Решение № 6729 от 7.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7689/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 7321/22.04.2024 г., постановено по гр.д. № 62110/2022 г. по описа на СРС, 41 състав, е уважен частично положителен установителен иск по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 17 ЗКСД за признаване за установено, че ответникът Й. О. Д., ЕГН ••••••••••, дължи на ищеца „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, сумата от 7600 лв., представляваща чистата стойност на предоставената на кредитополучателя сума по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен на 13.08.2015 г. в гр. София, ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /05.06.2020 г./ до окончателното плащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 30.07.2020 г. по ч.гр.д. № 29053/2020 г. по описа на СРС, 41 състав. С решението са отхвърлени частично положителният установителен иск по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 17 ЗКСД за сумата над 7600 лв. до първоначално предявените 9243, 87 лв. и изцяло предявените от въззивника „Банка ДСК“ АД искове по реда на чл. 422 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи суми на ищеца, както следва: 825, 02 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.03.2019 г. до 28.05.2020 г.; 45, 13 лв., представляваща мораторна неустойка за периода от 20.03.2019 г. до 28.05.2020 г., и сумата от 17, 97 лв., представляваща лихва за забава за периода от 20.05.2020 г. до 04.06.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 30.07.2020 г. по ч.гр.д. № 29053/2020 г. по описа на СРС, 41 състав. Срещу така постановеното решение в отхвърлителната част е депозирана въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство – „Банка ДСК“ ЕАД. Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в отхвърлителната част. Въззивникът излага съображения, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесният договор е недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК поради липса на подписан погасителен план. Счита, че следва да бъдат приложени правилата на специалния Закон за кредитиране на студенти и докторанти, а не на ЗПК, и твърди, че липсата на подписан погасителен план не е сред основанията за недействителност на договора за студентски кредит в чл. 17, ал. 6 ЗКСД. Излага аргументи, че моментът на сключване на договора и моментът на съставяне на погасителния план по ЗКСД не съвпадат и без да се яви кредитополучателят, погасителен план не може да се подпише. Посочва, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че е била нарушена разпоредбата на чл. 24, ал. 3 ЗКСД, която според въззивника не била императивна, а диспозитивна. Оспорва да е налице анатоцизъм. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат изцяло уважени. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Й. О. Д. чрез назначения особен представител адв. Л. И.-Т., с който я оспорва като неоснователна. Счита, че решението на първоинстанционния съд в отхвърлителната част е правилно и законосъобразно. Излага съображения, че правилно първоинстанционният съд е преценил, че договорът е недействителен. Сочи, че са нарушени редица императивни разпоредби на ЗКСД и ЗПК – кредитополучателят не бил уведомен за всички условия на кредита, не бил подписан погасителен план, уговорения срок за погасяване – 103 месеца – бил под императивно установения от 120 месеца, не бил определен и размерът на погасителната вноска. Излага аргументи, че е налице клауза за възнаградителна лихва върху възнаградителна лихва. Оспорва и неустойката за забава. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част. В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК по делото е постъпила и въззивна жалба от Й. О. Д. чрез назначения особен представител адв. Л. И.-Т., с която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в уважителната част, както и противоречие с материалния и процесуалния закони. Излага съображения, идентични с тези в отговора на въззивната жалба на „Банка ДСК“ АД. Въззивникът счита, че не може чистата стойност на кредита да бъде дължима на основание нищожен договор за студентски кредит. Така мотивиран, моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и исковете да бъдат изцяло отхвърлени. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК по делото е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия „Банка ДСК“ АД, с който я оспорва като неоснователна. Счита, че в първоинстанционното производство е безспорно доказано, че сумата от 7600 лв. е усвоена от кредитополучателя, поради което, установявайки недействителност на договора за студентски кредит, само чистата стойност на кредита следва да бъде възстановена от последния, макар и производството да протича по реда на чл. 422 ГПК. Цитира съдебна практика в тази насока. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено в обжалваната част. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Въззивната жалба на ответника е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в неговата цялост. В случая постановеното от районния съд решение е валидно и допустимо. По същество на спора съдът приема следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която са предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 вр. чл. 415 ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 17 ЗКСД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът Й. О. Д., ЕГН ••••••••••, дължи на ищеца „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, следните суми: 9243, 87 лв., представляваща главница по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, сключен на 13.08.2015 г. в гр. София, ведно със законната лихва за периода от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /05.06.2020 г./ до окончателното плащане; 825, 02 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 20.03.2019 г. до 28.05.2020 г.; 45, 13 лв., представляваща мораторна неустойка за периода от 20.03.2019 г. до 28.05.2020 г.; 17, 97 лв., представляваща лихва за забава за периода от 20.05.2020 г. до 04.06.2020 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК от 30.07.2020 г. по ч.гр.д. № 29053/2020 г. по описа на СРС, 41 състав. По предявените искове в тежест на ищеца е да докаже наличието на валидно възникнала облигационна връзка по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти, по силата на който ответникът има задължение за връщане на получена в заем сума; предаване на заетата сума от кредитодателя на ответника; изискуемост на претендираните вземания – редовна/предсрочна; уведомяване на ответника за настъпилата предсрочна изискуемост при твърдение за такава; размер и период на вземането – главница, възнаградителна лихва, неустойка, мораторна лихва. При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже правоизключващите и правопогасяващите си възражения, ако твърди наличие на такива. Във връзка със служебното задължение на съда да следи за неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, в тежест на ищеца е и да докаже, че клаузите по договора за кредит са индивидуално уговорени и съобразени с изискванията на ЗКСД, ЗПК и ЗЗП. По делото е приет писмен Договор за студентски кредит, сключен на 13.08.2015 г. в гр. София, по силата на който ищецът е предоставил на ответника заемна сума в размер на 7600 лв. за срок на погасяване 103 месеца, считано от изтичане на гратисния период, а последният се е задължил да върне същата. Гратисният период за издължаване на главницата и на лихвата съгласно договора за кредит обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичането на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно-квалификационна степен, респ. датата, на която изтича срокът на докторантурата. Предвидено е кредитът да се усвоява на части въз основа на документи, посочени в общите условия, като сумата за семестриална такса се превежда по разплащателна сметка на кредитополучателя в началото на всеки семестър. Предвидено е, че кредитът се погасява на равни месечни вноски съгласно погасителен план, който се изготвя и представя на кредитополучателя след изтичането на гратисния период. Кредитополучателят се е задължил да заплаща на банката фиксирана възнаградителна лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база. Кредитът е обезпечен с държавна гаранция по ЗКСД, като са посочени хипотезите, в които кредиторът има право да поиска изпълнение от държавата. Подписите върху договора не са оспорени. Като писмено доказателство към договора са приети Общи условия, подписани от страните, като подписите не са оспорени. В т. 8.2. от ОУ към договора през гратисния период кредитополучателят не дължи плащане на главница и лихва, а само има право да извърши такова. Т. 10.1. от ОУ предвижда, че за предоставения кредит се дължи фиксирана лихва, посочена в договора за кредит, а съгласно т. 10.2. възнаградителна лихва се дължи върху усвоената част от кредит, включително по време на гратисния период, като се капитализира годишно. Срокът за издължаване на главницата съгласно т. 11. започва да тече след изтичане на гратисния период, като плащане на първата вноска може да се изисква не по-рано от 1 месец от изтичането на периода. Дължимите вноски за лихва и главница се събират служебно на падежната дата. Съгласно т. 17.1. от ОУ при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорната лихва, увеличена с надбавка в размер на 10 процентни пункта. Т. 17.2. предвижда, че при допусната забава с повече от 90 дни целият остатък от дълга става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. С клаузата на т. 18. от ОУ е предвидено в кои случаи кредиторът може да направи вземанията предсрочно изискуеми. Съгласно т. 18.3. изискуемият кредит се отнася в просрочие и се олихвява по реда на чл. 17.2. Установено е от Уверение с изх. № 2565/01.12.2015 г., издадено от Нов български университет (НБУ) на основание чл. 10, ал. 3 ЗКСД на ответника с факултетен № F68423, че Й. Д. се е обучавала по специалност: Право; година на обучение: Четвърта; форма на обучение: Редовна; за срок на обучение: 10 семестъра; срок за полагане на последния държавен изпит: 20.02.2018 г., годишна такса: 3200 лв., семестриална такса: 1600 лв.; срок за плащане на семестриалната такса: 07.02.2016 г. Съгласно документа студентът има право да запише летен семестър на учебната 2015/2016 г. Като доказателство по делото е прието и Уверение с изх. № 4740/11.01.2017 г. относно срока за заплащане на семестриалната такса за летен семестър на учебната 2016/2017 учебна година – до 05.02.2017 г. за петата година от обучение на студента. Съгласно издаденото уверение срокът за полагане на последния държавен изпит по специалността не е променен и същият е 20.02.2018 г. По делото са приети и искания от ответника до банката от 18.01.2017 г. и от 03.12.2015 г. за усвояване на суми по кредита за заплащане на обученията за летните семестри на съответните учебни години. Първоинстанционният съд е отделил за безспорно между страните, че при сключването на процесния договор за кредит не е бил изготвен и предаден на кредитополучателя погасителен план. От страна на ищеца във второто съдебно заседание по делото е представен „примерен погасителен план“, който не е подписан от никоя от страните по договора и не е приет като писмено доказателство по делото. От заключението по съдебносчетоводната експертиза първоинстанционният съд е приел за установено, че ищецът е превел по разплащателната сметка на ответника сумата от 7600 лв. – на 14.08.2015 г., 03.12.2015 г., 21.06.2016 г. и 18.01.2017 г. по 1900 лв. Плащания от страна на кредитополучателя не са били извършвани. Към реално усвоената главница за гратисния период ищецът е начислил капитализирана договорна лихва в размер на сумата 1643, 87 лв. и така е осчетоводил главница по кредита в размер на сумата 9243, 87 лв. За периода 20.03.2019 г. – 28.05.2020 г. е начислена договорна лихва в размер на 825, 02 лв. За периода 20.03.2019 г. – 28.05.2020 г. е начислена наказателна лихва от 10 % в размер на 45, 13 лв. Върху непогасената главница в размер на 9243, 87 лв. за периода 29.05.2020 г. – 04.06.2020 г. е начислена законна лихва в размер на 17, 97 лв. За периода 29.05.2020 г. – 11.10.2022 г. върху цялата неплатена главница 9243, 87 лв. е начислена законна лихва в размер на 2223, 66 лв. По поставената служебно от съда задача вещото лице е изготвило коригиран погасителен план, в който възнаградителната лихва не се капитализира. По този план дължимата за периода 20.03.2019 г. – 10.10.2019 г. договорна лихва е в размер на 339, 88 лв.; за периода 20.03.2019 г. – 21.01.2020 г. – 489, 14 лв., и за периода 20.03.2019 г. – 28.05.2020 г. – 664, 99 лв. Начислени са следните наказателни надбавки (по чл. 17.1 от ОУ): за периода 20.03.2019 г. – 10.10.2019 г. – 16, 11 лв.; за периода 20.03.2019 г. – 21.01.2020 г. – 34.75 лв., и за периода 20.03.2019 г. – 28.05.2020 г. – 50, 75 лв. Начислена е законна лихва върху главницата от 7600 лв. за периода 29.05.2020 г. – 04.06.2020 г. – 26, 60 лв.; за периода 20.01.2020 г. – 04.06.2020 г. – 289, 22 лв. Срещу тези фактически констатации на съда не е възразено във въззивните жалби, поради което и на основание чл. 269 ГПК съдът следва да обсъди само конкретните оплаквания на страните, които са насочени срещу правните изводи на първоинстанционния съд. По въззивната жалба на ищеца: Договорът за банков кредит е изключителна банкова сделка, която може да бъде сключвана само от банки. Уредбата е в чл. 430, ал. 1 ТЗ, според който с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Договорът за банков кредит е разновидност на договора за заем за потребление по чл. 240 ЗЗД. Договорът за банков кредит е двустранен, възмезден, каузален, консенсуален и формален. Освен общите правила на ТЗ и ЗЗД към договора за банков кредит се прилагат и специални правила. За процесния договор за кредит са приложими разпоредбите на специалния Закон за кредитиране на студенти и докторанти. Няма спор, че процесният договор е такъв за потребителски кредит, като съгласно чл. 17, ал. 5 ЗКСД за договора за кредит по закона се прилагат чл. 143-148 ЗЗП. Този извод следва при съобразяване както на целта на договора, така и на дефиницията на ЗЗП за договор за кредит, сключен с потребител. Доколкото договорът е за потребителски кредит, за неуредените от специалния ЗКСД въпроси следва да се прилагат и правилата на ЗПК. В този смисъл изводите на първоинстанционния съд са правилни. По възражението на въззивника ищец, че срокът по чл. 24, ал. 3 ЗКСД не е императивен, а диспозитивен, въззивният съд приема следното: Въззивният съд приема, че нормата на чл. 24, ал. 3 ЗКСД е императивна. Това е така, тъй като ЗКСД като специален закон е създаден с цел подобряване на условията за достъп до висше образование на основа на принципа за гарантиране на равен достъп до висше образование на лица независимо от социалния им статус – чл. 2 ЗКСД. В мотивите към законопроекта на Закона за кредитиране на студенти и докторанти изрично е посочено, че необходимостта от приемане на Закон за кредитиране на студенти и докторанти произтича пряко от чл. 8, ал. 4 и чл. 96 от ЗВО, предвиждащи, че държавата създава условия за свободно развитие на висшето образование, както и условия за достъп до висше образование като създава и поддържа система за отпускане на кредити за заплащане на такси за обучение и за издръжка и при определени условия осигурява социално-битови придобивки на студентите, докторантите и специализантите. Също така в мотивите е посочено, че законът има за цел да създаде условия за подобряване на качеството и облекчаване на достъпа до висше образование в Република България. С оглед на гореизложеното се установява, както от мотивите на законопроекта, така и от основните цели, залегнали в ЗКСД, че същият има за цел да защити кредитополучателите – студенти и докторанти, които са в положението на по-слабата страна в отношенията си с кредитора – банка, по отношение на условията, реда, сроковете за отпускане и погасяване на кредити – в този смисъл Решение № 1995 от 19.03.2019 г. по в. гр. д. № 6771 / 2018 г. на възз. III-б. състав на Софийски градски съд. Уговореният срок за издължаване на кредита в размер на 103 месеца противоречи на императивната разпоредба на закона, поради което същата е нищожна и на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД следва да бъде заменена от императивното правило на чл. 24, ал. 3 ЗКСД, като срокът за погасяване на кредита се счита 10-годишен или 120 месеца. По възражението на въззивника ищец, че липсата на подписан погасителен план не води до недействителност на договора, въззивният съд приема следното: Съгласно императивната разпоредба на чл. 24, ал. 1 ЗКСД общият размер на задължението на кредитополучателя се формира след изтичане на гратисния период и включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка, и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. Ал. 2 на същия член предвижда, че изплащането на кредита започва един месец след изтичане на гратисния период съгласно погасителния план, уговорен между страните. В настоящия случай безспорно е установено, че погасителен план не