Решение № 309 от 24.7.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 697/2022 г.

Производство по чл.258 и сл. от ГПК. Постъпила е въззивна жалба от М. К. А., ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес: гр. С., ул. •••••••••, офис 5 – чрез пълномощника му адв. Т. П. против решение №260136 от 29.05.2022г., постановено по т. д. N 600/2019г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя М. К. А. против „З. к. Е. Ф. А.“ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на средна телесна повреда – счупване на бедрена кост, причинени при ПТП на 05.09.2017г. в гр. У, Ф. ••• от виновен водач М. К. при управление на товарен автомобил „Ф. Д.“ с рег. №••••••••, собственост на дружеството „Г. н.“, за което е сключена застраховка „Гражданска отговорност“ със „З. к. Е. Ф. А.“, ведно с лихви в размер на 5 процентни пункта над съответната базисна ставка, считано от 16.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението за разликата над 5 867.49 лева – равностойност на 3000 евро до предявения размер от 50 000 лева. Жалбоподателят счита, че първоинстанционният съд е приложил неправилно материалния закон и по-специално не е приложил релевантните правни норми от немското законодателство, тъй като застрахователното събитие е настъпило в Г.. Счита, че сумата, която виновният водач е осъден да му заплати с присъда на наказателния съд, не следва да се съобразява при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като реално не била платена на пострадалия. Посочва, че присъдените, но неплатени 3000 евро не са пречка гражданския съд да определени по-голяма сума, която да осъди застрахователят на виновния водач да плати. Счита, че съдът не е съобразил доказателствата за установените увреждания и последици от тях при определяне размера на обезщетението, както и дългия период на лечение и възстановяване. Претендира се отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на предявения иск в пълния му предявен размер. Претендира се присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от Закон за адвокатурата за оказана безплатна правна защита на жалбоподателя. По въззивната жалба е постъпил писмен отговор от въззиваемата страна „З. к. Е. Ф. А.“ чрез процесуалния му представител адв. Д. Д., с който е изразено становище за неоснователност на жалбата. Постъпила е насрещна въззивна жалба вх. №267114/18.07.2022г. и от „З. к. Е. Ф. А.“, регистрирано в Търговския регистър при Търговски съд – Д. под №••••••••• против решение №260136 от 29.05.2022г., постановено по т. д. N 600/2019г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта с която е осъдено дружеството – жалбоподател да заплати на М. К. А. сумата 5 867.49 лева – равностойност на 3000 евро – обезщетение за неимуществени вреди. Изложени са съображения за неправилно приложение на материалния закон, като се поддържат доводи за приложимост на немското право към правоотношенията между страните. Посочва се, че ищецът А. е нает от прекия причинител на увреждането за извършване на определена работа като страните са се намирали в квазитрудово правоотношение, поради което увреждането има характер на трудова злополука. Поддържа, че са налице предпоставките за изключване на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на пострадалото лице за вреда, причинена от неговия работодател, който не е целял със своите действия умишлено причиняване на телесна повреда. Алтернативно се поддържа становище за незаконосъобразност на акта в осъдителната му част, поради наличието на произнасяне по заявената претенция от немския съд, която се ползва със сила на пресъдено нещо. Поддържат се и възражения за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и за прекомерност на предявеното обезщетение с оглед степента на търпените болки и страдания. Претендира присъждане на разноски. По тази жалба не е постъпил писмен отговор от насрещната страна. Постъпила е частна жалба от М. К. А., със съдебен адрес: гр. С., ул. •••••••••, офис 5 – чрез адв. Т. П. против Определение №260633 от 14.07.2022г., постановено по т.д. №600/2019г. по описа на ОС – Пловдив, с което е оставена без уважение молба вх. №266591/28.06.2022г. за изменение на постановеното решение в частта за разноските като на адв. П. и се иска да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗАдв. съобразно уважената част от иска. Постъпил е отговор на частната жалба от „З. к. Е. Ф. А.“, регистрирано в Търговския регистър при Търговски съд – Д. под №•••••••••, чрез процесуалния му представител адв. Д. Д., с който е изразено становище за неоснователност на частната жалба. Съдът като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното: Ищецът М. К. А., ЕГН ••••••••••, от с. Ц., о. С., ул. Б. № •, със съдебен адрес: гр. С., ул. •••••••••, офис 5 – чрез пълномощника му адв. Т. П. твърди, че на 05.09.2017 г. около 10.30 ч., в гр. У., Ф. Г., е настъпило ПТП, при което товарен автомобил „Ф. Д.“ с рег. №••••••••, собственост на дружеството „Г. н.“, управляван от М. К., поради невнимание и разговор по телефона по време на управление на товарния автомобил от страна на водача, допуснал настъпването на ПТП. Водачът не забелязал, че автомобилът пред него е спрял, поради засилен трафик, блъснал се в него, а неукрепеният товар с палети гранитогрес, натоварени в автомобила, паднал върху ищеца, който се возел в товарната му част. Твърди, че причина за ПТП е виновното и противоправно поведение на водача К. като с влязла в сила присъда от 03.05.2018г. по н.д. №•••••••••г., обединено с н.д. №2025/2018г. на Районен съд – гр. У. К. е признат за виновен за настъпилото ПТП. Твърди, че вследствие на ПТП е пострадал той, като му е била причинена фрактура на бедрената кост с последвала оперативна намеса и поставяне на метални пластини в костта. Твърди, че е претърпял силни физически и психически страдания, изживял силен шок и стрес, трябвало да се придвижва с помощни средства като възстановяването му продължило повече от десет месеца. Твърди, че тези увреждания са пряка и непосредствена последица от пътно транспортното произшествие. Твърди, че към датата на ПТП гражданската отговорност на причинителя на вредите е била предмет на застраховка „Гражданска отговорност” при ответника „З. к. Е. Ф. А.“, регистрирано в Търговския регистър при Търговски съд – Д. под №•••••••••. Претендира заплащане на обезщетение за тези вреди пряко от застрахователя. Моли съда да осъди ответника „З. к. Е. Ф. А.“, регистрирано в Търговския регистър при Търговски съд – Д. под №••••••••• да му заплати 50 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие на ПТП от 05.09.2017г. във Ф., причинено виновно и противоправно от М. К. при управление на товарен автомобил „Ф. Д.“ с рег. №••••••••, собственост на дружеството „Г. н.“, отговорността на която е предмет на договор застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, сключена с ответника, ведно със законната лихва, считано от 05.09.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски и адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗАдв. Ответникът „З. к. Е. Ф. А.“, регистрирано в Търговския регистър при Търговски съд – Д. под №••••••••• оспорва предявения иск. Не се оспорва наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „гражданска отговорност” по отношение на товарен автомобил „Ф. Д.“ с рег. №••••••••, собственост на дружеството „Г. н.“, управляван от М. К.. Не се оспорва и наличието на влязла в сила присъда относно вината за ПТП на посоченото лице. Твърди, че в рамките на наказателното производство от страна на ищеца А. е предявен граждански иск за обезщетение за неимуществени вреди за травмите от същото ПТП, който е уважен и му е присъдено обезщетение в размер на 3000 евро. Посочва, че съдът е отчел и наличието на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Счита, че е налице влязъл в сила съдебен акт, който обвързва и държавните органи, в това число и съдилищата в Република България. С оглед на това намира претенцията за недопустима. На следващо място – излага съображения за неприложимост на българското право към казуса, като счита, че приложим е немския закон, тъй като ПТП е реализирано на територията на Г. и именно там е настъпила вредата, за която се претендира обезщетение. Счита, че се касае за хипотеза на трудова злополука, за която застрахователят не дължи обезщетение, тъй като не е причинена умишлено от страна на М. К.. С оглед на това счита, че застрахователят не следва да отговаря по претенцията. Евентуално - прави възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, поради това, че е пътувал не на седалка в купето, а в товарното отделение на автомобила като е застанал между два неподсигурени натоварени палети с тегло над 2 тона. Евентуално – ако съдът намери иска за основателен - счита, че размерът на претендираното обезщетение за вреди е прекомерен с оглед на твърдяните болки и страдания. Счита, че съдът – ако намери искът за основателен – следва да отчете наличието на съпричиняване като редуцира размера на обезщетението. Първоинстанционният съд е намерил, че искът следва да бъде уважен до размера, който се дължи на пострадалия от прекия причинител на деликта, а именно 3000 евро с левова равностойност от 5 867.49 лева, ведно с лихви в размер на 5 процентни пункта над съответната базисна ставка, считано от 16.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението, с мотиви, че размерът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 от ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди в размиките на застрахователната сума. С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с оглед посоченото в жалбата. Едно решение е невалидно (нищожно), когато не е постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав т.е. от лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н. Нищожно е и решение, което не е подписано или не е постановено в предвидената от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища. В случая нито една от тези предпоставки не е налице, поради което и не е налице нищожност. Съгласно чл. 270, ал.3 от ГПК недопустимост е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора по същество. В случая от изложената фактическа обстановка не може да се приеме липса на право на иск в патримониума на ищеца. Не се касае и за произнасяне по един непредявен иск при условие, че предмет на преценка са били факти и обстоятелства, изложени в исковата молба като основание да се твърди, че в патримониума на ищеца е възникнало вземане за обезщетение по отношение на ответното застрахователно дружество. Решението е постановено и от съд, който следва да разглежда настоящия правен спор. Това на първо место следва от тесктовете на ГПК досежно подсъдността, а и тези на КМЧП с оглед на факта, че предмет на делото е уреждане на спор породен от частно правни отношения с международен елемент по смисъла на чл. 1, ал. 2 от КМЧП и по отношение на ищеца са налице предпоставките на чл.4, ал.1, т.2 от КМЧП- ищецът или молителят е български гражданин. Относно въпроса за приложимото право и твърденията за процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд, поради неустановяване на приложимата нормативна уредба, настоящата инстанция намира следното: Съгласно Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007г. о тносно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) приложимо по повдигнатия пред настоящия състав правен спор е правото на Република Г.. Съгласно чл.4 ал.1 от цитирания Регламент приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт. Същият регламент урежда и въпроса с възможността за пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси. Съгласно чл.18 увреденото лице може да предяви иск за обезщетение пряко срещу застрахователя на лицето, чиято отговорност се търси, ако приложимото към извъндоговорното задължение право или приложимото към застрахователния договор право предвижда това. За да се прецени дали правото на Република Г. предвижда тази възможност настоящата инстанция предприе действия по установяване на неговото съдържание. Съгласно пар.1 от Закона за задължителното застраховане /ЗЗЗ/Р flVG/ лицето, което владее моторно превозно средство или ремарке с редовно местонахождение в Г. е длъжно да сключи застраховка „Гражданска отговорност“ за себе си, собственика на превозното средство и водача на превозното средство за покриване и възстановяване на щети при телесна повреда, щети на имущество и други финансови загуби, причинени от използването на превозното средство. В съответствие с чл. 115 ал.1 т.1 изречение първо от Закона за застрахователния договор /ЗЗД/ VVG/ искове за обезщетение в резултат на щети, причинени от използването на превозно средство могат да бъдат предявени от ищеца и директно срещу застрахователя по отговорност, ако въпросната застраховка е такава, която служи за изпълнение на застрахователното задължение съгласно пар.1 от Закона за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ / ЗЗЗ/РflVG/. Това води до извод за наличие в патримониума на ищеца на правото да претендира от застрахователя плащане на обезщетение за вреди причинени от застраховано при него лице по риска „Гражданска отговорност“. Приложимо е правото на Ф.. Отговорността на застрахователя по един такъв иск е обусловена от наличието на сключен договор за застраховка по риска „Гражданска отговорност“ и от това да са налице предпоставките застрахованото по такъв договор лице да отговоря пред увреденото лице за вреди причинени от използването на застрахованото превозно средство. В случая са представени доказателства /стр.89-91 от делото на ОС – Пловдив/ за сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с полица ••••••• със застраховано лице дружеството „Г. н.“ относно използването на лекотоварен автомобил със затворена каросерия марка Ф. с рег. №•••••• със срок на застраховката 01.01.2017г. – 01.01.2018г. Представени са доказателства – уведомление за пътно транспортно произшествие, обвинителен акт и присъда - че при използването на това превозно средство на 05.09.2017г., т.е. през периода на действие на застраховката, е настъпило пътно транспортно произшествие, при което е пострадал ищеца. Водачът на лекотоварния автомобил М. К. е признат за виновен за причинена телесна повреда – фрактура на бедрото - по непредпазливост на ищеца М. А.. Видно от присъда от 03.05.2018г. по н.д. №•••••••••г., обединено с н.д. №••••••• г. на Районен съд – гр. У., същата е влязла в сила на 25.04.2018г. С случая са налице предпоставките за ангажиране отговорността на лицето, управлявало лекотоварния автомобил и предизвикало ПТП-то по смисъла на споменатия по - горе Закон за задължителната застраховка „Гражданска отговорност“. По аргумент от същия водачът на превозното средство е от кръга застраховани лица по споменатия по-горе риск и застрахователят дължи обезщетение за причинените от него вреди на трети лица. По делото е безспорно, че с присъда от 03.05.2018г. по н.д. №•••••••••г., обединено с н.д. №...../....г., влязла в сила на 25.04.2018г., Районният съд в гр. У. се е произнесъл по въпросите за дължимо от М. К. обезщетение на ищеца за неимуществени вреди/ превод на същата има е бил представен още с исковата молба/. С нея на ищеца е присъдено обезщетение за неимуществени вреди от 3 000 евро. Посочено е, че пострадалото лице е претърпяло значителни наранявания, като фрактурата на бедрената кост е изисквала сложна операция, поставянето на множество винтове и продължително следоперативно лечение. Посочено е също, че от ПТП до произнасянето на присъдата пострадалият е силно ограничен в движенията си, може да се движи само изпитвайки болка и то на кратки разстояния. Отчетена е вероятността той да остане зависим от използването на патерици още няколко месеца, както и обстоятелството, че при натоварване кракът му се подува и му причинява болка. Отчетено е, че за пострадалия са възникнали значителни медицински разходи, финансови загуби и вреди в лично отношение, обстоятелството, че трудно би си намерил работа, поради физическите ограничения. Вена е предвид и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, тъй като той сам съзнателно се е поставил в опасна ситуация като е пътувал в товарното отделение на автомобила, между неукрепения товар. Предвид вината на пострадалото лице, съдът е намерил, че обезщетение в по-голям размер от 3000 евро би било неоправдано. Има и изрично посочване, че тъй като М. А. претендира п-голям размер, няма пречка да предяви допълнителни претенции като подаде граждански иск /в рамките на гражданското производство/. В тази връзка следва да се посочи, че с предявената пред германския съд претенция не са били предявени частични искове по смисъла на нашето право. Тази претенция реално видно от изложеното по-горе е уважена на база събрания доказателствен материал за сумата от 3 000 евро, като за останалата част вместо да се постанови отхвърлителен диспозитив е дадена възможност на ищеца да търси и докаже дължимостта и по гражданскоправен ред. Това води до извод, че с германския съдебен акт е определен размера на отговорността на М. К. за неимуществени вреди, които могат да се определят по справедливост, без да са нужни специални медицински знания, а за тези над този размер за установяването, на които са нужни такива е дадена възможност да се търсят по общия граждански път. Такава е налице и за възникналите щети от ПТП-то в последствие, т.е. при ексцес. Това води до извод, че в случая отговорността на застрахователното дружество, която е функция на тази на извършителя на деликта може да бъде търсена в размер по-голям от споменатите 3 000 евро, само ако в хода на производството пред ПОС и ПАС са ангажирани доказателства за претърпени неимуществени вреди, различни от тези ангажирани пред австрийския съд и обезщетени от него, т.е. такива изискващи специални знания относно влошено здравословно състояние на ищеца вследствие причинената му травма или настъпило при ексцес. Доказателства в горния смисъл по делото не са ангажирани. С исковата молба пред ОС – Пловдив е отправена претенция за присъждане на обезщетение по съображения, идентични с тези изложени пред и взети предвид от съда в гр. У.. Горното води до извод, че в случая по въпроса, определящ размера на дължимото от застрахователя по предявения пряк иск, съдът е обвързан от решението на германския съд досежно размера на отговорността на застрахованото лице. Съгласно чл.403 от НПК /StPO/ в редакцията му към 05.09.2017г. пострадалото лице или неговите наследници могат да предявят имуществен иск срещу обвиняемия, произтичащ от престъплението, което попада под юрисдикцията на обикновените съдилища и все още не е внесен в съда на друго място, по време на наказателното производство, в производството пред районен съд. Съгласно чл.406 ал.3 от НПК /StPO/ в редакцията му към 05.09.2017г. решението по молбата е равностойно на решението, постановено по граждански правен спор. Доколкото е постановено решение, то става окончателно, ако обвиняемият не обжалва съгласно НПК /StPO/. Застрахователят, притежателят и полица и – ако е приложимо – застрахованото лице са солидарно и поотделно отговорни пар.426 ГК /BGB/. Не се твърди, нито се установява виновният водач К. да е платил на ищеца присъденото обезщетение. В случая дори не са наведени твърдения, различни от тези изложени пред германския съд, за които на увреденото лице е определено обезщетение, нито са ангажирани доказателства за влошаване на здравословното състояние и настъпил ексцес след постановяване на решението в наказателния процес, за да се обоснове основателността на прекия иск спрямо застрахователя. Нещо повече – дори и от ангажираните доказателства като заключението на вещото лице д-р П. по съдебно – медицинската експертиза - се установява, че при ищеца е налице възстановяване в пълен обем движенията на колянната става и обема на мускулатурата на пострадалия крак. Вещото посочва, че възстановителният процес при ищеца се забавя, поради недостатъчна и неправилна рехабилитация. Гореизложеното прави исковата претенция на ищеца към застрахователя неоснователна за разликата над 3 000 евро или 5 867.49 лева до предявения размер от 50 000 лева. Това изключва нуждата от обсъждане на въпроса за размера на дължимото обезщетение и дали е налице съпричиняване. Що се отнася до насрещната въззивна жалба и твърденията, че увреждането има характер на трудова злополука и са налице предпоставките за изключване на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за обезвреда на пострадалото лице за вреда, причинена от неговия работодател, поради това, че той не е целял със своите действия умишлено причиняване на телесна повреда, настоящият състав намира за неотносими към предявения иск. Ищецът не е предявил иск против застрахователя на своя работодател за заплащане на обезщетение за трудова злополука, за да се изследват въпросите за това дали той е осигурено лице по смисъла на книга седма от КСО, представлява ли причиненото му увреждане при ПТП трудова злополука, евентуално за наличие на предпоставките за изключване на отговорността и дали застрахователното събитие е причинено умишлено или по непредпазливост. Предявеният иск се основа на валиден застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност“ за причинените неимуществени вреди на ищеца при ПТП като пътник в превозното средство, управлявано от застрахования водач, за които застрахователят носи солидарна отговорност с причинителя. Ето защо следва да бъде потвърдено обжалваното решение №260136 от 29.05.2022г., постановено по т. д. N 600/2019г. по описа на Окръжен съд – Пловдив както в частта с която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя М. К. А. против „З. к. Е. Ф. А.“ иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на средна телесна повреда – счупване на бедрена кост, причинени при ПТП на 05.09.2017г. в гр. У, Ф. ••• от виновен водач М. К. при управление на товарен автомобил „Ф. Д.“ с рег. №••••••••, собственост на дружеството „Г. н.“, за което е сключена застраховка „Гражданска отговорност“ със „З. к. Е. Ф. А.“, ведно с лихви в размер на 5 процентни пункта над съответната базисна ставка, считано от 16.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението за разликата над 5 867.49 лева – равностойност на 3000 евро до предявения размер от 50 000 лева, така и в частта с която е осъдено дружеството – жалбоподател З. к. Е. Ф. А.“ да заплати на М. К. А. сумата 5 867.49 лева – равностойност на 3000 евро – обезщетение за неимуществени вреди, ведно с лихви в размер на 5 процентни пункта над съответната базисна ставка, считано от 16.04.2018г. до окончателното изплащане на задължението. По частната жалба на М. К. А., със съдебен адрес: гр. С., ул. •••••••••, офис 5 – чрез адв. Т. П. против Определение №260633 от 14.07.2022г., постановено по т.д. №600/2019г. по описа на ОС – Пловдив, с което е оставена без уважение молба вх. №266591/28.06.2022г. за изменение на постановеното решение в частта за разноските като на адв. П. и се иска да се присъди адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗАдв. съобразно уважената част от иска: Действително от страна на адв. П. в последното съдебно заседание пред първоинстанционния съд е направено искане за присъждане на разноски, сторени в производството пред ОС - Пловдив и е представен списък по чл.80 от ГПК. Този списък съдържа изброяване на разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение, което се иска да бъде определено по реда на чл.38 от ЗАдв., тъй като се твърди, че е осъществена безплатна правна защита и представинелство на ищеца по делото. Искането на пълномощника на ищеца за присъждане на такива разноски е допустимо, но е неоснователно. Съгласно чл.154 ал.1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания. Това се отнася и до искането за присъждане на разноски. Съгласно чл.149 от ГПК процесуалният срок за събиране на доказателства е до приключване на съдебното дирене и даване ход на устните състезания. Представянето на писмена защита по чл.149 ал.3 от ГПК не предполага удължаване на този процесуален срок. С писмената защита нови доказателства не могат да се представят, а приложените документи с нея не могат да се ценят като доказателства, тъй като не са събрани по надлежния процесуален ред. Това се отнася и за доказателствата, въз основа на които се претендира определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.2 от ЗАдв., а именно пълномощно и договор със страната, в който е посочено, че правната помощ ще се осъществява безплатно. Списъкът по чл.80 от ГПК не е доказателство за подобни уговорки със страната. Той съдържа изброяване на разноските, но доказателствата за тях трябва да са налични по делото. От страна на ищеца не са ангажирани такива до приключване на съдебното дирене, а съгласно чл.149 ал.3 от ГПК ако не са събрани като доказателства по делото в процесулния срок за това, не следва да се обсъждат и ценят като такива. Ето защо искането на ищеца за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ЗАдв. на адв. П. съобразно уважената част от иска, правилно е оставено без уважение от Окръжния съд. Ето защо частната жалба против Определение №260633 от 14.07.2022г., постановено по т.д. №600/2019г. по описа на ОС – Пловдив, с което е оставена без уважение молба вх. №266591/28.06.2022г. за изменение на постановеното решение в частта за разноските, като неоснователна следва да се остави без уважение. За въззивното производство на адв. П. следва да се присъди възнаграждение в размер на минимума по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. съобразно размера на уважената претенция, което възлиза на 886.70 лева, които ответникът следва да бъде осъден да заплати. От страна на въззиваемото дружество е направено искане за присъждане на разноски за въззивното производство в размер на 8 578.27 лева. Съобразно уважената и отхвърлена част от претенцията, на ответника са дължими разноски в размер на 7571 лева. Направено е възражение за тяхната прекомерност, което е основателно с оглед фактическата и правна сложност на делото, разгледано във въззивната инстанция. Следва да се присъдят разноски на въззиваемото дружество в размер на 4180.64 лева, колкото е минимумът съгласно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Тази сума ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника. С оглед на гореизложеното и на основание чл.272 от ГПК, Пловдивският Апелативен съд