Решение № 2033 от 26.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 9587/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от Б. К. С. въззивната жалба срещу решение от 29.04.2024г. постановено по гр.д. № 27779/2020г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 175 състав, с което е отхвърлен предявения от него срещу Г. Х. Х. и З. Г. Х. иск с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК вр. чл.54 ал.2 от ЗИР за разрешаване на спор за материално право и признаване за установено, че ищецът е собственик на описаните в исковата молба реални части от имоти с площ 168 кв.м. - част от имот идентификатор 68134.4329.9383 и 132 кв.м. –част от имот с идентификатор 68134.4329.9384 въз основа на договор за продажба на недвижим имот, възстановен по реда на ЗСПЗЗ в полза на неговия праводател – Б.А.К. и неправилно включени в имоти собственост на ответниците.

Във въззивната жалба се навеждат доводи за незаконосъобразност и неправилност на обжалваното решение, постановено при неправилна преценка на всички събрани по делото доказателства, водещо и до неправилна установена фактическа обстановка и приложение на материалния закон. Твърди, че по безспорен начин от писмените доказателства по делото, както и от изслушаните СТЕ се установява както идентичността на придобития от него имот на валидно правно основание с процесните, така и основанието, на което ищецът се легитимира като собственик. Счита, че изводите на първоинстанционният съд, с което признава възстановителното решение на ПК в полза на праводателя му от 16.01.1998г., от когото валидно чрез продажба е придобил собствеността на имота, за нищожно за незаконосъобразни и неправилни, несъобразени с нормативната уредба към момента на издаване на решението. Оспорва и констатациите на първоинстанционият съд, с които зачита действието на изменения в кадастралния план и незаконосъобразно приложена регулация, като не отчита липса на надлежно отчуждаване, както и уреждане на регулационни сметки от страна на ответниците. Посочва, че по делото не са събрани релевантни доказателства, които да доказват, че ответниците са придобили собствеността на оригинерно правно основание – давност, още повече, че по надлежния ред е спряно действието на заповедта по чл.100 от ЗСТУ, с което процесните имоти се предоставят на ответниците като обезщетение. Поддържа изложените доводи за основателност на предявените искове и изложени в писмената защита пред първоинстанционният съд. Поддържа и наведеното в исковата молба основание – че е придобил спорните имоти въз основа на давностно владение считано от 1996г. Моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което се уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещните страни – Г. Х. Х. и З. Г. Х. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който оспорват да са налице наведените във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение; твърдят същото да е постановено при съвкупна преценка на доказателствата и правилно приложение на материалния закон. Поддържат, че въззивникът-ищец цели да преодолее силата на влязло в сила решение на ВАС, с което е потвърдено, че заповед № 18- 14770/09.12.2014г. на изпълнителния директор на АГКК е законосъобразна и съответните последици от нея. Посочват, че по делото се установи, че сделката въз основа на която ищецът претендира да е собственик не е породила вещно-прехвърлително действие, поради нищожност на основанието на което се легитимира като собственик праводателя на ищеца. Считат, че по несъмнен начин от всички доказателства по делото е установено, че въззиваемите страни – ответници са придобили собствеността върху процесните имоти като обезщетение на отчужден техен имот и са установили владение върху същия – парцел VII-1774, идентичен с двата поземлени имоти 9383 и 9384 по влезлия в сила кадастрален план, поради което и заявените претенции от ищеца са изцяло неоснователни. Молят обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски.

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания.

При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.54 ал.2 от ЗКИР.

Съгласно задължителните разяснения по ТР № 8/2014 г., прието на 23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС с исковете за собственост се защитава правото на собственост или други вещни права върху определени вещи. В задължителните разяснения на посоченото тълкувателно решение изрично се приема, че " липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, респ. заснемане на реална част към друг съседен имот, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. " От тук следва, че ако спорът за точното нанасяне на конкретни имотни граници на спорен недвижим имот в рамките на иска по чл. 54 ал. 2 ЗКИР предполага като начало разрешаване на спор за собственост, то предполагаемите граници на имота за неговото точни заснемане в кадастралната карта на населеното място не изключва доказване на правния интерес на положителния установителен иска за собственост, каквато е именно хипотезата по настоящият казус.

С оглед презумпцията по чл. 2 ал. 5 ЗКИР за вярност на основните кадастрални данни,

самото заснемане в кадастралната карта на реална част от твърдяния като собствен на ищеца имот като част от имота на ответниците или незаснемането му като самостоятелен имот формира наличието на правен интерес от иска, тъй като създава привидност, че тази част действително е собственост на ответниците, като евентуално съществуващият спор за собственост не е обусловен от евентуален отказ на службата по кадастъра, /решение №11/10.04.2020г. по гр.д. № 1950/2019г. на II г.о. на ВКС/. Т..е налице е спор за материално право - относно собствеността на реална част от недвижим имот, собственост на ответниците.

Следователно, по силата на чл. 154 ал. 1 ГПК ищецът при условията на пълно и главно доказване следва да установи, че е придобил правото на собственост върху процесния имот на твърдяното от него придобивно основание, а ако установи тези правопораждащи спорното материално право юридически факти, ответникът следва да докаже своевременно въведеното правоизключващо, респ. правопораждащо материалноправно възражение за придобиване на имота – въз основа на специална хипотеза изрично предвидена в закона и евентуално – поради изтекла в негова полза придобивна давност, което доказване също следва да пълно и главно.

С оглед времевите периоди, въведени от ищеца и ответниците, през които всеки твърди да е възникнало основанието му, въз основа на което придобива собствеността вкл. и давностното владение е необходимо да се изясни и момента, към който следва да се установи принадлежността на правото на собственост върху спорната част от недвижим имот, с оглед правната квалификация на предявения иск – чл.54 ал.2 от ЗКИР.

Тъй като иска с правно основание чл.54 ал.2 от ЗКИР е положителен петиторен, същия е насочен към установяване на действителното правно състояние, което да бъде удостоверено в действащите кадастрални карти и кадастрални регистри, поради което съдът, решаващ този вещен спор, трябва да вземе предвид всички настъпили правнорелевантни факти до приключване на съдебното дирене пред въззивната инстанция - арг. чл. 235 ал. 3 ГПК , вкл. да разгледа материалноправното възражение за изтекла в полза на ответника придобивна давност - при упражнена фактическа власт върху спорния имот и след одобряване на действащите кадастрални карти и кадастрални регистри. В какъвто смисъл е и т. 4 от ТР № 8/23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014г., ОСГК/.

Следва да се има предвид, че съгласно задължителните тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ВКС, ОСГТК, при проверка правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Поради тази причина предмет на проверка от въззивния съд са именно обстоятелствата, свързани с прилагането на императивни правила на материалния закон, с каквито са уредени способите за придобиване и отчуждаване на вещни права – те са изчерпателно посочени в закона /numerus clausus/, поради което правилата, които ги уреждат, имат императивен характер.

Ищецът твърди, че е придобил правото на собственост върху процесния имот въз основа на валиден договор за продажба, но за да се приеме, че е изпълнил доказателствената си тежест при пълно и главно доказване, следва да установи освен действителността на продажбеното правоотношение и придобивия способ, въз основа на който твърди че праводателя му е бил собственик – в случая възстановяване на право на собственост по реда на ЗСПЗЗ.

Ответниците противопоставят на ищеца свето право на собственост въз основа на влязла в сила заповед по чл.100 от ЗТСУ /отм/, въз основа на която поради отчуждаване на собствения им имот, са получили като обезщетение собствеността върху друг, части от които ищецът претендира като свои, без доплащане на стойност, а при условията на евентуалност – давност.

От заключението по двете СТЕ – основна и допълнителна, безпротиворечиво се установява, че със заповед № 18-14770 от 09.12.2014г. на изп.д. на АГКК са изменени КККР, като процесните по настоящото дело реални части /индивидуализирани в комбинираната схема-част от експертното заключение по основната СТЕ/ и съобразно нотариален акт №84/06.12.2001г. и т.1 и т.2 от решение № Р38ГБ/16.01.1998г. ПК Овча купел, са нанесени като част от собствените на ответниците имоти и за които се същите се легитимират със заповед № РД-41-6/16.01.1995г. издадена по реда на чл.100 от ЗТСУ /отм/.

Т.е несъмнено е налице спор за материално право, което следва да бъде разрешен по реда на чл.54 ал.2 от ЗКИР, като както правилно е посочил първоинстанционния съд ирелевантно е обстоятелството, че с със съдебно решение - № 14295 на ВАС, II отд. по адм.д. № 15337/2018г. е потвърдено решение, с което жалбата на ищеца срещу законосъобразността на заповед № 18-14770 от 09.12.2014г. на изп.д. на АГКК за изменение на кадастралната карта досежно процесните имоти е оставена без разглеждане като просрочена, а жалбата му срещу валидността на акта е оставена без уважение като неоснователна, доколкото пропускането на срока за обжалване по административен ред на заповедта за изменение на КККР, както и установената валидност на административния акт/ респ. отмяната му, нямат отношение и не разрешават спора за материалното право на собственост върху съответните части от имоти.

Съобразявайки горното, правният спор пред настоящата съдебна инстанция се съсредоточава върху следните правнорелевантни факти: дали договор за продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 84/06.12.2001г., с който ищецът се легитимира като собственик на спорната част от имота е породил вещно-транслативен ефект предвид обстоятелството, че продавача по сделката Б.А.К. е бил/не е бил собственик на същия, който отговор предполага изясняване на релевантните факти: в полза на праводателя на ищеца - Б.А.К., като наследник на З.Б.Т. възстановена ли е по реда на ЗСПЗЗ собствеността върху процесния имот, респективно какво е действието на решения № Г38ГБ/02.04.1993г. и решение № Г38ГБ/16.01.1998г. на Поземлена комисия /ПК/Овча купел, има ли конститутивно действие и възстановява правото на собственост за имот по т.1 от решение № Г38ГБ/16.01.1998г. на ПК-Овча купел в патримониума на праводателя на ищеца или същото е нищожно; и при условията, че е налице валидно придобито възстановено право на собственост на частния праводател на ищеца, налице ли е възникнало право на собственост за ответнците, които конкурират правата на праводателя на ищеца, вкл. и в полза на ответниците изтекла ли е придобивна давност относно спорните части от имоти и на която същите валидно да се позоват в настоящия процес.

Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към същите, които не са и спорни между страните в настоящото производство, като наведените във въззивната жалба възражения са досежно правните изводи въз основа установената фактическа обстановка от първоинстанционния съд и по които настоящия състав намира следното:.

Праводателят на ищеца – Б.А.К. се легитимира като собственик на процесния имот въз основа на решение № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК-Овча купел по реда на чл.14 ал.1т.1 от ЗСПЗЗ – т.1 и т.2, постановено по преписка въз основа на заявление с вх. № 0676/25.02.1992г. подадено от Б.А.К. и след като вече е постановено решение № Р38ГБ/02.04.1993г., с което е отказано възстановяване на ливада от 3 дка, в м. „Присадо“ в стари реални граници и № 2 от заявление /л.195 от делото на СРС/, поради застрояването на имота, като е посочено, че следва обезщетение.

С влизането в сила индивидуалния административен акт - решението на ОСЗГ, с което се възстановява правото на собственост в съществуващи или възстанови стари реални граници върху индивидуално определен имот - чл.18ж ал.1 от ППЗСПЗЗ или по чл.27 ал.1 от ППЗСПЗЗ, с което се възстановява собствеността върху индивидуално определен имот от влезлия в сила план за земеразделяне /а не всички такива, тъй като ПК/ОСЗГ издава и решения за признаване на право на възстановяване/, респ. с издаването на скици за тези земеделски земи възниква правното качество на обекта на собствеността - индивидуализация на процесните земеделски земи и това решение притежава конститутивно действие и е годно основание за придобиване на собствеността върху възстановената земя по смисъла на чл.77 от ЗС. В този смисъл са задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 1 по гр. д. № 1/1997 г., ВС, ОСГК. Когато по реда на ЗСПЗЗ се възстановява и правото на собственост върху земи, които към момента на обобществяването им са били със земеделски характер, но впоследствие са влезли в урбанизираните територии на населените места, вкл. и когато са били отчуждени от държавата за благоустройствени или други обществени нужди, по силата на чл. 13 ал. 4 ППЗСПЗЗ техническата служба към общината следва да издаде скицата, с която ще бъде индивидуализиран имотът, както и удостоверение, в което да обективира дали върху имота има изградени законни постройки, респ. дали върху него съществуват други ограничени вещни права, за да се прецени дали той би могъл да бъде възстановен в реални граници, респ. дали са налице основанията да бъде отказано възстановяването на правото на собственост върху земята в стари реални граници по чл. 10 ал. 7 ЗСПЗЗ, респ. чл. 10б ал. 1 ЗСПЗЗ . Следователно в случаите на чл. 10 ал.7 от ЗСПЗЗ индивидуализацията на имота/която в останалите случаи се съдържа в решение и скица към него, издадена от ПК/ОСЗГ/, се извършва чрез издадените удостоверения и скица по чл.13 ал.4, 5 и6 от ППЗСПЗЗ, поради което и реституционната процедура приключва с постановяване на решението за възстановяване на правото на собственост в стари реални граници без да е необходимо издаване на последваща скица /решение № 254/26.05.2010г. по гр.д. № 1134/2009г. на ВКС, II г.о., решение № 640/30.10.2024г. по гр.д. №4910/2022г. на ВКС, II г.о /

Доколкото ответниците не основават своите вещни права, които противопоставят на ищеца като приобретател на лице, в полза на което е възстановена собствеността по реда на ЗСПЗЗ върху процесния имот, на обстоятелството, че са придобили правото на собственост върху спорната недвижима вещ преди обобществяването на земеделската земя /ответниците претендират да са собственици на основание заповед № РД-41-6/16.01.1995г. на кмета на СГО по чл.100 от ТЗСУ /отм/, с която за отчужден собствен имот им е предоставен в обезщетение парцел VII-1774 кв.47 по плана на Горна баня с площ от 1000 кв.м., част от който са спорните части и целия със стойност равна на отчуждения им, поради което и недължат доплащане на парични суми/, в материалноправен смисъл е недопустимо да се изследва фактът дали наследодателят на праводателя на ищеца е бил титуляр на правото на собственост върху земеделската земя към момента на нейното масовизиране, респ. че възстановеният имот не е идентичен с притежавания преди колективизацията. В този смисъл са задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в ТР № 9/7.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 9/2012 г., ОСГК по приложението на § 4а и § 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, решение № ЗЗ1/27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 298/2011 г., II г. о., ГК, решение № 360/14.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1385/2010 г., I г. о., ГК,решение № 640/30.10.2024г. по гр.д. № 4910/2022г. на ВКС, II го./.

При правилно тълкуване на разпоредбите на чл.10 ал.13 от ЗСПЗЗ, чл.100-103 от ЗТСУ /отм/ и във връзка т.2 от ТР 6/2005г. на ОСГК на ВКС първоинстанционният съд е формирал законосъобразен извод, че предоставянето на имот за обезщетение на трети лица след влизане в сила на ЗСПЗЗ не е годно да засегне правата на наследниците на бившия собственик на предоставения имот, когато те са предявили своите реституционни претенции по реда на чл. 11 ал. 1 ЗСПЗЗ и реституционното производство не е приключило с окончателно решение по чл. 14 ал. 1 ЗСПЗЗ т.е. законът дава приоритет на правата на възстановения собственик.

В същото време обаче следва да се отчете, че при спор за собствеността на реституиран имот позитивното решение на компетентния орган – ПК/ОСЗГ/ОСЗ имащ конститутивно и легитимиращо действие за правото на собственост, когато се

противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, на основание чл. 17 ал. 2 ГПК е допустимо гражданският съд да се произнесе инцидентно по неговата законосъобразност. Третото лице за административното производство и страна в гражданския спор касаещ собствеността на реституирания имот страна може да възразява както срещу валидността /като основанията за нищожност на административния акт са териториална, йерархическа и материална некомпетентност на административния орган - ТР № 2 от 14.05.1991 г. по гр.д.№ 2/1991 г. на ВС, ОСГК/, така и срещу материалната законосъобразност на административния акт, като следва да имат предвид общите постановки за нищожност и унищожаемост на административните актове и с уточнението, че възраженията срещу материалната законосъобразност на реституционното решение, заявени от такава страна /неучаствала в административното производство по издаване на решението/, следва да бъдат ограничени само в рамките на противопоставените от нея права. /ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9/2012 г. на ВКС, ОСГК, решение № 454 от 09.12.2011 г. по гр.д.№ 1423/2010 г., ВКС, I г.о. и др./.

Предвид изложеното, настоящият състав дължи да извърши инцидентен съдебен контрол по отношение на легитимиращото праводателя на ищеца положително решение на ПК за възстановяване на собственост в стари реални граници по чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ – решение № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК-Овча купел , но такъв е недопустим по отношение на първоначално постановеното решение № Р38ГБ/02.04.1993г., с което се отказва възстановяване право на собственост, поради застрояването му и признаване право на обезщетение – чл.10 ал.7 и чл.10б от ЗСПЗЗ по възражение на ищеца. Това е така, тъй като ищецът е обвързан с правното положение на неговия праводател по сделката за продажба, който като лице подало заявлението по чл.11 ал.1 от ЗСПЗЗ и в този смисъл страна в административното производство по възстановяване на собствеността, а при отказ за възстановяване /независимо дали поради липса на установено право на собственост на праводателя му към момента на колективизация или поради пречки към момента на постановяване на решение – чл.10 ал.7, чл.24 ЗСПЗЗ, по § 6 ал. 6 ЗППДОбП /отм./ вр. § 11 от ДР на ЗПСК и др./ е имал възможността да обжалва постановеното решение в производството по чл.14 ал.3 от ЗСПЗЗ. При приемане за допустимо разглеждане на възраженията на ищеца срещу решение № Р38ГБ/02.04.1993г., то неговия обхват следва да се ограничи единствено до преценката налице ли е административен акт т.е. дали същия е нищожен. В тази връзка, доколкото цитираното решение е постановено от компететентен колективен орган – по степен, териториално и материално, в изискуемата от закона форма – писмена с подписите на председател, секретар и нечетен брой членове – чл.60 ал.4 от ППЗСПЗЗ съобразно редакция към ДВ, бр. 34 от 1992г., няма доказателства за обжалването му, то е налице валиден и влязъл в сила в сила административен акт и по искане на неговия адресат, респективно неговия правоприемник, е недопустимо да се извършва инцидентен съдебен контрол за незаконосъобразност на същия.

И тъй като решение № Р38ГБ/02.04.1993г. на ПК- Овча купел е стабилен индивидуален административен акт, то постановилият го орган не разполага с правомощието сам да го отменя или изменя, освен в предвидените в закона случаи. ЗСПЗЗ изрично урежда възможности в рамките на едно административно производство административният орган да постанови валиден повторен административен акт, въпреки че се е произнесъл със стабилен валиден такъв. Предвидените хипотези уреждат изчерпателно както материалните предпоставки, при които е допустимо постановяване на второ/ново валидно решение, така и сроковете за това и субектите, които могат да инициират производството, респективно компетентния орган да се произнесе.. Такива са случаите по чл. 12 ал. 6 ЗСПЗЗ, чл. 14 ал. 6 ЗСПЗЗ, чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ, чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, § 34 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ /ДВ, бр. 98 от 1997 г./, § 30 ал. 1 от ПР на ЗИД на ЗСПЗЗ / ДВ, бр. 99 от 2002 г./ В случаи различни от предвидените или при неспазването на което и да е от материалните и процесуални изисквания, изрично уредени в закона, водят до нищожност на повторно постановения административен акт /решение № 134/28.01.2019г. по гр.д. № 3090/2017г. на ВКС, II г.о./.

Доколкото, от изложението до тук, се установи, че по подаденото от частния праводател на ищеца заявление за възстановяване на земи по чл.11 ал.1 от ЗСПЗЗ – т.2 ливада в м. „Присадо“ внесена в ТКЗС и притежавана от неговия наследодател З.Т., установено с молба- декларация за членство в ТКЗС са постановени две решения - № Р38ГБ/02.04.1993г. и № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК- Овча купел и предвид валидността на първото по време решение, респективно противопоставимите права на ответниците /изключващи възможността за спор за правото на собственост върху имотите към минал момент – датата на внасянето им в ТКЗС/ и наведените от тях възражения в отговора на исковата молба и поддържани в отговора на въззивната жалба, то съдът в настоящото производство следва да разгледа по реда на чл.17 ал.2 от ГПК валидността и законосъобразността на № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК- Овча купел т.е. били ли са налице и изпълнени ли са изискванията при постановяване на повторен административен акт съобразно горецитираните разпоредби в ЗСПЗЗ.

От изброените по – горе хипотези, предвид фактическата обстановка по делото, неприложими са случаите уредени в:

• чл. 12 ал. 6 ЗСПЗЗ /когато заявената земя надвишава наличната в землището при образуването на ТКЗС, ДЗС и други селскостопански организации, Министърът на земеделието, храните и горите може да спре земеразделянето за уточняване размера на земята на всеки от заявителите, както и да разпореди на общинската служба по земеделие да отмени постановени решения /;

• чл. 14 ал. 6 ЗСПЗЗ /когато в решението на ПК/ОСЗГ/ОСЗ е допусната явна фактическа грешка, постановяването на решение за поправката може да стане по почин на органа или по молба на заявителя/;

• чл. 14 ал. 7а ЗСПЗЗ /за промяна на лицата, в чиято полза или вреда е постановено първото решение, постановяването на това второ решение е допустимо само при отправено искане от страна на заинтересованите лица и при наличие на условията /но не и сроковете/ по чл. 14 ал. 7 ЗСПЗЗ/;

-§30 ал. 1 от ПР на ЗИД на ЗСПЗЗ / ДВ, бр. 99 от 2002 г. - когато е отказано възстановяването на собствеността на земи, конфискувани с присъда по Наредбата-закон за съдене от Народния съд виновниците за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи и злодеянията, свързани с нея, в 6-месечен срок от влизане в сила на ЗИД на ЗСПЗЗ заинтересованите лица са имали право да поискат органа да отмени решението си и да постанови ново за възстановяване на собствеността им/.

Относно наличието на предпоставки по чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ за постановяване на решение № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК- Овча купел:

Предпоставките за постановяване на валидно решение по чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ са:

1. граматическото и логическото тълкуване на разпоредбата изисква вече да е постановено по отношение на конкретен имот решение по чл. 14 ал. 1 ЗСПЗЗ респ. да е постановен отказ за възстановяването му и което да е валиден и стабилен административен акт. Ако с второто решение се възстановява имот, за който няма произнасяне в първото решение респективно същото е нищожно, то разпоредбата на чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ не е приложима /решение № 77 от 18.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4436/2019 г., I г. о., ГК/.

В настоящият случай видно от гореизложеното е налице отказ за възстановяване на правото на собственост в полза на Б.К. с решение Р38ГБ/02.04.1993г. на ПК- Овча купел в стари реални граници и което не е нищожен административен акт т.е. цитираната предпоставка е налице;

2. откриване на нарушение на ЗСПЗЗ и правилника за неговото прилагане, на нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за постановяване на решението по чл. 14 ал. 1 ЗСПЗЗ . Важно е да се направи уточнението, че ОСЗ /ПК/ обаче не разполага с правомощието да измени първоначално постановения отказ и да признае правото на възстановяване на собствеността по искане на заинтересованите лица, основано на твърдение, че представените още с първоначалното заявление писмени доказателства не са били правилно преценени. /в т. см. решение № 92 от 25.03.2011 г. на ВКС по гр. д. № 216/2010 г., II г. о., ГК/;

Спорно между страните в настоящото производство е дали в решение № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК- Овча купел е ясно посочено в коя от хипотезите е издадено – нарушение на закона и правилника при прилагането му или откриване на нови писмени доказателства. Видно от съдържанието на същото, изрично е посочено, че се „издава въз основа на удостоверение по чл.13 ал.4 от ППЗСПЗЗ № 604/10.12.1997г.“, което е представено по делото - л.190 от делото на СРС. Това описание в достатъчна степен сочи на основанието за издаването на решението, като не е необходимо цифрово и словестно посочване на кои разпоредби от ЗСПЗЗ/ППЗСПЗЗ е допуснато нарушение в предходното решение. Настоящият състав споделя становището на въззивника, както и практиката обективирана в решение № 484 от 12.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1273/2010 г., I г. о., ГК, според която „Неизпълнението от страна на административния орган на задължението му за комплектуване на административната преписка - недаване указания по реда на чл. 15, ал. 2 ППЗСПЗЗ на заявителя за отстраняване на нередовности и представяне на документи, попада в предвидените от законодателя в чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ хипотези на преразглеждане на решението на поземлената комисия с възможност за неговото изменение. Това е така, защото неизпълнението на това задължение представлява нарушение по смисъла на чл. 14, ал. 7 ЗСПЗЗ , поради което и се обхваща от предвидените в закона случаи за постановяване на ново решение с конститутивно действие по искането за възстановяване на земеделски земи. Обратното би означавало заявителите да бъдат санкционирани с невъзможност за преразглеждане на искането им поради допуснато нарушение на ППЗСПЗЗ от страна на административния орган, което е в противоречие с точното тълкуване и прилагане на закона.“

В случая, видно от представената и приета като доказателство по делото преписка по заявление с вх. № 0676/25.02.1992г. на Б.К., към заявлението не е представено удостоверение по чл.13 ал.4 от ППЗСПЗЗ /Изм., бр. 34 от 1992 г./, като възможността за служебното му изискване от общината от ПК е въведено с изм. на разпоредбата с ДВ, бр. 122 от 1997 г.,както и не са давани указания от ПК до заявителя за представяне на такова удостоверение, поради което и такова не е било налице при произнасяне на органа по възстановяване на собствеността. Предвид горецитираната съдебна практика, следва да се приеме, че е налице нарушение на закона и правилника по прилагането му, като наличието на удостоверение по чл.13 ал.4 от ППЗСПЗЗ издадено на 10.12.1997г. и в което е определено, че от заявената ливада от 3 дка в м. „Присадо“, макар и да има застрояване, то незастроената и свободна площ и която може да бъде възстановена е 325+1018 кв.м., несъмнено е от съществено значение за постановяване на решението по чл. 14 ал. 1 ЗСПЗЗ т.е. втората изискуема предпоставки също е налице.

3. да са спазени процедурните правила при издаване на решението по чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ:

3.1 административното производство може да започне само по инициатива на определени лица/държавни органи.

Разпоредбата е приета с изменението на ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 45 от 1995 г. от 16.05.1995г., в сила от 20.05.1995г./чл.5 ал.5 от КРБ/, като в последствие нормата е изменяна и допълвана, както следва: изм., ДВ бр. 79 от 1996 г., ДВ бр. 98 от 1997 г., ДВ бр. 61 от 2015 г., ДВ бр. 58 от 2017 г., в сила от 18.07.2017г. Актуалната и приложима редакция на нормата към датата на издаване на решение № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК- Овча купел е съобразно редакцията й ДВ бр. 98 от 1997 г. от 28.10.1997г. в сила от 01.11.1997г, която оправомощава министъра на земеделието и храните или заинтересуваните лица да направят искане за изменение на вече постановеното решение до ПК/ОСЗ. С изменението на тази правна норма с ДВ, бр. 98 от 1997 г. отпадна правомощието административния орган ПК/ОСЗ по свой почин /служебно/ да възобнови приключило с влязъл в сила административен акт административно производство по издаване на акт за възстановяване собствеността на земеделски земи.

От доказателствата по делото, в случая не се установява да е отправено искане в този смисъл от съответния ресорен министър или от заинтересуваните лица, нито е налице влязло в сила съдебно решение за същата земеделска земя. Представеното удостоверение № 604/10.12.1997г., в което е записано, че е издадено по искане на наследниците на З. Б., не представлява изявление до компетентния орган по смисъла на чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ, а обективира направено искане от посочените лица до Столична община за издаване на удостоверението. Дори и да се предположи, че искането до Столична община е направено към или преди датата на подаване на заявлението с вх. № 0676/25.02.1992г. с оглед изискването на чл.13 ал.4 от ППЗСПЗЗ в редакцията към същата дата, а е налице произнасяне на органа едва към дата 10.12.1997г., то това обстоятелство по никакъв начин не може да се счита, че представлява искане на заинтересувани лица по чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ. Напротив, видно от молба с вх. № ГБ-35/26.11.1997г. подадена от Б.К. – л.176 от делото на СРС, същия в преклузивния срок по чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ е поискал изменение на решения постановени по чл.14 ал.1 т.1 от ЗСПЗЗ досежно размера на имоти, различни от процесните /ливада в м. Кърлеж и в м. Шумките/, както и отделно искане за включване в заявлението на допълнителни незаявени имоти, по което искане ПК се е произнесла с решение от 03.08.1998г. – л.174 от делото на СРС при условията на чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ т.е. заявителят въпреки знанието си за наличие на процедура по изменение на вече постановени решения, които са стабилни административни актове, не е поискал изменение на решение № Р38 ГБ/02.04.1993г.

Дори и при несподеляне на този извод, то не е изпълнено и следното необходимо

условие, а именно:

3.2 новото решение следва да бъде постановено в преклузивните срокове по чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ, но и при съобразяване на разпоредбата на §32 от ПЗР на ЗСПЗЗ /с ДВ бр.98/1997г. /. Т.е. с ПК се произнася с решение в срок до 1 година от откриване на новите обстоятелства или от новите писмени доказателства, но не по-късно от 2 години от влизане в сила на плана за земеразделяне или от постановяването на решението на общинската служба по земеделие по чл. 14 ал. 1 т. 1 ЗСПЗЗ.

Решение № Р38ГБ – първо по време е издадено на 02.04.1993г. за което нито се твърди, нито се установява, че е обжалвано по съдебен ред, представлява стабилен индивидуален административен акт.

Към момента на издаване на цитираното решение не е съществувала разпоредбата на чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ в смисъла предвидждащ възможност за изменение на вече постановено решение за възстановяване на собствеността по чл.14 ал.1 т.1 от ЗСПЗЗ с валидно второ решение /освен по извънредните способи по ЗАП – чл.32 /отм// и както беше посочено вече това е предвидено с изменението на ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 45 от 1995 г. от 16.05.1995г., в сила от 20.05.1995г., когато се приема и §34 от ПЗР на ЗСПЗЗ /с ДВ, бр. 45 от 1995 г. от 16.05.1995г., в сила от 20.05.1995г. имаща за цел да включи в обхвата на разпоредбата и всички постановени до този момент решения на административния орган /доколкото за тях би бил изтекъл дори 3 годишния срок от датата на постановяване на решението, който е първоначално предвидения и би поставило в неблагоприятно положение заявителите, които са спазили срока за подаване на заявленията по чл.11 ал.1 от ЗСПЗЗ, респективно би накърнило техните права/, като за тях сроковете започват да текат от момента на влизане на закона в сила т.е. считано от 20.05.1995г. Тълкувайки систематично измененията на разпоредбата на чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ и в актуалната редакция към 16.01.2018г. /когато е издадено второто решение по заявлението на Б.К. относно искане за възстановяване на имот от 3 дка в м. „Присадо“/ - ДВ бр.98/1997г., предвиждаща срок за произнасяне 1г. от откриване на закононарушенията/нови доказателства, но най-късно до 2г. от постановяване на решението по чл.14 ал.1 т.1 от ЗСПЗЗ /тук неприложима е хипотезата на план за земеразделяне/ вр §32 от ПЗР на ЗСПЗЗ /с ДВ, бр. 45 от 1995 г. от 16.05.1995г., се налага извода, че срокът за валидно изменение с ново решение на ПК е изтекъл на 20.05.1997г.,

В случая не е налице и хипотезата по § 32 от ПЗР на ЗСПЗЗ /с ДВ бр.98/1997г./, с която законодателят е предоставил допълнителна възможност считано от 01.11.1997г. за постанояване на изменително решение по чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ, след изтичане на преклузивните срокове предвидени в същата разпоредба, а именно – „поземлената комисия се произнася с решение да измени постановеното си решение в едномесечен срок от влизането в сила на този закон“ т.е. най – късно до дата 01.12.1997г.

Т.е. решение № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК Овча Купел е постановено след изтичане на преклузивните срокове.

При преценка валидността на решение № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК Овча Купел през призмата на § 34 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ / ДВ, бр. 98 от 1997г./, настоящият състав счита следното:

§ 34 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ / ДВ, бр. 98 от 1997г./ в сила от 01.11.1997г., предвижда възможност в 3-месечен срок от влизане в сила на този закон /т.е. до 01.02.1998г./ заинтересованите лица да поискат от органа да отмени решенията си, с които е отказано възстановяване на собствеността на основание отменените или изменени разпоредби на този закон /отказ, поради това, че имотът е бил продаден от ТКЗС на трети лица - чл. 10 ал.13 ЗСПЗЗ, отказ поради това че в имота е бил започнат строеж след 01.03.1991г. - чл. 10 ал. 7 ЗСПЗЗ/.

В случая, отказът за възстановяване на имот заявен под № 2 от заявление с вх.№ 0676/25.02.1992г. подадено от Б.К. постановен с решение № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК Овча Купел, е мотивиран с аргумента, че имота е застроен т.е.наличието на пречка по чл.10 ал.7 от ЗСПЗЗ именно която е една от разпоредбите попадащи в приложното поле на § 34 от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ / ДВ, бр. 98 от 1997г./. Към датата на постановяване на решението от 02.04.1993г. на ПК Овча купел, редакцията на актуалната разпоредба е съобразно съдържанието обн. В ДВ бр.28/1992г. от 03.04.1992г. в сила от 07.04.1992г. и според която се възстановяват правата на собствениците върху земи, които са били включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа тях селскостопански организации и се намират в строителните граници на населените места, освен ако върху тях законно са построени сгради от трети лица или ако е отстъпено право на строеж и строежът на законна разрешената сграда е започнал т.е. липсва срок, в който следва да е започнал строежа, а такъв е предвиден с цитираното изменение ДВ бр.89/1997г.

Т.е. при установяване, че не са налице предпоставките по изменената от 01.11.1997г. разпоредба напр. законно разрешения строеж е започнал след 01.03.1991г. или сградата не отговаря на всички нормативни изисквания /каквито доводи нито се навеждат, нито са събрани доказателства, от които да се направи такъв извод/, би било допустимо постановяване на решение за изменение на първоначалното, с което е постановен отказ, но при кумулативното наличие и останалите две предпоставки- изрично искане от заинтересуваните лица и в срок най – късно до 01.02.1998г.

Важно е да се посочи, че само заинтересуваните лица са единствено е оправомощени законно да инициират процедурата по постановяване на ново решение на ПК по §34 ЗИД на ЗСПЗЗ / ДВ, бр. 98 от 1997г./. Тук е изключена възможността съответния ресорен министър да направи искане или ПК /ОСЗ/ да служебно да постанови решение по този ред в преклузивния 3- месечен срок.

По делото не се установи да има подадено искане от страна на Б.К. до ПК по реда нито на чл.14 ал.7 от ЗСПЗЗ, както вече е прието за установено в горното изложение, нито по §34 от ПР на ЗИД на ЗСПЗЗ / ДВ, бр. 98 от 1997г./. относно имота по т.2 от заявлението и предмет на решение № Р38ГБ/02.04.1993г. на ПК Овча Купел. Идентично с приетото от въззивния състав по - горе относно сезиращата молба с вх. № ГБ-35/26.11.1997г. подадена от Б.К. – л.176 от делото на СРС не съдържа искане по §34 от ПЗР на ЗСПЗЗ /ДВ бр.89/1997г./ относно имота по т.2 от заявлението му – ливада от 3 дка в м. „Присадо“, респективно и изявление на ПК – в приетото като подадено заявление по този ред – решение от 03.08.1998г. /като отделен е въпроса дали е спазен преклузивия срок, както и не следва да бъде обсъждано позоваването от ПК в цитираното решение на §31, доколкото същия касае обжалване на решения на ПК, които заинтересуваните лица са пропуснали да обжалват в преклузивните срокове, каквато категорично не е настоящата хипотеза – липсват твърдения от страна на ищеца и ангажирани доказателства за процедура по чл.14 ал.2 от ЗСПЗЗ/.

С оглед изложеното до тук, се налага извода, че с решение № Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК Овча Купел,Реше

административният орган се е произнесъл повторно по повдигнатия пред него въпрос, като е издал индивидуален административен акт извън своята материална /предметна / компетентност, поради което същото е нищожно.

Следователно към датата на издаване на заповед № РД-41-6/16.01.1995г. с която парцел VII-1774 от кв. 47 по плана на Горна баня е предоставен на ответниците като обезщетение по реда на чл. 100 ЗТСУ /отм/, по отношение на частта от този имот попадаща в бившата ливада от 3 дка в м. „Присадо“ и съставляващи към настоящия момент части от имоти, както следва: с площ 168 кв.м. - част от имот идентификатор 68134.4329.9383 и 132 кв.м. - част от имот с идентификатор 68134.4329.9384, предвид нищожността на решение №Р38ГБ/16.01.1998г. на ПК-Овча купел, не е имало висяща реституционна процедура – тази по заявление с вх. № 0676/25.02.1992г. т.2 е приключила с влязло в сила решение № 38ГБ/02.04.1993г. на ПК-Овча купел за отказ за възстановяването им в полза на наследниците на З.Т. и по заявление подадено от Б.К..

Както изрично е посочено в решение № 134/28.01.2019г. постановено по гр.д. № 3090/2017г. на ВКС, II г.о., когато в резултат на косвения съдебен контрол по чл.17 ал.2 от ГПК се установи унищожаемост–нищожност на индивидуалния административен акт, гражданския съд не е овластен да постанови тяхното отменяване, но го задължава да приеме, че същия не легитимира адресатите му като лица, в чиято правна сфера е възникнало/придобили правото на собственост върху процесните недвижими имоти на соченото в исковата молба основание – реституция т.е. към датата на изповядване на продажбата с нотариален акт №84/06.12.2001г. Б.К. не е притежавал вещно право на собственост върху описаните в същия имоти въз основа на конститутивно решение по чл.14 ал.1 т.1 от ЗСПЗЗ, поради което и сделката не е породила вещно-транслативен ефект и частния правоприемник – ищеца Б. К. С. не е придобил собствеността върху имотите вкл. и процесните спорни части от тях.

Правилно въззиваемите страни поддържат, че наличието на спорове по отношение на отстъпения им като обезщетение - парцел VII-1774 от кв. 47 по плана на Горна баня с трети лица, са въпроси ирелевантни към настоящия спор и не следва да бъдат обсъждани.

Предвид всичко изложено, въззивният състав счита, че ищецът при условията на пълно и главно доказване не е установил своята материална легитимация като собственик на спорните части от имоти и което води до единствения законосъобразен извод за неоснователност на предявения иск. /в този смисъл не е необходимо разглеждане на направеното при условия на евентуалност от страна на ответниците за изтекла в тяхна полза придобивна давност/.

С оглед съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции, обжалваното решение на основание чл.271 ал.1 изр.1 хип.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.

По разноските

Във въззивното производство:

На основание чл.273 вр. чл.78 ал.3 от ГПК въззиваемите страни имат право да им бъдат присъдени направените по делото разноски, за което са представили списък по чл.80 от ГПК и доказателства за реално направени такива – договор за правна защита и съдействие и платено адвокатско възнаграждение в размер на 1500,00 лв.

Въззивникът е направил своевременно възражение за прекомерност на заплатеното от въззиваемите адвокатско възнаграждение.

Разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не определя императивно задължение на съда във всеки случай при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение да намалява неговия размер, нито ако реши да намали същото да го намали до минималния размер /решение от 28.07.2016г. по дело С-57/2015г. на СЕС и по преюдициално запитване, дадено в т. 1 от решение на СЕС от 23.11.2017г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16 и Решение от 25.01.2024г. по дело С- 438/2022г. - задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК/.

Именно с аргумента, че с оглед легитимните цели на тежестта за разноски, както и съобразявайки принципа по чл.3 от ГПК за недопускане злоупотреба с права, включително при съобразяване на необходимата правна квалификация за извършване на съответните действия за гарантиране на правото на страната на адвокатска защита, както и реално извършените процесуални действия от адв. Б., а именно – подаване на отговор на въззивната жалба, явяване в съдебно заседание и участие в устните състезания по делото, предвид и спора пред въззивната инстанция, който се характеризира с фактическа и правна сложност, обем и многобройност на събраните доказателства, включително и съобразявайки сравнително високия материален интерес на защитаваното право, счита че възнаграждението от 1500,00 лв. за двамата въззиваеми, не е прекомерно и следва да бъде присъдено в пълен размер в евровата равностойност – 766,93 лв.

Така мотивиран, Софийски градски съд