Решение № 385 от 15.11.2023 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 710/2022 г.

Производство по чл. 258 и сл. ГПК.

Повод за същото е изходяща от В. И. Г. в качеството му на постоянен орган, ••• на "Е.Х"А АД /в несъстоятелност/, ЕИК•••, гр.Х., бул"С." № •• против постановеното по т. дело № 209/ 2020 г. по описа на Хасковския окръжен съд решение № 260031 от 08.07.2022 г. С него по предявения от Н. против "Е.Х"А АД / в несъстоятелност/, ЕИК•••, гр.Х. иск по чл. 694, ал. 2 ТЗ е признато за установено по отношение на длъжника, •••а и кредиторите в производство по несъстоятелност на "Е.Х"А АД / в несъстоятелност/, ЕИК•••, гр.Х. съществуването на публични вземания в общ размер на 98 906, 69 лв., предявени от Н. с молба, изх. № ••••по т.дело № 42/2013 г. по описа на Хасковския окръжен съд, включени в Списъка на предявените, но неприети вземания, одобрен с определение № 260124 от 29.10.2020 г., по т. дело № 42/2013 г. по описа ХОС, вписано по партидата на длъжника в ТРРЮЛНЦ от които: главници в размер на 90 111, 01 лв., с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал.1, т.7 от ТЗ и начислени към 12. 12. 2019 г. лихви в размер на 8 795, 68 лв., които публични вземания са за:

• ДДС дължим съгласно справки - декларации по ЗДДС с вх. № ••• - данък върху доходите на физическите лица, деклариран с подадени от дружеството Декларации образец 6 вх. № № ••••., и Декларации по чл. 55, ал. 1 от ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 от ЗКПО с вх. №№ ••••• - данък върху недвижимите имоти, такса битови отпадъци и данък върху превозните средства, дължими от дружеството за притежаваните от него имоти и моторни превозни средства декларирани с Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № ••• Декларации по чл. 54 от ЗМДТ вх. № •••• на община Х., - задължителни осигурителни вноски, дължими въз основа на подадени от дружеството декларации образец 6 с вх. № № ••••и "Е.Х"А АД / в несъстоятелност/, ЕИК•••, гр.Х. е осъдено да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Хасковския окръжен съд ДТ в размер на 989, 07 лв. и 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен лист, а на Н. деловодни разноски в общ размер на 1540 лв., от който 1000 лв. за възнаграждение на вещото лице и 540 лв. юрисконсултско възнаграждение.

В жалбата са изложени подробни съображения за неправилност и незаконосъобразност на решението, отправено искане за отмяната му и постановяване на друго, с което искът да бъде отхвърлен.

Дружеството в несъстоятелност не е изразило становище по същата, а Н. е на мнение, че е неоснователна.

Съдът след като се запозна са актовете предмет на обжалване и доказателствата по делото намери за установено следното:

На 13.11.2020 г. в Хасковския окръжен съд е постъпила изходяща от Н. искова молба насочена против "Е.Х"А АД /в несъстоятелност/, ЕИК•••, гр.Х.. В обстоятелствената част на същата се споменава, че с решение № 87 от 23. 09. 2013 г. постановено по т. дело № 42/ 2013 г. по описа на Хасковския окръжен съд била обявена неплатежоспособността на ответното дружество с начална дата 30.11. 2011 г. и се открило производство по несъстоятелност на дружеството. На 27.12.2019 г. от страна на А. била подадена молба изх. № № •••. С нея били предявени за приемане вземания в общ размер на 98 963, 21 лв., от които главница в размер на 90 166, 01 лв. и лихви към 12.12. 2019 г. от 8 797, 20 лв. Конкретизирано е, че главницата включвала публични вземания за ДДС декларирани с подадени от дружеството справки-декларации по ЗДДС, данък върху доходите на физическите лица, декларирани с декларации образец 6 и декларации по чл.55, ал.1 от ЗДДФЛ и чл.201, ал.1 от ЗКПО, осигурителни вноски декларирани с декларации обр. 6, данък върху недвижимите имоти, такса битови отпадъци, данък върху МПС дължими от дружеството за притежаваните от него имоти и превозни средства, за които били декларации декларации по чл. 14 и чл. 54 ЗМДТ и публични вземания за глоба и за държавна такса, дължими въз основа на влезли в сила актове - фиш №•••• г., издаден от Община Х. и изпълнителен лист № 117/ 11. 06. 2018 г., издаден въз основа на влязло в сила съдебно решение, по т. дело № 3/ 2014 г. на ХОС. В молбата била наравена индивидуализация на всяко едно от публичните вземания по размер, период и декларацията, която според ищеца установява същото.

По повод на тази молба от страна на Н. след справка с обявения по партидата на дружеството в ТРРНЮЛНЦ под № ••• списък на приетите и списък на неприетите вземания се установило, че от публичните вземания в общ размер на 98 963, 21 лв., в списъка на неприети вземания били включени тези за данъци, такса битови отпадъци и задължителни осигурителни вноски и лихвите за просрочие на същите в общ размер на 98 906, 69 лв. За вземанията за глоба и ДТ е посочено, че липсвало произнасяне с оглед липсата им в списъците с приети и неприети вземания.

Н. по този повод подала възражение с изх. № № ••• г. По същото съдът по несъстоятелността постановил определение № 260124 от 29.10.2020 г., с което оставил същото без уважение. В мотивите на този акт се сочело, че данъчните декларации не били годно основание за събиране на публичните вземания, т.е. че предявените публични вземания не били установени по основание и размер с влезли в сила актове.

На база изложеното е формиран извод, че в патримониума на Н. е налице интерес за предявяване на иск по чл. 694, ал.2, т. 1 от ТЗ за установяване съществуването и дължимостта на публични вземания в общ размер на 98 906, 69 лв., от които главници в размер на 90 111, 01 лв. и начислени към 12.12.2019 г. лихви в размер на 8 795, 68 лв. В тази връзка от страна на ищеца е конкретизирано, че главницата включва публични вземания за ДДС декларирани с подадени от дружеството справки- декларации по ЗДДС, данъци върху доходите на физическите лица, декларирани с декларации образец 6 и декларации по чл.55, ал.1 от ЗДДФЛ и чл.201, ал.1 от ЗКПО, осигурителни вноски декларирани с декларации обр. 6, данък върху недвижимите имоти, такса битови отпадъци, данък върху превозните средства дължими от дружеството за притежавани от него имоти и превозни средства, за които били подадени декларации по чл. 14 и чл. 54 ЗМДТ. Съответно всяко едно от публичните вземания за главница и лихва, които се иска да бъдат установени за съществуващи е индивидуализирано по размер, период и декларацията, която според ищеца установява същото.

В ИМ са изложени и аргументи за това, че данъчните декларации са годно основание за принудително събиране на публични вземания. В тази връзка е споменато, че от страна на законодателя е предвидена възможност установяване на данъка да става от самото данъчно задължено лице чрез подаване на декларация, с която то само изчислява основана и размера на данъка. По този повод е конкретизирано, че от този тип са справките декларации по ЗДДС, декларациите обр. 6, както и декларациите по чл.55, ал.1 от ЗДДФЛ и чл.201, ал.1 от ЗКПО.

По отношение на вземанията по ЗМДТ за данък върху недвижимите имоти, такса битови отпадъци и данък върху превозните средства е казано, че те са предварително установени по посочен в ЗМДТ ред и са дължими за имотите декларирани от съответния субект в подадените от него декларации по ЗМДТ до отпадане на обстоятелствата за това, които пък са свързани с промяна на собствеността на имота или унищожаването му.

На тази база е отправено искане да се признае за установено съществуването на предявените от Н. публични вземания в общ размер на 98 906, 69 лв., от който 90 111, 01 лв. главница, с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал.1, т. 7 от ТЗ и начислени към 12. 12. 2019 г. лихви в размер на 8 795, 68 лв., като всяко едно от вземанията е индивидуализирано по размер, период/година, за която се отнася/ и декларацията, която според ищеца установява същото.

В срока по чл.367 от ГПК е постъпил отговор на исковата молба от "Е.Х"А АД /в несъстоятелност/, ЕИК•••, гр.Х.. В него се изразява становище за неоснователност на иска. В подкрепа на същото е посочено, че задълженията по ЗДДФЛ, ЗКПО и тези за задължителни осигурителни вноски са платени, като при това за плащането на голяма част от тях са давани разрешения от съда по несъстоятелността за разходването им. Споменато е също, че е налице несъответствие между посочените в исковата молба входящи номера на декларации и тези приложени като доказателства от ищеца. В тази връзка се предполага, че описаните в ИМ такива касаят други данъчно задължени лица.

По отношение на вземанията по ЗМДТ е възразено, че част от тях се предявяван за втори път при условие, че са приети през 2018 г. Относно вземанията касаещи обект на ул. "Г.К." № •• е възразено, че длъжникът повече от 10 години нямал собственост, защото всички самостоятелни обекти били продадени, а земята била обща част на етажните собственици, както и котелното помещение, т.е. за тях не се дължал данък.

Наред с това е наравено и възражение за изтекла погасителна давност на всички претендирани вземания.

Становище по делото е подал и привлечения като участник в производството на основание чл. 694, ал. 4 от ТЗ ••• на "Е.Х"А АД - В. Г.. В него той на първо место заявява, че поддържа наравените в отговора възражения от дружеството. Изразява също така становище за недопустимост на някои от претенциите за установяване съществуване на вземания по ЗМДТ. В тази връзка говори за издаден Акт за установяване на задължения № ••• г., с който били установени вземания идентични с тези предмет на настоящето производство, за обжалването му, частична отмяна и висящност на производството по оспорването му.

В становището също така е споменато, че с решение № 9500 от 14.07.2020 г. постановено по адм. дело № 4377/2020 г. на ВАС е отменено решение № 1042 от 16.01.2020 г. постановено по адм. дело № 1044/2019 г. на Хасковския административен съд и потвърдения с него Акт за регистрация по ЗДДС № •••г., с който било извършено регистриране по ЗДДС на ответното дружество. Отмяната на акта за регистрация пък водела до извод за липса на основание за начисляване на ДДС, подаване на СД и внасяне на такъв с оглед декларираното в същите.

••• е подал на 08.03.3021 г. и второ становище, в което говори, че в исковата молба не бил посочен период и доход послужили за определяне на съответното публично вземане и респ. за липса на доказателства установяващи собствеността върху декларираните имоти. Споменава и че ответникът е подавал декларации по чл.71, т.1 от ЗМДТ за освобождаване от такса за сметосъбиране и сметоизвозване, във връзка с чл.7 от Наредбата за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на Община Х. за определена група имоти подробно описани в становището.

ДИМ, респ. отговори на същата не са подавани.

Така съдът след събиране на поисканите от страните и относими към спора доказателства е постановил решението предмет на обжалване.

С него исковите претенции по чл. 694, ал.2, т.1 от ТЗ са приети за допустими и основателни.

По повод на основателността е споменато, че подадените от лицата декларации, в които сами са изчислили задълженията за данъци и/или задължителни осигурителни вноски, представляват годно изпълнително основание по смисъла на чл. 209, ал. 2, т. 2 от ДОПК и предявените публични вземания за ДДС, данък върху доходите на физическите лица и за задължителни осигурителни вноски като предварително установени по посочения в нормативните актове ред подлежат на принудително събиране, респ. приемане в производството по несъстоятелност.

За декларациите по ЗМДТ е казано, че не са от типа, в които данъчно задълженото лице само определя размера на дължимия данък. Въпреки това по отношение на тях била приложима разпоредбата на чл.107, ал.1 от ДОПК, която също правела предварително установен ДНИ, ТБО и данъка върху превозните средства. Това изключвало нуждата от установяването им с акт за установяване на публично вземане. Н.равен е извод, че съществуването им било обусловено от наличието на предвидените в ЗМДТ за възникването им ЮФ. Те били налице, което сочело, че •••ът е следвало да ги включи в списъка на приетите вземания.

По отношение на претенциите за лихва е казано, че неплатените в срока данъци, такси, и т.н. се събират със законната лихва за забава, т.е. приета е за основателна и претенцията за установяване съществуването и на този тип вземания.

На база изложеното предявените искове са уважени, като на вземанията за главница е определена поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 7 от ТЗ.

Недоволен от решението е останал ••• и е подал жалбата станала причина за започване на настоящето въззивно производство.

В нея първо се сочи, че то е постановено по нередовна искова молба, а в последствие се излагат доводи за допуснати процесуални нарушения в производството с оглед липсата на доклад по делото и това, че във връзка с изготвяне заключенията на вещото лице съдът е възложил проверка само на информационните масиви на ищеца.

По този повод се казва, че не е установен и отчетен фактът на погасяване на претендираните публични вземания за ДДФЛ и задължителни осигурителни вноски чрез плащане или прихващане. Не било установено и това, че част от тях били предявени и приети в производството по несъстоятелност по- рано и т.н.

Споменава се също, че съдът при постановяване на решението не се е съобразил, че описаните в ИМ декларации установяващи съществуването им са с номера, които не съвпадат с копията от декларациите представени с ИМ.

По отношение на вземанията по ЗМДТ се сочи, че са недоказани по основание и размер поради неяснота за кои недвижими имоти са те. Сочи се също, че представените с ИМ декларации по ЗМДТ били непълни поради липсата на актове за собственост и т.н.

По отношение вземанията по ЗДДС е посочено, че ХОС не е взел предвид отмяната от ВАС на акта за регистрация по ЗДДС и обратния ефект на същата.

С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваното решение служебно, а досежно правилността му с оглед посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно при условие, че по делото липсват данни актът предмет на обжалване да е постановен от ненадлежен орган или от ненадлежен състав. Решението от своя страна е подписано от съдията и е в предвидената от закона писмена форма. Не може да говори за неразбираемост на същото или, че е постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.

Допустимостта му обусловена от това дали е налице спор между правоспособни лица, дали е налице интерес да се иска той да бъде разрешен със СПН, дали е подсъден на съответния съд и дали съдът се е произнесъл по предявения пред него иск.

Предявеният и разгледан от съда иск е такъв по чл. 694, ал.2, т.1 от ТЗ, с който кредитор на несъстоятелността е поискал да се признае за съществуващо вземане невключено в одобрения с определението по чл. 692, ал.4 от ТЗ списък на приетите вземания.

В тази връзка следва да се посочи, че с решение № 87 от 23. 09. 2013 г. постановено по т.дело № 42/ 2013 г. по описа на Хасковския окръжен съд е била обявена неплатежоспособността на ответното дружество с начална дата 30.11. 2011 г. и се открило производство по несъстоятелност на дружеството.

От страна на Н. е била подадена молба, с която били предявени за приемане вземания в общ размер на 98 963, 21 лв., от които главница в размер на 90 166, 01 лв. и лихви към 12.12. 2019 г. от 8 797, 20 лв.

•••ът е обявил по партидата на дружеството в ТРРЮЛНЦ на 10.02.2020 г. списък с неприети вземания. Сред тях са и тези предявен със споменатата молба.

Според чл. 690 от ТЗ длъжникът или кредитор може да направи писмено възражение пред съда срещу прието или неприето вземане в 7 дн. срок от обявяването му.

Такова явно е предявено в срок, с оглед на факта, че по партидата на дружеството е обявено определение № 260124 от 29.10.2020 г., с което оставил същото без уважение.

В чл. 694, ал.2, т.1 от ТЗ е казано, че кредитор с неприето вземане може да предяви иск за установяване съществуването на неприетото вземане ако е направил възражение по чл. 690, ал.1 от ТЗ, но съдът е оставил същото без уважение. В чл. 694, ал. 6 от ТЗ съответно е казано, че този иск се предявява в 14 дн. срок от обявяване в ТР на определението по чл. 692, ал.4 от ТЗ.

В случая, обявяването на същото е станало на 29.10.2020 г., т.е. искът следва да е предявен до 12.11.2020 г. вкл.

Искът според печата на регистратурата е постъпил в ХОС на 13.11.2020 г., но видно от отбелязването на разписката за удостоверяване на пощенската услуга е подаден на 12.11.2020 г. Ищец по него видно от обявения в ТРРЮЛНЦ списък е кредитор претендиращ вземане към ответника, което не е прието от •••. Той в тази връзка е подал възражение, което е оставено без уважение с определението по чл. 692, ал.4 от ТЗ. Това и подаване на исковата молба по чл. 694, ал. от ТЗ в срока по ал. 6 води до извод за допустимост на същата още повече, че по делото не се установява вземанията предмет на същата да са предявени и приети в производството по несъстоятелност в едни по ранен момент. Тя от своя страна е и редовна с оглед на факта, че в рамките на настоящето производство са отстранени и констатирани от ПАС нередовности във връзка с лицето подписало същата от името на Н.. В постановеното решение съдът е разгледал фактите и обстоятелствата посочени в исковата молба и постановил диспозитив съобразно отправеното със същата искане към съда.

Всичко това води до извод за допустимост на решението предмет на обжалване.

Това налага с оглед чл. 271 от ГПК въззивният съд да разгледа повдигнатият пред него спор за съществуване на вземанията по същество и респективно на тази база да формира извод за правилност или неправилност на обжалваното решение на първоинстанционния съд.

В чл. 616, ал. 1 от ТЗ е посочено, че масата на несъстоятелността служи за удовлетворяване на всички кредитори на длъжника по търговски и нетърговски вземания.

На тази база следва извод, че в производството по несъстоятелност подлежат на удовлетворяване вземанията на всички кредитори на несъстоятелния търговец, вкл. и публичните такива. Това е посочено и в специалната разпоредба на чл. 164, ал.1 от ДОПК. По отношение на тях обаче е налице изключението на чл. 193, ал.1 от ДОПК относно имуществото, върху което преди откриването на производство по несъстоятелност вече са наложени мерки за обезпечаване на публични вземания или срещу което е започнало принудително изпълнение за събиране на публични вземания. За него законодателят е предвидил, че се реализира от публичния изпълнител при условията и по реда на ДОПК. Посочено е обаче, че това е възможно в 6 м. срок от откриване на производството по несъстоятелност на длъжника, след който ако то не е се реализира от публичният изпълнител се реализира в производството по несъстоятелност от •••.

Вземанията на всички кредитори подлежат на предявяване по реда на чл. 685 и сл. от ТЗ, вкл. и тези, за които има ВИСЯЩИ граждански и търговки дела. Последните с оглед разпоредбата на чл. 637, ал. 1 от ТЗ с изключение на трудови спорове по парични вземания се спират с откриване на производството по несъстоятелност. Те се прекратяват при приемане на вземането по чл. 693 от ТЗ, респективно се възобновят и продължават ако вземането не е включено в списъка на приетите от ••• вземания или в одобрения от съда списък по чл. 692 ТЗ или ако вземането е включено в списъка на приетите от ••• вземания, но срещу него е Н.равено възражение по реда на чл. 692, ал. 3.

Съответно в чл. в чл. 637, ал. 6 на ТЗ е предвидено, че след откриването на производство по несъстоятелност е недопустимо образуването на нови съдебни или арбитражни производства по имуществени граждански или търговски дела срещу длъжника, освен за:

1. защита на правата на третите лица, които са собственици на вещи, находящи се в масата на несъстоятелността;

2. трудови спорове;

3. парични вземания, обезпечени с имущество на трети лица.

Анализът на тези разпоредби съотнесени и с текстовете на чл. 694 от ТЗ води до извод, че съществуването на вземанията подлежащи на удовлетворяване в производството по несъстоятелност се преценява първо от •••а, а при възникнал спор във връзка със същото и от съда.

В разпоредбата на чл. 637 от ТЗ обаче се говори за спиране на съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела. Това сочи, че посоченото по- горе правило за установяването им не важи за публичните вземания.

Последните според разпоредбата на чл. 166 от ДОПК се установяват по реда и от органа, определен в съответния закон, а ако в него не е предвиден ред за установяването им, те се установяват по основание и размер с акт за публично вземане, който се издава по реда за издаване на административен акт, предвиден в АПК. Тази разпоредба е неотносима относно установяването на вземанията за данъци и задължителни осигурителни вноски. Те според чл. 109 от ДОПК се установяват, с ревизионен акт, респ. по реда за предварително установяване на същите посочен в чл. 106 и 107 от ДОПК.

Във връзка с така изложеното следва да се има предвид, че публичните вземания/задължения възникват, т.е. стават факт в правния мир при сбъдване на определени юридически факти предвидени в специалните нормативни актове касаещи възникване на задължения за данъци, осигурителни вноски и т.н.

Възникването им в патримониума на Държавата обаче става в следствие правоотношения, в които обикновено тя не участва. Това е причина със специалните нормативни актове да се вмени в патримониума на дадено лице на задължение да подава декларации, с които органът по приходите се уведомява за настъпване на фактите явяващи се основание за възникване на публично задължение или респективно за настъпването на такива и за размера на породеното възоснова на същите публично вземане.

Тези декларации са основание за предварително установяване на публичните вземания. Процедурите по предварително установяване според разпоредбите в глава ХІV, раздел І от ДОПК са две.

Едната е базирана на декларациите, в които задълженото лице само изчислява основата и дължимия данък и/или задължителните осигурителни вноски. По повод на същите е казано, че те се внасят в сроковете определени в самия специален закон. Липсва предвидена специална процедура касаеща оспорване на доброволно декларираният размер за внасяне, което е и логично при условие, че то е доброволно определено от самото задължено лице.

Това сочи, че на този тип декларации законодателят е предал характер на документ установяващ размера на данъка или осигурителната вноска, което пък е причина в чл. 209, ал.2, т. 2 от ДОПК да се посочи, че те са годно изпълнително основание за предприемане на принудително изпълнение за събиране на съответното вземане.