е подписван двустранно от страните, не е изготвен след изтичането на гратисния период, не е довеждан до знанието на кредитополучателя и не е предоставена възможност на последния да се запознае със съдържанието му и да изрази становище. Съгласно чл. 17, ал. 3 ЗКСД договорът за кредит се изготвя на ясен и разбираем език. В процесния договор е посочено единствено, че падежна дата на издължаване на месечните вноски след изтичане на гратисния период е 20-то число на месеца. Това обаче не е достатъчно, за да може потребителят да бъде наясно с размера на всяка погасителна месечна вноска, както и с това каква част от главницата и каква част от възнаградителната лихва се погасява. В този смисъл са правилни изводите на първоинстанционния съд, че са нарушени изискванията на чл. 17, ал. 4, чл. 24, ал. 2 и чл. 18, ал. 3 ЗКСД, тъй като преди сключването на договора банката не е изпълнила задължението си да уведоми кредитополучателя за всички условия по кредита. Районният съд правилно е посочил, че е налице нарушение на разпоредбите на чл. 143, ал. 1, т. 3, 10, 11 и 19 ЗЗП. Въззивният съд намира, че клаузата на чл. 7 от процесния договор противоречи на изискването на чл. 17, ал. 3 ЗКСД. Това е така, тъй като в клаузата е уговорено, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база. Така формирана, клаузата възпроизвежда напълно разпоредбата на чл. 20 ЗКСД, която императивно поставя горна граница на размера на годишната възнаградителна лихва. Посочена по този начин, клаузата не е уговорена по ясен и разбираем за кредитополучателя начин, тъй като не посочва конкретен размер на възнаградителната лихва, а само горна граница на същия – 7 %. Така икономически по-слабата страна е в невъзможност да прецени икономическите последици от сключването на договора – отново противоречие с разпоредбите на чл. 143, ал. 1, т. 3, 10, 11 и 19 ЗЗП. Съгласно чл. 17, ал. 6 ЗКСД, когато не са спазени изискванията на ал. 1 и 4 и на чл. 18, ал. 3, както и изискванията за задължителните реквизити на договора за кредит, предвидени в типовия договор по чл. 7, договорът за кредит е недействителен. При недействителност на целия договор кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи – чл. 17, ал. 7 ЗКСД. Тези специални основания за недействителност на договора не дерогират по-общите специални правила за недействителност по ЗПК. Това е така, тъй като посочените закони са насочени изцяло към максимална защита на правата на потребителите, които са икономически по-слабата в правоотношението страна, поради което разпоредбите им се допълват, а не се изключват. ЗКСД и ЗПК се отнасят като специален към общ закон. По възражението на въззивника ищец, че не е налице анатоцизъм, въззивният съд приема следното: Районният съд не е формирал мотиви по отношение на въпроса за капитализиране на начислените възнаградителни лихви – дали е допустимо или не извършването и дали е налице анатоцизъм. За пълнота на изложението въззивният съд посочва следното: Договорът за кредит следва да посочва размера на годишната възнаградителна лихва не само по ЗПК, но и съгласно чл. 18, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 1, пр. 2 и т. 2 ЗКСД. В т. 10.2. от Общите условия към процесния договор е предвидено, че възнаградителна лихва се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитализира годишно. На първо място следва да се посочи, че олихвяването на отпуснатата сума по време на гратисния период е изрично предвидено в чл. 23, ал. 3 ЗКСД. Съгласно чл. 23, ал. 1 ЗКСД кредитополучателят не дължи плащане на главницата и лихвите по кредита по време на гратисния период. Следователно банката има право да начислява лихви в гратисния период, но не и да изисква плащането им, тъй като то (плащането) на всички дължими суми по кредита – главница и възнаградителна лихва, е отложено с оглед разпоредбата на чл. 24, ал. 2 ЗКСД. Въззивният съд приема обаче, че капитализирането на начислени, но неизплатени и неизискуеми вземания за възнаградителна лихва в главницата и последващо начисляване на възнаградителна лихва върху капитализираната сума представлява именно анатоцизъм, който е забранен от закона – чл. 10, ал. 3 ЗЗД, освен в отношенията между търговци, какъвто потребителят безспорно не е. С оглед казаното дотук въззивният съд приема, че