Решение № 7532 от 19.7.2024 г. на Административен съд - Варна по дело № 193/2024 г.

Производството е по реда на чл.129 ал.7 вр.чл.156 и сл. от ДОПК и е образувано по жалба от Р. И. П., [ЕГН], от [населено място], чрез пълномощника й адв.Г. М. от АК – Варна, против формирания по нейното искане рег. №М.-Т23004191ВН/27.04.2023г. за възстановяване на недължимо платени задължения мълчалив отказ на главни инспектори в Д. „Местни данъци“ при Община Варна, мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна. Жалбоподателката счита, че оспореният мълчалив отказ е незаконосъобразен като постановен при неправилно приложение на материалния закон, и твърди, че е заплатила недължими суми за ТБО и ДНИ. Мотивира това си становище с факта, че съдебното решение, с което наследодателят й И. П. е признат за собственик на имот с партиден №5305Н541191 (магазин №4 в [населено място], [улица]), е влязло в сила на 02.03.2022г., и органът по приходите правилно му е начислил ДНИ и ТБО след тази дата, които са заплатени през м.09.2022 година. След смъртта му през м.12.2022г. жалбоподателката Р. П. и брат й С. П. са подали декларация по чл.14 от ЗМДТ за придобития по наследство имот, ведно с искане за издаване на данъчна оценка във връзка с извършване на делба, в резултат на което на всеки от тях са били начислени ДНИ и ТБО и лихва върху тях (по ) за същия имот за периода 2017г. – 2022г., които жалбоподателят е заплатил, според нея – недължимо. Сочи, че през процесния период наследодателят й не е бил собственик на имота, а дължимите налози за него са били заплащани от лицето, легитимиращо се към същия период като собственик с надлежен нотариален акт – К. Р. А. – Л. Нещо повече – собствеността върху имота е била прехвърляна неколкократно след 2011г., като всеки от приобретателите се е легитимирал със съответния нотариален акт, декларирал е имота за данъчни цели и е заплащал дължимите ДНИ и ТБО за него. Жалбоподателката признава, че след влизане в сила на решението по спора за собственост тези задължения се явяват недължимо платени от несобственик, но счита, че този факт поражда правото му да предяви иск срещу действителния собственик за връщане на недължимо платените суми. Поддържа обаче, че така възникналите облигационни отношения между страните по спора за материално право не засягат публичноправните отношения, доколкото са налице конкретни законови изисквания за придобиване качеството данъчнозадължено лице, а наследодателят й не е притежавал такова през процесния период 2017-2022г. Поради това счита за недопустимо възлагане на подобна финансова тежест върху него, респективно – върху неговите наследници, и то със задна дата. Същевременно счита, че дори да се приеме, че дължи заплащането на главниците, то лихви върху тях не следва да се начисляват, доколкото липсата на плащане в законоустановения срок не е по негова вина. В тази насока сочи, че към периодите, за които са начислени съответните ДНИ и ТБО, наследодателят И. П. не е имал възможност да се легитимира пред общинската администрация като собственик на търговското помещение, от което е изведено заключение, че дължимите за този период публични задължения не могат да му се вменят в тежест със задна дата, съответно – не могат да му се вменят и неблагоприятните последици от това във вид на лихви за просрочени задължения. Не на последно място счита, че ДНИ и ТБО за 2017г. са погасени по давност и са недължими, а за 2022г. са заплатени от наследодателя й, поради което повторното им начисляване на неговите наследници е незаконосъобразно, а доколкото са недължими главниците по начислените ДНИ и ТБО за тези периоди, то недължими са и лихвите върху тях с характер на акцесорни задължения. С тези аргументи настоява съдът да постанови решение, с което да отмени формирания мълчалив отказ на органа по приходите в Д. „Местни данъци и такси“ при Община Варна, мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна, по искане рег. №М.