Втората е базирана на декларациите, в които задълженото лице не определя/установява само размера на данъка или осиг. вноска, а това става от органа по приходите въз основа на подадена от задълженото лице декларация.

За тези случаи в чл. 107, ал.1 от ДОПК е казано, че установеният от този орган данък или осиг. вноска се внася в сроковете предвидени в съответния закон, т.е. налице е предвиждане идентично с това в чл. 105, ал.1 от ДОПК. Тук обаче за разлика от предварителното установяване от самото задължено лице е предвидено задължение за съобщаване на размера на вземането по ал. 1 от ДОПК. Предвидено е също, че задълженото лице има право да поиска и получи справка за начина, по който е изчислено то, съдържаща данни за задълженото лице, вида, основанието, общия и неплатения размер, както и да подаде искане за издаване от органа по приходите на акт за установяване на задължението, който пък е задължен да стори това в 30 дн. срок от подаване на искането.

Във връзка с този акт е предвидена и възможност за служебното му издаване при установяване на несъответствие между декларираните данни и данните, получени от трети лица и организации, след като е изчерпан редът по чл. 103, както и когато не е подадена декларация или задължението не е платено в срок и не е извършена ревизия.

Именно и актът за установяван на задължението е и основанието възоснова, на което с оглед чл. 209, ал.2, т.3 от ДОПК може да се предприеме принудително изпълнение на публични вземания.

От анализът на тези текстове следва извод, че за установено публично задължение от този тип може да се говори само при наличие на акт за установяване, т.е. изпратеното съобщение до ДЗЛ или справката за начислените задължения по партидата на ДЗЛ при съответния орган по приходите не са основание за такъв. Причина за това становище на съда е, че не съобщението, а актът подлежи на оспорване по съответния ред при несъгласие с размера на данъка, а и този акт е основанието за започване на принудително изпълнение.

Гореизложеното води до извод, че от страна на законодателя не е даден възможност при липсата на установяване по предвидения в специалните закони ред публично вземане същото да се извършва от •••а, респ. от гражданския съд в производството по чл. 694 от ТЗ. Те при предявяване на такова вземане извършват единствено преценка дали то е установено надлежния ред и респ. дали не са извършени действия по погасяването им в последствие.

Това и фактът, че производството по несъстоятелност е способ за универсално принудително изпълнение сочи, че в същото предявяваните публични вземания следва да са установени с актове от посочения по- горе тип. В подкрепа на този извод на съда са и разпоредбите на чл. 125 ДОПК, 164, ал.2 от ДОПК, 209 ДОПК и чл. 224 от ДОПК, които са специални по отношение тези на ТЗ относно вземанията от публичен характер.

По процесния казус предявените от Н. вземания, които не са приети от ••• са такива за ДДС дължим с оглед разпоредбите на ЗДДС, данък върху доходите по ЗДДФЛ, осигурителни вноски по КСО и ЗЗО и данъци и такси по ЗМДТ.

По отношение вземанията по ЗДДС следва да се посочи, че съгласно чл. 82 от ЗДДС данъкът е изискуем от регистрирано по този закон лице - доставчик по облагаема доставка. В чл. 86 от ЗДДС е посочено, че това лице е длъжно да го начисли, като:

1. издаде данъчен документ, в който посочи данъка на отделен ред;

2. включи размера на данъка при определяне на резултата за съответния данъчен период в справка-декларацията по чл. 125 за този данъчен период;

3. посочи документа по т. 1 в дневника за продажбите за съответния данъчен период.

В чл. 88, ал.1 от ЗДДС е пояснено, че резултатът за данъчния период е разликата между общата сума на данъка, който е изискуем от лицето за този данъчен период, и общата сума на данъчния кредит, за който е упражнено правото на приспадане през този данъчен период. В ал. 2 законодателят е предвидил, че ако начисленият данък превишава данъчния кредит, разликата представлява резултат за периода - данък за внасяне. Същият според чл. 89 от ЗДДС се внася от регистрираното лице длъжно да внесе данъка в държавния бюджет по сметка на компетентната териториална дирекция на Националната агенция за приходите в срока за подаване на справка-декларацията за този данъчен период.

Така изложеното води до извод, че една от формите за установяване размера на дължимия ДДС става с подаване на декларация. Тя е такава по чл. 105, ал.1 от ДОПК и има характер на установяващ съществуването на предявеното за приемане публично вземане.

По конкретния казус с исковата молба са представени 4 на брой изходящи от ответника справки декларации за данъчните периоди на август, септември, октомври и ноември на 2019 г. С всяка от тях е деклариран ДДС за внасяне за периодите, както следва:

• август 2019 г. - 3 457, 54 лв., - септември 2019 г.-3451, 48 лв.

• октомври 2019 г.- 3421, 55 лв. и - ноември 2019 г.- 3406, 47 лв.

Това и липсата на данни, че тези публични вземания са платени от длъжника би следвало да доведе до извод, че съществуват, което пък ще е основание за уважаване на настоящия иск при условие, че са включени от ••• в списъка с неприети вземания, който е бил одобрен от съда.

Преди обаче да се даде категоричен отговор в посочения по - горе смисъл ще е нужно да се вземе и отношение по защитните възражения на ответника и ••• направени в производството пред ХОС, а и във въззивната жалба за липса на публични вземания за ДДС.

По повод на същите от тяхна страна пред ХОС и ПАС са представени копия от решение на ВАС по адм. дело № 4377/2020 г./стр. 168 от делото на ХОС и стр. 35 от делото на ПАС/. От същите става ясно, че ответникът в настоящето производство е бил регистриран по ЗДДС с Акт за регистрация по ЗДДС № ••• Това и разпоредбата на чл. 103 от ЗДДС предвиждаща, че датата на регистрация на лицето е връчването на споменатия акт сочи, че от този момент той е станал задължено по ЗДДС лице за извършваните от него облагаеми доставки и било длъжно да спазва изискванията на чл. 86 от ЗДДС и начисли ДДС, като:

1. издаде данъчен документ, в който посочи данъка на отделен ред;

2. включи размера на данъка при определяне на резултата за съответния данъчен период в справка-декларацията по чл. 125 за този данъчен период;

3. посочи документа по т. 1 в дневника за продажбите за съответния данъчен период.

Тези задължения от него са спазвани при условие, че е подавал и споменатите по- горе справки декларации.

Този акт обаче е бил отменен с цитираното по- горе решение на ВАС. В мотивите на същото е казано, че ответното дружество не извършва независима икономическа дейност по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗДДС и не формира облагаем оборот, който пък при достигането му да е основание за регистрация на дружеството по ЗДДС.

Отмяната на акта обаче според ПАС не води до отпадане на последиците от извършените по чл. 86 от ЗЗДС от негова страна действия.

Те са свързани с издаване на данъчен документ, в който посочи данъка на отделен ред и включването на размера му в съответната справка декларация.

Последната след подаването й подлежи на корекция по ред предвиден в чл. 126 от ЗДДС, който във всички случаи е свързан и с извършване на действия и от съответния орган по приходите. В случая данни за корекции на процесните декларации липсват, което изключва извода, че същите не следва да се третират като документи предварително установяващи размера на ДДС и явяващи се годно изпълнително основание.