договорът за целеви потребителски кредит е изцяло недействителен на основание чл. 17, ал. 6 вр. чл. 17, ал. 4, чл. 24, ал. 2 и чл. 18, ал. 3 ЗКСД, както и на основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. На основание чл. 17, ал. 7 ЗКСД, съответно чл. 23 ЗПК, кредитополучателят дължи само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и други разходи по кредита. По въззивната жалба на ответника: Единственото възражение на ответника е, че при констатирана недействителност на договора за целеви потребителски кредит претендираната чиста стойност на главницата не може да се присъди на договорно основание. Възражението е неоснователно с оглед константната практика на ВКС, формирана по приложението на чл. 23 ЗПК и относима и към разпоредбата на чл. 17, ал. 7 ЗКСД, която въззивният съд споделя, обективирана в Решение № 50174/26.10.2022 г. по т.д. 3855/2021 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГO, Решение № 60186/ 28.11.2022 г. по т.д. 1023/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, Решение № 50259/ 12.01.2023 г. по гр.д. 3620/2021 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, Решение № 50056/ 29.05.2023 г. по т.д. 2024/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO, Решение № 50005/ 21.02.2024 г. по т.д. 1950/2022 г. по описа на ВКС, ТК, I TO и много други. В посочените решения върховните съдии еднозначно приемат, че при недействителност на договора за потребителски кредит, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно производство – по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя предвид изискуемостта на вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит, и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. При тези изводи на въззивния съд обжалваното решение е правилно и подлежи на потвърждаване изцяло. По отношение на разноските: В Определение № 1623/13.06.2023 г. по ч.гр.д. № 4767/2022 г. на III Г.О. на ВКС е посочено следното: „Според константната съдебна практика, намерила израз в определение № 28 от 26.01.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4596/2019 г., IV г. о.; Определение № 45 от 10.02.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2779/2020 г., IV г. о., Определение № 12 от 11.01.2021 г. на ВКС по ч. т. д. № 1488/2020 г., I т. о.; определение № 360 от 12.5.2014 г. по ч. т. д. № 1009/2014 г. на ВКС, І т.о. и др., правилото на чл. 78 ГПК за съразмерно заплащане на разноските се прилага и в случаите, когато и двете страни са подали въззивни жалби срещу неизгодната за всяка от тях част от първоинстанционното решение. Ако последното бъде потвърдено т.е. не бъдат уважени жалбите и на двете насрещни страни, искът остава уважен в същата част, поради което ответникът дължи заплащане на направените от ищеца разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защита пред въззивната инстанция съразмерно/пропорционално/ на уважената част от иска, а ищецът – разноските на ответника за въззивното производство съразмерно с отхвърлената с въззивното решение част от иск. Обжалваемият интерес за всяка от страните се определя не само от претенцията, в защита на която е подадена собствената въззивна жалба, но и от размера на претенцията по въззивната жалба на противната страна, по която страната се защитава“. Съобразно изхода от настоящото дело право на разноски имат и двете страни. „Банка ДСК“ ЕАД е претендирало юрисконсултско възнаграждение, размерът на което следва да бъде определен от съда в размер на 150 лв. Сторени са и разноски за държавна такса в размер на 57, 88 лв. и за особен представител в размер на 1000 лв. Съобразно изхода от настоящото производство разноските за държавна такса следва да останат в тежест на „Банка ДСК“ ЕАД, а разноските за юрисконсултско възнаграждение и за особен представител в общ размер на 1150 лв. следва да се разпределят пропорционално между страните. В тежест на Й. Д. следва да бъдат възложени 862, 61 лв. Й. Д. се представлява от особен представител, поради което държавна такса за въззивно обжалване не е била събрана. Същата е в размер на 152 лв. и следва да бъде възложена на основание чл. 77 ГПК в нейна тежест – да бъде заплатена в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на СГС. С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд