РЕШЕНИЕ

№ 716

гр. София, 17.06.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ася Събева Членове: Елена Тахчиева, Кристина Филипова при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Елена Тахчиева Въззивно гражданско дело № 20231000501634 по описа за 2023 година С решение от 06.02.2023 г. по гр. д. № 11818/2020 г. по описа на СГС 1-13 състав, са ОТХВЪРЛЕНИ предявените субектвивно съединени установителни искове от С. А. Д. и С. В. К. против С. И. К. и А. Д. Д., с пр. осн. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено правото им на собственост върху недвижим имот, представляващ апартамент в гр. •••, район •••, ул. ••• 9, с идентификатор 68134.407.206.3.7, заедно с 12, 15/100 идеални части от общите части на сградата и от съответните идеални части на правото на собственост върху поземления имот (с площ 419 кв.м.) с идентификатор 68134.407.206, въз основа на продължило повече от 10 години давностно владение. Със същото решение е ОТМЕНЕН на основание чл. 537, ал. 2 от ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение № 123, том I, рег. 3564, дело 87 от 2019 г. на нотариус А. М., вписана в нот. камара под номер 127, който акт е вписан като Акт 28, том CLXXXVII, дело 58357, им. партида 423384 и 547585.

Против решението е постъпила въззивна жалба от ищците С. В. К. и С. А. Д. чрез адв. С. Ц. с оплаквания за недопустимост евентуално за неправилност. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ищците С. К. и С. Д. са били пълномощници на С. К., тъй като К. никъде не е споменат в процесното пълномощно, а Д. не знае за съществуването му. Твърди се, че изводът на съда, че няма категорични доказателства за завладяване на имота през 2008г или следващите години, е абсолютно неоснователен. Ищците били демонстрирали владението си явно и необезпокоявано и от разпитаните свидетели по делото същото било потвърдено. Изтъква се, че събраните доказателства установявали неверността на твърдението, че С. К. е получавал спорадични наемни вноски чрез трети лица. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички от значение обстоятелства, които са част от предмета на спора, а именно, че не се е произнесъл по допустимостта и основателността на възраженията по чл. 181 от ГПК, по относими факти за давностното владение, по твърденията за плащания, направени към ЧЕЗ и ВиК. Освен това съдът не бил обсъдил всички доказателства, събрани в първоинстанционното производство като писмените договори за наем, сключени между ищците и техни наематели в исковия период, също така и сключването на споразумения и извършване на плащания към „Софийска вода“. Изтъкват се процесуални нарушения на съда, изразяващи се в отхвърляне на доказателствени искания без мотиви, които се поддържат пред въззивната инстанция на осн. чл.266 ал.3 ГПК. Иска се отмяна на решението и вместо това постановяване на ново по същество, с което бъдат уважени предявените искове.

Постъпила е и въззивна жалба от ищцата С. А. Д. чрез адв. С. Ц.. Твърди се, че обжалваното решение е материално и процесуално незаконосъобразно, очевидно неправилно, необосновано, недопустимо и нищожно. Излагат се съображения за порочността на решението, които са идентични с тези в общата й жалба със С. К.. Иска се отмяна на решението и вместо това постановяване на ново по същество, с което се отмени решението в неговата цялост и се постанови друго, с което бъдат уважени предявените искове. Поддържат се и идентични доказателствени искания, които напълно съответстват на направените в първата въззивна жалба.

В срок е подаден отговор на въззивната жалба от ответника С. И. К. чрез адв. Т. А., в който се твърди, че решението е правилно и следва да бъде потвърдено. Оспорва се твърдението на жалбоподателите - ищци, че първоинстанционният съд неправилно е установил фактическата обстановка и не е обсъдил всички доказателства. Поддържа се, че от събраните по делото доказателства правилно е прието, че ищцата С. Д. е действала като представител на въззиваемия, което изключва възможността за своене на чуждо имущество. Изтъква се още, че не са доказани твърденията на ищците, че упражняват несъмнено фактическата власт върху апартамента, и че той се е дезинтересирал от процесния имот.

Софийският апелативен съд, при служебната си проверка приема, че решението е валидно и допустимо / чл.269, изр.първо ГПК/.

Предмет на разглеждане пред първата инстанция са субективно съединени положителни установителни искове за собственост по чл.124 ГПК върху недвижим имот в гр.•••, който твърдят, че явно и необезпокоявано от 01.01.2008г и са придобили изключително право върху него по силата на изтекла най- късно на 30.04.2019г придобивна давност, за установяване на който факт са се снабдили с констативен нотариален акт. Изтъкват също, че и двамата ответници били дезинтересирани от имота- първият от 20години живеел в чужбина, а вторият /както и наследодателят му/ повече от 12 години не са ползвали имота и събирали плодове от него.

Първият ответник С. К. оспорва исковете по основание, с възражения, че ищците не са владели целия имот за себе си, нито са демострирали пред него подобно намерение до 2016г, когато били влошени отношенията с майката на първата ищца Ж. Д. и в тази връзка изпратена покана да преустанови едноличните действия по управлението на имота.

Вторият ответник А. Д. не оспорва твърденията, че той и неговата съпруга Ж. Д. повече от 14 години не са се интересували от имота.

От събраните пред първата инстанция писмени доказателства се установяват като безспорни фактите относно снабдяването на двамата ищци С. Д. и С. К. /съпрузи помежду си от 2002г./ на 18.11.2019г с констативен нотариален акт въз основа на обстоятелствена проверка № 123, том I, рег. 3564, дело 87 от 2019 г. на нотариус А. М., с който са признати за собственици по давностно владение на недвижим имот в гр. •••, район •••, ул. ••• 9, с идентификатор 68134.407.206.3.7, заедно с 12, 15/100 идеални части от общите части на сградата и от съответните идеални части на правото на собственост върху поземления имот (с площ 419 кв.м.) с идентификатор 68134.407.206.

Не е спорно и се установява от писмените доказателства, че спорният имот е бил собственост на Х. В. Г., придобит от нея на 20.10.1970г. чрез договор за замяна, оформен с нот. акт №133, том 25, н.д. № 4690/1970г на Софийски нотариат, която след смъртта си през 1985г няма преки наследници и призовани към наследяване са двете й сестри Ж. В. Д. /майка на ищцата С. Д./ и З. В. К. /майка на първия ответник С. К./ с равни права в съсобствеността по ½ идеални части. Първата от тях Ж. Д. е починала на ••••••••г и оставила за свои наследници дъщеря си С. Д. /първата ищца/ и преживелият си съпруг А. Д. /вторият ответник/, а единствен наследник на втората от тях З. К. е ответникът Ст.К.. В подкрепа на твърденията си, че ищците не са упражнявали фактическа власт за себе си, първият ответник Ст.К. е представил нотариално заверено пълномощно от 07.08.2007г на нотариус К. М., от съдържанието на което се изяснява, че е делегирал в полза на ищцата С. Д. представителна власт от негово име да прекрати съществуващ договор за наем /с наемателката Л. А. –С./ и да получи дължим месечен наем, както и да сключва договори за наем с трети лица по своя преценка, да прекратява/разваля сключени договори за наем и такива за управление на процесния апартамент.

В тази връзка е представена и писмена декларация от посоченото като наемател в пълномощното лице Л. С. от 7.08.2007г, в която е заявила съгласието си да плаща половината от наемната цена за имота по сметка на С. К. в ЦКБ АД, както и такива от В.С., удостоверяващи предаване на ½ от месечен наем за месеците август, септември 2008г на М. К.. В подкрепа на твърденията си, че през 2016г е настъпил конфликт в отношенията, първият ответник Ст.К. е представил нотариална покана, връчена на 01.02.2016г. от адв. В. К., действаща като негов пълномощник, с която приканва другия съсобственик Ж. Д. да преустанови едноличното ползване на имота и осигури възможност на последния да фактически да упражнява правата си на съсобственик, когато е на територията на страната.

От писмените доказателства се установява, че първият ответник С. К. на 05.12.2018г е предявил иск за делба на спорния имот против своята леля и майка на ищцата Ж. Д., по която е образувано гр.д. № 77019/2018г по описа на СГС, ГО.

Пред първата инстанция са разпитани две групи свидетели по искане на насрещните страни. И двамата свидетели на ищците И. и З. познават семейството, както и спорния имот на ул.•••. Към първия от тях св.И., ищците се обърнали през 2008г, в качеството му на адвокат за съвет къде да открият завещание, с което по думите на ищцата С., леля й е оставила имота на нея, а през 2009г разбрал, че С. и С. търсят наематели за имота. От 2009г те отдавали имота под наем, лично той познавал сегашната наемателка, която била в имота от 6 години, а през 2014-2015г по тяхно възлагане бил на събрание на етажните собственици и оставил на домоуправителя пари за ремонт. Вторият свидетел З. познава семейството на ищците по повод на работата си като архитект, през м.април 2009г му било възложено да изготви проект и стойностна сметка на ремонтни работи за апартамента. Тогава /през месец април/май 2009г/ посетил имота, който не бил в добро съС.ие, изглеждал видимо необитаем. Според свидетелката К. ищцата С. Д. и ответникът К. не били в добри отношения от 2007г, когато по време на избори между тях възникнал конфликт.

И двамата свидетели на ответника П. и К. са наясно, че той притежава апартамент на ул.•••, който рядко посещавал около веднъж в годината, защото поС.но живеел в Съединените щати. Св.П. е негов бивш колега, който е ходил в имота заедно с него през 2016г, за да му окаже съдействие за вписването му в кадастъра, тогава там заварили жена, представила за майка на наемателката. Наясно е, че след 2016г между ответникът К. и неговата леля Ж. Д. възникнали проблеми, защото не му давала пари от наемите, преди това нямали конфликти, даже с братовчедка си /има се предвид ищцата Д./ били в добри отношения, той й подписал декларация да взема наемите и да му ги дава, но после възникнали проблеми. Свидетелят К. /също бивш колега на ответника/ е наясно, че последният има наследствен имот, който описва по местоположение в близост до Военна академия, и че с леля си „споделяли“ наемите. Лично той придружил ответника и съпругата му през 2016г до имота, защото имали проблем с наемател.

Пред първата инстанция от ищците са представени договори за наем от 27.04.2012г между С. Д. като наемодател и наематели А. К. и К. Д. за срок 24мес., с двустранен приемо-предавателен протокол от същата дата, договор за наем от 12.06.2014г. между С. Д. от една страна и от друга Л. И. Н. с месечна наемна цена от 300лв и срок на действие от 1год.

Във връзка с оспорване достоверността на датите в наемните договори пред въззивната инстанция са събрани гласни доказателствени средства посредством разпит две групи свидетели.

Разпитаните по искане на ответника свидетели П. и С. са наясно, че същият има наследствен имот в гр.•••, ул.•••. Св.П. е бивша колежка и семейна приятелка, която по негова молба е посещавала имота 2016, 2018г и последно 2019г, но в този период от време не е виждала човек, никой не отварял вратата. Наясно е, че ответникът е имал проблеми с леля си по повод имота, защото в някакъв момент спряла да му плаща половината наем.

Подобни обстоятелства изтъква в показанията си св. С., който заедно с ответника, а също и сам по негова молба, е посещавал жилището на ул.••• през 2010г., когато като бивш военнослужещ идвал на организирани събития във Военна академия. Тогава минавал да огледа намиращия се в близост имот, но винаги било тъмно и нямало индикация да живеят хора. През 2012г посетил имота заедно с ответника, тогава нямало никой. С ответника поддържали поС.ен контакт по телефон и за това продължил да наглежда инцидентно имота, оглеждайки сградата откъм улицата, последно през 2022г, но при посещенията си /обичайно във времеви интервал от 19.00 до към 22.00ч/ не забелязал да свети или да има човек в жилището. От ответника знаел, че имота се стопанисва от леля му и че в последствие между тях възникнали проблеми.

