съд не е подлежало на касационна проверка по жалба или протест и на основание чл.412 ал.2 т.1 от НПК е влязло в сила от момента на постановяването му на 16.02.2026год. На същата дата е влязла в сила и изменената с въззивното решение присъда на първоинстанционния съд. Когато по едно и също наказателно производство има постановени съдебни актове на първа и въззивна инстанция, както е настоящият случай, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи акта на въззивната инстанция. Преобладаваща част от доводите в искането за възобновяване, изложени в подкрепа на заявеното оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, по своята същност представляват доводи за необоснованост на първоинстанционната присъда и въззивното решение, тъй като защитникът на осъдения изразява несъгласие с приетите за установени фактически положения и счита, че тези фактически положения не се установяват от доказателствените материали по делото. В тази връзка следва да се посочи, че необосноваността на съдебния акт не е сред изчерпателно посочените касационния основания в чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК, съществени нарушения по които представляват основание за възобновяване на делото по чл.422 ал.1 т.5 от НПК. В настоящото производство по възобновяване, съдът не може да извършва проверка дали съдебните актове са обосновани, не може да приема за установени различни фактически положения от приетите от съдилищата по фактите, а може само да проверява дали са спазени процесуалните правила, свързани със събирането, проверката и анализа на доказателствените материали и дали вътрешното убеждение на съда е формирано в съответствие с процесуалните правила. С приоритет следва да се извърши проверка дали не е допуснато претендираното в искането за възобновяване съществено нарушение на процесуалните правила, което е касационно основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, тъй като, ако такова е допуснато, делото трябва да се върне за ново разглеждане и няма да е възможно произнасяне по оплакванията за допуснати съществени нарушения по чл.348 ал.1 т.1 и т.3 от НПК. Оплакването в искането за възобновяване на делото за допуснато съществено нарушение по чл.348 ал.1 т.2 от НПК е лишено от основание. Липсват допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на процесуалните правила, които да са останали незабелязани от въззивния съд и последният, в рамките на въззивното производство, също не е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила. В съответствие с правилата на чл.13 и чл.107 ал.2 и ал.3 от НПК, първоинстанционният и въззивният съд са допуснали и събрали всички доказателствени материали необходими за разкриването на обективната истина и изясняване на обстоятелствата по делото, влизащи в предмета на доказване по чл.102 от НПК. Видно от мотивите на първинстанционната присъдата и на въззивното решение, вътрешното убеждение на първоинстанционния и въззивния съд, относно приетите за установени фактически положения, е формирано при стриктно спазване на правилата на чл.14 ал.1 и чл.107 ал.5 от НПК, въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, съобразно изискванията на закона. Мотивите на присъдата на първоинстанционния съд са изготвени в съответствие с изискванията на чл.305 ал.3 от НПК, като съдът е посочил какво приема за установено, въз основа на кои доказателствени материали, какви са правните му съображения за взетото решение, обсъдил е наличните противоречия в доказателствените материали и е изложил убедителни съображения защо приема и кредитира някой от тях, а други отхвърля. Въззивният съд, в пределите на въззивната проверка по чл.314 от НПК, проверил изцяло правилността на първинстанционната присъда, като извършил собствена задълбочена проверка и анализ на доказателствените материали, включително и на тези допуснати и събрани във въззивната инстанция. Във въззивното решение са обсъдени всички доводи, изложени във въззивната жалба, допълнението към нея и в съдебно заседание от защитника на подсъдимия, като въззивният съд аргументирано, позовавайки се на доказателствата по делото и закона, е изложил съображенията си защо ги е приел за неоснователни и защо е приел за правилни фактическите и правни изводи на първата инстанция. Събраните по делото доказателствени материали са обсъдени в пълен обем по отделно и тяхната съвкупност, като са ценени според действителното им съдържание. Изложените мотиви в решението на въззивната инстанция напълно удовлетворяват изискванията на чл.339 от НПК. Присъдата на първоинстанционния съд и решението на въззивния съд не почиват на предположения и не е нарушен чл.303 от НПК. Неоснователни са и доводите в искането за възобновяване на делото за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение по чл.348 ал.1 т.3 пр.2 от НПК- незаконен състав на въззивния съд, постановил решението, по съображения, че във въззивното производство защитникът на осъдения бил правил отвод на докладчика по делото съдия Милена Карагьозова, заради вече проявяван тенденциозен подход при оценка на доказателствата и неизлагане на мотиви по всички доводи, но отвода не бил приет. Въззивният съд правилно оставил без уважение искането за отвод на съдия Милена Карагоьозова, тъй като то се основава на субективната оценка на адвокат Й. Ц. Й. на профеционалните качества на съдия Карагьозова във връзка с произнасяне със съдебни актове по други наказателни дела. Обстоятелството, че според субективното мнение на адвокат Й. съдия Карагьозова е некомпетентна и не притежава професионални качества да извършва обективна оценка на доказателствата и да изготвя мотиви на съдебни актове, не може да обоснове извод за предубеденост или заинтересованост на съдия Карагьозова от изхода на делото нито пряко, нито косвено, поради което по отношение на този съдия не е било налице основание за отвод по чл.29 ал.2 от НПК. Основания за отвод по чл.29 ал.1 от НПК на съдия Карагьозова не се сочат от защитника на осъдения и по делото липсват данни за наличието на такива. Лишени от основание са и доводите в искането за възобновяване на делото за допуснато съществено процесуално нарушение, заради нарушения на основни принципи на наказателния процес- принципа за централно място на съдебното производство, залегнал в чл.7 от НПК и принципа за непосредственост, залегнал в чл.18 от НПК. Разпоредбите на чл.7 и чл.18 от НПК и залегналите в тях основни принципи на наказателния процес, не изключват възможността присъдата и въззивното решение да бъдат постановени въз основа на приобщени по реда на чл.281 от НПК и проверени от съда показания на свидетели, дадени в досъдебното производство, ако съдът намери, че същите са достоверни, а показанията на свидетелите дадени в съдебната фаза са недостоверни и не следва да се кредитират. Въз основа на изложеното до тук може да се обобщи, че настоящият състав на Великотърновския апелативен съд не намери да са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да разкриват наличие на основание за възобновяване на делото по чл.422 ал.1 т.5 вр. с чл.348 ал.1 т.2 от НПК. Такова основание за възобновяване на наказателното дело не е налице в конкретния случай. Лишено от основание е и оплакването в искането за възобновяване за допуснато съществено нарушение по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, в подкрепа на което няма изложени доводи от защитника на осъдения, освен формалното твърдение, че допуснатите съществени процесуални нарушения са довели до неправилно приложение на материалния закон. При приетите за установени фактически положения, като са квалифицирали извършеното от осъдения Т. Г. С. деяние като престъпление по чл. 325, ал. 3, във вр. с ал. 2, пр. 2, алт. 2, във вр. с ал. 1 от НК, първоинстанционният и въззивният съд са приложили закона правилно. Липсват основания за оправдаване на осъдения или за прилагане на различна правна квалификация по отношение извършеното деяние. Относно направеното алтернативно искане за оправдаване на осъдения на основание чл.425 ал.1 т.2 вр. с чл.24 ал.1 т.1 от НПК следва да се посочи, че оправдаване на това основание е възможно само в рамките на фактическите положения по влязлата в сила присъда, а в настоящия случай тези фактически положения не обуславят наличието на хипотеза по чл.24 ал.1 т.1 от НПК- деянието да не е извършено или да не съставлява престъпление. По изложените съображения не е налице основание възобновяване на делото по чл.422 ал.1 т.5 вр. с чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Лишено от основание е и оплакването в искането за възобновяване за допуснато съществено нарушение по чл.348 ал.1 т.3 от НПК, в подкрепа на което няма изложени доводи от защитника на осъдения, които да бъдат обсъдени от апелативния съд, както и няма направено искане за намаляване на наложеното наказание, макар формално да се твърди, че същото е явно несправедливо. По изложените съображения не е налице основание възобновяване на делото по чл.422 ал.1 т.5 вр. с чл.348 ал.1 т.3 от НПК. Предвид липсата на основание за възобновяване на делото, искането за възобновяване следва да се остави без уважение. Водим от горното, Великотърновският апелативен съд