Решение № 2399 от 11.5.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1646/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца С. П. В. срещу решение № 3791/15.11.2021 г., постановено по гражданско дело № 26662/2021 г. на Софийския районен съд, 42 състав, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу ДНСК иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 228 ЗЗД за признаване за установено, че съществува между страните наемно правоотношение по договор за наем № УС-02-59/28.10.2019 г., като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати на ответника сумата 100 лева юрисконсултско възнаграждение. Жалбоподателят поддържа, че решението на първоинстанционния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Договорът за наем не бил прекратен с изтичане срока на предизвестието, а с него наемателят бил уведомен, че предстои прекратяване, като не била издадена и заповед за изземване на държавно жилище по реда на чл. 80, ал. 1 ЗДС. В нарушение на материалния закон съдът приел, че срочният договор за наем може да се прекрати с предизвестие преди изтичане на уговорения срок, което счита, че е допустимо само при виновно неизпълнение, каквото в случая не било налице. Липсата на прекратяване на правоотношението било установено с акт на ВАС. Ето защо моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния и да постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски. Ответникът по жалбата и по иска – Дирекция за национален строителен контрол, оспорва въззивната жалба. Поддържа, че правилно съдът е отхвърлил иска, доколкото в договора за наем е уговорено прекратяване с предизвестие преди изтичане на уговорения срок, което е допустимо от закона. Предвид това моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендира разноски. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи: Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като съдът не се е произнесъл в нарушение на императивни правни норми. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното: Съгласно чл. 24 ЗДС и чл. 28 ППЗДС наемните отношения се прекратяват по реда на Закона за задълженията и договорите и при условията, предвидени в договора. Съгласно чл. 238, изр. 1 ЗЗД, ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. Основният спорен между страните въпрос е възможно ли е срочен договор за наем да бъде прекратен с предизвестие по чл. 238 ЗЗД. Настоящият състав на въззивния съд намира, че следва да се даде положителен отговор, предвид даденото разрешение и в съдебната практика, и в правната теория в преобладаващата част, които съдът споделя. В мотивите на решение № 67/28.01.2002 г. по гр.д. № 968/2001 г., V г.о. на ВКС е прието, че изходен пункт за начало на разсъжденията в подкрепа на подобна теза се явява редакцията на възможността за отказ от договора при безсрочните договори за наем, съдържаща се в чл. 238 ЗЗД, която е от естество, ясно свързващо се посредством използвания термин „може" c характеристиките на правило от диспозитивен характер. Известно е, че диспозитивната разпоредба намира приложение, ако не е уговорено друго. Но щом нормата се явява диспозитивна, то и извежданият от нея по аргумент за противното извод за това, че при срочните договори за наем, прекратяването им чрез отказ от договора c предизвестие е невъзможен, е също по своята същност диспозитивно правило. А като такова, то също може да търпи валидно отклонения, само ако са изрично уговорени между страните. След като клауза c възможност за отказ от срочния договор c предизвестие е била включена, а договорът съответно подписан при посоченото условие, предвид изложеното по-горе, то няма пречка да се приеме, че подобна уговорка е допустима по действащото законодателство, следователно действителна, и валидно обвързваща страните. В този смисъл и определение № 485 от 16.07.2009 г. по т.д. № 352/2009 г. на Върховен касационен съд Следователно процесната договорна клауза не е нищожна поради противоречие със закона, като не е налице и нищожност на клаузата на друго основание, произтичаща пряко от сделката или от събраните по делото доказателства /съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК/. На следващо място, неоснователно е възражението на въззивника, че отправеното до него изявление няма характер на предизвестие – не поставя началото на течение на срока по чл. 238 ЗЗД. В представеното по делото предизвестие се съдържа ясно изявление на наемодателя, действащ чрез законния представител, че на основание чл. 11, т. 4 от договора за наем последният се прекратява след изтичане на едномесечен срок от получаване на предизвестието. Текстът на предизвестието е ясен и няма нужда от тълкуване - договорът се прекратява с изтичане на срока, посочен в него. Не се съобщава на наемателя намерение за предприемане на действия по прекратяване на наемния договор. Предизвестието е връчено на наемателя на 28.4.2021 г., който факт последният е удостоверил с подписа си, поради което и договорът е прекратен на 28.5.2021 г., без да са необходими други действия на страните. Представените към въззивната жалба актове на АССГ и ВАС са неотносими към горния извод - те нямат обвързваща настоящия съд сила, като в мотивите им се сочи, че няма подлежащ на обжалване административен акт /не е издадена заповед по чл. 80, ал. 1 ЗДС/, поради което производството е прекратено. Към действията по чл. 80, ал. 1 ЗДС се пристъпва едва след като е прекратено действието на договора за наем. Именно в този случай няма основание да се ползва имотът, респ. е налице основание за издаване на заповед за изземване. Издаването на такава заповед не е факт, относим към прекратяването на договора за наем /с нея договорът не се прекратява/, а обратното - прекратяването на договора е факт, необходим за да е налице основание за издаване на такава заповед. Ето защо и липсата на издадена заповед за изземване няма отношение към действието на процесния договор за наем. Предвид изложеното въззивният съд намира, че процесният договор за наем е прекратен с изтичане на срока на отправеното до въззивника едномесечно предизвестие, като наемателят не следва да го мотивира, нито да са настъпили други предпоставки. Поради това неотносими са въпросите дали ищецът е изпълнявал задълженията си /договорът не е прекратен на осн. чл. 87 ЗЗД/, дали има право на ведомствено жилище /не е прекратен и на осн. чл. 24, ал. 3 ЗДС/, какви са мотивите на наемодателя за отказ от договора за наем /такива не се изискват в хипотезата на чл. 238 ЗЗД/, търпи ли наемателят вреди от прекратяването на договора и спирането на електрозахранването, има ли сключен последващ договор и нарушения на закона във връзка с това. Ето защо въззивният съд не следва да ги обсъжда. Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, жалбата следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийски районен съд - потвърдено като правилно. По разноските: Предвид изхода на делото на ответника по въззивната жалба следва да бъдат присъдено своевременно поисканите разноски за възнаграждение за юрисконсулт в размер на 100 лева. При този изход на спора жалбоподателят няма право на разноски. Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване предвид ограничението по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд