Решение № 165 от 14.1.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 10602/2025 г.

наказателно дело № 20251110210602 по описа за 2025 година , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.145 и следващите от Административнопроцесуален (АПК), вр. чл.72, ал.4 от ЗМВР. Инициирано е по жалба от С. З. М., ЕГН ••••••••••, срещу индивидуален административен акт - заповед, с рег. №8382зз-429 от 22.06.2025 г., издадена от М. Е. Г. - полицейски орган при 07 РУ - СДВР към Министерство на вътрешните работи (МВР), с която на основание чл.72, ал.1, т.2 и т.4 от Закон за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е постановена принудителна административна мярка – фактическо задържане спрямо лицето, което я оспорва – С. М., за срок до 24 часа. В депозираната жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на атакуваната заповед поради допуснати при издаването съществени нарушения на изискванията на процесуалния закон. Наведени са доводи за накърняване на правото на защита поради неосведомеността на жалбоподателя относно правното и фактическото основание на наложеното му ограничение. Възразява се срещу неправилното приложение на материалния закон, доколкото не е била налице нито една от възможно приложимите хипотези, предвидени в чл.72, ал.1, т.2 и т.4 от ЗМВР. Акцент се поставя и върху непропорционалността на мярката, поради несъответствието й с целта на нейното приложение. С тези съображения е формулирана молба за отмяна на издадения индивидуален административен акт. Отправена е и претенция за присъждане на адвокатско възнаграждение. В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв. Х. и адв. С. - С. адвокатска колегия (САК), които поддържат жалбата с изложените в нея аргументи. Ответникът М. Е. Г. - полицейски орган при 07 РУ - СДВР, редовно призована, не се явява. От неин упълномощен представител - юрисконсулт при СДВР хх, са постъпили писмени бележки, в които се отправя молба за потвърждаване на обжалваната заповед като законосъобразна, поради издаването от компетентен орган, в кръга на неговите правомощия и при съблюдаване на регламентираните в ЗМВР процедурни правила. Софийски районен съд, като разгледа жалбата и изложените в нея твърдения, и след като се запозна със събраните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, намира за установено следното: Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирано лице и съдържа всички изискуеми реквизити за нейната редовност, а разгледана по същество се явява ОСНОВАТЕЛНА. ОТ ФАКТИЧЕСКА СТРАНА: На 22.06.2025 г., в следобедните часове жалбоподателят С. З. М. се намирал в частен двор пред домашния си адрес в хх където заедно със свои близки празнувал рождения ден на детето си. Поради музиката и водените разговори неколкократно от живущ в блока съсед бил подаван сигнал до телефон 112 към Дирекция „Национална система 112“ – МВР. По този повод и за проверка на оплакванията, около 18:30 часа на 22.06.2025 г. на място пристигнал полицейски патрул в състав ответника – М. Е. Г. и колегата й –хх. Полицейските органи се легитимирали и разпоредили да се преустанови музиката, което било сторено. След това установили самоличността на пълнолетните граждани, които заварили в градинката, сред които били и жалбоподателят и свид. хх. Подразнен от прекъсването на празненството С. М. влязъл в спор с полицейските служители и започнал да търси обяснение кой ги е пуснал в частния двор на кооперацията и защо прекъсват празненството, като скъсил дистанцията с тях. Полицай хх му разпоредил устно да се отдалечи и да преустанови спора, но М. продължил да настоява за обяснение и допълнил, че познава високопоставени служители в МВР, на които може да се обади. След като докладвали за случая в дежурната част към 07 РУ – СДВР, органите на реда пристъпили към задържането на жалбоподателя. По този повод ответникът М. Е. Г., на длъжност „командир на отделение“ в група „Охрана на обществения ред“ при сектор „Охранителна полиция“ към 07 РУ - СДВР издала заповед с рег. №8382зз-429 от 22.06.2025 г., в която вписала, че С. М. се задържа за срок до 24 часа, на основание чл.72, ал.1, т.2 и т.4 от ЗМВР, за това, че „1. След предупреждение пречи на полицейски орган да изпълнява задълженията си в хх – не изпълнява устно издадено му полицейско разпореждане да спре да вика, обижда, буйства и да не нарушава обществения ред; 2. Без документ за самоличност“. Жалбоподателят се запознал с нейното съдържание, но отказал да я подпише, което било надлежно удостоверено. Екземпляр от нея му бил връчен. Била му представена и декларация за правата на задържано лице, която той попълнил и подписал. М. бил транспортиран до сградата на 07 РУ – СДВР, където бил въдворен в арестните помещения. Задържането било вписано и в книгата за задържани лица, водена в структурното подразделение на СДВР. В съответната графа за тази мярка било въведено основание, идентично на отразеното в издадената заповед. Жалбоподателят бил освободен от арестните помещения на 07 РУ-СДВР в 00:40 часа, на 23.06.2025 г. Така изложената фактическа обстановка се установява от събраните по делото доказателствени материали, а именно: показанията на свид. хх, заповед за задържане на лице, с рег. №8382зз-429/22.06.2025 г., протокол за обиск на С. М., декларация от С. М., пълномощни за процесуално представителство, платежно нареждане за внасяне на държавна такса, удостоверение от Отдел „Човешки ресурси“ при СДВР за заеманата към 22.06.2025 г. длъжност от М. Е. Г., извлечение от книга за задържани лица, писмен отговор от СРП, с приложени към него копие на докладна записка, както и писмен отговор от СРП с приложени към него копия на материалите по пр. пр. №40532/2025 г. по описа на СРП, списък с разноски. Кредитира се от съда приложеното към материалите по настоящото дело удостоверение от Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР - официален документ, предлагащи информация относно заеманата длъжност от издателя на обжалваната заповед за задържане към датата на нейното изготвяне. В процеса по изграждане на изводите си настоящият съдебен състав се довери на част от съдържанието на атакуваната в настоящото производство заповед за задържане, както и приложените към нея протокол за обиск и декларация за права на задържано лице, ведно с извлеченията от книгата за задържани лица. От тях се извежда фактът на въдворяване на С. М. в арестните помещения на 07 РУ – СДВР, както и обстоятелството, че към датата на задържането си той се е намирал в гр. София, с оглед отразеното място на съставяне на заповедта. Съдът приема, че екземпляр от акта е бил връчен на жалбоподателя. Този извод се обосновава с различения в съответните графи подпис на задържания, неоспорен от него. Съдът обсъжда и приобщената по делото декларация за права на задържано лице. Запознаването на жалбоподателя с нейното съдържанието е удостоверено посредством подписа на свидетел, присъствал на отказа на С. М. да се подпише в графа "задържано лице". Вписаният в този документ час свидетелства и за момента на оформлението му, съответно запознаването на задържания с него, съвпадащ с този на съставяне на заповедта и началото на фактическото задържане на жалбоподателя. Изготвените докладни записки от полицейските служители, пряко ангажирани с посещението на адреса по повод на постъпилия сигнал за силен шум, както и с последващото предприемане на служебни действия по компетентност, в съвкупна преценка със събраните предварителни писмени сведения от очевидци, предлагат възможност да се установят отделни етапи от събитията с участието на М., развили се на 22.06.2025 г. и свързани с комуникацията му с пристигналите по повод подадения сигнал за силен шум правоохранителни органи. За конкретиката относно съдържанието на действията му обаче не се открива достатъчно информация. Така, посоченото в част от докладните, че жалбоподателят е влязъл в словесни пререкания с полицейските органи, намира потвърждение в показанията на свид. хх, събрани в хода на откритото съдебно заседание. То се подкрепя и от писмените сведения, подредени към материалите по прокурорската преписка, изхождащи от други присъствали лица – подателя на сигнала хх. Съдът обаче не приема като обективна даденост вписаното в изготвените от полицейските служители писмени документи, че жалбоподателят е буйствал и е отправял към тях обидни реплики, доколкото сведения за подобна фактология не се откриват в други документи, налични по прокурорската преписка. То отсъства и от писмените сведения на хх наблюдавали впоследствие пряко разговора между тях и М.. От друга страна, конкретика на действията, изпълващи понятията „буйство“, и „нарушение на обществения ред“ , която позволява да се направи извод, доколко поведението може да се квалифицира като такова, не е предоставена нито в докладната записка, нито би могла да се изведе дори индиректно от събраните материали, поради което е недопустимо да се предполага. Не на последно място, в обсъжданите документи изрично е подчертано, че самоличността на жалбоподателя е била установена на място още преди неговото задържане - обстоятелство, разкриващо пряко противоречие с отразеното като част от основанията за наложеното върху него фактическо ограничение. Отрицание на агресивни действия от страна на задържания, в смисъла, предложен в полицейския документ, се открива в сведенията на свид. хх, които съдът възприема като отличаващи се с логическа последователност на изложението и вътрешен синхрон. В тях с подробности е описана хронологията на събитията от 22.06.2025 г., включително е споделено за възникналия между М. и полицейските органи спор. Категоричен е свидетелят обаче, че неговият познат не е проявил арогантност, а единствено е изискал обяснение кой е допуснал полицейските органи да влязат в частния двор към кооперацията му и е изразил неудовлетворението си от това, че е прекъснат празникът, но без да отправя обиди или да демонстрира физическо превъзходство. Така предложени съдът възприема с доверие тези сведения, доколкото не открива основания за тяхното дискредитиране като преднамерени и поставени единствено в услуга на жалбоподателя. Те кореспондират на другите писмени сведения, подредени сред материалите от приключилата прокурорска проверка и изхождащи от подателя на сигнала до полицейските органи Ханджиева и други живущи в кооперацията на хх В тях единствено бегло се маркира за водени разговори между полицейските служители и жалбоподателя, но страничните наблюдатели не споделят да са забелязали неправомерни негови прояви. Същевременно, каза се и по- горе, дори в съдържането на докладната записка и издадената заповед се наблюдават редица непълноти и противоречия, които не позволяват категорични изводи относно конкретния облик на поведението на задържания. По административната преписка не се откриват други документи, които да опровергават достигнатите дотук изводи, нито е отправено своевременно искане в тази връзка за събиране на нови доказателства по чл. 171, ал.2 от АПК. Не е посочено и че такива не могат да бъдат представени въобще или своевременно по независещи от ответника причини. В настоящото производство служебното начало на съда е силно ограничено, а носител на доказателствената тежест за обосноваване на мярката е ответникът, който я е приложил. Същевременно е недопустимо да се очаква, че относими факти следва да се извличат от аргументите, с които страните излагат и защитават своите позиции при устните състезания, поради липса на легално предписание в тази насока. ОТ ПРАВНА СТРАНА: Разпоредбите на чл.72, ал.1, т.3 и т.4 от ЗМВР предвиждат задържане на граждани от органите на МВР като вид принудителна административна мярка (ПАМ). В изрично посочените две хипотези същата, по смисъла на чл.22 от Закона за административните нарушения и наказания, има за цел да преустанови поведение на лице, което след надлежно предупреждение съзнателно пречи на полицейски орган да изпълни задълженията си по служба, респ. когато се разкрива невъзможност за установяване на самоличност в случаите и по начините, изброени в чл. 70 от ЗМВР. За нейното прилагане е нужно да се разкриват данни за конкретно служебно задължение, което полицейският орган е следвало да изпълни или е изпълнявал, за насрещно поведение на едно лице, създаващо пречки пред това изпълнение, след като изрично му е било издадено предупреждение да се въздържа от него и на което то съзнателно не се е подчинило. Във втората хипотеза приложението на мярката се обосновава от обективната невъзможност да се установи самоличността на гражданин, което се явява частен случай на създадена пречка пред изпълнението на задължения на полицейските органи по опазване на обществения ред и превенция на престъпността. Прилагането на мярката не е задължително, а законовите предпоставки за същото подлежат на стриктна преценка от органа, който пристъпва към нея, в рамките на оперативната му самостоятелност. Проверката на съда в настоящото производство по оспорване на индивидуален административен акт, съгласно чл.169 от АПК, се съсредоточава върху наличието на дискреционна власт за органа, издал заповедта по чл.72 от ЗМВР и съобразяването от негова страна на принципа на законност, прогласен в чл. 4, ал.1 - 3 от АПК. Разпоредбата на чл.168, ал.1 от АПК предписва, съдът да не бъде обвързан от основанията, посочени в жалбата, с която е сезиран, но да провери легитимността на оспорения административен акт на всички основания по чл.146 от АПК. Законовият текст, към който чл.168, ал.1 от АПК препраща, предвижда като условие за валидност на обжалваните административни актове кумулативната даденост на следните предпоставки: издаването им от компетентен орган, в изискуемата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила, в унисон с материалноправните разпоредби и без противоречие с целта на закона. От значение се явява съответствието на наложеното ограничение по чл.72, ал.1 от ЗМВР с принципа за съразмерност в административното производство, прокламиран от чл.6, ал.2 - ал.4 от АПК - да не се засягат права и законни интереси в по- голяма степен от най- необходимото за целта, за която актът се издава, да не са възможни по- благоприятни мерки, с които да се постигне тази цел, да не съществуват повече от една законосъобразни възможности в обхвата на дискрецията. Следвайки обсъдената хронология в преценката относно законосъобразността на обжалваната заповед за задържане, този съд намира, че няма основание да коментира порок по отношение компетентността на органа, който я е издал. Тя изхожда от полицейски орган, в кръга на неговите правомощия, съгласно чл.72, ал.1 от ЗМВР. Според чл.57, ал.1 от ЗМВР, сред полицейските органи, осъществяващи дейности по чл.6, т.1-3, т.7-8 от ЗМВР, са и органите на структурните подразделения на СДВР. Възприето по делото като валидно доказателство е удостоверението от Отдел „Човешки ресурси“ – СДВР относно заеманата от М. Е. Г. към 22.06.2025 г. длъжност „командир на отделение“ в група „Охрана на обществения ред“ при сектор „Охранителна полиция“ към 07 РУ - СДВР. Поради това следва да се сподели, че тя е имала правомощие да реализира задържане по реда на чл.72, ал.1 от ЗМВР. В заповедта е отразен органът, който я е издал, лицето, срещу което е издадена, правото на превод, възможностите за оспорването й по административен и съдебен ред и сроковете за това. Фигурира и разяснение на правата на задържания. Копие от акта и декларацията към него са връчени на жалбоподателя, който ги е получил при надлежно удостоверен отказ да се подпише, но категорично доказващ, че се е запознал със съдържанието на тези документи. Атакуваният индивидуален административен акт, макар и издаден в предвидената от закона писмена форма, обаче не съдържа всички изискуеми от закона задължителни реквизити, предвидени в разпоредбата на чл.74, ал.2, т.1 и т. 3-6 от ЗМВР. В процедурата по съставяне на заповедта за задържане са допуснати формални пропуски. Разкриват се пороци в нейното оформление, които й придават незаконосъобразност. Неин съществен реквизит е предвиден в нормативния регламент на чл.74, ал.2, т.2 от ЗМВР. Съгласно този законов текст, заповедта за задържане следва да съдържа „фактическите и правните основания за задържането“. Изискването е въведено с оглед обезпечаване на необходимостта от мотивиране на акта от правна страна с посочване на конкретни факти от обективната действителност, чието възприемане и анализ са послужили за законосъобразното упражняване на правомощията на полицейския орган по ограничаване на правото на свобода на лицето, срещу което се предприема принудителната административна мярка (ПАМ). Фактическото основание за издаване на индивидуалния административен акт е очертано словесно в съответната графа посредством дословно възпроизвеждане на текста на чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР, допълнено единствено с твърдението, че е издадено „устно разпореждане“ към жалбоподателя „да спре да вика, обижда, буйства, нарушава обществения ред“. С този подход обаче органът не е изпълнил задължението си да посочи всички изискуеми данни, обосновали задържането, спрямо които жалбоподателят би могъл да изгради своята защита, дори да представи доказателства, за да ги обори и да опровергае законосъобразността на задържането си. В случая липсва информация за съществен елемент от диспозицията на чл.72, ал.1, т. 2 от ЗМВР, а именно задължението по служба, което полицейските органи са изпълнявали и което е било възпрепятствано, според тях, от описаната вербална агресия на жалбоподателя. Не е отразена и датата на процесните събития, което да позволи проверка, доколко ограничението е било наложително и дали е било пропорционално на преследваната цел. Отсъства яснота и относно употребените от С. М. изразни средства, изпълващи категорията „обиди“, телодвиженията му, с които е проявявал „буйство“ , „нарушение на обществения ред“, както и въобще сведения спрямо кого е било насочено това поведение – дали спрямо полицейските органи, дали спрямо трето лице или е било безадресно. Този пропуск е съществен, доколкото тази конкретизация би могла да послужи за извод, не само доколко е правилна преценката на органа за пропорционалността на наложената мярка спрямо особеностите на поведението на лицето, което я търпи, но и дали въобще тя е била приложима спрямо реалностите (в този смисъл и Решение № 3928 от 13.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7937/2019 г., VIII о., Решение № 14191 от 23.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 196/2019 г., I о., Решение № 11639 от 1.08.2019 г. на ВАС по адм. д. № 13982/2018 г., I о.). Последното се налага още повече когато от доказателствата, събрани в хода на настоящото съдебно производство не беше потвърдено наличието на вербална или физическа агресия, проявена от М. към момента на неговото задържане. От свидетелските показания и от писмените сведения на очевидци беше събрана единствено информация за встъпването му в словесен спор с полицейските служители, в рамките на който обаче той не е проявил непристойно поведение, нито е нарушил обществения ред. Описанието на фактическите основания за задържането разкрива несъответствие и с част от предпоставките, изискуеми от текста на чл.72, ал.1 т.2 от ЗМВР, доколкото не се открива описание на изискуемото „надлежно предупреждение“, чийто адресат е било задържаното лице и противно на което последното е действало, възпрепятствайки изпълнението на задълженията на полицейските органи. В заповедта е отразено единствено, че М. „не е изпълнил устно полицейско разпореждане да не вика, обижда...“. Последното обаче не е равнозначно на „надлежно предупреждение“, изискуемо от хипотезата на чл.72 от ЗМВР и свързано с неформално волеизявление, насочено към конкретно лице и съдържащо макар и кратка информация за това с каква конкретна дейност по служба е натоварен полицейският орган, какви действия на лицето му пречат да ги изпълни и какви ще бъдат последствията, ако те бъдат предприети или не бъдат преустановени, включително предупреждение за евентуално задържане. Само тази пълнота на информацията отговаря на критерия предупреждението да бъде „надлежно“. В съдържанието на заповедта обаче не се открива данни на изпълнението на какво задължение по служба пречи лицето, за да се прецени, дали викането и евентуално обиждането (в случай че хипотетично се възприеме за действително проявено) биха могли да им попречат въобще (особено ако не са били насочени към полицейските органи, а са засягали трети лица или дори са били без адресат), както и не е вписано, че към М. е отправяно предупреждение по смисъла, вложен от законодателя в текста на чл.72 от ЗМВР. Видно от показанията на свид. хх, както и от останалите писмени сведения, събрани в хода на проверката, жалбоподателят е влязъл в словесни пререкания с полицейските органи, изразявайки несъгласие с тяхната намеса. От доказателствата обаче, а дори и от изготвената от служителите докладна записка, не се установява това поведение на М. да е попречило на служителите на СДВР да изпълнят задълженията си по служба. Впрочем, не е посочено и кои точно задължения те не са успели да изпълнят или са били съществено възпрепятствани от действията на задържания. Същевременно, така описано основанието за задържането („неизпълнение на полицейско разпореждане“) кореспондира по- скоро на друга предвидена в закона хипотеза – тази по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, уреждаща предпоставки за предприемане на мярката спрямо лице, за което има данни, че е извършило престъпление. Доколкото обаче липсват фактически твърдения за извършено престъпление, а същевременно отсъства нужната изчерпателност на индивидуализиращите го белези, то е безпредметно да се обсъжда тази хипотеза. Следва да се допълни, че фактическите твърдения в обжалваната заповед за задържане насочват към неизпълнение на устно издадено „полицейско разпореждане“, което понятие обаче не се припокрива със съдържанието на „надлежно предупреждение“ по смисъла на чл. 72, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Изводът се налага не само предвид различната терминология, с която борави законодателят, регулирайки ги и с различни правни норми (предупреждение по чл.72 от ЗМВР, а разпореждане по чл.65 от ЗМВР) но и с оглед диференциацията на реда, по който се процедира във всяка от двете хипотези. Неизпълнението на полицейско разпореждане не е сред основанията, предполагащи възможност да се пристъпи към задържане по смисъла на чл.72 от ЗМВР освен ако със съответното действие или бездействие, в което се изразява неизпълнението, не се извършва престъпление. В този случай обаче фактическото основание следва да се търси в чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, съответно да се съобразяват изискванията за пълнота на неговото описание, очертани и съобразно практиката на СЕС и ЕСПЧ по приложението на §5 от ЕКПЧ. Същевременно, за неизпълнение на разпореждане е уредена възможност за ангажиране на административнонаказателната отговорност на лицето по реда на ЗАНН чрез издаване на акт за установяване на административно нарушение и наказателно постановление. От своя страна, надлежното предупреждение, по смисъла на чл.72, ал.1 т.2 от ЗМВР, както бе посочено и по- горе е волеизявление на полицейски орган, насочено към конкретно лице, с което последното бива информирано за действия, подлежащи на изпълнение по служба от страна на органа и за действия, които адресатът не следва да извършва, за да не попречи на органа да реализира задълженията си, тъй като противното би довело до упражняване на държавна принуда. Ако законът поставяше знак на равенство между хипотезите на чл.64 от ЗМВР и тези на чл.72, ал.1, т.2 от ЗМВР, то щеше да борави с идентична терминология или да използва изрична препратка в текста на чл.72 към този на чл.64, което не е сторено. Доколкото в конкретния случай не беше установено, какви действия на полицейските органи са били възпрепятствани от поведението на М., респ. че му е разяснено какво ще последва, ако не преустанови същото и не им позволи да ги изпълнят, то следва да се приеме, че към него не е било издавано предупреждение, по смисъла на чл.72 от ЗМВР, поради което и с оглед описанието в заповедта не са били изпълнени предпоставките на чл.72 от ЗМВР (в този смисъл и Решение № 3928 от 13.03.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7937/2019 г., VIII о.). Откриващата се в съдържанието на оспорения акт словесна формулировка не изпълнява целите на закона, да предостави нужната информация за разумните причини, поради които конституционно гарантираното право на лична свобода и неприкосновеност на задържаното лице е било ограничено посредством наложената спрямо него принудителна административна мярка. От друга страна, мярката е била обоснована и с хипотезата на чл.72, ал.1 т.4 от ЗМВР, която е очертана словесно като „без документ за самоличност“. Така представено фактическото описание обаче също не изпълнява изискването на закона да мотивира фактическото ограничение. Изрично в разпоредбата на чл.72, ал.1, т.4 от ЗМВР е предписана възможност за приложение на принудителната административна мярка, когато е невъзможно да се установи самоличността на лицето „в случаите и по начините, посочени в чл.70 от ЗМВР“. При тази законова формулировка „невъзможност“ за установяване на самоличност се разкрива само при кумулативното наличие на три отрицателни предпоставки, изведени по аргумент от чл.70, ал.2 от ЗМВР, към който изрично правилото препраща - отсъствие на документ за самоличност на лицето, липса на граждани с установена самоличност, които познават лицето и по чиито сведения то би могло да бъде идентифицирано и отсъствие на друг начин, годен за събиране на достоверни данни. В конкретика органът се е позовал формално на липсата на документ за самоличност, игнорирайки обстоятелството, че невъзможността може да бъде обоснована само при пречка да се ползват и другите два възможни начина за установяване на самоличност. Видно от материалите по делото, жалбоподателят е бил задържан в частен двор към кооперацията, в която се намира собственото му жилище, при това в компанията на граждани с установена самоличност и близки нему. В изготвените докладни записки не се съдържат данни, жалбоподателят да е манифестирал изричен отказ да се легитимира с личен документ. Т.е., не се е разкривала невъзможност за установяване на неговата самоличност само поради липсата на документ, удостоверяващ я. Дори хипотетично да се приеме, че не е носел у себе си документ за самоличност, този факт отново би могъл да се третира само като административно нарушение, предполагащо ангажиране на административнонаказателната отговорност по реда на ЗАНН, но не и като основание за задържане. От друга страна, категорично бе опровергано обективната даденост на така описаното основание. Съществен довод за този извод, се черпи дори от изготвените, макар и след задържането, докладни записки на полицейските екипи, посетили адреса, в които изрично е отразено обстоятелството, че след легитимацията си органите на реда са установили самоличността на лицата, заварени в частния двор, сред които и задържаното лице. Тази констатация налага противоречие между въведеното фактическо основание за задържането и обстоятелствата, при които то е било реализирано, като факти от действителността. Последното, впрочем, поставя под въпрос и пропорционалността на мярката, ведно с противоречието й с недопустимостта на административния произвол. В обобщение, според този съд, изискуемият обем от факти, относими към основанието за задържане, не е постигнат, доколкото от него не се извеждат достатъчно белези на едно правно запретено поведение, предприето именно от С. М. - време и механизъм на неговото извършване, което да послужи като достатъчна обосновка за наложеното ограничение на основни права на личността и неговата законосъобразност и пропорционалност. В писмените си доводи процесуалният представител на ответника се позовава на съдържанието на докладната записка на полицейския патрул, реализирал мярката, изготвена и приобщена към материалите по административната преписка по повод издадената заповед за задържане и подредените към образуваната прокурорска преписка материали. Аргументирана е възможността фактическите и правни основания за задържането да бъдат изложени в друг (отделен) документ – различен от самия индивидуален административен акт, за което се препраща към съдебната практика. Както самият пълномощник на ответника изтъква обаче – обосновката следва да предхожда издаването на акта и да се съдържа в документ, съставен с оглед предстоящото издаване на административния акт. В конкретиката на настоящия казус обаче, тази последователност е нарушена, тъй като издаването на заповедта предхожда съставянето на докладни записки, снемането на писмените сведения от лицата, подали сигнала до СДВР, още повече че от последните посоченото като повод за издаването й бе напълно опровергано. Оттук съдът изхожда във виждането си, че процедурата по налагане на административната мярка е изначално опорочена, тъй като жалбоподателят не е бил запознат със събраните материали преди и към момента на налагане на ограничението му. Нещо повече – към 18:45 часа на 22.06.2025 г., когато е започнало задържането, изброените материали, предлагащи предварителна информация за разглеждания случай, все още не са съществували, което е предполагало обективната невъзможност на М. да се запознае с носител на информация, очертаващ по- подробно фактическите рамки на неговото задържане. Както бе споменато и по- горе, документите, изготвени от полицейските служители след факта на физическото ограничаване на задържания, не конкретизират какви действия е следвало да бъдат извършени от полицейските органи и как проявите на М. са им попречили, още повече че се касае за вербална агресия, а физическата отсъства въобще. Няма и данни докладните записки да са връчвани на задържания. При това положение единствената възможност за полицейските служители е била да вместят в съдържанието на обжалвания административен акт по- обстоятелствена обосновка за налагането на съответната ограничителна мярка, с което единствено би се постигнала наложената от законодателството и практиката степен на закрила и осигуряване на възможност на засегнатото лице да разбере причините за ограничаването на правото му на свобода. Принципна възможност мотивите на индивидуалния административен акт да се съдържат и в нарочен документ, съпътстващ неговото издаване, е споделена в съображенията на Тълкувателно решение №16 от 31.07.1995г. на ОСГК на ВС. За да е приложим обаче, този подход налага в заповедта да се открива изрично препращане към съпътстващите книжа, ведно с доказателство за предоставянето на възможност на лицето да се запознае с тяхното съдържание. Въведените фактическите основания в заповедта за задържане трябва да кореспондират и с правните основания по нейното издаване, като е недопустимо да се очаква, че контролиращият съд ще допълва волята на издаващия орган и ще подвежда фактите под съответната правна норма. Същевременно, Върховен административен съд в свое Решение № 14191 от 23.10.2019 г. на ВАС по адм. д. № 196/2019 г., I о. приема, че е недопустимо със свидетелски показания в хода на съдебното производство да се отстранява този пропуск в дейността на ответника при оспорване на заповед за задържане. Оперативната самостоятелност, при която действа административният орган, не го освобождава от обективирането на конкретните причини, обосноваващи необходимостта от ареста. Неизлагането на мотиви относно необходимостта от предприемане на ПАМ винаги съставлява съществено нарушение на