-Т23004191ВН/27.04.2023г. за възстановяване на недължимо платени от Р. И. П. ДНИ и ТБО и лихви върху тях в общ размер 976.33 ла. Претендира и присъждане на разноски. В съдебно заседание при даване ход по същество на делото и в допълнително представени писмени бележки жалбата, както и искането за разноски, се поддържат от пълномощника на жалб. П. – адв. Г. М. от АК - Варна. Ответникът - кметът на Община Варна, чрез процесуалния си представител гл.ю.к.Ж. Х., в съдебно заседание и с допълнителна молба с.д. № 4508 от 28.03.2024г. оспорва жалбата като неоснователна, излага подробно мотивирани съображения в подкрепа на това си становище, и моли съдът да постанови решение в този смисъл. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, като заявява, че не прави възражение за прекомерност на претендирания от процесуалния представител на жалбоподателя размер на адвокатския хонорар. След преценка на събраните в производството доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното: И. С. П. (баща и наследодател на жалб. Р. И. П. съгл.УН изх. №АУ122341ОД/12.12.2022г на район „Одесос“ при Община Варна – л.42 по делото) е придобил собствеността върху процесния имот – магазин №4, с площ от 27.06 кв.м., находящ се на партерен етаж на жилищна сграда в [населено място], община Варна, област Варна, район Одесос, [улица], въз основа на договор за покупко-продажба, обективиран в [нотариален акт], том.1, peг. № 1631 от 27.05.2008 г. на нотариус с peг. № 148 на НК и район на действие Районен съд - Варна, вписан в АП № вх.рег. № 14270/27.05.2008 г., акт. № 171, том XVII, дело № 10959. Чрез упълномощаване и преупълномощаване на трети лица магазин № 4 е продаден на 31.10.2011 г., за което е съставен н.а. № 136, том III, peг. № 9613, дело 402/2011 г. на нотариус с peг. № 363 на Нотариалната камара /НК/. Н. 09.12.2011г. магазинът е продаден на друго лице, за което е съставен н.а. № 33, том IV, peг. № 10991, дело №465/2011 г. на помощник-нотариус по заместване на нотариус с peг. № 363 на НК. Н. 18.12.2012г. процесният магазин, заедно с други имоти, е продаден за трети път, за което е съставен н.а. № 143, том II, peг. № 5991, дело №265/2012 г. на нотариус peг. №561 на НК. За последен път магазинът е продаден на 04.07.2013г. на К. Р. А.-Л., за което е съставен н.а. № 46, том II, peг. №9877, дело №182/2013 г. на нотариус с peг. № 212 на НК, вписан под №158, том XXXVIII, дело №7945, вх.рег. №14936 от 04.07.2013 година. Видно от приобщените по делото доказателства (л.28-35 по делото) приобретателката е декларирала имота по реда на чл.14 от ЗМДТ през 2013г., и редовно е заплащала дължимите за него ДНИ и ТБО за периода 2017г – 2022г (л.47, 51 - 54 по делото). С Решение № 260028/30.03.2021г. по гр.дело № 537/2020г. на ВОС, влязло в сила на 02.03.2022г. (л.43-45 по делото), с оглед влязла в сила на 22.06.2016г. присъда по НОХД № 79/2015г. по отношение на упълномощените лица, и влязло в законна сила на 27.06.2019г. решение по гр.д. № 2328/2016г. на ВОС, с което са прогласени за нищожни съответните пълномощни, е отменено Решение № 939/ 29.05.2018 г. на ВОС по гр. дело № 2432/2016 г. в частта, в която е отхвърлен предявеният от И. С. П. против К. Р. А.-Л. иск с правно основание чл.108 от ЗС, и вместо него е постановено друго, с което е прието за установено по отношение на Л., че И. С. П. е собственик на недвижим имот – магазин № 4, находящ се в [населено място], [улица], представляващ самостоятелен обект с [идентификатор] по КК на [населено място], с площ от 27.06 [жк], ведно с 1.0994% от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място, придобит на основание договор за покупко-продажба по нот.акт № 160, том I д.№ 160/2008г. на нотариус с peг. № 148. Със същото решение К. Л. е осъдена да предаде на И. С. П. владението върху така описания недвижим имот. Съдът е приел, че при доказаната нищожност на упълномощаването на лицето, продало от името на И. С. П. имота на 31.10.2011 г., всички последващи сделки са недействителни и никоя от тях, вкл. и последната, не е породила вещно-транслативното си действие. Въз основа на влязлото в сила решение, със споразумение от 28.06.2022г (л.59 по делото) К. Л. е предала на И. П. владението върху имота. Според т.3 от същото П. дължи на Л. сумата 25 000лв, представляваща общата стойност на всички направени от нея необходими ремонти и полезни разноски за имота, вкл. платени данъци и такси, а според т.4 Л. дължи на П. сумата 25 000лв, представляващи обезщетение за ползването на имота му, от който е бил лишен за периода 28.06.2017г – 28.06.2022г. В обобщение с т.5 страните приемат, че в резултат на направеното прихващане никоя от тях не дължи на другата суми във връзка с имота. Във връзка с влязлото в сила решение по гр.д. № 537/2020г. на ВОС, на 17.08.2022г И. С. П. подал данъчна декларация по чл.14 от ЗМДТ с вх. № 5305030796 за процесния магазин № 4, находящ се в жилищна сграда в [населено място], [улица], въз основа на която е открита партида с № 5305Н509082 (приложени по адм. преписка). С приходна квитанция сер. № ББ22 № 5305296722 от 15.09.2023г. (л.9 - гръб по делото) И. П. е заплатил установените в негова тежест данъци и такси за процесния магазин № 4, за периода от 02.03.2022г (датата на влизане на решението в сила) до края на 2022г. в размер на 196.22лв. (писмо рег. №М.-Т22010331ВН/04.10.2022г от гл. инспектор в Д. „М.“ по адм. преписка). С АУЗД № М.-АУ-10196-1/07.11.2022г на орган по приходите при Д. „Местни данъци“ на Община Варна на осн.чл.107 ал.3 от ДОПК за процесния магазин №4 на И. С. П. са установени задължения за ДНИ и ТБО за периода 2017 г. – 2022 г. вкл. в общ размер на 1 894.32 лв., от които 664.66 лв. за ДНИ (главница и лихви) и 1 229.66 лв. за ТБО (главница и лихви). По административната преписка не са налични и по делото не са събрани доказателства този акт да е бил връчен на адресата му, който е починал на 07.12.2022г. Жалб.Р. П. в качеството си на наследник на И. С. П., е декларирал придобития в наследство заедно с брат й С. И. П. магазин №4 с декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 5305011526/21.03.2023г; едновременно с това двамата са подали и искане за издаване на данъчна оценка с цел извършване на делба на имота. В деня на депозиране на декларацията от общинската администрация по приходите на наследниците са издадени два АУЗД - № М.-АУ-1257-1/21.03.2023г на Р. И. П., и № М.-АУ-1258-1/21.03.2023г на С. И. П., и двата – на осн. АУЗД № М.-АУ-10196-1/07.11.2022г., издаден на наследодателя им И. С. П.. По преписката липсват данни двата акта да са връчени на адресатите им, но начислените суми за ДНИ и ТБО за процесния имот – магазин №4 на [улица] [населено място], за периода 2017 г. – 2022 г. вкл., в размер на 1 952.78 лв., са внесени от двамата наследници, както следва: С. П. в размер на 976.45лв с квитанция сер. ББ22 № 5305466343/21.03.2023г, и Р. П. в размер на 976.33лв. с квитанция сер. ББ22 № 5305466341/21.03.2023г. (л.8 – лице и гръб по делото). Началото на настоящото производство е поставено с Искане рег. №М.-Т23004191ВН/27.04.2023г от Р. П. и С. П. до Община Варна, дирекция „Местни данъци“, да им бъдат възстановени недължимо платените задължения и такси по ЗМДТ. Искането им е основано на факта, че за периода 2017г – 2022г наследодателят им не е бил собственик на имота, задълженията за ДНИ и ТБО за който са били заплатени от К. Л., легитимирала се като собственик на същия. Твърди се също както и пред съда, че задължението на наследодателя им за данъци и такси е възникнало едва след влизане в сила на решението, поради което последващото начисляване на данъци и такси за минал период противоречи на закона. В 30-дневния срок за произнасяне, установен в чл. 129, ал. 3 от ДОПК, т.