От друга страна отмяната на акта за регистрация не е основание да се формира извод за лиса на вземане за ДДС, респ.задължение за внасянето му по простата причина, че съгласно чл. 85 от ЗДДС данъкът е изискуем, т.е. дължим и от всяко лице, което го посочи във фактура и/или известие по 112 от ЗЗДС. Това е и логично по причина, че при този тип данък доставчикът събира същия от името на Държавата от получателя по доставката, който от своя страна може да упражни във връзка с плащането му и евентуалното си право на данъчен кредит.

С оглед на изложеното съставът на ПАС към настоящият момент счита, че публичните вземания за ДДС за данъчните периоди на август, септември, октомври и ноември на 2019 г. съществуват, независимо от отмяната на Акт за регистрация по ЗДДС № ••• Тук за пълнота следва да се посочи, че подобно е становището за последиците от същата и в представения с въззивната жалба от жалбоподателя акт за прихващане и възстановяване № •••г. С него са признати данните от подадени от ответника по настоящето дело СД по ЗДДС за времето след извършената със споменатия акт регистрация и така му е признато правото на възстановяване на ДДС.

Това от своя страна прави искът на Н. за съществуването на тези вземания за ДДС в общ размер от 13 376, 05 лв. основателен.

Върху тези суми се дължи и лихва с оглед разпоредбите на чл. 175, ал.1 от ДОПК и Закона за лихвите върху данъци такси и други подобни държавни вземания. Общият размер на същата според приетите по делото заключения е 161, 32 лв. Той се равнява на претендирания с исковата молба размер, т.е. и в тази му част искът следва да се уважи изцяло.

Втората група вземания предмет на иска по чл. 694 от ТЗ за такива за данък върху доходите по ЗДДФЛ, който според разпоредбите на този закон е дължим от ответното дружество като платец на доход.

Единият данък се претендира да е установен с четири на брой декларации по чл. 55, ал. от ЗДДФЛ и чл. 201, ал.1 от ЗКПО, както следва:

• ••• г., с която били декларирани публични задължения от 514, 47 лв.

• •••, с която били декларирани публични задължения от 256, 29 лв., - •••., с която били декларирани публични задължения от 256, 29 лв. и - •••, с която били декларирани публични задължения от 256, 29 лв., По повод на същите следва да се посочи, че в чл. 55, ал.1 от ЗДДФЛ е посочено, че предприятията и самоосигуряващите се лица - платци на доходи, задължени да удържат и внасят данъци по реда на този закон, подават декларация по образец за дължимите данъци.

В четирите на брой декларации е посочено, че се подават от предприятие, платец на доход, което е задължено да удържа и внася авансов данък по чл. 43, ал. 4 от ЗДДФЛ и чл. 44, ал. 4 от ЗДДФЛ. В първата е декларирано, че е за третото тримесечие на 2014, във втората и третата, че са за второто тримесечие на 2016 и 2017, а в четвъртата за третото на 2019 г. В чл. 43, ал. 4, 44, ал. 4 и чл. 44а на ЗДДФЛ пък е предвидено плащането на авансов данък от платеца на доходи от стопанска дейност, наем или от друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество и доходи от други източници по чл. 35 ЗДДФЛ.

В чл. 65, ал. 12 от ЗДДФЛ е посочено, че данъкът, който предприятията и самоосигуряващите се лица - платци на доходи, са задължени да удържат по чл. 43, ал. 4, чл. 44, ал. 4 и чл. 44а, ал. 1 се внася в срок до края на месеца, следващ тримесечието на придобиване на дохода.

Самата декларация пък според чл. 56, ал.1 ЗДДФЛ се подава в сроковете за плащане на данъка.

Четирите декларации са представени по делото. Те са подадени в срок.

От същите е видно, че ответното дружество е декларирало, че за съответния период като платец на доход дължи данък върху доходи от стопанска дейност, наем или от друго възмездно предоставяне за ползване на права или имущество и доходи от други източници по чл. 35 ЗДДФЛ в посочените с исковата молба размери.

Споменатите декларации са от типа посочен в чл. 105 от ДОПК и са такива установяващи съществуването на публично вземане. То обаче би могло да се признае за съществуващо в настоящето съдебно производство само ако в хода на същото не са събрани доказателства установяващи погасяване на тези вземания.

В тази връзка пред ХОС са изслушани една основна и три допълнителни ССчЕ, а пред ПАС още една ССчЕ.

От основното заключение на ССчЕ в ХОС /стр. 238 от това дело/ е видно, че вземането /задължението по четирите декларации/ на база данните от масива на ищеца по делото Н. е факт към 12.12.2019 г. В това заключение се говори, че по счетоводните записвания при ответника тези вземания са погасени и то в сроковете за плащане по ЗДДФЛ. Сочи, че не е извършил проверка на съответните платежни документи по причина, че банковите сметки на дружеството в Б.Д. били закрити. В допълнителното заключение на стр. 282 от делото на ХОС е констатирано, че вече към 12.05.2021 г. и 12.10.2021 г. вземанията по първите две декларации били погасени, а към последните две не. Посочено е и че от масивите на Н. не може да се извлекат данни за платежните документи, с които са извършени плащанията.

Второто допълнително заключение на стр. 366 също съдържа информация, че вземанията по първите две декларации са платени, а тези по вторите две не, като тя е актуална към 02.02.2022 г. В производството пред ПАС по делото бе назначена нова счетоводна експертиза, на която е поставена задача да провери са или не са погасени тези публични вземания на база представената документация и движенията по банковата сметка на дружеството.

В заключението е направена констатация за погасяване на всички тези вземания и то в сроковете по ЗДДФЛ, за които стана реч по- горе.

Това за ПАС е достатъчно за достигане до извод, че процесните вземания не съществуват в патримониума на ищеца. В случая са без значение отбелязванията във връзка с тези плащания в масивите на ищеца по причина, че евентуалното му недобросъвестно поведение не може да утежни положението на ответното дружество. От друга страна от Н. не са ангажирани никакви доказателства за наличие на някое от предвидените в чл. 169 от ДОПК предпоставки, които да са станали причина за непогасяване на вземанията от тази група въпреки плащането.

Това прави искът за установяване съществуването на тези вземания в общ размер от 1283, 34 лв. неоснователен, което прави неоснователна и претенцията за плащане на законна лихва за забава върху тях в размер на 419, 03 лв..

Следващата група публични вземания, които с иска по чл. 694 от ТЗ се иска да се признаят за съществуващи са такива за данък върху доходите по ЗДДФЛ и за осигурителни вноски, които са установени в подавани от дружеството декларации обр. 6. Подаването на декларации обр. 6 за исковите периоди е уредено в Наредба № Н-8 от 29.12.2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица. От съдържанието на същата е видно, че този тип декларация се подава от работодателите до 25 число на всеки календарен месец следващ месеца, за който се отнасят данните /чл. 3, ал.3, т.1 вр. с чл. 3, ал. 1, т.1/.

Тя от своя страна съдържа данни за общият размер на сумите за дължимите вноски за държавното обществено осигуряване, Учителския пенсионен фонд, допълнителното задължително пенсионно осигуряване, включително увеличената осигурителна вноска за фонд „Пенсии“ в размера на вноската за универсален и/или професионален пенсионен фонд, здравното осигуряване, фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ за всички лица, подлежащи на осигуряване /чл. 2, ал.2, т.2/ и общият размер на дължимия данък за внасяне за доходите от трудови правоотношения по смисъла на ЗДДФЛ /чл.2, ал.2, т. 3/.

