Решение № 6681 от 28.12.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11466/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). С Решение № 20026198 от 31.03.2022 г., постановено по гр. д. № 3060/2021 г. по описа на СРС, ГО, 51 състав е осъден В. С. О., ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес: гр. София, ул. „••••••• I“ № •••••••, да заплати на „А.С.Б.М.“ АД – търговско дружество, регистрирано в Конфедерация Швейцария, с адрес: гр. ••••••• ул. „•••••••“ 17PLZ, UID: CHE-112.435.049, CH-ID: •••••••, EHRA-ID: 787214, представлявано от М.Д., на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. с чл. 87, ал. 1 ЗЗД сумата 7200 евро – авансово платено възнаграждение по развален договор за изработване на интернет базирана арт платформа, която следвало да бъде ползвана в рамките на Конфедерация Швейцария, ведно със законната лихва от 19.01.2021 г. до окончателното погасяване на задължението, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1563, 28 лева – съдебни разноски. Срещу решението в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от ответника – В. С. О., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, бул. „••••••• •••••••, чрез пълномощник и съдебен адресат: адв. А. Л., САК, адрес: гр. София, ул. „••••••• с която обжалва първоинстанционното решение като неправилно – постановено при нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Въззивникът поддържа, че предявените искове са недопустими, тъй като ищецът не е представил пред съда доказателства за своята правосубектност. Не било спазено изискването на чл. 30 ГПК, тъй като ищецът не бил представил устройствени правила (устав, дружествен договор или друг документ), от които да е видно, кой е органът на представителство на чуждестранното дружество, взето ли е надлежно решение за завеждане на иска в чужда държава, упълномощаването на чуждестранен адвокат и др. Поддържа, че исковата молба е нередовна, тъй като ищецът следвало да бъде представляван от двама членове на управлението му, петитумът на исковата молба бил неясен – „разхвърлян в цели три или четири уточнителни молби“. Неяснотата в петитума на искова молба довела до нарушаване на правото на защита на ответника, тъй като последният бил в невъзможност да разбере срещу какво точно се защитава. Излага още, че ищецът е чуждестранно дружество, което няма седалище и адрес на управление в България, а в исковата молба е посочен съдебен адрес, но не е посочен съдебен адресат. Ищецът не бил съобразил разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ГПК, съгласно която е длъжен да посочи съдебен адресат в страната. Твърди, че с уточнителна молба от 19.03.2021 г. едновременно са изменени основанието и петитума на иска. В исковата молба се сочело, че ответникът е украински гражданин, а В. О. не бил украинец, като в исковата молба не се сочели никакви идентификационни данни за ответника освен името и гражданството, половината от които не били верни. Поддържа, че искът не е подсъден на българския съд, тъй като чуждестранно дружество, което няма представителство в страната, съди чужд гражданин, като не се твърди, че местоизпълнението на договора е в България. В отговора на исковата молба, ответникът оспорил по реда на чл. 193 ГПК всички представени с исковата молба писмени документи, но не било проведено производство по чл. 194 ГПК. Ищецът не бил спазил изискването на чл. 127, ал. 4 ГПК, а именно – да посочи банкова сметка по заведения от него осъдителен иск. Въззивникът поддържа, че сключването на договор за изработка с ответника не било доказано по делото, тъй като не бил представен от ищеца писмен договор. Счита, че установяването на този факт не може да става чрез устни доказателства. Неправилен бил изводът на съда, че доказването на факта, че е налице договор се извеждало от заведен от ответника срещу ищеца иск по друго гражданско дело – копие на искова молба, тъй като такова писмено доказателство не е представяно по делото. Поддържа, че не може да бъде споделен изводът на първостепенния съд, че О. е признал сключването на такъв договор за изработка, тъй като исковата молба не е подписана от В. О., а от пълномощник. Поддържа, че съдът неправилно е установил фактическата обстановка по делото, което от своя страна е довело да постановяване на едно неправилно поради нарушение на материалния закон решение. Счита, че първостепенният съд е основал постановеното решение на събрани по делото устни доказателствени средства – свидетелските показания на Т.Р., които били противоречиви, неясни, а свидетелят, чийто майчин език не е български, бил заинтересован като лице, което е във фактическо съпружеско съжителство с лицето, което представлява ищцовото дружество. От представеното по делото писмено доказателство – Декларация, се установявало, че към периода за който се твърди, че е бил сключен договор Р. не е имала писмено пълномощно със съответна представителна власт да договоря от името на дружеството – ищец, който документ бил съставен с оглед на съдебното производство и бил без дата. Според свидетеля тя устно била развалила договора, но не знае и не може да посочи на коя дата, място и час е отправила волеизявлението за разваляне на договора и дали това е станало достояние на ответника О.. Поддържа, че от свидетелските показания се установявало, че ако е бил сключен някакъв договор между Т.Р. и О., то страна по него не бил ищецът. Това се установявало и от основанието за плащане, записано в писменото доказателство по делото – банков документ от 27.04.2020 г., представено от ищеца с исковата молба, прието и допуснато от съда като писмено доказателство по делото, като в основанието за плащане е записано „Изработка на арт платформа Т.Р.“. Излага, че исковата молба не би могла да развали договор, който липсва по делото, и чиято дата не се сочи от ищеца в исковата и допълнителните молби, тъй като такъв договор не е идентифициран по делото. Освен това, процесуалният представител на ищеца не разполагал с правото да разваля устно или писмено договори. В обобщение на доводите си моли въззивния съд да отмени първоинстанционното решение като неправилно, необосновано и постановено при допускане на съществени процесуални нарушения и да отхвърли изцяло като неоснователна и недоказана ищцовата претенция по отношение на ответника. Не прави доказателствени искания. Претендира разноски за двете инстанции. В законоустановения срок по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от страна на ищеца – „А.С.Б.М.“ АД – търговско дружество, регистрирано в Конфедерация Швейцария, с адрес: гр. ••••••• ул. „•••••••“ 17PLZ, UID: CHE-112.435.049, CH-ID: •••••••, EHRA-ID: 787214, представлявано от М.Д. – член на съвета на директорите, чрез адв. Г. И., в който се излага становище за неоснователност на изложените във въззивната жалба доводи. Въззиваемият сочи, че по делото е представен преведен препис за актуално правно състояние на дружеството, издаден от Търговски регистър на кантон Ааргау на Конфедерация Швейцария, от който била видна представителната власт на М.Д., а представяне на устройствени правила на дружеството не се изисквало от процесуалната нормативна уредба. Поддържа, че по делото са заявени съществените и относими факти и обстоятелства, въз основа на които ищецът иска осъждане на ответника за посочената сума. Същите били ясни и недвусмислени, а с оглед на заявените факти и обстоятелства, съдът дал правилна квалификация на иска, съответно правилно бил очертан предметът на делото. Счита, че нормата на чл. 40 ГПК е приложима само за физически лица, защото само те могат да живеят или заминат за чужбина, с оглед на което е неприложима за юридическо лице, когато то се явява страна по делото. Поддържа, че с процесната уточнителна молба и с оглед на указанията на съда, е направено искане по чл. 214, ал. 1 ГПК за изменение на основанието на иска, което било сторено преди връчване по реда на чл. 131 ГПК на исковата молба на ответника за представяне на отговор. С тази молба не бил изменен петитумът на иска. Излага, че нужните идентификационни данни за В. О. са събрани в хода на производството, т.к. първоначално ищецът е имал ограничена информация за личните данни на получателя на сумата. Поддържа, че съгласно чл. 4, ал. 1, т. 1, предл. първо от Кодекс на международното частно право, е налице международна компетентност на български съд да разгледа дело, когато ответникът има обичайно местопребиваване в Република България. Сочи, че оспорването по реда на чл. 194 ГПК касае само истинността (подписа) на документ, когато същият е част от доказателствата срещу една от страните, каквото оспорване не е направено от ответника. Заявява, че ответникът може да заплати по същата банкова сметка, през която е бил извършен банковият превод на сумата от 7 200 евро в Aargauische Kantonalbank, с адрес: •••••••, Rheinfelden, а именно: IBAN: •••••••. Поддържа, че от събраните в хода на производството писмени доказателства и устни свидетелски показания, може да се направи безспорен извод, че между ищеца и ответника е бил сключен валиден и допустим, съгласно българското законодателство, устен договор за изработка на конкретен продукт. Излага, че този факт, освен от събраната писмена комуникация, извършено плащане и свидетелски показания, безспорно се установява и признава с исковата молба, по която е образувано ГД № 20211110168350/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 36 състав. Счита, че постановеното от Софийски районен съд решение е правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде потвърдено изцяло. Представя с искане за приемането им като писмени доказателства по делото, като получени от ищеца след постановяване на първоинстанционното решение, следните документи: препис от Съобщение № 2022111112907/13.04.2022 г. ведно с Разпореждане № 32513/ 11.04.2022 г. и искова молба по ГД № 20211110168350/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 36-ти състав. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт, както и възраженията на насрещната страна, приема следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно. По доводите за недопустимост и неправилност на решението въззивният съд намира следното: Първоинстанционното производство е образувано по искова молба с вх. № 22001205 от 19.01.2021 г., уточнена с молби с вх. № № 25050302/19.03.2021 г., 25068419/16.04.2021 г., 25113863/06.07.2021 г. на „А.С.Б.М.“ АД – търговско дружество, регистрирано в Конфедерация Швейцария, с адрес: гр. ••••••• ул. „•••••••“ 17PLZ, UID: CHE-112.435.049, CH-ID: •••••••, EHRA-ID: 787214, представлявано от М.Д. – член на съвета на директорите, подадена чрез пълномощник – адв. Г. И.. Ищецът твърди, че в периода март-април 2020 г. били водени преговори вследствие, на които между него чрез Т.Р. и ответника В. О. е сключен устен договор за изработване на интернет базирана арт платформа, която да бъде използвана в рамките на Конфедерация Швейцария, въз основа на който договор дружеството възложило на ответника изработката на интернет арт платформа в рамките на следващите три месеца, но не по-късно от м. 08.2020 г. срещу възнаграждение в общ размер 18 000 евро. На 27.04.2020 г. ищецът заплатил по банкова сметка на ответника изискана от него авансова сума в размер на 40 % от стойността на възнаграждението, възлизаща на 7200 евро, преди да започне работа по изпълнение на договора. В. О. не изпълнил поетите с договора задължения, нито в рамките на уговорения срок, нито след това. През есента на 2020 г. след няколкократни покани към ответника да изпълни договора или да върне заплатения аванс, ищецът развалил договора поради неизпълнение на задълженията на ответника чрез устни покани, проведени в разговори чрез мобилно приложение и в чат-комуникация, а в условията на евентуалност – с подаване на молба с вх. № 25068419 от 16.04.2021 г., в качеството на уточнителна към исковата молба, с която прави волеизявление за разваляне на договора. По така изложените съображения ищецът счита, че с оглед разваляне на неформалния договор за изработка с обратна сила, авансово платената от него по договора сума в размер 7200 евро, следва да му бъде върната, поради което моли да бъде постановено решение, с което В. О. да бъде осъден да му върне тази сума, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане. Претендира разноски. Ответникът – В. С. О., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. София, бул. „••••••• •••••••, чрез пълномощник и съдебен адресат: адв. А. Л., САК, адрес: гр. София, ул. „••••••• е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявения иск. Ответникът твърди, че предявените искове са недопустими, тъй като ищецът не е представил пред съда доказателства за своята правосубектност. Не било спазено изискването на чл. 30 ГПК, тъй като ищецът не бил представил устройствени правила (устав, дружествен договор или друг документ), от които да е видно, кой е органът на представителство на чуждестранното дружество, взето ли е надлежно решение за завеждане на иска в чужда държава, упълномощаването на чуждестранен адвокат и др. Поддържа, че исковата молба е нередовна, тъй като ищецът следвало да бъде представляван от двама членове на управлението му, петитумът на исковата молба бил неясен – „разхвърлян в цели три или четири уточнителни молби“. Неяснотата в петитума на искова молба довела до нарушаване на правото на защита на ответника, тъй като последният бил в невъзможност да разбере срещу какво точно се защитава. Излага още, че ищецът е чуждестранно дружество, което няма седалище и адрес на управление в България, а в исковата молба е посочен съдебен адрес, но не е посочен съдебен адресат. Ищецът не бил съобразил разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ГПК, че е длъжен да посочи съдебен адресат в страната. Твърди, че с уточнителна молба от 19.03.2021 г. едновременно е изменено основанието и петитума на иска. В исковата молба се сочило, че ответникът е украински гражданин, а В. О. не бил украинец, като в исковата молба не се сочели никакви идентификационни данни за ответника освен името и гражданството, половината, от които били неверни. Поддържа, че искът не е подсъден на българския съд, тъй като чуждестранно дружество, което няма представителство в страната, съди чужд гражданин, като не се твърди, че местоизпълнението на договора е в България. Твърди, че възложената работа по изграждане на интернет арт платформата е извършена изцяло и в срок, като е работено във виртуална среда. Сочи, че дори ищецът му дължи допълнително сумата 3000 евро за извършената работа. Счита, че исковата молба не би могла да развали договор, който не е представен по делото и не е идентифициран. Освен това процесуалният представител на ищеца не разполагал с право да развали договора, тъй като не бил упълномощен за това. Оспорва по реда на чл. 193 ГПК всички представени с исковата молба писмени доказателства. Претендира разноски. Настоящият състав на въззивния съд намира, че съгласно РЕГЛАМЕНТ (ЕС) № 1215/2012 НА ЕВРОПЕЙСКИЯ ПАРЛАМЕНТ И НА СЪВЕТА от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, българският съд е компетентен по така предявения пред него иск. Регламентът цели осигуряване на еднакво прилагане на правото на ЕС в държавите-членки и има пряко действие на територията на държавите – членки. Регламент № 1215/2012 се използва за определяне на международната компетентност принципно, когато ответникът има местоживеене на територията на държава членка (чл. 4), без значение дали местоживеенето съвпада с гражданството, както и дали ответникът е гражданин на държава- членка на ЕС. Дали едно лице има местоживеене в дадена държава-членка зависи от правото на тази държава-членка. В случая ответникът има местоживеене в България, видно от регистрирания постоянен и настоящ адрес в страната – гр. София, бул. „••••••• •••••••, което обстоятелство не се оспорва от него. Неоснователни са твърденията на въззивника, че предявеният иск е недопустим, тъй като ищецът не е представил пред съда доказателства за своята правосубектност, както и че не е било спазено изискването на чл. 30 ГПК, тъй като ищецът не бил представил устройствени правила (устав, дружествен договор или друг документ), от които да е видно, кой е органът на представителство на чуждестранното дружество, взето ли е надлежно решение за завеждане на иска в чужда държава, упълномощаването на чуждестранен адвокат и др. От представения в заверен препис превод на удостоверение за вписване в Търговския регистър на кантон Ааргау на Конфедерация Швейцария на „А.С.Б.М.“ АД (л. 6-7 от делото на СРС) се установява, че последният е търговско дружество, регистрирано в Конфедерация Швейцария, с адрес: гр. ••••••• ул. „•••••••“ 17PLZ, UID: CHE-112.435.049, CH-ID: •••••••, EHRA-ID: 787214, представлявано от М.Д. – член на борда на директорите. Видно от извлечение от ТР на кантона с оригинална заверка М.Д., като член на управителния съвет, има правомощия да представлява дружеството самостоятелно (л. 23-24 от делото на СРС). Възражението, че исковата молба е нередовна, тъй като ищецът не бил съобразил разпоредбата на чл. 40, ал. 1 ГПК, съгласно която е длъжен да посочи съдебен адресат в страната, въззивният съд намира за неоснователно. Връчването на съдебни книжа на търговци и юридически лица е уредено със специални правила в чл. 50 ГПК. То се извършва на мястото, където тези субекти са вписали седалището и адреса си на управление в съответния регистър. Имено този адрес е посочен и в исковата молба. Ако тези субекти променят адреса си, но не впишат в съответния регистър тази промяна, книжата се прилагат по делото и се считат връчени. Тази уредба е различна от уредбата в чл. 40 и 41 ГПК, отнасяща се за физическите лица. Отделно от изложеното, съгласно чл. 39, ал. 1 ГПК, когато страната има пълномощник по делото, връчването се извършва на пълномощника. Възражението, че в исковата молба се сочело, че ответникът е украински гражданин, а В. О. не бил украинец, като в исковата молба не се сочели никакви идентификационни данни за ответника освен името и гражданството, половината от които не били верни, също е неоснователно. С молба с вх. № 25113863 от 06.07.2021 г. на ищеца е уточнена исковата молба, като са посочени три имена, ЕГН и адрес по регистрация в България на ответника, с което са изпълнени изискванията на процесуалния закон за редовност на исковата молба – чл. 127, ал. 1, т. 2 ГПК, а имено да бъдат посочени името и адреса на ответника. Както се посочи по-горе гражданството на ответника не е реквизит на исковата молба, а компетентността на българския съд по предявения иск в случая се определя от местоживеенето на ответника в България като гражданството му в случая е без правно значение. По отношение на възражението, че ищецът не бил спазил изискването на чл. 127, ал. 4 ГПК, а именно – да посочи банкова сметка по заведения от него осъдителен иск, следва да се посочи, че въведеното изискване с посочената разпоредба по аргумент на чл. 129, ал. 2 ГПК не води до нередовност на исковата молба. Непосочването на банкова сметка на ищеца не е основание за връщане на исковата молба. Съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК исковата молба се връща заради неспазване на изискванията по чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК, а изискването за посочване на банкова сметка е уредено в разпоредбата на чл. 127, ал. 4 ГПК. Отделно от изложеното, с отговора на въззивната жалба е посочена банкова сметка на ищеца. По отношение на твърденията, че петитумът на исковата молба бил неясен, което довело до нарушаване на правото на защита на ответника, тъй като последният бил в невъзможност да разбере срещу какво точно се защитава, настоящият състав на въззивния съд намира за неоснователни. За да бъде редовна исковата молба трябва да е написана на български език, да има предписаното от закона съдържание и да бъде скрепена с предвидените от закона приложения. Част от предписаното от закона съдържание е индивидуализация на спорния предмет. То се изпълнява като ищецът посочи основание и петитум на иска. Основанието на иска се съдържа в обстоятелствата, на които се основава искът, обхваща фактите, от които произтича претендираното с исковата молба материално субективно право. С исковата молба се очертава и предметът на делото, който по същество е спорното материално право. Ищецът очертава това спорно право както чрез обстоятелствената част на исковата молба, така и чрез петитума, т. е. отправеното искане за защита. Задължение на съда е да квалифицира това спорно право, като това следва да се извърши още с доклада по делото. Предметът на делото се определя от посочените по-горе предпоставки и следва да се определи (даде правна квалификация) от съда. Първоинстанционният съд е оставял производството без движение като е давал указания да се отстранят недостатъци на исковата молба, вкл. и по отношение на уточняване на петитума на предявения иск. Ищецът е уточнявал, че е предявил иск, с които иска връщане на даденото по развален договор. При доклада по делото, първоинстанционният съд правилно е квалифицирал предявения иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 вр. чл. 87, ал. 1 ЗЗД, като страните не са имали възражения по така дадената квалификация и доклада. Въззивния съд намира, че исковата молба е редовна и няма несъответствие между обстоятелствената част и петитума. Визираните от въззивника неясноти и противоречия всъщност са резултат от опитите на ищеца да даде правна квалификация на иска, а не от различни твърдения в обстоятелствената част на иска или в неговия петитум. Както беше посочено обаче задължение на съда е да даде правна квалификация на иска. Неоснователни са и твърденията, че с уточнителна молба от 19.03.2021 г. едновременно са изменени основанието и петитума на иска. Когато фактическите твърдения в исковата молба са неясни, непълни и/или противоречиви, или има противоречие между тях и петитума на молбата, съгласно разпоредбите на чл. 129 от ГПК съдът служебно следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Ищецът може и сам (без да са му дадени указания от съда) да уточни и поясни исковата си молба. Съгласно чл. 129, ал. 5 от ГПК, поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването. Поначало отстраняването на нередовностите на исковата молба следва да стане преди връчването на препис от нея (и от уточняващата я молба – една или повече) на ответника и преди доклада на първоинстанционния съд, каквато хипотеза е налице по настоящото дело. Когато исковата молба е останала нередовна, уточняването на основанието и петитума на иска (исковете) може и следва да се направи и по-късно (за редовността на исковата молба служебно следи всяка от съдебните инстанции по делото), включително – пред въззивния съд (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). В тези случаи поправената искова молба също се счита за редовна от деня на подаването, но съдът следва отново да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест и възможността да извършат процесуални действия по посочване на относими доказателства – съобразно уточнените искове (първата инстанция следва да направи нов доклад по делото, а въззивната – да процедира съобразно задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Изменението на иска представлява предприета от ищеца промяна на основанието или петитума на иска, при която процесуалните действия, извършени при първоначално предявения иск запазват силата си. Изменението на иска може да доведе до намаляване на първоначално предявения иск чрез частично оттегляне или отказ от иска, до увеличаване на първоначално предявения иск чрез предявяване на допълнителен петитум за размер над първоначално заявения, до заменяне на първоначално заявения иск с друг иск – при замяната на посоченото в исковата молба основание на иска с ново основание, или до обективно съединяване на искове – при предявяването на ново основание на иска наред с първоначално заявеното основание (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 2-В от ТР № 4/14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС). Изменение на основанието на иска е допустимо най-късно в първото открито съдебно заседание за разглеждане на делото пред първата инстанция, ако съдът намери за уместно въвеждането на новото основание на иска с оглед защитата на ответника, и ако ищецът не изменя петитума на иска. От друга страна, когато исковата молба е нередовна, то предприетото от ищеца (по негова инициатива или по указание на съда по реда на чл. 129 от ГПК) уточнение на исковата молба, не съставлява изменение на иска (исковете) по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК, и посочените там изисквания не важат в тези случаи. Това е така, защото спазването на тези изисквания може да се провери от съда само при редовна (включително – вече поправена) искова молба, т. е. – когато обстоятелствата, съставляващи основанието на иска (исковете), както и самото искане към съда, са вече ясно, пълно и непротиворечиво очертани. И в тези случаи обаче, ако наред с уточняването на неясните, непълни и/или противоречиви обстоятелства, ищецът посочи и други факти, които нямат никакво отношение към уточнението (поправянето на исковата молба), а съставляват ново основание на претендираното право, то ще е налице изменение на иска, което следва да отговаря на посочените по-горе изисквания по чл. 210, ал. 1 и чл. 214, ал. 1 от ГПК (в този смисъл – също т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2-В от ТР № 4/14.03.2016 г. на ОСГК на ВКС). В случая с посочената молба ищецът не е изменил нито основанието, нито размера на иска, нито искането си към съда. Ищецът не е твърдял нещо различно освен неизпълнение на договора от ответника довело до развалянето му, а искането е за осъждане на ответника да заплати/върне платения по договора от ищеца аванс в размер на 7200 евро. Както беше посочено опитите на ищеца да даде правна квалификация на иска не водят нито до неяснота, нито до изменение на основанието и петитума на иска, а и всички те са предприети преди връчване на ответника на исковата и уточняващите молби за отговор и преди изготвяне на доклада по делото, с който първоинстанционният съд е дал правилна правна квалификация на предявения иск и е разпределил доказателствената тежест между страните, съобразно дадената квалификация и заявените от тях твърдения. Въззивникът излага, че с отговора на исковата молба, оспорил по реда на чл. 193 ГПК всички представени с исковата молба писмени документи, но не било проведено производство по чл. 194 ГПК. Следва да се посочи, че ответникът не е оспорил истинността на документите досежно тяхното авторство, което е изрично заявено от него в съдебно заседание, тъй като същите не носят подписи на страните. Представените от ищеца документи във връзка с предмета на делото са частни и не са подписани. Доказателствената сила на частния документ е само формална. Когато е подписан, тя се изчерпва с авторството, а когато не е подписан - че е съставен (чл. 180 ГПК). Съдът няма задължението да приеме за осъществен оспорения факт, засвидетелстван в частния документ, нито за достоверна датата на съставянето му. Спорът по факта и/или датата не включва твърдение за неистинност на частния документ, а съдът няма задължение да открие производство по чл. 193 ГПК. С оглед на гореизложеното, настоящият състав на въззивния съд намира, че исковата молба е редовна, а пред първоинстанционния съд е предявен допустим иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 87, ал. 1 ЗЗД. По доводите на въззивника, че сключването на договор за изработка с ответника не било доказано по делото, тъй като не бил представен от ищеца писмен договор, като установяването на този факт не можело да става чрез устни доказателства или чрез непредставени по делото писмени доказателства – препис от искова молба, която не представлявала признание за сключването на договора, тъй като не била подписана от ответника, а от пълномощник, въззивния съд намира следното: В случая безспорно е установено наличието на действително възникнало договорно правоотношение между страните, породено от сключен помежду им неформален договор за изработка на интернет базирана арт платформа, която по-късно да бъде използвана на територията на Конфедерация Швейцария и извършено въз основа на него авансово плащане от страна на възложителя. В проведеното пред въззивната инстанция съдебно заседание са приети и приложени като доказателства по делото, представените с отговора на въззивната жалба документи: препис от Съобщение № 2022111112907/13.04.2022 г. ведно с Разпореждане № 32513/ 11.04.2022 г. и искова молба по ГД № 20211110168350/2021 г. по описа на Софийски районен съд, 36-ти състав, с които видно от датата на изпращането и съответно получаването им от въззиваемия, последният се е снабдил след постановяване на първоинстанционното решение. От посочената искова молба се установява, че ответникът е предявил срещу ищеца иск за осъждането му да заплати сума в размер на 3000 евро, представляваща остатък от цената по договор за изработка от 23.04.2020 г. В исковата молба ответникът сочи, че на 23.04.2020 г. е сключил с „А.С.Б.М.“ АД – търговско дружество, регистрирано в Конфедерация Швейцария, устен договор за изработка на интернет базирана арт платформа, която по-късно да бъде използвана на територията на Конфедерация Швейцария, както и че възложителят по договора му заплатил на 27.04.2020 г. по банков път авансово възнаграждение в размер на 7200 евро, за което В. О. издал фактура. Както в посочената искова молба, така и с отговора на исковата молба в настоящото производство В. О. твърди, че възложената работа по изграждане на интернет арт платформата е извършена изцяло и в срок, като е работено във виртуална среда, като сочи, че ищецът му дължи допълнително сумата 3000 евро за извършената работа. Обстоятелството, че сумата от 7200 евро е платена от ищеца на ответника е отделено като безспорно и с доклада по делото в настоящото производство, а и се потвърждава от представеното писменото доказателство по делото – банков документ от 27.04.2020 г., като в основанието за плащане е записано – изработка на арт платформа. В първото по делото съдебно заседание пред първоинстанционния съд в настоящото производство ответникът, чрез своя процесуален представител, е посочил, че представя искова молба (макар същата да не е между кориците на делото) във връзка със заведен иск в същия съд за дължима, но незаплатена сума в размер на 3000 евро, която е във връзка с така сключения договор, като е направил искане по чл. 213 ГПК делата да бъдат съединени, тъй като ответникът не успял в настоящото производство да заведе насрещен иск. В отговор на това искане районният съдия е изискал за послужване посоченото от ответника гражданско дело на СРС и се е запознал с депозираната искова молба, а впоследствие е оставил без уважение искането за присъединяване. Последващите твърдения на ответника, че не бил сигурен дали се касае за един и същ договор по двете дела, поради което не признава сключването на договор с ищеца, не се подкрепят от събрания по делото доказателствен материал, като ответникът не е ангажирал доказателства нито за сключването на друг/втори договор със същото дружество, със същия предмет, нито за каквото и да е изпълнение от негова страна по процесния договор. Правилен е доводът на въззивника, че сключването на договор за изработка, предвид стойността на последния, не може да става чрез устни доказателства или чрез непредставени по делото писмени доказателства. В случая обаче сключването на договора се установява от приети и приложени по делото писмени доказателства, както и от отделения за безспорен факт на плащането на сумата от ищеца на ответника. Признанието на факт, вкл. от процесуален представител на страна по спора, в друго производство, обективиран в искова молба, в качеството на писмен документ, удовлетворява характеристиката на писмено доказателство. Достатъчно е признанието да се отнася до факт, който страната е поддържала в производството и доказването му да е от значение за изхода на спора по същото. Признанието е доказателствено средство, макар доказателствената му стойност да е преценима с оглед всички обстоятелства по делото – чл. 175 ГПК. Действително разпоредбата касае признание пред съда, решаващ спора, спрямо който то се явява с доказателствена стойност, различна от тази на писмен документ. Но от съществуването на нормата не би могло да се приеме, че признанието в друго производство, съответно обективирането му в писмен вид - в искова молба по друго дело, не би могло да се цени с доказателствена стойност за съдържащите се в него, неизгодни за заявилата го страна факти, а и признанието е изцяло подчинено на волята на страната. Законът не прави и разлика между нарочно, каквото би било признанието по чл. 175 ГПК, и случайно признание – обективирано в писмен документ (искова молба) извън производството, за което се ползва, затова и със случаен характер спрямо последното. Още повече, че признанието за сключен договор е направено и с отговора на исковата молба по настоящото дело, и в първото по делото съдебно заседание, като се сочи, че искът е предявен в друго производство поради пропускане на преклузивния срок за предявяване на насрещен иск. В случая не става дума за признание на иска, чиято основателност се оспорва от ответника, но не с доводи, че договор не е сключен, а с довод, че възложената работа по изграждане на интернет арт платформата е извършена изцяло и в срок, като сочи, че дори ищецът му дължи допълнително сумата 3000 евро за извършената работа, но доказателства в тази връзка – за изпълнение на договора, не са ангажирани от ответника, на когото правилно първоинстанционният съд е възложил в доказателствена тежест твърдените от него обстоятелства, че е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора. Касае се за признание на факт в друго производство, съответно обективирането му в писмен вид - в искова молба по друго дело, поради което същата има доказателствена стойност за съдържащите се в нея, неизгодни за заявилата ги страна факти. Неоснователни са възраженията на въззивника, че исковата молба не е подписана от ответника, а от пълномощник. Упълномощаването според действащото гражданско законодателство, включително процесуалното представителство, е едностранна сделка, с която представляваният овластява представителя да извършва правомерни правни действия от негово име и за негова сметка. Процесуалният представител на страната волеизявява от името и за сметка на страната. Представителството е извършване на правни действия за друго лице или от негово име с непосредствено действие за него. Процесуалният представител е лицето, което упражнява процесуалните права и изпълнява процесуалните задължения на страната. Пълномощникът черпи представителната си власт от волята на представлявания. По възраженията, че свидетелските показания на Т.Р. били противоречиви, неясни, а свидетелят, чийто майчин език не е български, бил заинтересован като лице, което е във фактическо съпружеско съжителство с лицето, което представлява ищцовото дружество, както и че от представеното по делото писмено доказателство – Декларация, се установявало, че към периода за който се твърди, че е бил сключен договор Р. не е имала писмено пълномощно със съответна представителна власт да договоря от името на дружеството – ищец, който документ бил съставен с оглед на съдебното производство и бил без дата, настоящият състав на въззивния съд намира следното: Действително сочените свидетелски показания, следва да бъдат преценявани, съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната заинтересованост на свидетеля. Сочените свидетелски показания са допуснати с оглед установяване на поведението на ответника, а не за установяване сключването на договора, предвид забраната по чл. 164, ал. 1, т. 3, пр. 2 ГПК. От свидетелските показания на Т.Р. се установява, че задължението на ответника не е било изпълнено нито количествено, нито качествено, въпреки отправените многократни покани за това. Съдът кредитира показанията на свидетелката, тъй като са логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и кореспондиращи с останалия събран по делото доказателствен материал, като свидетелката изрично е заявила, че разбира и говори български език, което е видно от обективираните в протокола от съдебното заседание показания. От страна на ответника, върху когото пада доказателствената тежест, не са ангажирани никакви доказателства за установяване на твърдението му, релевирано с отговора на исковата молба, че е изпълнил възложената му работа по изработването на процесната арт платформа, въпреки указанията, дадени с доклада на делото на основание чл. 146, ал. 2 ГПК. Неоснователен е и доводът, че Р. не е имала писмено пълномощно със съответна представителна власт да договоря от името на дружеството – ищец. Сделка може да бъде сключена както чрез изрични волеизявления, които могат да бъдат извършени в устна, писмена или квалифицирана писмена форма, така и чрез конклудентни действия. При сключването на сделка страната може да действа лично или да бъде представлявана. Когато действащият при сключване на сделката от чуждо име не е надлежно овластен, в гражданските правоотношения сключената сделка е висящо недействителна докато ненадлежно представляваният не я потвърди. Откаже ли ненадлежно представляваният да я потвърди, висящността се прекратява и сделката не поражда действие за представлявания. Когато ненадлежно представляваният е търговец, не се изисква изрично потвърждаване, то се счита извършено, ако търговецът не се противопостави веднага след узнаването, т.е. потвърждаването се счита извършено чрез бездействие. Този начин на потвърждаване е приложим както когато сделката е сключена чрез изрични волеизявления на мнимия представител, така и когато тя е сключена чрез негови конклудентни действия. Фактическите действия на лице без представителна власт, чрез които се манифестира съгласие, подлежат на потвърждаване от търговеца при условията на чл. 301 ТЗ. В случая ищецът не само не се е противопоставил на сключената сделка, а и е изпълнил задължението си по същата – да заплати авансово процесната сума, а процесният договор е породил своето действие. Във връзка с доводите на въззивника, че според свидетеля тя устно била развалила договора, но не знае и не може да посочи на коя дата, място и час е отправила волеизявлението за разваляне на договора и дали това е станало достояние на ответника О., че от свидетелските показания се установявало, че ако е бил сключен някакъв договор между Т.Р. и О., то страна по него не бил ищецът, че исковата молба не би могла да развали договор, който липсва по делото и не е идентифициран, че процесуалният представител на ищеца не разполагал с правото да разваля устно или писмено договори, настоящият състав на въззивния съд намира следното: Потестативното право да се развали двустранния договор възниква за кредитора при неизпълнение по причина, за която длъжникът отговаря, и по правило се упражнява извънсъдебно (освен при договорите, с които се прехвърлят, учредяват, признават или прекратяват вещни права върху недвижими имоти, при които развалянето се осъществява по съдебен ред – чл. 87, ал. 3 ЗЗД). Общият режим изисква и предоставянето на допълнителен подходящ срок за изпълнение, но ефектът от изявлението за разваляне на договора би настъпил и ако не е даден допълнителен срок и не последва изпълнение в достатъчен срок от страна на длъжника, както и ако даденият срок е неподходящ, но в достатъчен срок не е престирано изпълнение. Съгласно последователната практика на ВКС, включително Решение № 186 от 15.07.2014 г. по гр.д. № 6836/ 2013 г. на ВКС, ІІІ ГО, Решение № 218 от 29.11.2016 г. по гр.д. № 1306/ 2016 г. на ВКС, ІV ГО и Решение № 254 от 06.04.2020 г. по гр.д. № 1403/ 2019 г. на ВКС, ІV ГО кредиторът може да упражни правото си да развали договора при неизпълнение от страна на длъжника и с исковата молба с петитума, на която се претендират последиците от развалянето (независимо дали с исковата молба е претендирано, че фактът на разваляне е настъпил преди подаването й – в този смисъл е Решение № 254 от 06.04.2020 г. по гр.д. № 1403/ 2019 г. на ВКС, ІV ГО). В тази хипотеза фактът на разваляне на сделката настъпва ако длъжникът не изпълни в хода на производството по делото до изтичането на обективно подходящ предвид конкретните обстоятелства срок. В случая от приетите и приложени по делото писмени доказателства – платежно нареждане с превод на български език и препис от искова молба, се установява възникването на договорно правоотношение между страните по делото, въз основа на което ищцовото дружество е възложило на ответника изработване на интернет базирана арт платформа, срещу което му е заплатило авансово възнаграждение в размер на 7200 евро, като най-късната възможна дата за сключване на договора е датата на авансово плащане – 27.04.2020 г., а според твърденията на ответника – 23.04.2020 г. С оглед на тези факти и като взе предвид, че не са събрани доказателства за сключени между страните други договори, въз основа на които ищецът да е направил плащане в полза на ответника на 7200 евро, съдът приема, че се касае за един договор, като безспорно посочената сума е заплатена от ищеца на ответника. Предвид неизпълнението по договора от страна на ответника, в полза на ищцовото дружество е възникнало право по чл. 87, ал. 1 ЗЗД да развали сключения договор за изработване на интернет базирана арт платформа. Същото е реализирано с подаването на исковата молба, с която се претендират последиците от отпадането на облигационната връзка поради разваляне, а именно връщане на платената авансово сума в размер на 7200 евро, а изпълнение от длъжника не е последвало. Искането за връщане на даденото по договор съдът тълкува като изявление за разваляне на договора предвид недвусмислена воля за прекратяване на облигационното отношение. Възстановяването на съществуващото положениe (restitutio in integrum) също е последица от неизпълнението, поради което искането за връщане на даденото съдържа и имплицитно изявление за разваляне. Възражението на въззивника за липса на представителна власт на процесуалния представител на ищеца да отправя изявление от името на ищеца за разваляне на договора е неоснователно. Ищецът е учредил надлежна представителна власт на адв. И. да предяви процесния иск, с който се претендират последиците от развалянето на договора за изработване на арт платформа, което имплицитно включва и правото на отправяне на волеизявление за развалянето му, като следва да се добави, че с нарочна декларация, представена в първото по делото открито съдебно заседание, представителят на дружеството е потвърдил изрично всички действия на адв. И., включително волеизявлението за прекратяване на договорното правоотношение макар да не е било необходимо, като датата на документа е датата на представянето му в съдебно заседание. В рамките на производството по делото ответникът не е предложил и съответно престирал изпълнение на поетите задължения с договора за изработване на интернет базирана арт платформа. Следователно към момента на приключване на устните състезания са настъпили всички материалноправни предпоставки на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, въз основа на които е настъпил ефектът на разваляне на договора, което следва да бъде взето предвид на основание чл. 235, ал. 3 ГПК. Последното обосновава извод, че основанието, на което ответникът е получил сумата 7200 евро, е отпаднало, поради което за него е възникнало задължение по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД да върне същата в полза на ищеца. В практиката на ВКС се застъпва трайното и непоколебимо становище, че в случаите на предявена искова претенция за връщане на платената на основание развален впоследствие двустранен договор сума, основана на правилото на чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е достатъчно ищецът да докаже плащането на цената, а в тежест на ответника е установяването на основанието да задържи търсената като платена в качеството на насрещна престация сума, т. е. изпълнение на задълженията му по договора. След развалянето на договора в тежест на изпълнителя по него е да докаже извършването от негова страна на възложеното в пълен обем съответстващ на авансово платеното му възнаграждение като основание да задържи и последното в пълен размер. По кондикционните искове в хипотезата на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, ищецът следва да докаже плащането на съответната сума на ответника, а последният основанието да я задържи, т.е. наличие на съществуваща помежду им договорна връзка и изпълнение на своята насрещна престация по нея, които представляват факти изключващи правото на ищеца да развали едностранно договора и да получи връщане на даденото, съгласно чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и като факти от това естество са в доказателствена тежест на самия ответник. Последното следва от общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК. В случая безспорно се доказва плащане на претендираната в настоящото производство сума от ищеца на ответника – авансово плащане по договор за изработка на интернет базирана арт платформа в размер на 7200 евро, като последният не доказа изпълнение на своята насрещна престация. С оглед на изложените съображения настоящият състав приема, че предявеният иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, вр. с чл. 87, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен. Като законна последица от уважаването на исковата претенция и доколкото това е поискано изрично от ищеца, върху сумата 7200 евро следва да бъде присъдена законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 19.01.2021 г. до окончателното ѝ изплащане. Поради съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение като правилно следва да бъде потвърдено, а въззивната жалба на ответника – оставена без уважение. По разноските: При този изход на правния спор на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззиваемият – ищец, съобразно представения договор за правна защита и съдействие от 13.09.2022 г. и платежно нареждане, има право на разноски за въззивното производство в размер на сумата от 510 евро, представляваща адвокатско възнаграждение. Неоснователно е възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, който е уговорен близо до минимума – 950 лв., съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ в приложимата редакция – ДВ, бр. 68 от 2020 г. и под минимума, съобразно сега действащата разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ – ДВ, бр. 88 от 04.11.2022 г. Така мотивиран, Софийски градски съд