По искане на ищците са разпитани свидетелите П. и Н.. Първата от тях. Св.П. познава ищцата Д. във връзка с дейността си на брокер на недвижими имоти и през 2009г година била ангажирана да търси наематели, направила оглед, но междувременно ищцата настанила да живеят там китайци. По-късно през 2012г била посредник при сключване на договор за наем между ищцата и двойка –момиче и момиче, като присъствала при подписването на договора, а през 2014г отново съдействала за сключване на договор с момиче на име Л. /която посочва, че разпознава в лицето на втората свидетелка Л. Н./. Тогава ключ й дала ищцата Д.. На предявените договори /145 и 153 по номерацията на СГС/ потвърждава, че ръкописният текст е изписан от нея. При разпита си св.Л. Н. потвърждава посоченото от св.П., че именно тя е наемателката, сключила въпросния договор от 2014г, плащала наема чрез трети човек –близък на наемодателката Д., но никога не искала разписки за наема и съответно не е получавала такива. Сметките за консумативи /ток и вода/ плащала чрез клиентски номер. На поставените въпроси от страна на ответника, свидетелката Н. е пояснила детайлно местоположението на апартамента и разположението на помещенията, както и че често се прибира късно, а понякога е отсъствала с дни.

От така изяснените факти настоящият състав достига до идентични с първата инстанция изводи, че не са се осъществили материалните предпоставки, предвидени във фактическия състав на чл.79 ЗС за възникване право на собственост по давностно владение. Съгласно чл. 79 ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а ако владението е добросъвестно - с непрекъснато владение в продължение на 5 години. Според легалната дефиниция на чл. 68, ал. 1 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт (corpus) върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя (animus). В чл.69 ЗС е предвидена оборима презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не бъде доказано, че я държи за другиго. Според разясненията в ТР №1/2012г. по тълк.дело № 1/2012г на ОСГК, ВКС въведената с чл.69 ЗС оборима законна презумпция се прилага на общо основание, когато съсобствеността произтича от общ юрисически факт, различен от наследяването. При наследяването като общо правоприемство владението е част от имуществото на наследодателя и с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот.

Фактически по делото е безспорно, че съсобствеността е възникнала по наследствено правоприемство през 1985г със смъртта на Х. Г., наследена при равни части /по 1/2/ от двете си сестри Ж. Д. и З. К., последната от които оставила за наследник сина си С. К. през 2001г /първият ответник по делото/. В правата на другата наследница Ж. Д. през 2019г са встъпили преживелият й съпруг А. Д. и дъщеря й С. Д. /ищца по делото/, което правоприемство е ирелевантно за спора, тъй като е настъпило след сочения период на давностно владение 2008г.-2018г.

Следователно, към началния момент /2008г/, когато ищците твърдят, че са установили давностно владение, те следва да докажат, че са установили фактическа власт върху имота /лично или чрез трето лице/, което е било явно и непрекъснато в предвидения в закона 10-год. срок /обективният критерий corpus на придобивния способ/ спрямо собствениците му към този момент – майката на първата от тях Ж. Д. и ответникът К.. Както правилно е приел първоинстанционният съд, обосновано и житейски логично е дъщерята С. Д. да извършва действията по управление на имота от името на майка си Ж. Д.. От гласните доказателствени средства става ясно, че фактически тя е контактувала с посредници за намиране на наематели, участвала в събрания на етажните собственици, но тези действия на управление не могат се тълкуват като демонстрация на собственическо отношение, с които да се отричат правата на другите двама съсобственици Ж. Д. и ответника Ст.К.. Поддържаните в исковата молба твърдения /и в този смисъл оплаквания в жалбата/ се опровергават на първо място от писмените доказателства, от които се изяснява, че ответникът К. е делегирал в полза на ищцата С. Д. /негова братовчедка/ по силата на нотариално заверено пълномощно от 2007г правото от негово име да извършва всички действия по управление на собствената му ½ ид.част от имота, който факт е достатъчен да изключи намерение за своене, при наличието на основание, произтичащо от неформален договор за поръчка. Няма данни пълномощното да е оттеглено и съответно да са настъпили последиците от прекратяване на мандатното правоотношение.

Основателни са доводите в жалбата против изводите на съда, че пълномощното е неоспорен писмен документ. Действително, не е оспорена истинността на пълномощното като писмен документ и съответно валидността на упълномощаването като правна сделка, а само доказателствената му стойност и въз основа на него наличието на мандатно правоотношение. Възраженията на въззивниците –ищци са насочени против съществуването на неформален договор за поръчка с аргументите, че този документ /нот. пълномощно/ въобще не им е бил известен, за да извършват в изпълнение на него отнасящите се до имота правни и фактически действия.

Тези възражения се опровергават от доказателствата по делото. На първо място представеното нотариално заверено пълномощно е с достоверна дата /чл.181/, което значи, че този документ е съставен и е съществувал към посочения в него момент 2007г, а не за целите на процеса. От съдържанието на пълномощното става ясно, че първоначално имотът е бил отдаден под наем на лицата Л. и В. С., който факт се подкрепя от представените и цитирани декларации на Л.С., че е съгласна да плаща половината наемна цена за месеците март- юни 2008г по банкова сметка на ответника К., както и че за месеците август, септември 2008г съпругата на ответника е получила част от наемната цена. След цитираните периоди и конкретно последният от тях м.септември 2008г няма имотът да е бил във фактическа власт на ищците чрез трети лица /наематели/. Точно обратното, разпитаните по искане на ищците свидетели И. и З. говорят за 2009г, като начален момент за контактите си с ищците, които тогава са се обърнали към единия за съдействие при намиране на наематели, а към другия за изготвяне на проект за ремонт, какъвто не се е осъществил. Показанията на двамата свидетели са противоречиви – първият от тях И. знае от трето лице /съсед на ищците/, че някъде около м.април 2009г настанили наематели, но лични впечатления няма; другият свидетел З. пък опровергава посоченото, защото в същия период април или май 2009г бил в имота, за да направи проектосметка и тогава той бил в недобро съС.ие и видимо необитаем. Свидетелят И. има лични впечатления за периода вече през 2014- 2015г, когато от името на ищците носил пари за ремонт на домоуправителя, а свидетелят З. по поръчение на ищцата С. Д. присъствал на общо събрание на ЕС в компетенцията си на архитект през 2018г. От посоченото следва, че както към посочения начален момент 2008г, така и в по-късен до 2012г /сключване на първия писмен договор за наем/, няма убедителни данни ищците /съпрузи по между си/ да са упражнявали явно и трайно фактическа власт чрез трети лица и да са доказали първият обективен критерий на давностното владение като способ за придобиване на вещни права.

Независимо от посоченото, следва да се отбележи, че сключването на договори за наем, плащане на суми за поддръжка и ремонт на общи части, представляват действия на управление и не могат да се ценят като демонстрация на собственическо отношение от страна на ищцата спрямо нейната майка. В традиционните семейни отношения е общоприето възрастните родители да бъдат подкрепяни от еманципираните си вече деца, включително да ги отменят от несвойствени за възрастта им задължения. В този смисъл е логично ищцата вместо майка си /към началния посочен момент 2008г на възраст от 72г/ да поддържа и стопанисва имота, за разлика от обратната теза, която освен житейски неиздържана, и фактически не се подкрепя с убедителни доказателства. Единствено в полза на този довод е становището на другия ответник А. Д. /баща на ищцата С. Д./, който целенасочено признава определени ползващи дъщеря му факти, затова няма доказателствена стойност.

