Решение № 6153 от 11.11.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 13573/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба, подадена от Б.А.Н., срещу решение № 20099910/09.08.2023г., постановено по гр. д. № 2334/2021г. на СРС, 49 с-в, в частта, в която е отхвърлен предявеният от Б.А.Н. срещу В. Г. В. иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за сумата от 8923.35 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за освобождаване на имот, както и в частта, в която БАН е осъдена да заплати на В. Г. В., по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата от 2961.12 лв., представляваща получена без основание наемна цена. В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Поддържа се, че решението е постановено в противоречие с материалния закон. Излага доводи, че не са съобразени разпоредбите на ЗДС, Правилника за прилагането му, както и Правилника за определяне на условията и реда за настаняване на служители в жилищния фонд на БАН. Поддържа, че уговорената неустойка не е прекомерна, а В. се е съгласил с размера на същата. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части и вместо него съдът да постанови друго, с което да уважи предявения иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за сумата от 8923.35 лв., представляваща неустойка за неизпълнение на задължение за освобождаване на имот, съответно да отхвърли предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за сумата от 2961.12 лв., представляваща получена без основание наемна цена, като му се присъдят направените пред двете съдебни инстанции разноски. В установения от закона срок въззивна жалба е подадена и от В. Г. В. срещу решение № 20099910/09.08.2023г., постановено по гр. д. № 2334/2021г. на СРС, 49 с-в, в частта, в която е осъден да опразни и върне на Б.А.Н. държането на апартамент № 508, бл. ••••, ж.к.“Дружба“, както и в частта, в която е отхвърлен предявенияТ от В. Г. В. иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за сумата от 500 лв., представляваща неимуществени вреди. В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение. Поддържа се, че неправилно СРС е приел, че единственият спорен въпрос е дали договорът за наем е прекратен. Излага доводи, че се касае за правоотношения със смесен фактически състав. Твърди, че не са били налице основания за прекратяване на договора, тъй като и към настоящия момент е служител към БАН. Излага съображения, че липсват мотиви за отхвърляне на иска с правно основание чл. 49 ЗЗД. Моли решението да бъде отменено в обжалваните части и вместо него съдът да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск за опразване и връщане на Б.А.Н. на държането на апартамент № 508, бл. ••••, ж.к.“Дружба“, съответно да уважи предявения от В. Г. В. иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за сумата от 500 лв., представляваща неимуществени вреди, като му се присъдят направените пред двете съдебни инстанции разноски. В установения от закона срок, всяка от страните е депозирала отговор на въззивната жалба. В отговорите се излагат съображения за неоснователност на въззивната жалба на насрещната страна. Претендират се разноски пред въззивна инстанция. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: Жалбите са подадени в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и са процесуално допустими, а разгледани по същество, настоящият състав намира следното. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Относно правилността на първоинстанционното решение, въззивният съд намира следното. По предявения иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД: По делото не се спори, че страните са били обвързани от договор за наем, сключен въз основа на издадена настанителна заповед. Не е спорно и, че фактическата власт върху недвижимия имот е предадена на наемателя и че на същия е осигурено спокойно и безпрепятствено ползване. Не е спорно между страните по делото и че след 01.07.2020 г. В. се намира във владение на имота. От представения пред СРС АДС, е видно, че имотът е държавна собственост, като същият е бил предоставен за управление на БАН. На основание чл. 22 ЗДС, настаняването под наем в държавни ведомствени жилища, ателиета и гаражи се извършва от министъра, ръководителя на друго ведомство или областния управител, на когото имотите са предоставени, за управление по ред, определен с правилника за прилагане на закона. В глава ІІІ от Правилника за прилагане на ЗДС е посочен редът за отдаване под наем на имоти, представляващи частна държавна собственост. Съгласно чл. 22 ППЗДС право за настаняване в държавни ведомствени жилища имат лицата, които са в трудово или служебно правоотношение със съответното ведомство, ако те и членовете на семействата им не притежават в същото населено място жилище или вила, годни за постоянно обитаване; не са прехвърляли жилищен имот или вила, годни за постоянно обитаване, през последните 5 години преди подаването на молбата за настаняване на други лица освен на държавата или на община и в случаите на прекратяване на съсобственост. Чл. 27 ППЗДС предвижда, че въз основа на заповедта за настаняване се сключва писмен договор за наем, в който се определят редът за предаване и приемане на имота, правата и задълженията на страните, наемната цена, срокът, отговорността при неизпълнение, поддържането и други условия по наемното правоотношение. Съгласно чл. 28 ППЗДС наемните отношения се прекратяват по реда на Закона за задълженията и договорите и при условията, предвидени в договора. По делото са представени Правилник за определяне условията и реда на настаняване служители във ведомствения жилищен фонд на БАН от 10.06.2016 г., както и Правилник за определяне условията и реда за настаняване на служители в жилищния фонд на БАН от 21.05.2020 г. Условията, на които трябва да отговарят кандидатите за настаняване, са посочени в чл. 13 и в двата правилника. В чл. 25, ал. 1 от двата правилника са регламентирани сроковете за настаняване, а именно - 3 години, както и предпоставките, при които може да бъде подновено настаняването. В чл. 25, ал. 2 от правилника от 2016 г. е посочено, че по изключение при наличие на особено важни причини, след изтичане на общия срок от 6 години, договор със същото лице може да бъде сключен само след предварително решение на УС на БАН, който решава въпроса за неговата продължителност. С правилника от 2020 г., посочената разпоредба е изменена, като в същата е прието, че при наличие на решение на УС на БАН в посочената хипотеза продължителността на договора не може да бъде за повече от 3 години. В чл. 29, ал. 1 е посочено, че наемните правоотношения се прекратяват при условия и по ред, предвидени в договора за наем. В ал. 3 от същата разпоредба е предвидено, че при изтичане на срока за настаняване договорът за наем се продължава само по реда и при условията на чл. 25 от Правилника. С оглед изложеното по - горе, уредбата в ЗДС и ППЗДС, имаща за предмет настаняване в държавни ведомствени жилища и сключване на договори за наем въз основа на заповедта за настаняване, се явява специална спрямо уредбата в ЗЗД, който се прилага субсидиарно по неуредените в специалните закони въпроси. Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че възникналото правоотношение не е срочно, а до отпадане на основанията за удовлетворяване на субективното му право, признато от закона. Видно от чл. 25, ал. 1 и 2 от Правилника за определяне условията и реда на настаняване служители във ведомствения жилищен фонд на БАН в последната му редакция, настаняването е за срок от три години, като при наличие на определени предпоставки същото може да бъде продължено с още три години, а след изтичане на този срок договор със същото лице може да бъде сключен само след разрешение на УС на БАН, като продължителността на договора не може да бъде повече от три години. Така посочената разпоредба от правилника не противоречи по никакъв начин на закона и ППЗДС. За възникване правото на настаняване във ведомствено жилище е необходимо лицето да има трудово или служебно правоотношение със съответното ведомство, видно от посочените по-горе разпоредби на ЗДС и ППЗДС. Другата предпоставка е наличието на жилищна нужда на лицето, което кандидатства за настаняване, и неговото семейство. По делото не е спорно, че В. отговаря на тези изисквания. Правилникът обаче предвижда, че срокът за ползване не може да се продължава безсрочно до отпадане на една от тези две предпоставки. Противно на изложеното във въззивната жалба, тази уредба в Правилника на БАН не противоречи на Закона за държавната собственост и Правилника за прилагането на ЗДС. Ограничаването на периода на настаняване във ведомствено жилище с определен срок е съответно с целта на закона и правилника за прилагането му. Неоснователни са и оплакванията, че в договора не съществува уговорка за прекратяването му. Както самият жалбоподател сочи, съгласно чл. 11, т. 1, договорът се прекратява с изтичане на срока за настаняване. Срокът за настаняване е изтекъл на 01.07.2020г., видно от представения договор за наем – л. 61 от делото на СРС. Именно тогава договорът е прекратен, съгласно договореното. Договорът за наем в случая се сключва въз основа на заповед за настаняване на лицето. По делото се установява, че срокът за настаняване на В. е бил многократно продължаван. Съгласно Протокол № 17 от заседание на УС на БАН, състояло се на 7.12.2017 г. /л. 47 от делото на СРС/, е взето решение да бъде продължен срокът на договора с една година и половина. Съгласно раздел 3 от сключения въз основа на това решение договор за наем № ДНФЛ-3/10.01.2018 г., същият се сключва за срок до 01.07.2019 г., считано от 01.01.2018 г., а съгласно чл. 11, т. 1 се прекратява с изтичане срока за настаняване. С решение по т. І от дневния ред, обективирано в протокол № 81 от проведено на 18.06.2019 г. Общоакадемичната жилищна комисия към БАН е предложила на Управителния съвет на БАН да бъде продължен срокът на договора с В. за срок от една година, до 01.07.2020 г. Видно от писмо от 03.07.2019 г. /л. 59 от делото на СРС/, с решение от 27.06.2019 г. по протокол № 9, т. 5. 2, управителният съвет е приел предложението на Общоакадемичната жилищна комисия за продължаване срока на договора с В.. В изпълнение на това решение е сключено допълнително споразумение от 11.07.2019 г. между БАН и В. за удължаване срока на договора с една година – до 01.07.2020 г. Със същото допълнително споразумение е уговорено, че месечният наем възлиза на сумата от 308.45 лв., в изпълнение решението на управителния съвет от 27.06.2019 г. за приемане на предложението на Общоакадемичната жилищна комисия са бъде увеличена в петкратен размер наемната цена. С писмо от 15.06.2020 г., В. е поканен да съгласува датата на предаване на жилището с отдел "Управление на собствеността", с оглед изтичане срока на договора за наем. С молба от 17.06.2020 г. В., заедно с други служители, е направил искане да бъде удължен срокът на договора за наем. С решение, обективирано в т. 3.1.1 от протокол № 11 от проведено на 23.09.2020 г. заседание на Управителния съвет на БАН, е взето решение да не се продължава срока на настаняване, съгласно чл. 25, ал. 2 от Правилника за определяне условията и реда на настаняване служители във ведомствения жилищен фонд на БАН (в редакцията на нормата от 21.05.2020 г.) В. е поканен да освободи ведомственото жилище в срок до 31.10.2020 г., като същият е бил уведомен за решението на 28.09.2020 г. с писмо от 25.09.2020 г., чрез Марина Манилова. От изложеното следва, че договорът за наем е прекратен, считано от 02.07.2020 г., като обаче по волята на наемодателя, на В. е предоставен срок за освобождаване на наетия имот до 31.10.2020 г. По отношение на приложението на чл. 236, ал. 1 ЗЗД и съществуващият специален ред за сключване и прекратяване на договор за наем на имот частна държавна собственост въз основа на заповед за настаняване, който изключва възможността след изтичане на срока на договора същият да се трансформира в безсрочен, СРС е изложил подробни мотиви и съображения и цитирал съдебна практика на ВКС, която настоящият състав изцяло споделя. По отношение на тези изводи препраща към изложените от СРС мотиви на основание чл. 272 ГПК, без да е необходимо да ги преповтаря. Самото предявяване на иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД представлява противопоставяне на продължаващото ползване на имота от страна на БАН. При така установеното от фактическа страна и предвид посочената по- горе нормативна уредба, искът по чл. 233, ал. 1 ЗЗД правилно е бил уважен от СРС като основателен и доказан. По предявения иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД За уважаването на този иск е необходимо да се констатира кумулативната даденост на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице – пряк изпълнител на работата със съответните елементи (деяние, вреда – имуществена и/или неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина), 3) вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му работа – чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа. Основният обективен елемент от горепосочените правопораждащи фактически състави на деликтна отговорност е извършване на противоправно деяние, тоест такова действие или бездействие, което обективно да води до накърняване на защитен от закона правен интерес, субективно право или правнозначима ценност от категорията на естествените права. В разглеждания случай не се установява никакво противоправно поведение на служители на БАН, поради което искът правилно е бил отхвърлен от СРС. С оглед липсата на противоправно поведение, не е необходимо да се обсъждат и останалите предпоставки за уважаване на иска. СРС е изложил мотиви, че изпращането на покани за освобождаване на имота и увеличаването наемната цена, не съставляват противоправно поведение, който извод изцяло се споделя от настоящия състав. Ето защо, неоснователни са оплакванията, че СРС не е обсъдил доказаните по делото неимуществени вреди, доколкото по делото не е установен първият елемент от фактическия състав на иска, а именно противоправно поведение. Не могат да бъдат споделени твърденията на жалбоподателя В., че след като СРС е приел нищожност на клаузата за неустойка, респективно увеличение на наемната цена, това представлява противоправно поведение от страна на ответника. С оглед на изложеното, обжалваното решение в тази част следва да бъде потвърдено. По предявения иск с правно основание чл. 92 ЗЗД Съдът намира, че предявеният иск следва да се квалифицира именно по чл. 92 ЗЗД, въпреки представеното пред въззивния съд решение в последното проведено по делото заседание по сходен казус. Съображенията за това са следните. При тълкуване на т. 14, ал. 1 от договора за наем, при условията на чл. 20 ЗЗД се налага изводът, че уговорената санкция в размер на петкратния наем за периода, през което наетия имот е бил зает от наемателя след прекратяване на договора по правната си същност е неустойка, която не се дължи еднократно, а ежемесечно през периода на ползвания без основание имот. Аргумент в подкрепа на този извод е разпоредбата на чл. 236 ЗЗД, според която, ако наемателят продължи ползването на наетата вещ въпреки противопоставянето на наемодателя, както е в разглеждания случай, той дължи обезщетение. Няма пречка, с оглед на установената с чл. 9 ЗЗД договорна автономия страните отнапред да уговорят размера на това обезщетение под формата на неустойка, както това е направено в т. 14, ал. 1 от договора. Тази неустоечна клауза освобождава наемодателя да установява размера на обезщетението, което му се дължи за периода на лишаването му от ползване на имота, тъй като то е уговорено отнапред под формата на неустойка. В този смисъл и по идентичен казус решение № 230/03.02.2010г. по т. д. № 52/2009г. на ВКС, ТК, II отд. Това следва и от систематическото място на нормата на чл. 14, ал. 1 от договора в раздел „Отговорности при неизпълнение“. В самата въззивна жалба въззивникът БАН посочва, че клаузата на чл. 14, ал. 1 от договора за наем е договорена с цел да се обезпечи изпълнението на задължението за своевременно освобождаване и предаване на имота. СРС е приел, че клаузата на чл. 14, ал. 1 е нищожна поради противоречието с добрите нрави. Настоящият състав намира следното. Уговорената с договора за наем от 10.01.2018 г. неустойка е в размер от петкратния размер на наемната цена, пропорционално на времето за забава. Разпоредба в този смисъл се съдържа и в Правилника за определяне условията и реда за настаняване на служители в жилищния фонд на БАН. Съгласно чл. 23 ППЗДС, критериите за определяне и степенуване на жилищните нужди на лицата по чл. 22 и критериите за увеличаване или намаляване на основната наемна цена се определят с правила, утвърдени от ръководителя на съответното ведомство. В чл. 23, ал. 4 от Правилника за определяне на условията и реда за настаняване на служители в жилищния фонд на БАН е предвидено, че наемната цена се определя от Управителния съвет на БАН по предложение на Общоакадемичната жилищна комисия за 1 кв. м полезна площ. Съгласно чл. 33 от ППЗДС, наемната цена за ведомствените жилища, ателиета и гаражи се определя за 1 кв. м полезна площ, съобразно категорията на населеното място и зоната по смисъла на Закона за местните данъци и такси, в която жилището попада, конструкцията на сградата, разположението на жилището във височина, преобладаващото изложение и благоустройственото му съоръжаване, както и от качествата на околната среда съгласно приложение № 1. Съгласно § 2, т. 1 от ДР на ППЗДС "полезна площ на жилище" е сумарната площ на всички помещения в него, измерена по вътрешните зидарски очертания на стените, и цялата площ на балкони, лоджии, веранди и тераси, с изключение на площта, заета от ограждащите и разпределителните стени на жилището, и площта на складовите помещения-мазе, барака или таван. Съгласно чл. 34, ал. 1 ППЗДС, основната наемна цена за 1 кв. м полезна площ е 1 лв. и се отнася за жилище с изброени в разпоредбата показатели. Съгласно Тълкувателно решение № 1/15.06.2010г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна е неустойката, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Нищожността на неустойката се преценява към момента на сключване на договора, като се отчитат следните критерии: естеството на задълженията, обезпечавани с неустойка – парични или непарични, както и техният размер; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди. В случая е договорена неустойка за обезпечаване на съществено задължение по договора за наем – задължението да бъде върнат имота, което е регламентирано в чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Задължението, което се обезпечава е непарично. Същото не е обезпечено с други правни способи. Начисляването на неустойката не е в абсолютен размер, а е поставено в зависимост от времето на забавата. При преценка на съотношението между размера на неустойката и очакваните от неизпълнението на задължението вреди, следва да се отчете и обстоятелството, че имотът се предоставя под наем като ведомствено жилище по определен ред, тоест при предоставянето му под наем се осъществява и социална функция – да се осигури жилище на служители на БАН, които имат жилищна нужда, при спазване на предварително обявени правила, които би следвало да гарантират равнопоставеност на кандидатите, включително по отношение на срока на настаняването. При отчитане на тези обстоятелства и на функцията, на която е подчинено отдаването под наем на имота, уговорената неустойка не се явява уговорена в противоречие с добрите нрави. Наемодателят не би могъл да отдава имотът под наем на свободния пазар, но при неправомерното му задължение е възпрепятствана именно социалната функция, на която е подчинено настаняването. От друга страна към момента на сключване на договора, когато се преценява и валидността на клаузата, размерът на месечния наем, договорен от страните, е 61, 69 лв., като петкратният размер на тази сума е 308.45 лв. месечно, като сумата се начислява пропорционално на времето на забавата – сума, която е по-ниска от пазарната цена за наем на имота. Неустойката, наред с обезщетителната си функция, изпълнява и стимулираща, обезпечителна и наказателна функция. Тя е гаранция за това, че предвидената неустойка ще стимулира и ще гарантира точно изпълнение на поетите с договора задължения. Когато неустойката изпълнява и наказателна функция, то определеният размер на неустойката има за цел и да накаже в гражданскоправния смисъл неизправната страна. От данните по делото, предвид особения вид наемни правоотношения с преференции /облекчени условия/ за наемателя, се налага извод за това, че неустойката по чл. 14, ал. 1 от договора е изпълнявала изброените по-горе функции в цялост и уговорката не е нищожна. В този смисъл решение № 46/22.06.2010г. по т. д. № 563/2009г., на ВКС, ТК, I отд. Основателно е обаче възражението на В. за нищожност на клаузата, съдържаща се в допълнително споразумение от 11.07.2019 г., съгласно която месечният наем за имота е уговорен за сумата от 308.45 лв. Посочената клауза има отношение към основателността на предявения иск по чл. 92 от ЗЗД, тъй като формирането на неустойката е въз основа именно на дължимия месечен наем. Ето защо, нищожността на клаузата за увеличаване на наемната цена води до частична недействителност и на клаузата за неустойка. Санкция за неспазване на установения ред за определяне на наемната цена се явява нищожността на уговорката, влизаща в противоречие с нормативния акт. В случая нормативната уредба дерогира постигнатите от страните уговорки за заплащане на наемна цена, различна от установената с подзаконовия нормативен акт. При нищожност на клаузата, с която е уговорен месечен наем, различен от дължимия съгласно нормативната уредба, на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД и при съобразяване, че нищожността на клаузата в случая не влече нищожност на целия договор, доколкото са налице повелителни норми на закона, заместващи нищожната уговорка, уговорената по договора за наем неустойка следва да се формира на базата на стойността на месечния наем, дължим при съобразяване с чл. 33 и 34 ППЗДС. Уговорената неустойка не е прекомерна, тъй като определеният размер е под пазарната цена за имота. В тази връзка следва да се съобрази и че неустойката има и санкционна функция, поради което фактът, че дължимата сума е по-голяма от месечния наем за имота, сам по себе си не може да обоснове извод за прекомерност на неустойката. Въззивникът е дал срок на В. да освободи имота до 31.10.2020 г. Ето защо, неизпълнение на задължението за своевременно освобождаване на имота е налице, считано едва от следващия ден 01.11.2020 г., поради което задържането на имота до тази дата не е неправомерно и не може да бъде окачествено като неизпълнение на задължението му да върне вещта. За периода 01.11.2020 г. – 13.01.2021 г., за два месеца и 13 дни, изчислена петкратно върху сумата от 61.69 лв., неустойката възлиза на 746.25 лв. Видно от приетата от СРС ССЕ, за този период В. е извършил плащания в размер общо на 184.07 лв. Ето защо, след приспадане на тази сума, остава дължима неустойка в размер на 562.18 лв. С оглед на изложеното, в тази част решението на СРС следва да бъде отменено за разликата от 8361.17лв. до 8923.35 лв. /или за сумата от 562.18 лв./ и потвърдено в частта, в която е отхвърлен предявеният иск в пълния му размер. По предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД: По така предявения иск в тежест на ищеца е да докаже плащане, а в тежест на ответника, че е налице основание за получаване на сумите, респективно, че има основание да ги задържи. Както беше посочено по – горе, договорът за наем е прекратен на 01.07.2020г. Периодът по предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД обхваща 01.07.2019г. до 30.06.2020г., тоест докато договорът за наем безспорно е бил действащ. СРС е приел, че не е спазен редът за промяна на наемната цена, съгласно ППЗДС, нито установените с него критерии за определянето й, поради което е приложил наемна цена от 61.69 лв., предвид нищожността на клаузата от допълнителното споразумение, с която е увеличен месечният наем в нарушение на закона, които изводи се споделят от настоящия състав. Както беше посочено по – горе, искът за неоснователно обогатяване е предявен за период, в който е действал наемният договор – 01.07.2019г. до 30.06.2020г., като именно за този период В. твърди да има надплащане на суми над нормативно установените. Ето защо, неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че СРС е допуснал нарушения при прилагане на института на неоснователното обогатяване, доколкото между страните е съществувала облигационна връзка. С оглед установената нищожност на клаузата за увеличената наемна цена, въззивникът – ответник не доказа основание за задържане на сумата. Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС следва да се потвърди в тази част. Действително СРС не се е произнесъл по искането за присъждането на законна лихва върху главницата за таксата за битови отпадъци, каквото оплакване е обективирал БАН във въззивната жалба. Лихвата обаче представлява акцесорно вземане, което следва съдбата на главното вземане. В случая таксата е платена в хода на делото, поради което искът е отхвърлен не като неоснователен, а като погасен в хода на делото. Ето защо, няма пречка въззивния съд да се произнесе относно искането за присъждане на законна лихва, дори да липсва такова произнасяне от СРС, като не е налице непълнота в решението – в този смисъл ТР № 1/2001 г. ОСГК, решение № 180/21.05.2013г. по гр. д. № 486/2012г. на ВКС IV ГО, решение № 14/14.02.2022г. по т. д. № 1293/2020г. на ВКС, ТК, I отд. и др. Съобразно изхода на делото, следва да бъдат преразпределени и разноските в първоинстанционното производство. В. следва да бъде осъден да заплати на БАН сумата от още 25.63 лв., съразмерно на уважената част на исковете по чл. 92 ЗЗД, а решението на СРС да бъде отменено в частта над 342.02 лв. до присъдените 365 лв. разноски по делото, съразмерно на отхвърлената част на исковете. По разноските за въззивната инстанция: Съобразно изхода на спора и съразмерно на уважената част на исковете, на въззивника БАН, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. с чл. 273 ГПК следва да бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер на 14.39лв.