административнопроизводствените правила и е основание за отмяна на заповедта по смисъла на чл.146, т.3 от АПК (арг. от ТР №4/22.04.2002г. по т. д. №4/2002г. на ВАС, съгласно която липсата на мотиви във всички случаи е основание за отмяна на издадения административен акт.) В тази връзка чл. 5, § 2 от ЕКПЧ възлага в тежест на държавата на всяко арестувано лице незабавно да бъдат съобщени на разбираем за него език основанията за арестуването му. ЕСПЧ е имал възможност да се произнесе с тълкуване на това вменено на държавата задължение, като е приел, че това изискване се прилага независимо от основанието, на което е задържано лицето, дори когато не се използва думата "арест" – Van der leer v. Netherlands A 170-A (1990). Това е елементарна гаранция, че всяко задържано лице трябва да знае защо е задържано. При липса на мотиви в заповедта, както бе посочено по-горе, лицето е било лишено от това право. ЕСПЧ изисква съобщаване не само на правните, но и на фактическите основания - кумулативно - Fox, Campell and Hartley v. UK A 182 (1990). В случая фактически мотиви в заповедта липсват, а правните словесно посочени мотиви са погрешни и неясни. Констатираната фактологическа непълнота на основанията за задържане и липсата на други доказателства за обстоятелствата, при които е наложена принудителната административна мярка, за тази съдебна инстанция, обуславят и несъответствието на задържането с неговата цел, придаващо на същото прекомерност и непропорционалност. Фактическото задържане, което черпи своите основания от чл.72, ал.1 от ЗМВР, ограничава правото на свобода на правните субекти, спрямо които се прилага. То налага неблагоприятни последици за своя адресат, с цел постигане на определен резултат. Според принципа на съразмерността, прогласен с чл.6, ал.2 от АПК, административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат права и законни интереси в по-голяма степен от найнеобходимото за постигането на законовата цел. Когато действа в условията на оперативна самостоятелност, административният орган следва да упражнява делегираната му от закона компетентност в нормативно определени рамки, които не е допустимо да надхвърля. Задържането за срок до 24 часа по ЗМВР има за своя цел предотвратяване на изчерпателно изброени опасности, които обаче трябва да се установяват категорично от наличните данни. Поради това и законът поставя изискване, към него да се пристъпва по изключение, когато резултатът не може да бъде постигнат по друг начин. Тежестта за доказване на тези предпоставки е възложена на издаващия заповедта орган. В конкретния случай мярката не е оправдана с постигането на легитимните цели. Не е събрана информация за съзнателно пречене на изпълнение на служебно задължение, извършено след надлежно предупреждение от полицейски орган за въздържание. Не бе установена и невъзможност да се установи самоличността на жалбоподателя. От доказателствената съвкупност по делото безспорно се установява, че макар С. М. да е влязъл в словесни пререкания с полицейските служители, той не е предприел действия, с които да осуети или да попречи на изпълнението на техните служебни задължения. Видно и от докладните им записки, те са извършили проверката, за която са били изпратени. След тяхно разпореждане, музиката, станала повод за оплакването, е била спряна, а лицата, заварени на място, са били установени като самоличност. Не са описани и други действия, които да указват извършено от М. престъпление, още повече че задържането не е предприето в хипотезата на чл.72, ал.1 т.1 от ЗМВР, която дори и да се разкрива, не би могла за първи път да бъде приложена от контролиращия законосъобразността и пропорционалността на акта съд. Налага се извод, че въдворяването на М. в арестните помещения на структурното подразделение на СДВР не е съобразено с границите на разумност и пропорционалност на упражнената принуда, доколкото не е представлявало единствената мярка, без която не е било възможно изпълнението на съответните цели. Задържането противоречи на същността и предназначението на принудителните административни мерки. В този смисъл и то, независимо от кратката си продължителност, противоречи на същността и предназначението на принудителните административни мерки, каквато именно е наложена с обжалвания индивидуален административен акт. По изложените съображения, този съдебен състав намира, че оспорената заповед следва да бъде отменена като незаконосъобразна. Така мотивиран, на основание чл.172 и чл.172а от АПК, Софийски районен съд, НО, 2-ри състав,