Решение № 1401 от 1.8.2024 г. на Административен съд - Враца по дело № 344/2024 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК, вр. чл. 405 от Кодекса на труда. Образувано е по жалба на „С.“ ООД •••, представлявано от •И.М.И., чрез процесуалния представител • Х.П., против Задължителни предписания, обективирани в т.4 от Протокол за извършена проверка № ПР 2402557/26.01.2024 г., издаден от контролните органи на Дирекция „Инспекция по труда“ - Монтана. В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на оспореното предписание, поради постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди се нарушение на изискването за форма съгласно чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК, тъй като актът не съдържа фактически и правни основания и в нарушение на принципа на служебното начало е издаден при неизяснена фактическа обстановка. В случая контролните органи са приели за доказано извършването на нарушение на чл. 8, ал. 1 от Наредбата за командировките в страната във връзка с чл. 121 КТ, без да извършат задълбочена проверка, в нарушение на задължението си по чл. 35 АПК служебно да изяснят фактите, събирайки необходимите доказателства. Според жалбоподателя така уговореното работно място не е в противоречие с дефиницията за „работно място“, обективирано в §1, т. 4 от ДР на КТ, тъй като заеманата длъжност на присъстващите работници не противоречи по характера си на примерно изброените длъжности по чл. 6, ал. 3 НКС. С. ООД има множество строителни обекти, в различни населени места, строителните работници са със строго профилирани длъжности и работят там, където е необходимо да се извърши съответната дейност. Работодателят разпределя работниците на съответните обекти за всеки работен ден, като осигурява безплатен служебен транспорт, като нищо от тази фактология не е констатирано и обсъдено от контролния орган. Дружеството не е командировало свои работници за всеки строителен обект, поради факта че в трудовите договори мястото на работа е уговорено по начин, който не изисква това. Като допълнителен аргумент за незаконосъобразност на даденото предписание, жалбоподателят посочва, че срокът за изпълнението му влиза в колизия с 14-дневния срок за обжалването му, като в тази хипотеза за работодателя ще бъде установено извършването на административно нарушение в условията на отнето право на защита срещу предписанията на Дирекция „Инспекция по труда“. Иска се отмяна на протокола от извършената проверка в частта касаеща т. 4 от предписанията и присъждане на разноски съобразно приложен по делото списък на разноските. В с.з. оспорващото дружество се представлява от • Е. И., която поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Ответникът, Дирекция „Инспекция по труда“ – Монтана, редовно призован не се представлява в с.з. От процесуалния представител на същия, ••• С. К. е представено писмено становище по хода на делото, като по същество на спора развива съображения за неоснователност на жалбата и правилност, обоснованост и законосъобразност на даденото предписание по т. 4 от Протокола. Излагат се аргументи, че мястото на работа е задължителен реквизит от съдържанието на трудовия договор, съгласно чл.66, ал. 1, т. 1 от КТ и не може да бъде едностранно променяно от страните по него. Формулираното място на работа в трудовите договори на работниците и служителите на „С." ООД, а именно - „строителни обекти", не е достатъчно индивидуализирано, което е необходимо, за да бъде извършена преценка относно правилното приложение на редица норми от КТ. Посочването на мястото на работа като „строителни обекти" не конкретизира в достатъчна степен къде следва да се изпълняват трудовите задължения. Изпълнението на служебни задачи, извън границите на населеното място, което е определено като място на постоянната работа на работниците и служителите, е командироване по смисъла на КТ и НКС, а от извършената проверка не са представени заповеди за командировка, каквото е изискването на чл. 8, ал. 1 от НКС, вр. с чл. 121 от КТ. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, съдът прима за установена следната фактическа обстановка: На 17.01.2024г. и 26.01.2024г. служители на Дирекция "Инспекция по труда" – Монтана, извършили проверка по документи за спазване на трудовото законодателство и ЗБУТ в обект строеж на еднофамилна жилищна сграда, •••, •••, •••, УГ1И VII-134 кв.115, стопанисван от С.ООД •••, ЕИК: •••••••••, седалище и адрес на управление •••, ••, •••, представлявано от И.М.И. Строителство на жилищни и нежилищни сгради. Резултатите от проверката, описани като констатирани нарушения били обективирани в Протокол за извършена проверка № ПР 2402557/26.01.2024 г., като съгласно т.4 проверяващите установили, че в трудовите договори и в последващите ги допълнителни споразумения на работещите в обекта на различни длъжности, различни от посочените в чл.6 Наредба за командировките в страната (ДВ 2/2011) е посочено място на работа „строителни обекти", а седалището на фирмата е в •••. При проверката на място в обекта в ••• е установено да работят А.Н. - •• строителство на сгради, Б. П. Т. ••• и С. И.Т. - •• строителство на сгради, извън населеното място на постоянната им работа. Проверяващите приели, че е налице командироване на служители, за което работодателя не е издал заповеди за командировка, в нарушение на чл.8, ал.1 от Наредба за командировките в страната (ДВ 2/2011) във връзка с чл.121 от Кодекса на труда. За отстраняване на тези и други формулирани в още три точки нарушения, както и за предотвратявани и отстраняване на вредните последици от тях, на основание чл. 404, ал. 1, т. 1 от КТ е дадено предписание, като в оспорената т. 4 от същите е посочено командироването на работници или служители извън мястото им на постоянна работа, да става въз основа на предварително издадена от работодателя заповед за командироване, с правно основание чл. 8, ал. 1 от Наредба за командировките в страната, в връзка с чл. 121 от Кодекса на труда. Срокът за изпълнение на предписанията е 01.02.2024 г. Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи: Според чл. 405 КТ принудителните административни мерки по чл. 404, ал. 1 могат да се обжалват по реда на АПК. Доколкото последният съдържа регламентация на принцип на изборност на оспорването /чл.148/, жалбоподателят е предпочел да оспори наложените му принудителни административни мерки първо пред горестоящия административен орган – изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" като жалбата му е заведена с вх. № 24012373/01.02.2024 г. С Решение изх. № 24029440/17.04.2024г. жалбата е приета за неоснователна, като решението е съобщено на жалбоподателя на 25.04.2024г. /л. 29/. Следвайки правилото на чл. 98, ал. 2, изр. 2-ро АПК, жалбоподателят е оспорил първоначалния акт като жалбата му до съда е подадена по пощата на 08.05.2024 г. /пощенски плик на л.24/. С оглед това съдът приема, че правото на оспорване е реализирано в преклузивния 14-дневен срок, регламентиран в разпоредбата на чл. 149, ал.1 вр. ал.3 АПК, вр. чл.405 КТ, срещу подлежащ на оспорване пред съд индивидуален административен акт от лице, което е негов адресат и при наличие на правен интерес от оспорването, с оглед неблагоприятното засягане на правната му сфера, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Като извърши дължимата на основание чл.168, ал.1 АПК, проверка за законосъобразност на оспорения акт освен на основанията, сочени от оспорващия и на всички основания по чл. 146 АПК, съдът приема следното: Съгласно чл.4, ал.1 от Устройствения правилник на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда", приет с Постановление на Министерски съвет № 313 от 05.10.2022г., обн. ДВ. бр.81 от 11 октомври 2022г. (Правилника), цялостният контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности, се осъществява от Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" към министъра на труда и социалната политика. Специализираната / администрация е организирана в дирекции, сред които и Дирекция "Инспекция по труда" – София. Дирекциите упражняват цялостен контрол за спазване на трудовото законодателство във всички отрасли и дейности и специализиран контрол по други нормативни актове, когато това е възложено на агенцията със закон. Съгласно чл.404, ал.1, т.1 КТ "За предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда, както и органите по чл.400 и чл.401 от КТ по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да дават задължителни предписания на работодателите, предприятията ползватели, органите по назначаването и длъжностните лица за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, включително и на задълженията по социално-битовото обслужване на работниците и служителите и на задълженията за информиране и консултиране с работниците и служителите по Кодекса на труда и по Закона за информиране и консултиране с работниците и служителите в многонационални предприятия, групи предприятия и европейски дружества, както и за отстраняване на недостатъците по осигуряването на здравословни и безопасни условия на труда". В раздел VII от Устройствения правилник на агенцията са определени правомощията и статута на контролните органи. В чл. 21, ал. 1 от Правилника се посочва, че при и по повод изпълнение на служебните си задължения инспекторът е контролен орган и има правомощия, установени в Кодекса на труда, и в други нормативни актове, с които се възлага контрол на агенцията. В ал. 2 на същия член е уредено, че правомощия на инспектор имат всички служители, назначени на длъжностите инспектор и юрисконсулт, както и ръководителите на административни звена в специализираната администрация, а служителите в териториалните дирекции "Инспекция по труда" имат компетентност на контролен орган в териториалния обхват на съответната дирекция (ал. 3). В случая, проверката въз основа, на която е съставен протокол № ПР 2402557/26.01.2024 г. е извършена в •••, •••, от• в Дирекция "Инспекция по труда" – Монтана, поради което актът е постановен от материално и териториално компетентен орган и не са налице отменителни основания по чл. 146, т. 1 АПК. Съдът приема, че поради липсата на изрична разпоредба в КТ, относно формата и съдържанието на предписанията, приложение следва да намери чл.59, ал. 2 от АПК. Издаденият акт е мотивиран, описаната в него фактическа обстановка е пълна и съответна на събрания и приложен по преписката доказателствен материал. Излагането на фактите предпоставя правилното упражняване на съдебния контрол за законосъобразност и осигурява възможност на оспорващия да организира адекватно защитата си. Посочено е правното основание за издаване на предписанията, констатираните нарушения, както и конкретните действия, които работодателят следва да предприеме за отстраняването на вредните последици от тях. Съдът намира предписанията по т.4 от оспорената принудителна административна мярка за точни и недвусмислени, поради което е неоснователно възражението на жалбоподателя, че указанията са неясни и поради това следвало да бъдат отменени. В обобщение не са налице основанията по чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 2 от АПК. В административното производство преценката на контролния орган е направена, след като са обсъдени релевантните за случая факти и обстоятелства в изпълнение на разпоредбите на чл.35 и чл.36 от АПК, изискващи индивидуалният административен акт да се издава, след изясняване на относимите факти и обстоятелствата. Жалбоподателят е уведомен за образуваното административно производство, депозирал е свои писмени становища на 01.02.2024 г. и на 11.04.2024 г., проверката е извършена в присъствието на негов представител, както и е предоставена възможност да ангажира доказателства и обяснения. Не е нарушено, нито ограничено правото му на защита в хода на проведеното производство и не са налице съществени нарушения на административнопроизводствените правила, които биха били предпоставка за отмяна на акта на основание чл. 168, ал. 1 във връзка с чл. 146, т. 3 от АПК. Освен валидна и издадена при спазване на всички съществени административнопроизводствени правила, приложената принудителна административна мярка се преценява от настоящата съдебна инстанция и като материално законосъобразна, при следните съображения: Процесното предписание е издадено с правно основание чл.404, ал.1, т.1 от Кодекса на труда, съгласно който за предотвратяване и преустановяване на нарушенията на трудовото законодателство, свързано с държавната служба, както и за предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях контролните органи на инспекцията по труда по своя инициатива или по предложение на синдикалните организации могат да прилагат следните принудителни административни мерки: да дават задължителни предписания на работодателите, предприятията ползватели, органите по назначаването и длъжностните лица за отстраняване на нарушенията на трудовото законодателство, на законодателството, свързано с държавната служба, включително и задълженията по социално - битовото обслужване на работниците и служителите. В процесния случай при извършена проверка на строителен обект в •••, изпълняван от оспорващото дружество е установено, че трима работници с посочени имена и заемащи конкретни длъжности, изпълняват трудовите си задължения извън мястото на постоянната им работа, без да са командировани с предварително издадена заповед, съобразно изискванията на чл. 8, ал. 1 от Наредба за командировките в страната. От прегледа на съдържанието на съдържащите се в административната преписка трудови договори и допълнителни споразумения на работещите в проверения строителен обект в •••, за място на работа е посочено „С.“ ООД - „строителни обекти", само „С.“ ООД ••• или само „строителни обекти“. Формулирано по този начин, правилно е прието от контролния орган като недостатъчно конкретизирано и доколкото правилото на чл.66, ал. 3 от КТ определя за място на работата седалището на предприятието, с което е сключен трудовият договор, то в конкретния случай, за място на работа следва да се приеме строителни обекти на територията на •••, където е седалището на предприятието. Когато дружеството осъществява строителна дейност в обекти, намиращи се в населени места, различни от седалището си, работниците и служителите следва да са командировани с изрична заповед, съдържаща реквизитите по чл.9 от Наредбата за командировките в страната. Без правно значение е обстоятелството, че дружеството е организирало безплатен служебен превоз за работниците, доколкото разходите за пътни, независимо дали със служебен превоз, обществен превоз или превоз с лично МПС, както и дневните и квартирни пари, когато е необходима нощувка, се поемат от работодателя. В този смисъл неоснователно е и твърдението на жалбоподателя, че „след като характерът на работата на конкретен работник или служител налага той да изпълнява служебните си задължения извън седалището на предприятието, то всяко място, посочено от работодателя, е „място на работа" и не следва същият да бъде изрично командирован за всеки работен ден". Характерът на работата се определя съобразно конкретната трудова функция, обемът и същността на работата и условията, при които тя ще бъде извършвана. Единствено в случай, че работниците и служителите изпълняват дейност, която е описана в чл. 6 от Наредба за командировките в страната и не е определено мястото на работа в трудовия договор, то следва да се приеме, че мястото на работа на лицата следва от характера на извършваната от тях работа. Това е обективно съществуващият факт, определящ съобразно силата на закона мястото на работа на тези лица. Заварените при проверката в обекта работници не попадат в предвиденото изключение по чл.6 от цитираната наредба. Във всички останали случаи изпълнението на служебни задачи, извън границите на населеното място, което е определено като място на постоянната работа на работниците и служителите, е командироване по смисъла на КТ и НКС, за което има изрично нормативно регламентиран ред и неговия задължителен характер не може да бъде игнориран или изменян от работодателя. Съгласно чл.121, ал.1 от Кодекса на труда, в чиято връзка е дадено предписанието по т. 4 от Протокола, когато нуждите на предприятието налагат, работодателят може да командирова работника или служителя за изпълнение на трудовите задължения извън мястото на постоянната му работа, но за не повече от 30 календарни дни без прекъсване. Неоснователно е и изложеното в жалбата възражение, че така уговореното работно място не е в противоречие с дефиницията за работно място по § 1, т. 4 от ДР на КТ. Понятието "работно място" по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на КТ е по-тясно понятие от "място на работа". Това е така поради различието в легалните дефиниции на място на работа, респ. предприятие (§ 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на КТ - всяко място - предприятие, учреждение, организация, кооперация, заведение, обект и други подобни, където се полага наемен труд), и работно място ( § 1, т. 4 от допълнителните разпоредби на КТ - помещение, цех, стая, нахождение на машина, съоръжение или друго подобно териториално определено място в предприятието, където работникът или служителят по указание на работодателя полага труда си в изпълнение на задълженията по трудовото правоотношение). В трудовите договори задължителен реквизит, съгласно разпоредбата на чл.66, ал.1, т.1 от КТ е „място на работа“, а не работно място. По отношение на въведеното в жалбата възражение относно срока за изпълнение на даденото предписание, следва да бъде отбелязано следното: Действително проверката е извършена на 26.01.2024 г., като съставения протокол е от същата дата, а за отстраняване на констатираните нарушения, включително и по оспорената т.4 е указан срок до 01.02.2024 г., който е по-кратък от срока за обжалване по административен и по съдебен ред. Доколкото обаче липсва нормативна регламентация относно продължителността на този срок, законодателят го е оставил изцяло в преценката на контролния орган, в зависимост от конкретните нарушения и нуждата от предотвратяване и отстраняване на вредните последици от тях, както и обстоятелството, че съгласно правилото на чл.405 от КТ, обжалването на принудителните административни мерки по чл. 404, ал. 1 от КТ, не спира изпълнението им, то не е налице съществено нарушение на процесуалните правила, които да са довели до нарушаване на правото на защита срещу предписанията, каквито твърдения са изложени в жалбата. Няма данни, липсват и твърдения да е поискано спиране на предварителното изпълнение на мярката. Дори да се реализира визираната в жалбата хипотеза, в срока за обжалване на мярката, да бъде съставен АУАН за извършено административно нарушение, това обстоятелство по никакъв начин не би отнело правото на защита срещу мярката, каквито твърдения са изложени. Става въпрос за две отделни, самостоятелни и независими производства, които се образуват и развиват по различен процесуален ред, на различни правни основания, с различни правни последици, всяко от които подлежи на съдебен контрол за законосъобразност. По изложените съображения настоящата съдебна инстанция приема, че оспорената принудителна административна мярка, обективирана като задължително предписание по т. 4 от Протокол за извършена проверка № ПР 2402557/26.01.2024 г., съставен от контролни органи на Дирекция „Инспекция по труда“ – Монтана, потвърдена от Изпълнителния директор на Изпълнителна агенция "Главна инспекция по труда" с Решение изх. № 24029440/17.04.2024 г., с която е предписано командироването на работници или служители извън мястото им на постоянна работа, да става въз основа на предварително издадена от работодателя заповед за командироване, с правно основание чл. 8, ал. 1 от Наредба за командировките в страната, в връзка с чл. 121 от КТ, със срок за изпълнение до 01.02.2024 г., е материално и процесуално законосъобразна. Жалбата срещу нея се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. При този изход на спора, неоснователно се явява и искането на оспорващата страна за присъждане на разноски по делото. Такива се дължат на ответната страна за юрисконсултско възнаграждение, с оглед отправеното искане в писменото становище, които съдът определя в размер от 100 лева. Мотивиран от горното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, съдът