Решение № 4824 от 23.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7456/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК. С Решение № 8277 от 07.05.2024 г., постановено по в. гр. д. № 62184/2023 г. по описа на Софийски районен съд, 46-и състав, е признато за установено спрямо В. М. В., че дължи на „Амиго Финанс“ ЕООД (с променено фирмено наименование от „Мого България“ ЕООД), по предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД, чл. 342, ал.2 ТЗ, във вр. чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД във вр. с чл. 422 ГПК следните суми: 563, 68 лева (петстотин шестдесет и три лева и 68 стотинки), представляваща падежирала и непогасена лизингови вноска /главница/ по Договор за финансов лизинг със задължително придобиване на собствеността №AG0007657/24.04.2019 за период от 20.04.2021 г. до 01.11.2021 г., ведно със законна лихва за период от 01.03.2023 г. до изплащане на вземането, 243, 52лева (двеста четиридесет и три лева и 52 стотинки), представляваща падежирали и непогасени вноски за възнаградителна лихва по договор за финансов лизинг за период от 20.04.2021 г. до 01.11.2021 г., 12, 10лева (дванадесет лева и 10 стотинки), представляваща неустойка за забава на плащане на лизингови вноски за период от 20.04.2021 г. до 01.11.2021 г., 399, 12лева (триста деветдесет и девет лева и 12 стотинки), представляваща неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, 30, 46лева (тридесет лева и 46 стотинки), представляваща разходи за данъчни задължения за 2021 г., 226, 63лева (двеста двадесет и шест лева и 63 стотинки), представляваща разходи за застрахователни премии, 605, 37лева (шестстотин и пет лева и тридесет и седем стотинки), представляваща остатъчна главница, за които в полза на ищеца била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№11160/2023 г. на СРС. Със същото решение и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. М. В. е осъден да заплати на „Амиго Финанс“ ЕООД (с променено фирмено наименование от „Мого България“ ЕООД) съдебно-деловодни разноски в размер на 941.62 лева и съдебно-деловодни разноски по ч.гр.д. №46324/2019 г. на СРС, 46 състав в размер на 141.62 лева. С постановеното решение и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК В. М. В. е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата от 760 лева. Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника В. М. В., чрез назначения му особен представител – адв. В. Б., преупълномощен от адв. Б. В., в който е изложено становище за неправилност на първоинстанционното решение поради нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите. Въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че клаузата по чл. 15.5 от Общите условия е валидна, като излага аргументи, че посоченият размер на неустойката е прекомерно висок и не отговаря на присъщите за неустойката изисквания за постигане на обезщетителен и обезпечителен ефект. Отделно от това, счита, че предвидената неустойка е нищожна, тъй като общите условия са изготвени единствено от лизингодателя, без лизингополучателят да е имал възможност да влияе върху тях. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че клаузата за определяне на лихвения процент в лизинговия договор не е нищожна. В тази връзка сочи, че разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК не е приложима в настоящия случай, доколкото не се касае за потребителски кредит, а за договор за лизинг, страна по който е потребител. Твърди, че лихвеният процент е определен едностранно от лизингодателя на 41, 16 % върху главницата без каквото и да е финансово мотивиране или обосновка за необходимостта от лихва в такъв размер нито в договора, нито в приложенията към него. Намира, че платените по лизинговите вноски лихви са недължимо платени и претендира тяхното връщане на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Моли съда да отмени постановеното решение и да отхвърли предявените срещу ответника искове. При условията на евентуалност моли съда да уважи направеното с отговора на исковата молба възражение за прихващане. В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който е изложено становище за нейната неоснователност. Моли съда да отхвърли въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Претендира разноски. Въззивната жалба е подадена от назначения особен представител на ответника срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, в законоустановения срок, като с оглед възприетото в т. 7 от Тълкувателно решение № 6/2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, особеният представител на ответника не дължи държавна такса, поради което въззивната жалба е допустима. Софийският градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема следното: Настоящият състав намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. По доводите за неправилност настоящият съдебен състав намира следното: Предявени са по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 342, ал. 1, вр. чл. 345 ТЗ и чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно сключен договор за финансов лизинг; 2) вещта, предмет на договора, да е предоставена за ползване; 3) клаузите от договора да са валидни, като не противоречат на императивните материалноправни норми; 4) клаузите от договора да са индивидуално уговорени или да не нарушават значително равновесието между страните и не накърняват добрите нрави; 5_ наличието на валидно уговорени неустоечни клаузи; 6) да е надлежно упражнено потестативното право на разваляне на договора от страна на ищеца, т.