е. до 29.05.2023г. вкл., сезираният орган не се е произнесъл по искането на наследниците на И. П., с оглед на което те са оспорили формирания мълчалив отказ по административен ред пред кмета на Община Варна. Горестоящият административен орган на свой ред е бездействал в 60-дневния срок по чл.155 ал.1 от ДОПК, което по аргумент от чл.156 ал.4 от ДОПК представлява мълчаливо потвърждаване на мълчаливия отказ, постановен по искането рег. №М.-Т23004191ВН/27.04.2023г. от Р. П. и от С. П. за възстановяване на недължимо платени суми. Междувременно с вх. №5305003583/31.10.2023г К. Р. А. – Л. е подала искане за възстановяване на недължимо платени суми в размер на 1 552.91лв., представляващи заплатените от нея ДНИ и ТБО за магазин №4 (л.56-57 по делото). В хода на настоящото съдебно производство е представена цялата административна преписка. Допълнително са представени: Удостоверение за данъчна оценка по чл.264 ал.1 от ДОПК за магазин № 4, находящ се в [населено място], [улица]; данъчни декларации по чл. 14 от ЗМДТ на К. Р. А. – Л. и на И. С. П.; Схема № 10304/ 12.04.2013 г. на самостоятелен обект в сграда, издадена от СГКК – Варна; Удостоверение за наследници на починалото лице И. С. П.; съдебни решения по водените от наследодателя граждански дела; опис на плащанията по данъчни партиди на лицата К. Р. А. – Л., С. И. П. и Р. И. П. и др. Горната фактическа обстановка, по същество безспорна между страните, съдът приема за установена въз основа на писмените доказателства по административната преписка и тези, приобщени в хода на съдебното дирене, които са последователни, безпротиворечиви и взаимно допълващи се, и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи. При така установената фактология съдът прави следните правни изводи: Съдът е сезиран с жалба срещу мълчалив отказ да се възстановят недължимо внесени от жалб.Р. П. суми за ДНИ и ТБО за периода 2017 г. – 2022 г. за придобит по наследство магазин № 4, с площ от 27.06 кв.м., находящ се на партерен стаж на жилищна сграда в [населено място], община Варна, област Варна, район Одесос, [улица]. С разпоредбата на чл.129 ал.1 от ДОПК е предвидено, че прихващането или възстановяването може да се извършва както по инициатива на органа по приходите така и по писмено искане на лицето – настоящият казус попада във втората хипотеза. Искането за прихващане или възстановяване се разглежда, ако е подадено до изтичането на 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, освен ако в закон е предвидено друго. Според чл.129 ал.3 от ДОПК актът за прихващане или възстановяване се издава в 30-дневен срок от постъпване на искането в случаите, когато в същия срок не е възложена ревизия. Нормата на чл.131 ал.1 от ДОПК предвижда, че непроизнасянето в срок по искане за издаване на акт за прихващане и възстановяване се счита за мълчалив отказ. Жалба против мълчаливият отказ може да се подаде в 14-дневен срок от изтичането на срока за произнасяне. Съгл.чл.131 ал.2 от ДОПК обжалването се извършва по реда за обжалване на ревизионен акт. Описаната нормативна уредба, отнесена към фактите по делото, обосновава извод за допустимост на жалбата - същата е подадена от лице с активна процесуална легитимация – подател на искане рег. № М.-Т23004191ВН/27.04.2023г. за възстановяване на недължимо платени суми; депозирана е срещу подлежащ на оспорване мълчалив отказ, предходно обжалван по административен ред съобразно изискванията на чл.156 ал.1 от ДОПК, и в срока по чл.151 ал.1 от ДОПК, респ. мълчаливо потвърден. Предвид гореописаните дати на подаване на искането и на жалбата по административен ред, с депозиране на жалбата до съда на 12.09.2023г. е спазен и срока по чл.156 ал.5 от ДОПК. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Н. първо място искането за възстановяване на сумите е подадено до служители на Д. „М.“ при Община Варна, т.е. до компетентни органи по приходите съгл.чл.4 ал.1 от ЗМДТ, чието бездействие е формирало валиден мълчалив отказ, който след оспорване по административен ред е мълчаливо потвърден от кмета на Община Варна – също компетентен орган по чл.4 ал.5 от ЗМДТ вр.чл.152 ал.2 от ДОПК. Н. следващо място при оспорване на мълчаливо потвърден мълчалив отказ не следва да се обсъжда дали са спазени процесуалните изисквания за реквизити на ИАА, вкл. и наличието/липсата на мотиви на оспорения акт. В кръга на извършената служебна проверка съдът не констатира съществени нарушения на други нормативни изисквания на административнопроизводствените правила, годни да обусловят незаконосъобразност на отказа на това основание. Страните в настоящия казус не спорят по фактите, вкл. и относно размера на дължимите ДНИ и ТБО за процесния имот – магазин №4. Спорът е правен и е концентриран по въпроса кой е субект на задължението за заплащане на ДНИ и ТБО за имота в процесния период 2017г – 2022г вкл., и конкретно – дали жалб.Р. П. дължи заплащането им, респективно – на половината от тях съобразно наследствения си дял. Според настоящия съдебен състав отговорът на този въпрос е положителен. Наследодателят й И. С. П. е придобил правото на собственост върху процесния имот чрез покупко-продажба през 2008г. В резултат на извършеното престъпление при продажбата на същия имот от негово име през 2011г, реализирано чрез използването на нищожни пълномощни, целеният вещно-транслативен ефект на сделката изобщо не е настъпил, т.е. наследодателят изобщо не е загубил правото си на собственост върху процесния имот през целия период от 27.05.2008г до 02.03.2022г, когато с влизането в сила на решението по гр.д. №537/2020г на ВОС е уважен искът му по чл.108 от ЗС против К. Л.. В правната теория се приема, че със силата на присъдено нещо се установява съществуването или несъществуването на спорното материално субективно право с белезите, които го индивидуализират – юридическият факт, от който произтича, съдържание, субекти и правно естество. Силата на присъдено нещо установява не само, че правото съществува към деня на приключване на устните състезания, но че и то е съществувало и в миналото от деня на неговото възникване. (Решение №3911/02.04.2024г по адм.д. №9901/2023г на ВАС –София, І отд., с което е разрешен идентичен правен спор между същите страни). Формулирано по различен начин – през целия период от 27.05.2008г до 02.03.2022г, включващ по-голямата част от процесния 2017г – 2022г, наследодателят И. П. е бил собственик на магазин №4, макар обективно да е бил лишен от владението му, което представлява т.нар. „гола собственост“. Именно фактът, че правото му на собственост никога не е било изгубено от него, е основание за уважаване на предявения от И. П. като невладеещ собственик ревандикационен иск против владеещия несобственик К. Л.; именно заради признанието, че последната е ползвала имота без правно основание, и конкретно – като несобственик, с т.4 на споразумението от 28.06.2022г тя се е съгласила, че дължи на действителния собственик И. П. наем за целия предходен период, включващ по-голямата част от процесния, през който имотът е бил в нейно владение. Възражението, че нейният н.а. № 46 от 04.07.2013г. не бил отменен от съда, т.е. е действителен и понастоящем като легитимиращ я титул за собственост, е неоснователно. Принципно отмяна по съдебен ред е допустима само на н.а., издаден на осн.чл.537 ал.2 от ГПК, т.е. само на констативен нотариален акт - този на К. Л. не е такъв и не подлежи на отмяна от съда. Независимо от горното в случая източник на право е самото съдебно решение, с което е прието за установено, че именно И. П. е собственик на имота, а не К. Л. – независимо от нотариалния си акт за същия. Въз основа на изложеното съдът в настоящия си състав приема, че собственик на магазин №4 в процесния период 2017г – 2022г е бил именно И. С. П. – наследодателят на жалб.Р. П.. Нормата на чл.10 ал.1 от ЗМДТ (в актуалните й към процесния период редакции) предвижда, че с данък върху недвижимите имоти се облагат разположените на територията на страната сгради и самостоятелни обекти в сгради, както и поземлените имоти, разположени в строителните граници на населените места и селищните образувания, и поземлените имоти извън тях, които според подробен устройствен план имат предназначението по чл.8 т.1 от ЗУТ и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. Доколкото задължението за данък се свързва с факта на притежание на правото на собственост върху недвижим имот, по силата на чл.11 ал.1 от ЗМДТ данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти. Поради наличието на изричен нормативен текст в цитирания смисъл, независимо от декларирането по реда на чл.14 от ЗМДТ, заплащането на данъка от несобственик се явява недължимо платено, поради което платените от него суми подлежат на възстановяване. В конкретния казус гореизложеното има проявление в два аспекта: От една страна за процесния период 2017г - 2022г адресат на задължението по чл.10 ал.1 от ЗМДТ за магазин №4 е И. С. П., легитимиращ се като собственик с н.а. № 160, том.1, peг. № 1631 от 27.05.2008г. и с решението по гр.д. №537/2020г на ОС – Варна, т.е. именно той, съответно – и жалб.Р. П. като негова наследница дължи ДНИ и ТБО за магазин №4 за приспадащата й се ид.ч. от недвижимия имот. (Решение №2165/08.03.2022г по адм.д. №6717/2021г на ВАС-София). От друга страна недължимо заплатените ДНИ и ТБО от несобственика на магазин №4 К. Л. подлежат на възстановяване по реда на Глава шестнадесета, раздел І от ДОПК, и конкретно – по опростената процедура по чл.130 от ДОПК, каквото тя е поискала с молба от 31.10.2023г. (л.56-57 по делото). В случая не е налице никое от основанията, поддържани от жалбоподателката, водещи до недължимост на заплатените от нея суми за ДНИ и ТБО за имота за процесния период. Н. първо място по гореизложените съображения съдът приема, че след като наследодателят И. С. П. е бил собственик на магазин №4 в периода от м.юли 2008г до м. декември 2022г, то той несъмнено е адресат и на задължението за заплащане на данък за същия в периода 2017г – 2022г, което след смъртта му преминава за наследниците му, единият от които е жалб. Р. П.. В този смисъл начислените й задължения за ДНИ и ТБО за обекта не са незаконосъобразни, напротив – в хипотезата на чл.297 от ГПК те са изцяло съобразени с решението по ревандикационния иск, с който И. П. е признат за собственик на имота. Н. второ място несподеляемо е и твърдението, че след влизането в сила на решението по ревандикационния иск между ищеца и ответника възникват облигационни отношения за възстановяване на недължимо платените ДНИ и ТБО. Задължението за данък е публично-правно и е дължимо към административен орган по силата на закон, поради което преуреждането му с гражданскоправни договорки между равнопоставени страни няма правна стойност, дори между самите договарящи поради противоречие със закона. Такава договорка не резултира нито в отпадане на задължението на ДЗЛ-собственик, нито погасява правото на несобственика да иска от административния орган възстановяване на недължимо платените от него ДНИ и ТБО, което в случая е и надлежно упражнено. Н. трето място неоснователно е и твърдението, че към датите, на които е следвало да се заплащат публичните задължения, наследодателят е нямал законова възможност да го стори, понеже не е можел да се легитимира като техен собственик преди влизане в сила на решението по гр.д. №537/2020г на ВОС. Правото на собственост на И. П. е съществувало през цялото това време, и нотариалния му акт не е бил отменен според разбирането на жалбоподателя, т.е. той не е преставал да бъде собственик, макар че други лица са упражнявали владението на имота му. Именно защото се е считал за собственик, още през 2020г той е предявил ревандикационен иск срещу владеещия несобственик. Поради същата причина той е получил и граждански плодове, т.е. наем за ползването на собствения му имот съгл.чл.4 от Споразумението от 28.06.2022г с К. Л.. С тези мотиви съдът приема, че за наследодателя на жалбоподателката не е съществувала обективна пречка своевременно да заплаща задълженията си за ДНИ и ТБО за имота, което той не е сторил. Поради това възлагането им в тежест на неговите наследници като приобретатели на недвижимия имот не е лишено от правно основание и не е незаконосъобразно. Нещо повече – поради тази причина законосъобразно върху определените суми, безспорни между страните по делото, са начислени и законни лихви. Н. четвърто място неоснователни са и възраженията за изтекла давност за задълженията за 2017г. Съгл.чл.171 ал.1 от ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. В случая този срок е започнал да тече на 01.01.2018г и би изтекъл на 31.12.2023г. АУЗД № М.-АУ-1257-1/21.03.2023г, с който са установени задълженията за имота на жалб.Р. П., е издаден на осн. АУЗД № М.-АУ-10196-1/07.11.2022г. на наследодателя му И. С. П., и преди изтичането на срока по чл.171 ал.1 от ДОПК, поради което задълженията за ДНИ и ТБО за 2017г не са погасени по давност, още повече, че са платени в същия ден 21.03.2023г. Що се отнася до задължението за 2022г – видно е и от самия АУЗД на наследодателя И. П., че от задълженията както за ДНИ, така и за ТБО е изключена сумата, платена от него за периода 02.03.2022г (датата на влизане на решението в сила) до края на 2022г. в размер на 196.22лв. общо. Така сумата за ДНИ за 2022г е определена в размер на 22.79 лв. главница и 0.82лв. лихви при отчитане на внесената сума от 68.36лв., за разлика от предходните години от процесния период, когато същото задължение е в размер на между 91лв. и 98 лв. главница; по идентичен начин задължението на ТБО за 2022г е определено в размер на 42.16лв. главница и 1.52лв. лихви при отчитане на внесената сума от 126.47лв., за разлика от предходните години, когато същото задължение е в размер между 170лв. и 182лв. Въз основа на така установените задължения, с АУЗД на жалб.Р. П. са установени задължения за 2022г в размер на 1/2 от тези на наследодателя му - за ДНИ в размер на 11.39лв. главница и 0.87лв. лихви, и за ТБО в размер на 21.08лв. главница и 1.62лв. лихви. В този смисъл не е налице недължимо извършено плащане от жалбоподателката нито поради изтекла погасителна давност, нито поради повторно заплащане на същото задължение – от нея или от наследодателя й. Не на последно място – ако счита, че АУЗД № М.-АУ-1257-1/21.03.2023г. не й е бил надлежно връчен и поради това не е влязъл в сила, жалбоподателката е следвало да го оспори по реда на ДОПК, а не да иска връщане на определените с него публични задължения като недължимо платени. И обратно от поддържаното от пълномощника й по същество – доброволното изпълнение е признание за съществуването на едно задължение, в случая – на задълженията за ДНИ и ТБО със съответните лихви за магазин №4, придобит в наследство от И. С. П., за периода 2017г – 2022г. В обобщение на изложеното съдът приема, че заплатените от жалб.Р. П. ДНИ и ТБО за периода 2017г -2022г в размер на 976.33лв. (главници и лихви) за недвижимия имот – магазин №4, придобит в наследство от баща й И. С. П., са заплатени на валидно правно основание, поради което и искането за възстановяването им е неоснователно. В същия смисъл е и оспореният от П. мълчалив отказ, който не е обременен с релевираните пороци по чл.146 от АПК, а в кръга на задължителната служебна проверка по чл.168 ал.2 от АПК не бяха установени други основания за отмяната му, което налага отхвърляне на жалбата на Р. П. против същия като неоснователна. При този изход на спора претенцията на жалбоподателката за разноски е неоснователна, а тази на ответната страна следва да бъде уважена чрез присъждане на юрисконсултско възнаграждение на осн.чл.161 ал.1 изр.2 от ДОПК вр.чл.36 ал.1 от Закона за адвокатурата, в размер на минимума от 400лв. съгл.чл.8 ал.1 вр.чл.7 ал.2 т.1 от Наредба №1/09.07.2004г за минималните размери на адвокатските възнаграждения с оглед материалния интерес по делото от 976.45лв, от които 721.14лв. главница и 255.19лв. лихва. Така мотивиран и на осн.чл.160 от ДОПК съдът