Решение № 684 от 23.5.2025 г. на Апелативен съд - София по дело № 579/2024 г.

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК. Със съдебно решение № 4905 от 25.09.2023 г., постановено по гр.д. № 8854/2022 г. по описа на СГС, съдът е осъдил на основание чл. 2, ал.1, т. 3, пр. 1-во от ЗОДОВ ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да заплати на В. И. М. сумата от 25 000 лв. за обезщетяване на неимуществените вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпления, за които ищецът е оправдан с влязла в сила присъда от 07.06.2018г. по НОХД № 934/2017 г. по описа на СГС, ведно със законната лихва от 22.08.2019 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата над присъдения размер от 25 000 лв. до пълния предявен размер от 100 000 лв. На същото основание е осъдил ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ да му заплати и сумата 2 475, 01 лв. за обезщетяване на имуществените вреди от незаконосъобразно наложена „парична гаранция“ в размер на 15 000 лв. за периода 10.11.2016 г. - 26.06.2018 г., ведно със законната лихва от 22.08.2019 г. до окончателното изплащане, както и да му заплати сумата от 641, 03 лв. - разноски по делото за платена държавна такса и адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от исковете. Със същото решение, съдът е отхвърлил е предявения от В. И. М., срещу ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 413 076, 56 лв. – имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи за периода от 26.10.2016 г. до 31.07.2020 г., състоящи се в пълния размер на неполучените от него възнаграждения вследствие на предсрочното прекратяване на трудовото му правоотношение с Медицински университет - София - Ректорат на заеманата от него длъжност „Заместник •••“ на Медицински университет - София, на която е бил избран от Академичния съвет на Медицински университет - София за мандат от 2016г. до 2020г., ведно със законната лихва, считано от 06.12.2018г. Недоволна от решението в неговата осъдителна част е останала ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ (ПРБ), която в законоустановения срок е подала въззивна жалба. Със същата навежда възражения за неправилно приложение от страна на първоинстанционния съд на разп. на чл. 52 ЗЗД. Твърди, че при определянето размера на обезщетението съдът не е съобразил всички относими и установени по делото факти, като този, че няма доказателства процесното обвинение да се намира в пряка причинно-следствена връзка с твърдените от пострадалия здравословни проблеми. Сочи, че от доказателствата по делото се установява, че ищецът е страдал от посочените здравословни проблеми преди повдигане на обвинението. Твърди, че ПРБ не следва да носи отговорност за засягането на доброто име на пострадалия в обществото и професионалната му среда, както и накърняването на достойнството и честта му, които са резултат от медийното отразяване на наказателното производство, тъй като не е оповестявала официално информация по случая и няма съпричастност към публикуваното в медиите съдържание. Поддържа, че наказателното производство не се е отразило на професионалния, социалния и личния живот на въззивника В. И. М., предвид което оспорва изцяло писъденото обезщетение, при условията на евентуалност твърди, че определеният размер е прекомерен. Оспорва изводите на съда досежно дължимостта на обезщетение за лишаване от възможността да се ползва внесената като гаранция парична сума от 15 000 лв., включително за дължимата върху същата законна лихва и сочи, че по делото не са представени доказателства, че тази сума е била предоставена именно от въззивника като поддържа и направеното във първоинстанционното производство възражение за погасяване на вземането по давност. С оглед изложеното моли, въззивния съд да отмени решението в неговата осъдителна част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове, евентуално да намали размера на присъденото обезщетение. В законоустановения срок ищецът в първоинстанционното производство В. И. М. е подал отговор на въззивната жалба, с който е изразил становище за нейната неоснователност. В. И. М. е подал въззивна жалба срещу решението, в неговата отхвърлителна част. Със същата твърди, че неправилно е приложена разп. на чл. 52 от ЗЗД, като сочи, че при определяне на размера на обезщетението съдът не е взел предвид всички относими и установени по делото обстоятелства, поради което е присъдил обезщетение за претърпените неимуществени вреди в занижен размер. Оспорва изводите на съда за неоснователност на претенцията за присъждане на обезщетение за причинени от процесното наказателно производство имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучено възнаграждение на длъжността „заместник •••“ като твърди, че фактът, че той сам се е оттеглил от тази длъжност не доказва липса на пряка причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение, доколкото именно то е единствената причина да постъпи по този начин с цел да защити авторитета на университета. Пред въззивната инстанция страните не спорят за това, че на 28.09.2016г. срещу въззивника В. И. М. е образувано досъдебно производство за извършени от него престъпления по чл.282, ал.1 от НК и чл.219, ал.1 от НК. С постановление от 11.10.2016г. същият е привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл.220, ал.2 вр. с ал.1, вр. с чл.26, ал.1 от НК и му е определена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 20 000 лв., която впоследствие е намалена на 15 000 лв. и внесена от него по сметка на СГС на 10.11.2016 г. Тази марка е отменена на 07.06.2018 г. и на 16.08.2018 г. сумата е върната на въззивника. Няма спор и за това, че междувременно на 14.10.2016г. на въззивника е наложена мярка за процесуална принуда „Забрана за напускане на пределите на Република България“, която е отменена с определение на СГС от 29.11.2016 г. Безспорно е също така, че на 19.01.2017г. въззивникът В. И. М. е привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл.219, ал.4, вр. ал.2 от НК, чл.285 от НК и чл.220, ал.1 от НК. По така повдигнатите обвинения същият е оправдан с присъда от 07.06.2018 г., постановена по НОХД №934/2017 г. по описа на СГС, потвърдена с решение от 31.10.2018 г. по ВНОХД №1131/2018 г. по описа на САС. Последното е влязло в сила на 06.12.2018 г. Страните не спорят и че за периода от 2008 - 2016 г. въззивникът В. И. М. е ••• на Медицински университет в гр. София, като впоследствие през 2016 г. тази длъжност е заета от проф. В. М., на 11.10.2016г. Безспорно е и че въззивникът В. И. М. към момента на повдигане на първото обвинение е академик, че има активна научна и издателска дейност, има награди за достиженията си и се ползва с високо обществено доверие в обществото и професионалните среди. Няма спор между страните и е видно и от представените писмени доказателства, че образуването на процесното наказателно производство и повдигането на обвиненията срещу В. И. М. е било широко отразено в различни медии. В рамките на въззивното производство страните спорят за вида, характера и размера на причинените имуществени и неимуществени вреди, включително за наличие на пряка причинно-следствена връзка между евентуалните вреди и образуваното наказателно производство. По така повдигнатия правен спор, настоящият съд намира следното: При преценка на събраните по делото доказателства въззивният съд намира възраженията на въззивника В. И. М. срещу определения размер на обезщетението за причинени неимуществени вреди за частично основателни. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, както е разяснено принципно в ПП 4/1968 г. на ВС н а РБ, от значение са редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, имащи отношение към засегнатите неимуществени блага на пострадалия и тяхното справедливо парично овъзмездяване. През годините съдебната практика е утвърдила като такива релевантни обстоятелства фактите за личността на увредения, начина му на живот, обичайната среда, контактите и социалния му живот, положението му в обществото, работата му. В случаите на причинени неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от значение е как обвинението в извършване на престъпление, с оглед установеното относно посочените по-горе обстоятелства, се е отразило върху личния, обществения и професионалния живот, чувствата, честа и достойнството на увредения. В настоящия случай от доказателствата по делото е видно, че наказателното производство, в рамките на което са повдигнати няколко обвинения срещу въззивника В. И. М. е приключило с оправдателна присъда, което само по себе си осъществява предпоставката за основателност на предявения иск, тъй като от този факт пряко следва извод за незаконосъобразност на самото наказателно производство и повдигнато обвинение. В този случай, обичайните вреди, изразяващи се в обикновеното безпокойство и страх за бъдещето, напрежението и стресът от неправдата и недоверието в държавата и нейните институции, се предполагат, доколкото са житейски и логически обосновани при съществуващата опасност да бъдат неоправдано засегнати жизненоважни за пострадалия права и интереси. Предвид това възраженията на ПРОКУРАТУРАТА на РУПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ за пълна неоснователност на претенцията за обезщетение на причинени неимуществени вреди поради недоказаност на тяхното настъпване се явяват неоснователни. Същевременно от доказателствата по делото се установява настъпването и на вреди, който надхвърлят обичайните терзания на личността при образувано наказателно производство. От показанията на свидетеля И. И. се установи, че повдигнатото обвинение е променило обичайните контакти на въззивника, довело до прекратяване на занимания и контакти, обичайни за въззивника, същият бил затворен и посърнал, отслабнал, споделил със свидетеля, че има проблеми с кръвното налягане и пие лекарства. От показанията на свидетелката Ц. Т., дългогодишна колежка на въззивника се установява, че тя е запозната с повдигнатото обвинение както от медиите, така и от множеството коментари и разговори в работата. Свид. установява с показанията си, че повдигнатото обвинение е дискредитирало както самия университет, така и въззивника и се налагало често да обеснява на колеги от други университети, че всъщност нещата не стоят така както са публикувани от медиите. Свидетелката установява с показанията си, че въззивникът още преди повдигане на процесното обвинение е имал метаболитни здравословни проблеми – метаболитен синдром, наднормено тегло, високо кръвно налягане, висока пикочна киселина и с отклонения в нивото на липидите. През ноември 2016г. свид. установила, че въззивникът е отслабнал много. При направени изследвания, се констатирало, че е свалил около 19-20 кг. и то за около месец, като кръвната му захар и гликирания хемоглобин се били повишили. Чернодробните му показатели също не били добри, което било резултат от прекалено бързото отслабване. Очевидно било, че отслабването се дължи на някакъв стрес и действието на стресовите хормони, които от своя страна повишават и кръвната захар. От показанията на допуснатия при условията на чл. 266 ГПК във въззивното производство свидетел Н. И., също дългогодишен колега на въззивника, се установява, че след повдигане на обвинение срещу въззивника, той станал затворен, нервен, не участвал в живота на колектива, както преди, като спрял и проекта за написване на учебник. От приетото по делото заключение на СМЕ се установява, че за първи път през 2016 г., при консултативен преглед на 18.04.2016 г., има регистрирани заболявания на въззивника, състоящи се в затлъстяване II степен, предиабет, артериална хипертония, дислипидемия и метаболитен синдром. До този момент регистрирани такива заболявания, но това не изключва съществуването им без лекарски контрол. Вещото лице е уточнило, че посочените заболявания имат хроничен характер и изискват постоянно поддържащо лечение като в противен случай прогресират и могат да доведат до животозастрашаващи усложнения. В заключение вещото лице е посочило, че не може да изведе обоснован извод, че здравословните проблеми при въззивника са възникнали именно април месец 2016 г. Независимо от това е изразило становище, че стресът покрай повдигнатото обвинение може да доведе до отрицателното им развитие. От приетата по делото СМЕ от вещо лице със специалност вътрешни болести, кардиология и ревматология, се установява отново, че до 2016 г. въззивникът няма регистрирани заболявания, след който период има официални документи от проведен на 18.04.2016 г. преглед, при който е удостоверено наличието на следните заболявания: затлъстяване II степен, предиабет, артериална хипертония II към III степен, дислипидемия и метаболитен синдром. Преди това е провеждан лабораторен контрол поради налични рискови фактори, а именно обезитет и нарушение в мастната обмяна, дислипидимия като изследванията са назначавани от самия въззивник, а не от личния му лекар. При тези данни емоционалният стрес от едно наказателно обвинение би могъл със сигурност да влоши показателите и да доведе до метаболитен синдром, състояние на преддиабет и влошаване протичането на артериална хипертония, с чести хипертонични кризи. При съобразяване на посочените доказателства, въззивната инстанция намира, че извън обичайните вреди, за въззивника В. И. М. са настъпили отрицателни изменения в начина на общуване и възприемане на околния свят. Същият е бил изнервен, избягвал е контакти както в социално, така и в професионално естество, като продължително време е бил в състояние на силен стрес, довел и до рязко сваляне на телесно тегло. Тези промени са резултат от значителното засягане на честта и достойнството му, както и на доброто му име в обществото и професионалните среди. Следва да се съобрази обстоятелството, че въззивникът е високо ерудирана, известна в научните среди личност, със значителни постижения в областта на науката, множество награди и научни трудове, заемаща и важни управленски и представителни постове в МУ-София. Високата професионална реализация от своя страна неминуемо води до едно по-засилено усещане за чест и достойнство като засилва и собствените изисквания на човека към самия него и съответно критериите му за собствените му достойнства и самоуважение. Освен това в такава хипотеза е налице и едно по-засилено обществено очакване към личността и нейната почтеност. Съответно повдигането на едни неоснователни обвинения и то няколко на брой и то свързани именно с упражняваната от въззивника професионална дейност пряко са засегнали чувството за достойнство и чест у въззивника и то в степен, която е значително завишена в сравнение с обичайно възприетото. Информацията за повдигнатото обвинение е разпространена масово в медиите и е достигнала до широк кръг на обществото, което от своя страна силно е засегнало доброто име на въззивника, градено с години и базирано на значими научни и трудови постижения, като в най-голяма степен е повлияла отрицателно на неговия професионален авторитет. Така той е бил поставен в ситуация да бъде обсъждан като непочтен човек, злоупотребил със заемания пост и вместо в полза на обществото, работещ единствено в своя полза, въпреки годините отдадени в полза на науката и на обществото. Тук особено значение придобива фактът, че част от повдигнатите обвинения са в пряка връзка с професионалната дейност и обективно са годни да подронят авторитета на въззивника в научните среди. Неоснователни в тази насока се явяват възраженията на ПРБ, че тя не следва да носи отговорност за вредите, които са в пряка връзка с широкото разпространение на информацията за образуването на наказателното производство срещу въззивника и повдигане на обвиненията. Действително, ПРБ не следва да носи отговорност за конкретния начин на отразяване на тези факти в медиите и в частност за конкретно използвани думи, изрази и прочие. За отразяването на самия факт на водене на наказателното производство и повдигане на обвиненията обаче ПРБ следва да понесе отговорност, тъй именно нейните незаконосъобразни действия/бездействия са първопричината за медийния интерес и съотв. публикации. Гореизложените обстоятелства са дали отражение и върху здравословното състояние на въззивника като под влияние на силния стрес, той е отслабнал с близо 20 кг. в рамките на около месец, което води до натоварване на черния дроб и е значителен стрес за организма.(св. Ц. Т. и св. И. И.). Неминуемо, силният стрес от провежданото срещу него наказателно производство, е допринесъл и за влошаване на общото му здравно състояние. Въззивникът е страдал от метобитен синдром, наднормено тегло, високо кръвно, висока пикочна киселина и с отклонения в нивото на липидите още преди повдигане на обвинението. Това обстоятелство се потвърждава и от факта, че първата официална диагноза, съобразно заключението и на двете СМЕ, които са приети по делото, е поставена на 18.04.2016г. т.е. т.е. преди датата на образуване на наказателното производство и повдигане на обвинението срещу него. Противоправните действия на ПРБ не са причина за възникване на сочените заболявания. Обосновано обаче, като се съобразят и становищата на вещите лица и свидетелските показания на Ц. Т., силният стрес, предизвикан от наказателните обвинения, е повлиял отрицателно развитието на съществуващите здравословни проблеми, като е задълбочил същите (повишил е нивото на кръвната захар и е довел до наличие на хипертонични кризи), доколкото те имат хроничен характер, силно подвластен на стресовите хормони. С оглед изложеното съдът намира, че в конкретния случай обезщетението за всички причинени от незаконосъобразното наказателно производство неимуществени вреди следва да е в размер на 50 000 лв., като приема, че сума над тази би накърнила принципа на справедливостта и би довела до неоснователно обогатяване. В тази връзка съдът съобрази, че въпреки установените по-горе отрицателни последици за въззивника, по делото не се установи, че именно действията на ПРБ са първопричина за настъпването на твърдяните от него заболявания, не се установява накърняване на семейните взаимоотношения, нито се разкриват данни за невъзможност за продължаваща професионална реализация или съществуващи други ограничения пред професионалното и научно развитие. От доказателствата не се констатира и отдръпване на приятелския кръг и възникнали проблеми в отношенията в преподавателски аспект. В тази насока съдът съобрази и че по делото не са събрани доказателства, от които да може да се направи извод, че наложената забрана да се напуска територията на страната е довело реално до някакви затруднения за въззивника, както и че внасянето на гаранцията му е създало допълнителен стрес във връзка с финансирането на належащи дейности. Посоченото обезщетение се дължи ведно със законната лихва за три години преди датата на подаване на исковата молба, а именно считано от 21.08.2019г. до окончателното изплащане, доколкото направеното от насрещната страна възражение за изтекла погасителна давност за периода от 16.12.2018г. до тази дата се явява основателно, както правилно е приел и първоинстанционният съд. По възраженията срещу правилността на извода на първоинстанционния съд за основателност на претенцията за присъждане на обезщетение за причинени имуществени вреди в размер на 2 475, 01 лв. от неоснователно задържане като гаранция на сумата от 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 22.08.2019г., направено от ПРОКУРАТУРАТА на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, въззивният съд намира, че същите са неоснователни. От приложеното като доказателство по делото платежно нареждане от 10.11.2016г. се установява, че сумата от 15 000 лв. е внесена като гаранция от въззивника В. И. М. в качеството му на наредител и задължено лице като няма спор за това, а е видно и от писмените доказателства, че сумата е възстановена на 16.08.2018г. Съобразно трайната съдебна практика при незаконосъобразно задържане на сума като гаранция в рамките на наказателното производство, вносителят търпи вреди във вид на пропуснати ползи равняващи се на законнана лихва за периода от датата, на която е внесъл сумата по мярката за неотклонение "парична гаранция" до датата на реалното връщане на сумата.( решение № 300 от 09.01.2019 г. по гр. д. № 2262/2018 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС). Претенцията на въззивника за присъждане на обезщетение за тези вреди в размер на 2 475, 01 лв. за периода от 10.11.2016 г. до 26.06.2018 г. се явява основателна, при съобразяване на заключението на СЧЕ от 20.03.2023 г. Неоснователна обаче е претенция за присъждане на законна лихва върху това обезщетение, доколкото представлява искане за олихвяване на лихви или т. нар. анатоцизъм, който е ограничен от чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, като след възстановяване на сумата по гаранцията не е налице главно задължение, върху което да се начислява лихва. По претенцията на въззивника В. И. М. срещу правилността на съдебното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията му за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, съставляващи пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение, въззивният съд намира следното: Основание за присъждане на обезщетение за пропуснати ползи е установяването по делото на обстоятелствата, че увеличението на имуществото на въззивника В. И. М. е било бъдещо сигурно събитие, както и че е налице пряка причинно-следствена връзка между факта, че същото не се е случило именно поради повдигането на процесните обвинения. От доказателствата по делото е видно, че В. И. М. е назначен на длъжност „началник кабинет“ на Ректора на МУ-София на 14.04.2016г., а на 26.04.2016 г. е избран за първи заместник - ••• от Академичния съвет на МУ-София. На 25.10.2016 г. по искане на самия В. И. М. е гласувано и прието неговото оттегляне от длъжността заместник – •••. Видно от посоченото в протокола от заседанието на Академичния съвет от тази дата, както и от свидетелските показания, мотивите зад оттеглянето се коренят именно в повдигнатите наказателни обвинения. След това въззивникът е преназначен на длъжност „Ръководител катедра - професор“ в катедра „Медицинска химия и биохимия“, която заема през целия процесен период. С оглед посоченото въззивникът В. И. М. не е бил принудително отстранен от заеманата от него длъжност поради повдигнатите обвинения, а сам е взел решение да се оттегли, като така със собственото си поведение е причинил настъпването на твърдените имуществени вреди във вид на пропуснати ползи. Опосредяването на причинния процес от поведение, което не стои в контрола на ПРБ е основание да се приеме, че не е налице пряка причинно-следствена връзка между нейното незаконосъобразно поведение и настъпилите вреди, поради което тя не следва да носи отговорност, както правилно е приел и първоинстанционният съд. Предвид изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено, в частта, с която в полза на В. И. М. е присъдено обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 25 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 22.08.2019г. до окончателното изплащане и да бъде отменено в частта, с която този иск е отхвърлен за горницата над 25 000 лв. до 50 000 лв., като ПРБ бъде осъдена да заплати още 25 000 лв. обезщетение за тези вреди, ведно със законната лихва, считано от 22.08.2019г. до окончателното изплащане. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която е присъдена законна лихва, върху обезщетението за причинени имуществени вреди от налагане на мярката „парична гаранция“. В останалата част, в която съдът е отхвърлил иска за обезщетения на претърпени неимуществени вреди за разликата над 50 000 лв. до предявените 100 000 лв. решението следва да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Решението е правилно и в частта, с която в полза на В. И. М. е присъдено обезщетение за причинени имуществени вреди от незаконосъобразно наложената мярка „парична гаранция“ за приетия от първоинстанционния съд период и размер, както и в частта, с която е отхвърлен изцяло искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от пропуснати трудови възнаграждения. По разноските: С оглед изхода на правния спор въззивникът В. И. М. има право на направените от него разноски в размер на 10 лв. държавна такса за първоинстанционното производство и 5 лв. за въззивното производство. Същият има право и на направените разходи за адвокатско възнаграждение, които пропорционално на уважената част от исковете 1 148, 38 лв. за първоинстанционното производство. В рамките на въззивното производство този въззивник е представляван от адвокат при условията на безплатната правна защитна и съдействие, предвид което и при наличие на изрична претенция на адвокат Н. М. от САК, със съдебен адрес: гр. София, ул. „Позитано“ № 9, вх. Б, ет.4, оф.3 следва да се присъди сумата от 2 216, 76 лв. адвокатско възнаграждение на основание чл.10, ал.3, изр.2 ЗОДОВ във вр. с чл. 38 ЗА вр. чл. 7, ал.2, т. 4 НМРАВ (ДВ. бр.88 от 04.11.2022 г.). Воден от горното СОФИЙСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, ГО, Х-ти състав