е. същият да е поканил ответника, като му е дал достатъчен срок с писмена покана да изпълни задълженията си, като ясно и точно му е указал, че след изтичането на срока договорът се разваля; 7) в договора да е било уговорено, че ищецът следва да заплати, респ. действително са заплатени вземанията за застрахователни премии, съответно данъчни задължения. На етапа на въззивното производство не е спорно, а и от представения по делото Договор за финансов лизинг № AG0007657 със задължително придобиване на собствеността върху лизинговия актив, подписан от страните, като е установена автентичността на подписа на ответника чрез приетото по делото заключение по назначената съдебнопочеркова експертиза, се установява, че страните са били обвързани от договор за финансов лизинг, по силата на който ищецът се задължава да придобие правото на собственост върху лизинговия актив, след което да го предостави на ответника за ползване срещу съответното възнаграждение, като лизингополучателят се задължава да придобие правото на собственост върху автомобила след изтичане на срока на договора за лизинг. Съгласно договора стойността на лизинга е 3500 лева при първоначална вноска от 1155 лева, а главницата е в размер на 2345 лева. Съгласно чл. 4 от договора лизингополучателят изплаща главницата и лихвата върху нея на 30-месечни вноски съгласно Приложение № 1. Съгласно чл. 5 от договора лихвеният процент е 41, 16 %, като е фиксиран за целия срок на договора. Съгласно уговорката на чл. 7 общият разход по кредита по смисъла на ЗПК е 1435, 97 лева и включва лихва върху главницата. Съобразно уговорката на чл. 9 годишният процент на разходите е 49, 28 % и включва лихва върху главницата. В клаузата на чл. 11 е предвидено, че освен първоначалната вноска лизингополучателят заплаща и следните първоначални разходи при сключване на договора: такса за приоритетно разглеждане в размер на 200 лева и разходи за регистрация на лизинговия актив в КАТ, включително държавни такси в размер на 120 лева. С уговорката на чл. 12 от договора страните са постигнали съгласие, че лизингополучателят се задължава да сключи за своя сметка застраховка гражданска отговорност за лизинговия актив в полза на лизингодателя, като лизингополучателят се задължава да поддържа застрахователното покритие за целия срок на договора. Според клаузата на чл. 8.6 от общите условия лизингополучателят се задължава да заплаща всички данъци, мита, такси, нотариални такси и други разноски във връзка с ползването на лизинговия актив, като за сметка на лизингополучателят са всички застрахователни премии, винетни такси, наложени глоби и имуществени санкции в случай на извършване на административни и др. нарушения. В клаузата на чл. 10.4 от общите условия към договора е предвидено, че плащането на застрахователните премии по настоящият раздел е за сметка на лизингополучателя. Лизингополучателят подновява изтичащите застраховки самостоятелно, без да е необходимо да бъде уведомяван нарочно за целта от лизингодателя. Съгласно чл. 15.1. при забава на плащане на парично задължение от страна на лизингополучателя лизингодателят има право на неустойка в размер на законната лихва върху неплатената в срок сума за целия период за забава. Според клаузата на чл. 15.5. от общите условия към договора – при прекратяване на договор по вина на лизингополучателя, последният дължи неустойка в размер на три лизингови вноски. Неустойката се изчислява въз основа на последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора. От приложения по делото приемо-предавателен протокол се установява, че автомобил марка „Volkswagen“, модел „Passat“ е бил предоставен за ползване на лизингополучателя. Първоинстанционният съд правилно се е позовал на Закона за потребителския кредит в процесния случай, доколкото видно от разпоредбата на чл. 3, ал. 3 ЗПК разпоредбите на закона се прилагат и за договорите за наем или лизинг, при които се предвижда възможност за закупуване на стоката – предмет на договора. Доколкото сумите, предмет на исковете, се претендират въз основа на договор за договор за финансов лизинг, сключен с физическо лице при действието на ЗПК, за което не са наведени твърдения, нито са налице данни, че е действало във връзка с професионалната си или търговската си дейност, то длъжникът има качеството на "потребител" по смисъла на §13 т. 1 вр. т.12 от ДР на ЗЗП, което по силата на чл. 7 ал. 3 ГПК задължава съдът служебно следи за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Разпоредбите на Закона за потребителския кредит са повелителни, поради което по отношение на тях са приложими и разясненията на т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г., ОСГТК на ВКС, съгласно които при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, т.е. той може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Следва да се посочи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия е недопустимо. Дефиницията на понятието "общ разход по кредита за потребителя" се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по кредита за потребителя не включва нотариални такси. В конкретния случай в договора е посочено, че годишният процент на разходите е 49, 28 % и включва лихва върху главницата. Същевременно в чл. 1.27. от Общите условия, приложими към процесния договор, е регламентирано, че общият разход на лизингополучателя по договора по смисъла на пар. 1, т. 3 ЗПК се посочва в договора и включва лихва върху главницата, лихва по разсрочен ДДС, ако договорът предвижда такъв, премии за застраховка „Автокаско“, ако такава се предвижда като задължително условие за сключване на договор, свързаните с нея такси за оглед на лизинговия актив, както и други разходи, ако такива са посочени в договора. В чл. 11 от договора като първоначални разходи са посочени такса за приоритетно разглеждане в размер на 200 лева и разходи за регистрация на лизинговия актив в КАТ, включително държавни такси в размер на 120 лева. Съгласно чл. 1.36. от Общите условия таксата за приоритетно разглеждане представлява такса за предоставяне на допълнителна, незадължителна услуга по желание на кандидат- лизингополучателя за приоритетно разглеждане от лизингодателя на искане за лизинг, което гарантира ускорена обработка на кандидатурата на кандидат-лизингополучателя за сключване на договор за лизинг съгласно посоченото в настоящите общи условия. Съгласно чл. 10а ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. По отношение на таксата за приоритетно разглеждане настоящият състав намира, че същата следва да бъде включена при изчисляването на ГПР предвид разпоредбите на чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Услугата, за която е предвидена такса приоритетно разглеждане, не е различна от основната услуга по предоставяне на кредит, а е свързана с действие по управлението и усвояването на кредита, за които кредиторът не може да изисква заплащането на такси и комисиони с оглед императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. По този начин с предоставянето на пакет от допълнителни услуги се прикрива част от възнаграждението за заетата сума по начин, по който да не попада в обхвата на ГПР, което като краен резултат води до заобикаляне на императивното правило, установено в разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Така и в Решение на СЕС, постановено по преюдициално запитване по дело С- 714/22, е прието, че чл. 3, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техния размер, попадат в обхвата на понятието "общи разходи по кредита за потребителя" по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието "Годишен процент на разходите" по смисъла на посочения чл. 3, б. "и", когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит - т. 1, както и че чл. 10, параграф 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. Ето защо настоящият съдебен състав намира, че таксата за приоритетно разглеждане е следвало да бъде включена в общия разход по кредита, като с нейното добавяне действителният ГПР по договора би бил значително по-висок от вписвания в него. Посоченият в договора ГПР е незаконосъобразно изчислен, като с неотчитането на сумата от 200 лева – такса за приоритетно разглеждане, на действителния размер на ГПР в договора за финансов лизинг, лизингодателят е нарушил изискванията на закона, което обосновава извод за недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 ЗПК. Както е прието в Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС неточното посочване на ГПР поради невключването в изчислението му на всички компоненти, които се изискват, се приравнява на непосочването на ГПР в договора за кредит, тъй като лишава потребителя от възможността да определи обхвата на задължението си. В мотивите на Решение от 20.09.2019 г. по дело С-448/17 г. на СЕС изрично е посочено, че на непосочен в договора ГПР се приравнява и хипотеза, в която договорът съдържа само математическа формула за изчисление, но без да се предоставят необходимите данни за изчислението. Идентична позиция се споделя и в практиката на Върховния касационен съд, като с Определение № 1991/16.07.2024 г. по т.д. № 510/2024 г. на ВКС, I т.о. върховните съдии са пояснили, че не е достатъчно ГПР да бъде посочен като общ процент без яснота за отделните компоненти, а в Определение № 1369/27.05.2024 г. по т.д. № 333/2024 г. на ВКС, II т.о. е прието, че „при неясно относно начина на формиране на стойността на ГПР, договорът за потребителски кредит е нищожен“. Доколкото към процесния договор за финансов лизинг са приложими разпоредбите на ЗПК и с оглед изложеното дотук касателно неяснотата на компонентите, по който се формира оскъпяването на договора, е основание да се приеме, че е налице хипотеза на чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, а. 1, т. 10 ЗПК, т.е. налице е противоречие с императивна материалноправна норма и на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, процесният договор за финансов лизинг е недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК ако договорът е недействителен, то потребителят дължи да върне единствено чистата стойност на отпуснатия кредит, като не се дължат лихви или други разходи по кредита, т.е. чистата стойност на кредита обхваща единствено сумата, която е била пряко предоставена на разположение на кредитополучателя. Тоест, в настоящия казус потребителят - ответник (лизингополучател) дължи заплащане единствено на частта от лизинговите вноски, представляващи главница, за времето на ползване на лизинговия актив, но не и възнаградителна лихва. Съгласно заключението по изготвената и приета съдебносчетоводна експертиза, което настоящият състав кредитира като обективно и компетентно изготвено, платените суми по процесния договор за финансов лизинг са в общ размер на 4765, 98 лева, от които първоначална вноска в размер на 1155 лева, такса за приоритетно разглеждане в размер на 200 лева, разходи за регистрация в КАТ в размер на 120 лева и лизингови вноски и такси в общ размер от 3290, 98 лева. Съгласно заключението на вещото лице с платените суми общо в размер на 3290, 98 лева са погасени главница в размер на 1175, 95 лева, възнаградителна лихва в размер на 1211, 96 лева, наказателни лихви в размер на 4, 24 лева, данък МПС в размер на 378, 28 лева, застрахователни премии в размер на 307, 19 лева и разходи за събиране на задължения в размер на 196 лева. Предвид формирания извод за недействителност на договора за финансов лизинг, плащанията, извършени по неравноправни клаузи, следва да бъдат зачетени като вноски по лизинга, погасяващи неговата главница. В тази връзка следва да се съобрази възприетото в Решение по дело С- 170/2021 г. от 30.06.2022 г. на СЕС, съгласно което член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в хипотезата, в която по силата на тази разпоредба, разглеждана в светлината на принципите на равностойност и ефективност, националният съд, който е сезиран със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, е длъжен служебно да извърши прихващане между плащането, извършено въз основа на неравноправна клауза в договор за потребителски кредит, и останалата дължима сума по договора. Решението на СЕС е задължително за националния съд на основание чл. 633 ГПК, като съдът намира, че посоченото разрешение следва да намери приложение и в настоящия случай. В случая ищецът претендира установяването на вземане за заплащане на главница за лизингови вноски в общ размер от 1169, 05 лева. Видно е обаче, че заплатената от ответника възнаградителна лихва по недействителния договор, както и платените по неравноправни клаузи суми надхвърлят претендирания от ищеца размер на главница за процесния период, поради което искът по чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 2 ТЗ за признаване за установено съществуването на вземане в размер на 1169, 5 лева, представляваща главница по падежирали и непогасени лизингови вноски по договор за финансов лизинг е неоснователен и подлежи на отхвърляне. По отношение на исковете за неустойка следва да се посочи, че тяхната основателност е предпоставена от наличието на валидно съществуващо главно облигационно правоотношение. С оглед формирания извод за недействителност на договора за финансови лизинг, недействителни се явяват и клаузите, уреждащи в тежест на лизингополучателя заплащането на посочените неустойки, тъй като недействителната сделка не поражда правни последици, поради което за лизингодателя не възниква правото да претендира неустойки по недействителния договор. Съгласно чл. 345, ал. 1 от ТЗ лизингополучателят има задълженията на наемател съгласно чл. 232 и чл. 233, ал. 2 от ЗЗД, а според чл. 345, ал. 2 от ТЗ, разноските по поддържането на вещта са за сметка на лизингополучателя., т. е. за сметка лизингополучателя са разноските по ползване и поддържане на вещта, като сред тях спадат и застрахователните премии по застраховка "Гражданска отговорност". В чл. 12 от представения договор за финансов лизинг е посочено, че лизингополучателят се задължава да сключи за своя сметка в полза на лизингодателя застраховка "Гражданска отговорност", като в т. 8.6, вр. с чл. 8.7.5 от Общите условия към договора се сочи, че лизингополучателят дължи възстановяването на направените от лизингодателя разноски във връзка със застраховането на лизинговия актив. Предвид изводите, до които достигна съдът, че страните не са били обвързани от валидно облигационно правоотношение по договор за финансов лизинг, следва че в патримониума на ответника не е възникнало и договорно задължение за възстановяване на заплатените застрахователни премии по застраховка "Гражданска отговорност", като ищецът не е основал претенцията си на основание, различно от договорното. Предвид изложеното, съдът приема, че предявените от ищеца по реда на чл. 422 ГПК обективно съединени установителни искове по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 342, ал. 2 ТЗ, чл. 92 ЗЗД и чл. 345, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Поради несъвпадане на изводите на двете съдебни инстанции по съществото на спора постановеното от Софийски районен съд решение следва да бъде отменено изцяло, а предявеният иск да бъде отхвърлен. По разноските: С оглед изхода на делото, право на разноски има само ответникът. Същият обаче се е представлявал от особен представил, поради което разноски не е сторил и такива не му се присъждат. С оглед цената на иска въззивното решение не подлежи на касационното обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. Така мотивиран, съдът