В § 3 от ПЗР на Наредбата е посочено, че същата се издава на основание чл. 5, ал.6 и чл. 9а, ал. 3 от КСО, чл. 73, ал. 6 от ЗДДФЛ и чл. 39, ал.1, чл. 40, ал.5, т. 2, чл. 40а, ал. 4 и чл. 41, ал.2 от ЗЗО.

С чл. 5, ал. 6 КСО, чл. 73, ал. 6 ЗДДФЛ и чл. 39, ал.1 ЗЗО от страна на законодателя е дадено правомощие на Министъра на финансите за издаване на наредба за съдържанието, сроковете, начинът и редът за подаване и съхраняване на декларациите съдържащи информацията за дължими данъци за доходи от трудови правоотношения и осигурителни вноски.

Съответно в чл. 42 от ЗДДФЛ е посочено, че авансовият данък за доходи от трудови правоотношения се определя от работодателя месечно на базата на месечна данъчна основа, удържа се от него при изплащането на облагаемия доход за съответния месец и се внася в сроковете и по реда определен в чл. 65 и 66 от ЗДДФЛ. Това сочи, че работодателят като платец на дохода е длъжен да удържа и внася данъка в бюджета. За него обаче в чл. 55, ал. 3 от ЗДДФЛ не е предвидено да подава декларация като платец на дохода за размера на този данък. Реално от съдържанието на чл. 73, ал. 6 от ЗДДФЛ следва извод, че размерът на този данък се посочва в споменаваната до тук декларация обр. 6, която се подава до Н.. От разпоредбите на КСО и ЗЗО също следва извод, че работодателят е длъжен да внася дължимите по тези два нормативни акта осигурителни вноски за своите работници и служители. Размерът на същите също се посочва в декларацията обр. 6.

Това води и до логичен извод, че с тази декларация се извършва едно предварително установяване на дължимите от съответното задължено лице публични вземания от този тип и може да се приеме, че тя е достатъчна за установяването им, респ. за приемането им в производството по несъстоятелност на данъчно задълженото лице при липса на данни за тяхното погасяване след подаване на декларацията.

По процесното дело от страна на Н. се претендира да се установи съществуването на публични вземания за дължим от ответника като платец на доход данък върху доходите на физически лица от трудови правоотношения установен с 9 бр. декларации обр. 6 с вх. №, както следва:

• ••• г. за сумата от 1811, 34 лв. дължим данък за м. 09.2013 г., - ••••г. за сумата от 95, 71 лв.данък за 09.2014 г., - •••г. за сумата от 52, 60 лв. данък за 04.2016 г., - ••• г. за сумата от 183, 43 лв. данък за 05.2016 г., - •••г. за сумата от 183, 43 лв. данък за 06.2016 г., - •••г. за сумата от 183, 43 лв. данък за 07.2016 г., - ••• г. за сумата от 93, 49 лв. данък за 06.2017 г., - ••• г. данък за сумата от 96, 29 лв. данък за 08. 2019 г. и - •••г. данък в размер на 96, 29 лв. за 09. 2019 г. Същите са представени с исковата молба. По отношение на тях следва да се посочи, че изписаните вх. № са различават от тези посочени в ИМ. От заключението на приетата по делото в производството пред ПАС експертиза обаче се установя, че посочените от Н. в ИМ номера съответстват на тези посочени в представените от ищеца копия от тези декларации намиращи се на стр. 20-28 от делото на ХОС. Съответстват и посочените в тях размери на задължения за данък върху доходите по чл. 42 от ЗДДФЛ.

Това води до извод, че съществуването на така претендираните вземания е установено с тези 9 на брой декларации.

От основното заключение на ССчЕ в ХОС/ стр. 238 от това дело/ е видно, че вземането/задължението по деветте декларации/ на база данните от масива на ищеца по делото Н. е факт към 12.12.2019 г. В това заключение се говори, че от счетоводните записвания при ответника тези вземания са погасени и то в сроковете за плащане по ЗДДФЛ. Сочи се също, че експертът не е извършил проверка на съответните платежни документи по причина, че банковите сметки на дружеството в Б.Д. били закрити.

В допълнителното заключение на стр. 282 от делото на ХОС е констатирано, че вече към 12.05.2021 г. са погасени вземаният по първите шест декларации и остават дължими по последните три, а към 12.10.2021 г. е установено, че не са погасени вземаният само по последните две декларации. Подобно е положението за състоянието на вземанията към 02.02.2022 г. Тук, както се спомена и по- горе експертът е констатирал, че от масивите на Н. не може да се извлекат данни за платежните документи, с които са извършени плащанията.

В производството пред ПАС по делото бе назначена нова счетоводна експертиза, на която е поставена задача да провери са или не са погасени тези публични вземания на база представената документация и движенията по непроверената от експерта назначен от ХОС банкова сметка на дружеството.

В приетата от ПАС експертиза е установено, че вземанията по тези девет на брой декларации са погасени и то в сроковете по ЗДДФЛ.

Това за ПАС, както се спомена и по- горе по отношение установените вземания с декларациите по чл. 55 от ЗДДФЛ е достатъчно за достигане до извод, че и тези за дължим от ответника на основание чл. 42 от ЗДДФЛ данък върху доходите от трудови правоотношения установени с деветте декларации обр. 6 не съществуват в патримониума на ищеца към настоящия момент. В случая е без значение дали тези плащания са отразени правилно в масивите на ищеца по причина, че евентуалното му недобросъвестно поведение не може да утежни положението на ответното дружество. От друга страна от Н. не са ангажирани никакви доказателства за наличие на някое от предвидените в чл. 169 от ДОПК предпоставки, които да са станали причина за непогасяване на вземанията от тази група въпреки плащането.

Това води до извод, че искът за установяване на тези вземания в общ размер от 2796, 51 лв. е неоснователен, което прави неоснователна и претенцията за плащане на законна лихва за забава върху тях в общ размер от 1399, 45 лв..

Следващата група публични вземания, за които се претендира да се признаят за съществуващи са такива за задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО установени с 12 броя декларации образец 6 с вх. №, както следва:

• ••• г. за сумата от 84, 12 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 08. 2014 г., - •••г. за сумата от 118, 54 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 08. 2014 г., - ••• г. за сумата от 177 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 09. 2014 г., - ••• г. за сумата от 249, 43 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 09. 2014 г., - ••• г. за сумата от 577, 87 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 06. 2016 г., - ••• г. за сумата от 61, 59 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 06. 2016 г., - ••• г. за сумата от 602, 86 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 07. 2016 г., - •••г. за сумата от 63, 90 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 07. 2016 г., - •••г. за сумата от 604, 36 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 06. 2017 г., - •••г. за сумата от 63, 50 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 06. 2017 г., - ••• г. за сумата от 37, 26 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 08. 2019 г.и - ••• г. за сумата от 52, 09 лв. дължими задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО за м. 08. 2019 г. С исковата молба за установяване на същите от страна на ищеца са представени 12 на броя декларации за установяване на вземания за задължителни осигурителни вноски по КСО и ЗЗО. Същите са приложени на стр. 37-48 от делото на ХОС. Тук както и по отношение на декларациите установяващи вземания по чл. 42 от ЗДДФЛ е налице разминаване между изписаните на самите тях входящи номера и тези изписани от Н. в исковата молба. Интересното в случая е, че по отношение на тези 12 на брой декларации не се констатира идентичност между изписаните в тях номера и тези посочени от Н. дори и в приетата от ПАС ССчЕ. В нея се говори за 12 на брой декларации установяващи вземания по ЗЗО и КСО, но срещу номерата, които съответстват на тези посочени в исковата молба на Н. са изписани вх. № различаващи се от вх. № изписани на приетите от ХОС декларации ор. 6 намиращи се на спомената по - горе страници. Това води до извод, че от страна на ищеца не са представени с исковата молба писмени доказателства от категорията установяваща този тип публични вземания.

От друга страна дори да се приеме, че съществуването на такива декларации е установено от приетата по делото експертиза от ПАС, то в нея се говори, че удостоверените с тях вземания са погасени в сроковете предвидени в КСО и ЗЗО, т.е към настоящия момент те вече не съществуват.

Това е основание да се направи заключение за неоснователност на исковете по чл. 694 от ТЗ и за тази група вземания в общ размер от 2692, 52 лв., както и на претенциите за лихви за забавеното им плащане в размер на 942, 68 лв.

Последната груха публични вземания, за които е поискано да се установи съществуването им са такива по ЗМДТ за данък върху недвижимите имоти, такса битови отпадъци и данък върху превозните средства.

В чл. 23 от ЗМДТ е посочено, че ДНИ се определя от служител на общинската администрация по местонахождението на недвижимия имот и се съобщава на данъчно задълженото лице или на негов законен представител. Подобно е предвиждането в чл. 54 от ЗМДТ относно данъка върху превозните средства и в чл. 67 и 69 от ЗМДТ относно таксата за битови отпадъци.

В чл. 4, ал. 1 от ЗМДТ е посочено, че у становяването, обезпечаването и събирането на местните данъци се извършват от служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Това води до логичен извод, че по отношение на тях е приложимо казаното по- горе относно публичните вземания установявани по реда посочен в чл. 107 от ДОПК. Това пък е основание да се достигне до извод, че за приеманите им в производството по несъстоятелност е нужно същите да са установени с акт по чл. 107, ал. 3 ДОПК и да няма данни за погасяване на същите след издаването му.

По конкретното дело предявените публични вземания по ЗМДТ не са индивидуализирани по конкретен имот, за който се отнасят.

Индивидуализацията обаче е наравена на база посочване на декларации чл. 14 и чл. 54 от ЗМДТ индивидуализирани по вх. № и година на подаване, което е достатъчно за преценка за кой имот или МПС се претендира съответното вземане. По този повод следва да се посочи, че самите декларации са представени с исковата молба към делото. На всяка от тях е изписан и партиден номер на имот, което също спомага за индивидуализацията на съответния обект, за който се претендира да съществува вземане по ЗМДТ. С исковата молба е представена и изходящи от Общините справки за отразения по партиден на длъжника за съответните обекти размер на данъка и таксата по години, което за ПАС индивидуализира същите и по размер за вяска от годините посочени в ИМ.

Първото претендирано от Н. вземане е за имот предмет на декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № •••г. на община М.. Ищецът иска да се установи съществуване на данък върху недвижимите имоти и такса битови отпадъци за 2014 и 2015 г. в общ размер от 82, 02 лв. и съответно лихва за просрочие на вземането в размер на 45, 21 лв. от падежа до 12.12.2019 г. По повод на тези вземания от страна на ищеца въпреки дадените от съда указания не се представиха доказателства за установяването им с акт по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, поради което с оглед изложеното по- горе те следва да се приемат за несъществуващи.

Следващата група вземания по ЗМДТ касаят имоти и МПС, за които са подавани декларации пред Община Х.. Декларациите са 14 на брой, от които 11 по чл. 14 от ЗМДТ за недвижими имоти и 3 по чл. 54 от ЗМДТ за МПС.

За имотите посочени в 11 декларации по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № •••••, декларация вх. № ••••• се твърди да имат неплатени вземания за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за 2018 и 2019 г. в общ размер от 69 613, 17 лв.

За тази група публични вземания по делото акт за установяване им е представен само за 2018 г. Той е с №•••г. Представени са и решение № 7314 от 16.06.2014 г. постановено по адм. дело № 986/2021 г. по описа на ВАС и решение № 9394 от 15.08.2023 г. постановено по адм. дело № 644/2023 г. по описа на ВАС.

С акта за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № •••г. на ответното дружество за периода 2014-2018 г. са били установени задължения за данък недвижими имоти и такса битови отпадъци в общ размер от 49 061, 88 лв. В него е посочено, че определянето на този данък е за имоти предмет на 11 на брой декларации по чл. 14 ЗМДТ и 3 на брой по чл. 54 ЗМДТ, като същите са описани по вх. №. направено е и посочване на партидните номера на имотите. При съпоставка на последните с тези посочени в описаните с исковата молба и представени като доказателство по настоящето дело декларации е налице пълно съвпадение, което води до извод, че определените с този акт публични вземания са за имотите, за които се претендира установяване съществуването на такива и с настоящата искова молба.

Този акт видно от мотивите на решение № 7314 от 16.06.2014 г. постановено по адм. дело № 986/2021 г. по описа на ВАС / стр.32 делото на ПАС/ е бил обжалван по административен ред и е бил потвърден. По тази причина била подадена жалба пред Хасковския административен съд. Той с решение по адм. дело № 780/ 2019 г. е бил отменен за определените публични вземания за имоти предмет на декларации вх. №••• г., вх. № •••г., вх. № ••• г., а в останалата си част е бил потвърден. Това решение на ХАС е било обжалвано пред ВАС. Този съд с решение № 7314 от 16.06.2014 г. постановено по адм. дело № 986/2021 г. е отменил решението на ХАС по отношение на един от имотите, за които са определени задължения за 2018 г. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на ХАС, а в останала част актът му е бил потвърден.

В последствие при новото разглеждане жалбата в частта, с която делото е върнато за ново разглеждане е била отхвърлена с решение по адм. дел № 625/2021 г. по описа на ХАС, което е било потвърдено с решение № 9394 от 15.08.2023 г. постановено по адм. дело № 644/2023 г. по описа на ВАС / стр.295 от делото на ПАС/.

В акта за установяване в потвърдената му част установените вземания за данък недвижим имоти и такса смет за 2018 г. са в размер на 37 060, 90 лв. За тях липсват доказателства да са платени, т.е. следва да се признаят за съществуващи като настоящият съд с оглед казаното по- горе не е компетентен да извършва преценка за това дали тези вземания са правилно определени или не.

Неплащането им в срок от своя страна е основание и за начисляване на законна лихва върху тях. Видно от споменавания до тук АУЗ с него е определена такава в размер на 2 183, 66 лв. за периода от падежа до 29.03.2019 г. С исковата молба се претендира такава до 12.12.2019 г. в размер на 4839, 69 лв. С приетите по делото заключения не е определен размерът на дължимата лихва до 12.12.2019 г.за приетото за дължимо с акта вземане. Той обаче е определяем от съда при условие, че върху същото следва да се начисли известната на съда законната лихва за времето от 30.03.2019 г. до 12.12.2019 г. Тя е равна на 2 656, 03 лв. Така общо дължимата лихва става 4839, 69 лв., т.е. и искът за така предявения размер следва да се уважи.

Не така стоят нещата за 2019 г. За тази година по делото въпреки дадените указания от страна на Н. не се представи акт за установяване на вземанията, което е достатъчно основание да се достигне до извод, че за нуждите на настоящето производство същите не са установени по предвидения в ДОПК ред и следва да се признаят за несъществуващи. Този извод не се променя и от представеното в последното съдебно заседание от •••а Решение № ••• от 25.03.2021 г. на Директора на „О.“ при Община Х.. В него се говори за наличието на Акт за установяване на задължения по декларации № ••• от 05.02.2021 г., с който били установени неплатени от ответника задължения за ДНИ, ТБО и т.н. за 2019 и 2020 г. В това решение обаче липсва конкретизация за съдържанието на АУЗД, т.е. за установените с него размери на дължимите публични вземания по партидни номера на имотите и подадени за тях данъчни декларации. По тази причина не може да се неправи извод, че размерите на съответните публични вземания за 2019 г. предявени от ищеца в производството по несъстоятелност на ответното дружество с молба изх. № ••• г. са установени по споменатия по- горе в решенето ред.

Така искът за установяване съществуването на вземания по ЗМДТ за 32 552, 27 лв. главница и 974, 19 лв. лихва се явява неоснователен. Тук за пълнота е нужно да се посочи, че по отношение на този непредставен по настоящето дело акт, който явно е издаден след предявяване на процесните вземания, а и след подаването на исковата молба от страна на •••а са приложими разпоредбите на чл. 125 и чл. 164, ал.5 от ДОПК.

По отношение на вземанията за данък върху превозните средства с исковата молба, а и в молбата за предявяване на вземания се претендира съществуването на такива по три на брой декларации. Посочени са вх. номера, дата на подаване и размер на претендираното публично вземане, както следва:

• вх. № ••• г. с вземане от 132, 70 лв. за 2019 г., - вх. № ••• г. с вземания от 60 лв. за 2018 и 2019 г. и - вх. № ••• г. с вземания от 74, 70 лв. за 2018 и 2019 г. Тук на пръв поглед се претендират вземания по една декларация в различни размери. Декларация с вх. №••• г. е представена с исковата молба. Същата касае касае лек автомобил модел "Ф.Б." с рег.№ ••• като за него видно от приложената към исковата молба справка по партидата е отразен данък върху превозните средства само за 2019 г. в размер на 132, 70 лв. Именно и установяването на такъв се търси с ИМ.

Това води и до логичен извод, че втората група вземания свързани с тази декларация безспорно не касаят декларирания със същата автомобил. Реално видно от справката сумата от 74, 70 лв. се получава при сборуване на вземанията за данък върху превозните средства за 2018 и 2019 г. касаещи лек автомобил с рег.№ •••, т.е. в случая следва да се приеме, че е предявено искане за установяване на вземане за същия.

В споменатият акт за установяване на вземания са определени вземания за данък върху превозните средства за 2018 г. в общ размер на 255, 20 лв.

Той видно от мотивната част на този акт касае вземания за този вид данък за МПС-та предмет на декларация вх. № ••• г. в размер на 191, 40 лв. за автомобил рег. №•••, такова предмет на декларация вх. № •••г.в размер на 30 лв. за автомобил с рег.№••• и такова предмет на декларация вх. № •••г. в размер на 33, 80 лв. за автомобил рег.№•••.

С исковата молба съществуване на вземане за данък върху превозните средства за 2018 г. за автомобила предмет на декларация № •• не се търси и в случая определеното такова за АУЗ за 2018 г. не следва да се взема предвид.

С него реално е установено съществуването на останалите две публични вземания за 2018 г. в общ размер от 63, 80 лв., който съответства и на този посочен в справката явяваща се неразделна част от ИМ и искът за съществуване на вземане за данък върху превозните средства следва да се приеме за основателен за този размер. Респективно се дължи и лихва. Същата изчислена по споменатия за ДНИ и ТБО начин е равна на 8, 29 лв., колкото се претендира с исковата молба.

За 2019 г. по отношение на данъка върху превозните средства важи изцяло казаното за ДНИ и ТБО, т.е. не е налице надлежно представен по делото акт за установяване на вземанията и по отношение на тях не може да се приеме за установено съществуването им. Това налага претенцията за сумата от 203, 60 лв. главница и 5, 82 лв. лихва да се приеме за неоснователна.

От така изложеното следва извод, че следва да се признаят за съществуващи публични вземания вземанията в общ размер от 55 510, 05 лв., от който 50 500, 75 лв. с ред на удовлетворяване чл. 722, ал.1, т. 7 от ТЗ главница равняваща се на сбора от публични вземания за ДДС установени със справки - декларации по ЗДДС с вх.№ № ••••. и публични вземания за данък върху недвижимите имоти, такса битови отпадъци и данък върху превозните средства за 2018 г. декларирани с Декларации по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № •••• г. и Декларации по чл. 54 от ЗМДТ вх. № ••• г. на община Х. и 6177 ат 03.12.2007 г.и установени с Акт за установяване на задължения по чл. 107, ал. 3 от ДОПК № •••. и 5009, 30 лв. законна лихва начислена до 12.12.2019 г. В посочения смисъл е и постановеното решение на ХОС и то в тази му част следва да се потвърди.

Следва да се признаят за несъществуващи публични вземания в общ размер от 43 396, 63 лв., от който 39 610, 26 лв. главница равняваща се на сбора от дължим от ответника като платец на доход данък върху доходите установен в подадени от дружеството Декларации образец 6 вх. № № ••••., Декларации по чл. 55, ал. 1 от ЗДДФЛ и чл. 201, ал. 1 от ЗКПО с вх. №№ •••• г., дължими задължителни осигурителни вноски установени в подадени от дружеството декларации образец 6 с вх. № № •••••, данък върху недвижимите имоти, такса битови отпадъци за 2014 и 2015 г. дължим от дружеството за притежавани от него имоти декларирани с Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № ••• г. на община М., данък върху недвижимите имоти, такса битови отпадъци за 2018 г. дължими от дружеството за притежаватни от него недвижими имоти декларирани с Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № ••• г. та Община Х. и данък върху недвижимите имоти, такса битови отпадъци и данък върху превозните средства за 2019 г. дължими от дружеството за притежаваните от него имоти и моторни превозни средства декларирани с Декларация по чл. 14 от ЗМДТ с вх. № 1•••••г. Декларации по чл. 54 от ЗМДТ вх. № ••••г. на община Х. и 3786, 37 лихва за забава начислена до 12.12.2019 г. Не в този смисъл е решението на ХОС и същото ще следва да се отмени в тази му част и вместо това да се постанови друго отхвърлящо исковете.

Това води до извод, че решението на ХОС следва да се промени и в частта за разноските. На Н. от ответника се дължат такива по съразмерност в размер на 864, 30 лв., т.е. решението на ХОС за този размер следва да се потвърди, а за сумата от 675, 70 лв. ще следва да се отмени.

По отношение на осъждането на ответника да плати ДТ за производството пред ХОС то ще следва да се потвърди за сумата от 555, 10 лв. За сумата от 433, 97 лв. то ще се отмени, а плащането на същата не следва да се вменява в тежест на ищеца с оглед разпоредбата на чл. 84 от ГПК.

За производството пред ПАС ответното дружество следва заплати ДТ в размер на 277, 55 лв. по сметка на ПАС в полза на бюджета на съдебната власт. То следва да заплати на Н. и юрисконсутско възнаграждение. За настоящото производство общо дължимото такова е 540 лв., от които жалбоподателят дължи по съразмерност такова от 303, 07 лв.

Водим от това съдът