Решение № 4214 от 26.7.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 11601/2021 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20127946 от 31.05.2021 г. по гр.д. № 64922/2020 г. Софийски районен съд, 138 състав осъдил „З.Д.Е.“ АД, ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „•••••••, да заплати на „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, ЕИК •••••••, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „•••••••, на основание чл. 411 КЗ сумата от 9 378.15 лв., представляваща неизплатена част от регресно вземане за застрахователно обезщетение по щета № 44011511809265 по имуществена застраховка „ Каско +“ за вреди на лек автомобил „Форд Куга“, с рег. № •••••••, причинени при ПТП на 11.12.2018 г. вследствие виновно противоправно поведение на водача на товарен автомобил „Ман“, с рег. № •••••••М, чиято гражданска отговорност е била застрахована от ответника по силата на полица № BG/07/518002993299, валидна за период от 17.10.2018 г. до 16.10.2019 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на предявяване на иска – 21.12.2020 г., до окончателното изплащане на вземането, като отхвърлил предявения иск по чл. 411 КЗ за разликата над сумата от 9 378.15 лв. до пълния предявен размер от 10 903.25 лв., както и изцяло – иска с правно основание чл. 86 ЗЗД за сумата от 1 871.87 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 15.04.2019 г. до 20.12.2020 г. Съобразно изхода на спора и чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК са разпределени разноските по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника „З.Д.Е.“ АД, който го обжалва в частта, с която искът с правно основание чл. 411 КЗ е уважен за разликата над 8 351.11 лв. до 9 378.15 лв. (равняваща се на 1 027.04 лв.), с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Районният съд неправилно не уважил релевираното от ответника възражение за липса на валидно извършено прихващане от ищеца на застрахователно обезщетение с дължима премийна вноска. От приетото уведомление до „ОББ И.“ ЕАД се установявал само опит за уведомяване за евентуална служебна удръжка на неплатените дължими вноски по застрахователната премия в размер на 1 027.04 лв., ако не бъде представена квитанция, но не и изявление за едностранно прихващане, което да се установява, че е достигнало до другата страна. Целта на това уведомление била представяне на допълнителни документи за произнасяне по образуваната щета (т.е. щетата била в етап на ликвидиране), но липсвало окончателно произнасяне и заплащане на застрахователно обезщетение от ищеца, във връзка с които да се извърши и едностранно прихващане на неплатените премийни вноски и за което да бъде уведомена насрещната страна. Поради това към момента на уведомлението все още не били налице предпоставките за едностранно прихващане по смисъла на чл. 103 вр. чл. 104 ЗЗД и от претендираното от ищеца регресно вземане следвало да се приспадне не само стойността на запазените части на увредения автомобил от 2 170 лв., но и удържаните премийни вноски в размер на 1 027.04 лв. и суброгацията на ищеца да е до размера от 43 734.96 лв. Районният съд неправилно приел, че съобразно действителната стойност на увреденото имущество, която е в по-малък размер от заплатеното от ищеца обезщетение, възражението на ответника е ирелевантно. Без да се установи, че дължимите премийни вноски са прихванати от ищеца, те следвало да се приспаднат от регресната претенция. Моли съда да отмени атакуваното решение в обжалваната част и вместо това постанови друго, с което да отхвърли предявения главен иск за размера над 8 351.11 лв. до 9 378.15 лв. Претендира разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемата страна „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД не е депозирала отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 06.06.2023 г. оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната част като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Първоинстанционният съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени осъдителн искове:

• с правно основание чл. 411 КЗ за сумата 10 903.25 лв. – неплатен остатък от регресно вземане за платено от ищеца обезщетение по застраховка „Каско +“ на МПС за имуществени вреди, причинени при ПТП, състояло се на 11.12.2018 г. между застрахования при ищеца лек автомобил „Форд Куга“, с рег. № •••••••, и товарен автомобил „Ман“, с рег. № •••••••М, по вина на водача на товарния автомобил, чиято гражданска отговорност била застрахована при ответника към датата на ПТП, и - с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 1 871.87 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 15.04.2019 г. до 20.12.2020 г. Претендирана е и законната лихва върху главницата от завеждане на исковата молба в съда до окончателното плащане.

Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта, с която главният иск е уважен за разликата над 8 351.11 лв. до 9 378.15 лв. (равняваща се на 1 027.04 лв.).

Обжалваното решение е валидно, и допустимо – в обжалваната част.

Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните в жалбата доводи е правилно в същата част по следните съображения:

Ангажирането на отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” на причинителя на вредата при иск с правно основание чл. 411 КЗ е свързано с установяване на следните кумулативно дадени предпоставки: 1. Валидно застрахователно правоотношение между увреденото лице и застрахователното дружество- ищец; 2. Настъпване на застрахователно събитие в срока на действие на договора и заплащане на застрахователно обезщетение от дружеството-ищец; 3. Предпоставките по чл. 45 ЗЗД по отношение на причинителя на вредата – противоправно деяние, вина, вреди и причинно-следствена връзка между деянието и причинените вреди; 4. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност” към датата на ПТП с дружеството-ответник относно МПС, с което са причинени вредите. В тежест на ищеца е да докаже тези предпоставки (с изключение на субективната предпоставка по чл. 45 ЗЗД – вината, по отношение на която чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява законова презумпция), както и действителната стойност на вредите, определена по средни пазарни цени към датата на настъпване на застрахователното събитие – чл. 386, ал. 2 КЗ.

Спорен и пред настоящата инстанция е само въпросът относно размера на дължимото обезщетение, в частност следва ли от определеното от ищеца обезщетение в размер на 48 457.10 лв. да се приспадне не само стойността на запазените части в размер на 2 170 лв., но още и сумата 1 027.04 лв., представляваща стойност на неплатените от застрахования собственик на увредения автомобил 3-та и 4-та вноска от дължимата разсрочено застрахователна премия.

Съгласно чл. 411 КЗ, случаите, когато причинителят на вредата има сключена застраховка „Гражданска отговорност“, застрахователят по имуществената застраховка встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ - до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. Чл. 369, ал. 2 КЗ предвижда, че когато застрахователно събитие е настъпило, преди застрахователната премия да е издължена изцяло от застраховащия, застрахователят може да удържи неиздължената премия от дължимото застрахователно обезщетение или сума. Доколкото законът не поставя изискване за начина на погасяване на задължението за застрахователно обезщетение, което застрахователят има към застрахования, то „плащане“ на застрахователното обезщетение по смисъла на чл. 411 КЗ е налице и в случаите, когато застрахователят прихваща дължимото от него застрахователно обезщетение с вземането си за премийни вноски.

От приетото и неоспорено уведомление, отправено от ищеца до застрахования по застраховка „Каско“ - „ОББ И.“ ЕАД, се установява, че ищецът е уведомил застрахования, че щетата ще бъде приключена като тотална и ще бъде изплатено обезщетение в размер на 48 457.10 лв., като за целта поканил застрахования да представи допълнително документи, ключове и кодкарти, както и го уведомил, че в случай че не представи квитанция за платените дължими премийни вноски (1 027.04 лв.) по полицата, те ще бъдат служебно удържани от така определеното обезщетение.

С ликвидационен акт от 26.02.2019 г. размерът на щетата е определен на 48 457.10 лв., като след удържане на дължимите вноски от 1 027.04 лв. дължимото обезщетение е в размер на 47 430.06 лв. Не се спори и се установява, че на 01.03.2019 г. така определеното обезщетение в размер на 47 430.06 лв. е заплатено на застрахования.

С оглед така установеното, доводите в жалбата са неоснователни. Че застрахованият е бил уведомен за предстоящото прихващане се установява от обсъденото по-горе уведомление, доколкото щетата е ликвидирана едва след представяне на изисканите от ищеца със същото уведомление документи и ключове от автомобила. Застрахованият не е заплатил дължимите две премийни вноски в размер на 1 027.04 лв., поради което ищецът, в съответствие с правото си по чл. 369, ал. 2 КЗ, е удържал тези вноски от размера на обезщетението, като е изплатил на застрахования сумата 47 430.06 лв. С получаване на уведомлението от застрахования и плащането на обезщетението в размер, намален с неплатените премийни вноски следва да се приеме, че до застрахования е достигнало изявлението за прихващане на ищеца.

Съгласно заключението на САТЕ, действителната стойност на увредения при процесното ПТП лек автомобил към датата на събитието е в размер на 46 932 лв., и след приспадане стойността на запазените части (2 170 лв.) дължимото обезщетение е в размер на 44 762 лв., към което следва да се прибавят и обичайните ликвидационни разноски от 15 лв., или общо 44 777 лв. След приспадане на извънсъдебно платената от ответника сума в размер на 35 398.85 лв., невъзстановеният остатък възлиза на 9 378.15 лв., както правилно е приел и районният съд.

Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, а доводите в жалбата са неоснователни, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ, съобразявайки извършената от юрисконсулт на въззиваемия дейност в настоящата инстанция, свеждаща се до подаване на молбата от 06.06.2023 г., съдът определя възнаграждение в размер на 50 лв.

Така мотивиран, съдът