Решение № 5367 от 10.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 12370/2024 г.

Ищецът Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството е предявил срещу ответницата М. А. А., иск с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на ответницата, че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ - самостоятелен обект - АПАРТАМЕНТ № 7, с идентификатор 68134.4091.169.12.7, със застроена площ от 81.49 кв. м., състоящ се от три стаи, кабинет, кухненски бокс и сервизни помещения, прилежащо мазе № 7 и 1.593% идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, находящ се в гр. София, ж.к. „••••••••, и за осъждане на ответницата да предаде на ищеца владението върху гореописания недвижим имот. Ищецът твърди, че процесният имот е бил жилище от ведомствения фонд на Бюрото за обслужване дипломатическия корпус (БОДК). Със Заповед № 948 от 10.03.1988 г. в него била настанена ответницата М. А. А., като на 15.03.1988 г. с нея бил сключен договор за наем със срок до 31.12.1990 г. На 13.05.1992 г. била връчена нотариална покана на ответница, в която е посочено, че наетото жилище трябва да бъде освободено, предвид, че това не се е случило с изтичане срока на договора. С Постановление № 266 от 30.12.1999 г. на Министерския съвет БОДК било преобразувано в Изпълнителна агенция „Дипломатически имоти в страната“ (ИАДИС – закрита), като агенцията станала страна по правоотношението с ответницата. С Постановление № 252 от 05.11.2001 г. на Министерския съвет ИАДИС била закрита. Ищецът сочи, че с Декларация от 15.03.2000 г. при условията по чл. 78, респ. чл. 79 от ППЗДС ответницата заявила намерение за закупуване на процеС. имот - държавна собственост. Излага твърдения, че след справка установил, че по партидата на имота № 354605 на 16.02.2015 г. бил вписан Акт за частна държавна собственост № 08799 от 11.02.2015 г., със собственик областният управител. На 13.07.2022 г. бил вписан констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка и като собственик е посочена ответницата - М. А. А.. Навежда доводи, че имотът не е придобит от ответницата на основание давностно владение, независимо че същата го е държала повече от 10 години. Излага твърдения, че е налице установена от закона забрана за придобиване по давност на право на собственост върху имущества, държавна и общинска собственост за периода до 1996 г., след което с разпоредбата на § 1 ДР на ЗС давността за придобиване на държавни и общински имоти спира да тече до 31.12.2022 г. Въпреки, че разпоредбата е обявена за противоконституционна, това не засягало нейния досегашен ефект, тъй като последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението на КС в сила. С оглед това, счита, че към датата на вписване на констативния нотариален акт по обстоятелствена проверка 13.07.2022 г., ответницата не би могла да придобие процесния имот на основание давностно владение. На следваща място излага твърдения, че ответницата не е упражнявала владение върху имота явно, необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години и не е налице законно основание за придобиване на собствеността. За периода от 10.03.1988 г. до 05.11.2001 г. ответницата е държала процесния недвижим имот по силата на наемно правоотношение, а след настъпването на прекратяването му, не е демонстрирала намерение да го държи като свой. Сочи, че с подаването на декларацията за условията по чл. 78, респ. чл. 79 от ППЗДС, ответницата признала правото на собственост на държавата върху имота и следователно не би могла да твърди, че е упражнявала владението за себе си. Оспорва нотариалния акт, с който е признато право на собственост на ответницата върху процесния недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК. При условията на евентуалност излага твърдения, че държавата е придобила имота на основание давностно владение. Владението на имота е осъществявано от държавата чрез БОДК в периода след 1987 г., и съответно през 1992 г. след изтичане на 5 години е придобила собствеността върху имота. В случай, че държавата била недобросъвестен владелец е придобила имота след изтичане на 10-годишен давностен срок през 1997 г. В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответницата М. А. А., е депозирала писмен отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск. Навежда доводи, че е придобила по давност собствеността върху процесния недвижим имот, с упражняване на непрекъснато владение върху същия в продължение на повече от десет години, започнало от 30.07.1991 г. до 31.05.2006 г. и продължило в периода от 01.01.2018 г. до 19.01.2018 г., и което продължавало и до настоящия момент. Сочи, че била проведена процедура за извършване на обстоятелствена проверка, завършила с издаване на нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение № 27 от 13.07.2022 г. на нотариус Р.Р., с № 203 на НК, вписан в СВ София с вх. № 52117 от 13.07.2022 г., акт № 157, том СХХХ1, дело № 39851 от 2022 г. Излага твърдения, че през 1989 г. била поканена да закупи процесния имот с писмена покана от директора на БОДК и била определена за купувач. На 30.07.1991 г. заплатила на Министерство на външните работи сумата от 28 959.00 лева за покупка на жилището, както и сумата от 289.59 лева, съставляваща 1% от платената продажна цена за режийни разноски за закупуване на апартамент на Столичен народен съвет. Считано от тази дата владеела имота като собственик и не е губила владението върху него, като през целия период, тя е упражнявала фактическата власт единствено и изцяло като негов собственик. Твърди, че не са извършвани действия, който да прекратят установеното владение върху имота или да прекъснат давността. Сочи, че е декларирала имота през 1998 г. с декларация по чл. 26 от ЗМДТ с вх.№ 11444 от 07.03.1998 г. за определяне на дължимите местни данъци и такси. Заплащала всички дължими данъци и такси, разходи свързани с неговото поддържането и извършвала редица значителни ремонти и подобрения в апартамента. Сочи, че не притежава никакво друго жилище, което да може да използва за жилищни нужди. Твърди, че е придобила правото на собственост на процесния недвижим имот най-късно към 01.01.2018 г. Навежда подробни доводи, че в периода от 1991 г. и към настоящия момент многократно е демонстрирала пред Държавата, в лицето на съответните органи, намерението си за своене на имота (в редица писма, отговори и друга кореспонденция). Сочи, че многократно е настоявала да получи документ за собственост на вече платения недвижим имот. Претендира разноски. МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ, конституирано в производството като трето лице-помагач (ТЛП) на страната на ищеца, изразява становище за основателност на предявения иск. Оспорва възраженията на ответника. Излага доводи за наличие на мораториум за процесния период върху придобиването по давност на имоти частна държавна или общинска собственост. Твърди, че за ответника не е налице основния признак на владението по чл. 68 от ЗС, а именно намерение вещта да се държи като своя. Претендира разноски. Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема за установено следното: Установява се от представената по делото Заповед № 948/11.03.1988 г. на директора на Бюро за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК), че ответницата М. А. А. е настанена в процесния недвижим имот на основание чл. 18 от Закона за наемните правоотношения и одобрение на Министъра на външните работи от 21.09.1983 г. По делото е представен и сключения между ответницата и БОДК договор за наем от 15.03.1988 г. Издаден е Акт за държавна собственост на недвижим имот № 3688 от 06.03.1990 г., одобрен от Председателя на Изпълнителния комитет на общинския народен съвет, за блок на 13 етажа, един вход, с площ на имота 6012,57 кв.м., с местонахождение: град София, ж.к. “••••••••, собственост на БОДК и стопанисван от БОДК, видно от приложения АДС в графа № 21 е отбелязано - “Имотът е предоставен за оперативно управление на държавна организация”. Процесният имот е актуван като държавен, видно от представените по делото Акт за държавна собственост № 03518/11.12.2003 г., одобрен от областния управител на област София и Акт за частна държавна собственост № 08804/11.02.2015 г. От представеното Писмо на БОДК № Б-09-00-24/23.01.1991 г. до ОНС, община Младост се установява, че БОДК определя ответницата за купувач на процесния имот, а от вносна бележка № 181/26 от 30.07.1991 г. се установява, че по сметка на МВнР от нея е изплатена сумата от 28 959 лева - продажната цена на апартамент № 7, като в самата бележка като основание е вписано «закупуване на процесното жилище». От вносна бележка от 30.07.1991 г. се установява, че по сметка на СНС е изплатена сумата от 289.59 лева, представляваща 1% от продажната цена за апартамент № 7 – режийни разноски при закупуване на апартамент. От представената по делото нотариална п окана от БОДК от 13.05.1992 г. изпратена до М. А. се установява, че същата е поканена от БОДК незабавно да освободи процесния недвижим имот, предвид изтичането на сключения договор за наем на 31.12.1990 г. С Постановление № 266 /30.12.1999 г. на Министерския съвет БОДК е преобразувано в Изпълнителна агенция „Дипломатически имоти в страната“ (ИАДИС – закрита), като агенцията е станала страна по наемното правоотношение с ответницата. По делото е представена молба от ответницата М. А. до Главния секретар на МВнР с № 167/15.03.2000 г., от която се установява, че тя е предприела действия за снабдяване с документ за собственост на процесния недвижим имот. Представени са и други молби от ответницата, с които е сезирала различни институции по горепосочения въпрос. С Нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит на основание давностно владение № 27 от 13.07.2022г. на нотариус Р.Р.. с № 203 на НК, вписан в СВ София с вх. № 52117 от 13.07.2022г.. акт № 157, том СХХХ1, дело № 39851 от 2022 г. ответницата е призната за собственик на процесния недвижим имот. От показанията на свидетеля М.С..С, които показания съдът намира за последователни, непротиворечиви и кредитира с доверие, се установява, че с ответницата са съседи от повече от 40 години и живеят в гр. София, ж.к. „••••••••. Свидетелства, че през 90-те години всички живущи в блока получили писма, сходни с представеното, адресирано до ответницата, и започнали процедури по закупуване на жилищата в блока. Сочи, че винаги е възприемала ответницата М. А. като собственик на процесното жилище, тъй като тя полагала грижа за общи части на сградата и междублоковите пространства, ежедневно обитавала апартамента и участвала в направените разходи за ремонт на стълбището и покрива на блока. От показанията на свидетеля А.Г.В. (син на ответницата), които показания съдът намира за последователни, непротиворечиви и кредитира с доверие, се установява, че семейството на ответницата се е нанесло в процесния апартамент през 1988 година. Сочи, че никога не е имало ситуации, при които някой да е предявявал претенции към апартамента, да се е налагало ответницата да освободи апартамента или тя да е била отстранявана от него. Свидетелства, че в периода от 1993 г. до 2022 г. ответницата, заедно със своето семейсво е живяла непрекъснато в процесния недвижим имот. При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното: Предмет на разглеждане по делото е иск с правно основание чл. 108 ЗС. Съгласно чл. 108 ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Основателността на предявеният иск предполага установяването на следните кумулативно предвидени предпоставки: ищецът да е собственик на претендирания имот и имотът да се владее или държи от ответника без правно основание. Тежестта на доказване на първите две условия е върху ищеца, а на третото (основанието за владение) – върху ответника. Ишецът претендира да е собственик на процесния недвижим имот на основание Акт за държавна собственост № 3688/06.03.1990г. на ОбНС “Младост”; Акт за държавна собственост № 03518/11.12.2003 г., одобрен от областния управител на област София и Акт за частна държавна собственост № 08804/11.02.2015г. Съгласно константната практика на ВКС, при съставен акт за държавна или общинска собственост същият удостоверява правото на собственост на Държавата, съответно общината, докато не бъде оспорен и оспорването доказано. Съгласно задължителни указания, дадени в решение №61/26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на ВКС, ІІ ГО, актът за държавна/общинска собственост е официален свидетелстващ документ и се ползва с обвързваща материална доказателствена сила досежно отразените в него факти, като има удостоверително действие досежно обективираните в него вещни права до доказване на противното, като Държавата/Общината не носи тежестта да доказва основанието, на което е съставен акт за държавна, респ. общинска собственост. При конкуренция на права съдът е длъжен да изследва конкуриращото придобивно основание, удостоверено със съответен документ, като при оспорване важат общите правила за разпределение на доказателствената тежест в процеса и в случай на доказване на конкуриращо придобивно основание, съдът е длъжен да отрече доказателствената сила на АДС/АОС. В настоящото производство ответницата оспорва правото на собственост на ищеца с твърдения, че е придобила имота по давност, упражнявайки фактическа власт с намерение за своене в периода от 30.07.1991 г. до 31.05.2006 г. и от 01.01.2018 г. до 19.01.2018 г. В тази връзка е представен констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение с № 27 от 13.07.2022г. на нотариус Р.Р.. с № 203 на НК, вписан в СВ София с Вх. № 52117 от 13.07.2022г.. акт № 157, том СХХХ1, дело № 39851 от 2022 г., с който ответницата е призната за собственик на процесния недвижим имот на основание давностно владение. Съгласно тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г., ОСГК на ВКС нотариалният акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. При оспорване на признатото с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК. От събраните по делото доказателства се установява, че процесният недвижим имот представлява жилище, част от ведомствения жилищен фонд на Бюрото за обслужване на дипломатическия корпус (БОДК). През 1988 г. ответницата е настанена в него, заедно със семейството си, под наем по реда на ЗНО . Видно от Писмо на БОДК № Б-09-00-24 от 23.01.1991 г. до ОНС, община Младост е, че БОДК определя ответницата за купувач на процесния имот, а от вносна бележка № 181/26 от 30.07.1991 г. се установява, че по сметка на МВнР е изплатена сумата от 28 959 лева – продажната цена на апартамент № 7, като в самата бележка като основание е вписано закупуване на процесното жилище. От вносна бележка от 30.07.1991 г. се установява, че по сметка на СНС е платена сумата от 289.59 лева – 1% от продажната цена за апартамент № 7 – режийни разноски при закупуване на апартамент. Към 1991 г. е действала Наредбата за държавните имоти (приета с ПМС 122/1975 г., обн., ДВ, бр.79/14.10.1975 г., отм. ДВ, бр. №82/27.09.1996 г.). Продажбата на държавни жилищни имоти, гаражи и ателиета е уредена в глава ХV от Наредбата, която предвижда сложен фактически състав, както следва: съгласно чл. 111, ал. 4 НДИ продажбата на ведомствени жилища, включително на жилища, които са предадени за стопанисване на народните съвети, се извършва с разрешение на ръководителя на Министерството или ведомството, а когато са предоставени на трудов колектив в стопанската организация – с разрешение на колективния орган за управление, който посочва и купувача. Чл. 120 НДИ предвижда, че продажбата на жилището се извършва въз основа на заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет. Съгласно чл. 121, ал. 1 НДИ, въз основа на заповедта за продажбата се сключва договор, подписан от председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет или от определен от него член на изпълнителния комитет и от купувача (купувачите). Преди сключването на договора купувачът е длъжен да внесе цената на жилището изцяло в брой или в брой и заем от Държавната спестовна каса. По делото не е представена заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет, нито договор за продажба, не се твърди такива да съществуват, поради което фактическият състав за продажба на процесното жилище в конкретния случай е останал недовършен. Договор не е сключен, тъй като с решение № 166 на Министерски съвет от 04.05.1992 г. (Обн., ДВ. бр. 39 от 12.05. 1992 г.) е прогласена абсолютна забрана за продажба или замяна на жилищни имоти, включени в основните средства на БОДК. Съгласно § 66 от ПЗР към ЗИД на Закона за държавната собственост (ДВ, бр. 87 от 2010 г.), започнатите производства за продажба на държавни ведомствени жилища, ателиета и гаражи на лица, настанени по установения ред до 1 юни 1996 г., по които има издадена заповед и извършено плащане на определената цена, се довършват в едногодишен срок от влизането в сила на този закон. В случая процедурата по продажба не е довършена и въпреки извършеното плащане на определената продажна цена от ответницата не е сключен договор за продажба на процесния недвижим имот. Ответницата не се позовава на изпълнен фактически състав по продажбата на процесния имот, но твърди, че от момента на внасяне на сумата, а именно – 30.07.1991 г. е започнала да владее процесния имот като свой. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява, че от 1988 г. и до настоящия момент, ответницата упражнява фактическа власт върху процесния недвижим имот. В чл. 69 ЗС е регламентирана законова презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Същата се счита за оборена ако основанието, на което е установена фактическата власт, изключва намерението за своене. В настоящото производство не е опровергана посочената презумпция по отношение упражняваното от ответницата владение над имота след 30.07.1991 г., а именно след определянето за купувач на имота и заплащане на определената продажна цена. От събраните гласни и писмени доказателства се установява, че до 30.07.1991 г. ответницата е упражнявана фактическа власт върху процесния недвижим имот на основание договор за наем, сключен с БОДК, поради което е била държател на имота, но след заплащане на продажната цена установеното държане е превърнато във владение, тъй като е променено субективното намерение на ответницата и е манифестирано по явен и несъмнен начин пред ищеца, че счита имота за своя собственост. При така направените уточнения, съдът дължи произнасяне по спорния между страните въпрос, а именно: придобит ли е процесния недвижим имот - ч а с т н а държавна собственост, от ответницата чрез упражняване на недобросъвестно давностно владение. За да даде отговор на поставения въпрос, съдът съобрази следното: Съгласно разпоредбата на чл. 86 ЗС, в редакцията й, приета с ДВ. бр. 31/1990 г., на основание придобивна давност не може да се придобие правото на собственост на вещ, която е държавна или общинска собственост. Изменението на чл. 86 ЗС с ДВ. бр. 33/96 г. в сила от 31.05.1996 г. лимитира това ограничение само за придобиване на вещи и вещни права със статут на публична държавна или общинска собственост. По аргумент на противното се налага извод, че считано от влизане в сила на посоченото изменение, отпада забраната за придобиване на основание упражняване на давностно владение по чл. 79, ал. 1 и 2 ЗС на вещи и/или вещни права за имоти със статут на частна общинска собственост - какъвто е и процесният имот. Следователно, считано от 01.06.1996 г. е налице законова възможност имотът, предмет на настоящият спор, да бъде придобит по давност, при наличието на всички изискуеми от закона предпоставки. В същото време, съдът съобрази, че съгласно разпоредбата на § 1 от ЗД на ЗС (ДВ. бр. 46/2006 г.) давностният срок за придобиване на недвижими имоти - общинска собственост е нормативно спрян от 31.05.2006 г. първоначално за период от седем месеца, а впоследствие до 31.12.2014 г., удължен до 31.12.2017 г., а накрая - с § 2 ЗИЗС (ДВ, бр. 7/19.01.2018 г., в сила от 31.12.2017 г.) до 31.12.2022 г. С решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на Конституционния съд на Република България (обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г.) обаче са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г.) и на § 2 от Заключителните разпоредби на Закона за изменение на Закона за собствеността (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.). Съгласно първата разпоредба давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г. (считано от 31.05.2006 г.), включително за придобиване на земеделски земи, които са собственост или върху които е възстановено правото на собственост по реда н а ЗСПЗЗ на държавни или общински училища, или на други държавни и общински институции в системата на предучилищното и училищното образование. С атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г.). Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането й в сила е от 31.12.2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС, като по този начин с обратна сила е отнет вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Конституционният съд е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на ЗС , като противоречаща на чл. 17, ал. 1 и ал. 4 от Конституцията. Изрично е посочил, че с обявяването й за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, а съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението му в сила (три дни след обнародването му – чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ ). Нормата на § 2 ЗР на ЗИЗС е обявена за противоконституционна, като противоречаща на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията , тъй като засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. придобивна давност. В решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС на РБ е прието, че спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд (чл. 14, ал. 5 ЗКС ), от горното следва, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. (дата, извън настоящия исков период). Горните разяснения (дадени в Решение № 50080 от 26.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1814/2021 г., II г. о., ГК), налагат извод, че при изчисление при релевирания от ответницата довод за придобивна давност на недвижимия имот частна държавна собственост, срокът, които би дал основанието - при наличие на останалите елементи от фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС , да се придобие на правото на собственост по оригинерен начин, следва да е заключен в периода 01.06.1996 г. - 31.05.2006 г. (първото му спиране) и 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. (временното му възобновяване, заради обявяването на противоконституционност на § 2 ЗР на ЗИЗС обн., ДВ, бр.7/2018 г.). В конкретния случай, ответницата се позовава на упражнявано от нея недобросъвестно давностно владение, продължило в периода от 30.07.1991 г. до 31.05.2006 г. и от 01.01.2018 г. д о 19.01.2018 г., т. е. периодът обхваща възможния такъв, посочен по - горе. С оглед на това, съдът следва да провери наличието на предвидените в чл. 79, ал. 1 ЗС предпоставки за придобиване на недвижим имот по давност. Съгласно цитираната законова разпоредба, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение, упражнявано в продължение на 10 години. Разпоредбата на чл. 68 ЗС дефинира владението като упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. От тази закона разпоредба се извежда дефиницията на владението като едновременно проявление на субективен и обективен елемент. Обективният елемент се изразява в упражняване на фактическата власт върху вещта и включва фактически действия, които недвусмислено манифестират власт върху имота по съдържание като на собственик. Субективният елемент на владението – намерението за своене е трудно доказуемо, защото е психическо състояние, поради което законодателят установява законова оборима презумпция в чл. 69 ЗС. Предполага се, че владелецът държи вещта като своя, освен ако не се установи, че я дължи за другиго. Намерението се изразява външно чрез различни действия, които фактически запълват съдържанието на правомощието на собственика, или на ограниченото вещно право, чието придобиване се цели. С Определение № 351/27.06.2018 г. по гр. д. № 15/2018 г. на Върховен касационен съд, 1-во гр. отделение се приема, че за да промени държанието във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужд имот, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението за своене на имота (interversio possessionis) , която да е открито демонстрирана спрямо собственика, за да се обезпечи възможността последният да предприеме действия за защита на правото си. При липса на действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, промяната в намерението за упражняване на фактическа власт е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците по чл. 79, ал. 1 ЗС. (в този смисъл - Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д. № 37/2010 г. на ВКС). Само ако държателят промени намерението си и превърне държането си във владение, в негова полза тече придобивна давност, като в този случай е налице завладяване, за което е необходимо промяна в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго само за себе си, да намери външна промяна чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, владението да не е установено по скрит начин, а да се манифестира намерението спрямо останалите и волята му да достигне до тяхното знание. (в този смисъл - Определение № 251/10.05.2018 г. по гр. д. № 3559/2017 г. на ВКС, и Определение № 351 от 27.06.2018 г. по гр. д. № 15/2018 г. на ВКС). Настоящият състав споделя разбирането, изразено в решение № 31 от 27.02.2015 г. по гр. д. № 5276/2014 г. на ВКС, 2 г. о., според което владението е явно тогава, когато фактическата власт се осъществява по начин, който дава възможност на всеки заинтересован да научи за действията на владелеца. В конкретния случай от представените по делото писмени доказателства и показанията на разпитаните свидетели се установява настъпилата промяна в субективния елемент на владението от момента, в който продажната цена е заплатена изцяло от ответницата, което се установява от неоспорено платежно нареждане от 30.07.1991 г., в което е посочено, че сумата се заплаща за закупуване на процесния недвижим имот. Този извод се подкрепя и от писмо до Общинския народен съвет, община „Младост“ - направление държавни имоти, с което на основание чл. 111, ал. 1, т. 4 от Наредбата за държавните имоти ответницата е определена за купувач на процесния апартамент. Ответницата многократно е манифестирала своето владение пред множество институции, включително МнВР, Областна управа – гр.София, община „Младост“ и др. Тъй като в случая не е налице годно правно придобивно основание поради незавършеността на състава на придобиване на имот държавна собственост, владението, упражнявано от ответницата, следва да се приеме за недобросъвестно, което предполага прилагането на 10-годишна придобивна давност по отношение процесния недвижим имот. В конкретния случай, от съвкупния анализ на събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът намира, че по делото беше безспорно доказано, че ответницата е упражнявал трайна и необезпокоявана фактическа власт върху процесния недвижим имот с именно с намерение да го свои в релевантния период – от 01.06.1996 г., т.е. изпълнен е фактическият състав на придобиване по давност чрез упражняване на фактическата власт с намерение за своене в продължение на 10 г. Поради гореизложеното, искът с правно основание чл. 108 ЗС предявен о т Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството срещу ответницата М. А. А., следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Относно разноските по производството С оглед неоснователността на исковете, на ищеца не се дължат разноски. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да се присъдят и своевременно поисканите разноски за настоящето производството в размер на сумата от 6 000.00 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение, доколкото не са налице предпоставките на чл. 78, ал. 5 ГПК във вр. чл. 36 Закона за адвокатурата за намалението му, каквото възражение е направил ищеца. Предвид на действителната правна и фактическа сложност на делото, извършените процесуални действия, усилията по проведена защита срещу предявения иск, определеният в договора за правна защита и съдействие адвокатски хонорар в размер на сумата от 6 000.00 лв. не е прекомерен.