По отношение на другия съсобственик К. за ищцата се установява наличието на основание за упражняване на фактическа власт, която я прави държател, а не владелец на неговите идеални части. За съществуването на мандатно правоотношение свидетелства представеното нотариално заверено пълномощно от 2007г, което логично е съставено в изпълнение на поети между страните договорености, за каквито уговорки се съдържат данни в показанията на свидетелите К. и П.. Те посочват, че за „декларацията“, която ответникът дал на братовчедка си „да сключва наеми“, както и за възникналите впоследствие проблеми, свързани именно с лишаване от полагащия му се наем през 2016г. С показанията на тези свидетели се установява неизпълнение на задължения по мандатното правоотношение и се опровергава тезата на ищците /поддържана и в писмените бележки/, че договор за поръчка не съществува, защото никой никога в продължение на 12 години не е търсил отчет. Показанията на св.К. за конфликтна ситуация през 2007г между ищцата Д. и ответника К., изключващи възможността за доверителни отношения, са изолирани и се опровергават от другите обсъдени гласни и писмени доказателства.

Обстоятелството, че фактическата власт върху ½ идеални части от имота е установена на договорно основание със собственика, опровергава презумпцията на чл.69 ЗС, че се държи като своя. За да се приеме, че в някакъв момент е настъпила промяна в намерението на ищците да упражняват фактическа власт в друго качество, т.е. започнали са да осъществяват действия на своене, които покриват съдържанието на правото на собственост, те трябва са изявени пред собственика по начин, че да разбере тяхното намерение да своят целия имот.

По този въпрос има непротиворечива съдебна практика, че придобиване по давност се реализира, само ако са безспорно доказани всички елементи на фактическия състав на чл. 79, ал. 1 от ЗС - упражняване на явно, несъмнено и непрекъснато владение в продължение на определен от закона период от време, през който владелецът е демонстрирал по отношение на собственика на вещта, че упражнява собственически правомощия само за себе си. Общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност (поради неведение) да се брани (в този смисъл са множеството известни на съда и цитирани от ответника актове пр. решениеN 41/26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г. о., решение № 136/16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 436/2014 г., I г. о., решение № 12/ 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1840/2013 г., I г. о., и други). Намерението на владелеца да свои вещта за себе си трябва да е явно и противопоставено на собственика, като тежестта на доказване на тези признаци на владението е на лицето, което се позовава на придобивна давност.

Необосновани са доводите на ищците, поддържани в жалбата и възпроизведени детайлно в писмените бележки, че тези разрешения в съдебната практика са неотносими, защото обективно не е имало как да се демонстрира явно владение, поради трайното отсъствие на ответника и неглижирането му от имота. Подобен извод на първо място се изключва от писмените доказателства по делото, свидетелстващи, че независимо от поС.ното си местоживеене в чужбина, ответникът К. е декларирал имота на свое име, имал е открита партида за ел.енергия, плащал е местни данъци и такси. Опровергава се и от показанията на свидетелите П. и К., чиито показания почиват на лични възприятия и установяват, че е посещавал имота, когато се е връщал обичайно един път годишно /преди пандемията/, ангажирал е други лица да го наглеждат дали е обитаем, последното потвърждава тезата за неизпълнени задълженията по отчетната сделка, което само по себе си не е основание за прекратяване на договора за поръчка /чл.41 ЗЗД/.

Правилни, поради това се явяват изводите на първата инстанция, че ищците не са демонстрирали собственически претенции пред ответника Ст.К. и този факт се подкрепя от доказателствата, че през 2016г той е връчил нотариална покана на другия съсобственик Ж. Д., която е възприемал като владелец на имота, превишаваща притежаваните върху общата вещ права.

Действително, първата инстанция е допуснала процесуално нарушение с отказа си да допусне гласни доказателствени средства при оспорване датата на съставяне на договорите за наем от 2012 и 2014г с аргумент, че ответникът има качество на „трето лице“ по см. на чл.181 ГПК. Трети лица по смисъла на чл. 181 ГПК са онези лица, които черпят права от някой от издателите на документа и могат да бъдат увредени от неговото антидатиране. Посочените кумулативно условия не са налице и поради това неправилен е извода, че разпоредбата на чл.181, ал.1 ГПК има отношение към процесните договори за наем, доп. споразумения. Текстът на чл.181, ал.1 ГПК има за цел да уреди реда между документите за правата на две лица, когато тези права произхождат от един и същ праводател и няма отношение към казуса. Ограничението за свидетелски показания в случая се отнася за стойността на договора, но не и за други релевантни обстоятелства, предхождащи или непосредствено следващи подписването на договора, които биха установили датата на сключването му, при положение, че не се установява хипотезата на чл.181 ГПК.

От противоречивите в тази връзка свидетелски показания пред първата инстанция, приоритет следва да се даде на свидетелите на ищците П. и Н., които потвърждават участието си при сключването на процесните договори – първата като посредник при подписване на договора от 2012г, а втората лично като наемател по договора от 2014г. Техните показания не се опровергават от свидетелите на ответника П. и С., чиито впечатления дори и обективни, са изолирани в много тесен времеви интервал. И двамата са посещавали имота инцидентно, поради това възприятията им, че в точно тези откъслечни моменти апартаментът е необитаем, не служат като индиция, че в него не са били настанени наематели.

Този извод от фактическа страна, потвърждаващ истинността на датите, посочени в представените частни писмени документи – договори и анекси от 2012г и 2014г, обаче не променя решаващите изводи по същество, че е оборена презумпцията по чл.69 ЗС. Както се посочи ищците /съпрузи по между си/ са упражнявали фактическа власт върху спорната в случая ½ идеална част на договорно основание и няма данни да са демонстрирали собственически претенции пред ответника преди снабдяването си с констативен нотариален акт през 2019г.

И да се приеме /каквито безспорни доказателства няма/, че е настъпила промяна в намерението на ищците да упражняват фактическа власт в друго качество като владелци лично за себе си, то най-ранният момент, който би могъл да се счете за начало на давностно владение, ще е сключването на първият представен по делото договор за наем от 2012г, от когато има убедителни доказателства, че са упражнявали трайно и непрекъснато фактическа власт върху имота чрез трети лице /наемателите К. и Д., св.Н./. Но и в този случай, предвиденият в закона 10-год. давностен срок няма да е изтекъл към ••••••••г, когато ищцата Д. е конституирана по предявен от ответника иск за делба, с който се прекъсва на осн. чл. 116, б. „б“ ЗЗД течението на давностния срок.

В обобщение, поради съвпадане в изводите на двете инстанции, че не е осъществен фактическият състав на чл.79 ЗС и съответно реализиран в полза на ищците регламентираният в чл.77 ЗС способ за придобиване на собственост чрез давностно владение, обжалваното решение, с което са отхвърлени положителните установителни искове за собственост и като последица отменен на осн. чл. 537, ал.2 ГПК съставения в тяхна полза констативен нотариален акт, ще подлежи на потвърждаване.

По въпроса за разноските.

При този идентичен изход на спора няма основание да се изменят присъдените пред първата инстанция разноски. Пред въззивната инстанция право на разноски по правилата на чл.78 ал.6 ГПК ще има само въззиваемия – ответник Ст.К., който е доказал направени разноски в размер на 160лв депозит за свидетели и 3850лв адвокатски хонорар. От тези доказани разноски ще следва да се присъди в тежест на въззивниците –ищци сумата от 3850лв за платен адв. хонорар, предвид че внесената сума за депозит от 160лв не е изплатена и подлежи на възстановяване по друг ред.

С оглед на изложеното, САС