Решение № 4779 от 13.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 1651/2022 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. С решение № 20217124 от 29.11.2021 год. постановено по гр.дело № 24001/2021 г. на СРС, ІІ Г.О., 126 състав, е осъдено ЗАД “А.Б.“ АД, ЕИК ••••, да заплати на „БГ Л.••••“ ЕООД, ЕИК ••••, на основание чл.405, ал.1 КЗ сумата 16869, 49 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка“Каско“ за вреди на товарен автомобил марка Форд, рег.№ СВ ••••, настъпили на 10.08.2020 г. в гр.София, заедно със законната лихва от 16.04.2021 г. до погасяване на задължението, на основание чл.409 КЗ вр. чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 1059, 03 лева, представляваща мораторна лихва за периода 01.09.2020 г. – 15.04.2021 г. и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 2310, 78 лева, представляваща разноски по делото. Срещу решението на СРС, 126 с-в е постъпила въззивна жалба от ЗАД „А.Б.“ АД, гр.София, подадена чрез пълномощника адв.С. М., с искане същото да бъде отменено изцяло, и вместо него да бъде постановено друго, с което да бъдат отхвърлени предявените осъдителни искове с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, като неоснователни и недоказани. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и необосновано, като постановено в нарушение на материалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по делото. Въззиваемата страна- ищец „БГ Л.••••“ ЕООД, гр.София, чрез пълномощника си адв.А. А. оспорва жалбата, по съображения подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение - потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото. СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „БГ Л.••••“ ЕООД, гр.София срещу ответника ЗАД „А.Б.“ АД, гр.София, обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ за заплащане на сумата от 16869, 49 лв. и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 1059, 03 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното: Настоящият съдебен състав счита, че направените изводи от първоинстанционният съд относно основателност на предявените обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ и чл.86, ал.1 от ЗЗД са правилни и законосъобразни, в съответствие на материалния закон. За основателността на иска с правно основание чл.405, ал.1 КЗ в тежест на ищеца е да докаже възникване на валидно застрахователно правоотношение по договор за имуществена застраховка, настъпване в срока на застрахователното покритие на застрахователно събитие /ПТП/, за което застрахователят носи риска, размер на настъпилите в причинна връзка с това събитие вреди, както и изпълнение на задълженията си за уведомяване на застрахователя и компетентните органи за настъпилото ПТП в предвидения срок. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да докаже, че застрахователното събитие е причинено умишлено с цел получаване на застрахователно обезщетение, както и че погасил претендираното вземане. В тежест на ответника е също да установи неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования. Като неоснователни следва да се преценят доводите за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. Противно на изложеното във въззивната жалба обжалваното решение е обосновано. Обжалваното решение е и правилно. Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Ищецът в първоинстанционното производство носи доказателствена тежест да установи наличие на действително застрахователно правоотношение с ответното застрахователно дружество; настъпването на застрахователно събитие; настъпването на щети по застрахованото имущество, размерът на тези щети и причинната им връзка със застрахователното събитие. В конкретния случай първоинстанционният съд в изпълнение на задължението си по чл.145, ал.3 от ГПК е изготвил доклад по делото, в който правилно е разпределил доказателствената тежест между страните съобразно правилото на чл.154, ал.1 от ГПК. Противно на изложеното във въззивната жалба, съдът приема, че въззиваемата страна- ищец в хода на съдебното производство пред първата инстанция е доказала следния основен елемент от фактическия състав на правото по чл.405, ал.1 от КЗ, а именно: сбъдване/ настъпване/ на договорения застрахователен риск /застрахователно събитие/ в срока на действие на договора, респективно наличие на покрит застрахователен риск по имуществена застраховка „Пълно каско- Валутна клауза безстопанствени животни“, сключена между страните по делото. Противно на изложеното в жалбата, съдът приема, че в процесния случай от събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин настъпването на застрахователното събитие, респективно наличие на покрит застрахователен риск по имуществена застраховка „Пълно каско- Валутна клауза безстопанствени животни“, сключена между страните по делото. В процесния случай ищецът, чиято е доказателствената тежест е установил настъпване на застрахователно събитие, което е покрит застрахователен риск с процесния товарен автомобил. С оглед събраните по делото доказателства, установено е по делото от страна на ищеца настъпване на застрахователно събитие, което е покрит риск по процесната застрахователна полица с процесния товарен автомобил. Неоснователен е изложения основен довод във въззивната жалба, че лицето управлявало процесния товарен автомобил застрахован при ответника към момента на настъпване на ПТП е допуснал груба небрежност при управлението му, тъй като не е положил елементарна грижа при управлението му/ като не е съобразил височината на автомобила и височината на пътното препятствие пред него/. Неоснователен е и довода, че груба небрежност в процесния случай е проявил и работодателя на лицето управлявало автомобила застрахован при ответника, тъй като е възложил управлението на процесното МПС на негов служител, чиито служебни задължения не включвали управлението на МПС. По въпроса относно грубата небрежност в гражданското и застрахователното право, вкл. относно дефиницията и приложението й, с оглед нормата на чл.207 КЗ /отм./, е налице практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК, на която обжалваното решение съответства - решение № 348/11.10.2011 г. по гр.дело № 387/2010 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 184/24.02.2016 г. по т.дело № 3092/2014 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. Според нея, поначало понятията небрежност и груба небрежност не са легално дефинирани, но се приема, че небрежност е налице тогава, когато длъжникът несъзнавано не е предоставил дължимото надлежно изпълнение, неполагайки онази грижа, която дължи добрият стопанин при конкретните обстоятелства. Грубата небрежност се различава от обикновената само по степен и представлява по-засилена форма на небрежност - неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия. Грубата небрежност е правно релевантна в хипотезата на чл.207 КЗ /отм./, с оглед регламентираните в нормата задължения на застрахования за предпазване на застрахованото имущество и ограничаване на риска, доколкото тази небрежност е винаги предпоставка за неговото увеличаване. Грубата небрежност не може да бъде дефинирана в застрахователния договор предварително и по различен от горепосочения начин, защото формите на неизпълнението на задълженията по чл.207 ал.1 КЗ /отм./ не могат да бъдат изчерпателно предвидени отнапред, но може да бъде уговорена като основание за изключване на отговорността на застрахователя, съгласно чл.207, ал.2 пр.3 КЗ /отм./, съобразно цитираната по-горе практика. При наличие на материалноправен спор относно характера на допуснатата от застрахования небрежност, преценката за това се прави от съда, въз основа на конкретните факти по делото. В постоянната практика на ВКС се приема, че небрежността в гражданското право е неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел- модела на поведението на определена категория лица /добрия стопанин/ с оглед естеството на дължимата престация /дейността/ и условията на предоставянето й /условията за извършването й/. Грубата небрежност се отличава по степен и също се изразява в неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел - грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия. Гражданското право познава две форми на вина - умисъл и небрежност, но за разлика от наказателното право, българският граждански закон при общия модел за поведение на длъжника не разграничава пряк и евентуален умисъл, съзнавана и несъзнавана непредпазливост. Критерият за обосноваване на една или друга форма на вина е наличието на знание или незнание у длъжника, че неговото поведение е противоправно. Умисъл е налице, когато съществува знание за възникване на противоправните последици и се желае тяхното настъпване, докато небрежността се свързва с неполагане на дължимата грижа от страна на длъжника. Общият модел на поведение на длъжника при изпълнение на задължението изисква полагане на грижата на добрия стопанин. Отклонение от общия модел за дължимо поведение може да бъде направено със закон или по взаимно съгласие между страните при спазване на забраната за ограничаване на отговорността съгласно чл.94 ЗЗД, която разпоредба предвижда недействителност на уговорките, с които предварително се изключва или ограничава отговорността на длъжника за умисъл или за груба небрежност. В застрахователното право в Република България формата на вина е релевантна, тъй като последиците от неизпълнението на задълженията на застрахования са диференцирани в зависимост от това дали застрахованият е действал умишлено или небрежно. Преди настъпване на застрахователното събитие застрахованият е длъжен да не извършва действия, с които увеличава поетия от застрахователя риск и да не допуска рискът да бъде увеличен от други лица или вещи. Съгласно разпоредбата на чл. 207, ал. 1 КЗ /отм./ застрахованият е длъжен да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да допуска застрахователя да прави проверки. Увеличаването на риска представлява създаване на по-голяма вероятност от настъпване на застрахователното събитие. Законодателят не е дал легално определение на термините небрежност и груба небрежност. В теорията и практиката се приема, че небрежност е налице тогава, когато длъжникът несъзнавано не е предоставил дължимото надлежно изпълнение, не е положил онази грижа, която дължи при предоставяне на изпълнението в конкретния случай. Грубата небрежност се различава от обикновената небрежност по степен и представлява по-засилена форма на небрежност, изразяваща се в неполагане на грижа, но според различен абстрактен модел – грижата, която би положил и най-небрежният човек при подобни условия, неполагане на значително по-елементарна степен на загриженост. В процесния случай не е доказана от страна на ответника твърдяната груба небрежност, респективно същия не е установил по делото предпоставка за отказ от негова страна да заплати на застрахования ищец застрахователно обезщетение по т.16.21, раздел „ Общи изключения“ от Общите условия към договора за застраховане на сухопътни превозни средства без релсови превозни средства. В посочената разпоредба е изрично предвидено, че застрахователят не изплаща обезщетения за щети причинени от умишлени злонамерени действия или груба небрежност на застраховащия/ застрахования, членове на неговото семейство, лица живеещи с него в едно домакинство, негови работници и/ или служители/ по трудово/ гражданско правоотношение/, лица работещи под негов контрол, независимо дали са били упълномощени да управляват, ремонтират, охраняват ППС или да извършват други дейности. Т.е. предпоставка за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение е наличието на груба небрежност от страна на водача на процесния товарен автомобил застрахован при ответника. По делото липсват доказателства в тази насока. Ответникът не е доказал по делото наличието на твърдяната груба небрежност от страна на водача на процесния товарен автомобил. От друга страна, както правилно е приел и първоинстанционния съд, в процесния случай не са налице основания за отказ за изплащане на застрахователно обезщетение и застрахователят- ответник дължи пълния размер на обезщетението за вредите от процесното застрахователно събитие. На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.386, ал. 1 от Кодекс за застраховането /КЗ // предишна чл.208, ал.1 от КЗ отм./ при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да заплати застрахователно обезщетение в уговорен между страните по договора срок и което не може да надхвърля застрахователната сума, освен ако това е предвидено в този закон. Също така с оглед на разпоредбата на чл.386, ал.2 от КЗ, при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност. За да е основателен искът за присъждане на застрахователно обезщетение, застрахованият е длъжен да докаже наличието на сключен застрахователен договор, настъпването на застрахователното събитие и че е изправна страна по договора. По отношение на застрахователното обезщетение, което се дължи с оглед разпоредбата на чл.386, ал.2 от КЗ, то трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на настъпване на събитието. Меродавна за застрахователното обезщетение е действителната стойност на застрахованата вещ и на вредите причинени на нея в деня на застрахователното събитие и стойността, с която може да се купи друга вещ от същия вид и същото качество като повредената. Съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК последователно приема, че обезщетението се изчислява по средни пазарни цени на нови части, но срещу която може да се купи друго със същото качество и вид. Размерът на реалната стойност на вредата следва да се определи по пазарни цени, тъй като обезщетението се дължи по действителна стойност на увреденото имущество. За такава се смята стойността, срещу която вместо него може да се купи друго със същото качество, т.е. по пазарната му стойност. Обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или възстановителна /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество, т. е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго със същото качество - чл.400, ал.1 от КЗ, съответно стойността, необходима за възстановяване на имуществото в същия вид, в това число всички присъщи разходи за доставка, монтаж и други, без прилагане на обезценка - чл.400, ал.2 от КЗ. В конкретния случай първоинстанционният съд, правилно е определил размера на дължимото от ответника застрахователно обезщетение за процесното МПС, застраховано при ответника, като е взел предвид заключението на вещото лице инж.Й.Й. по допуснатата съдебно- автотехническа експертиза. Въззивният съд счита, че заключението на вещото лице по допуснатата съдебно авто-техническа експертиза, прието като неоспорено от страните по делото, следва да се кредитира, като обективно и компетентно изготвено, тъй като е обосновано, а изводите са направени след анализ на доказателствата по делото, както и кореспондира с останалите събрани по делото доказателства. Приетото и неоспорено заключение на вещото лице инж.Й.Й. по допуснатата съдебно авто-техническа експертиза е компетентно изготвено и обосновано, по поставените му от съда задачи, с отговорите на които спорният въпрос по предмета на експертното изследване е изяснен. Ето защо няма основание същото да не бъде кредитирано от съда. При приемането му в съдебно заседание, ответникът, чрез своя пълномощник не го е оспорил относно истинността на съдържащите се в него констатации за релевантни за спора факти, нито е поискал в срока по чл.200, ал.3 от ГПК повторно заключение по същите въпроси, поради съмнение в тяхната правилност. С оглед на което кредитирайки приетото, като неоспорено от страните заключение на вещото лице по допуснатата съдебно авто-техническа експертиза, компетентно и обективно изготвено, първоинстанционният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт. От друга страна, с оглед на изложеното, съдът счита, че ищецът с допустимите в закона доказателствени средства е установил при условията на пълно и главно доказване, че по време на действието на застрахователния договор е настъпило застрахователно събитие, представляващо покрит застрахователен риск. В случая с оглед на заключението на вещото лице инж.Й.Й. по допуснатата съдебно- автотехническа експертиза, прието, като неоспорено от страните, което съдът кредитира изцяло, като компетентно и обективно изготвено се установява, че стойността необходима за възстановяване на товарен автомобил „Форд Транзит“, с рег. № СВ •••• ВС/ застрахован при ответника/, изчислена на база средни пазарни цени към датата на ПТП, респективно към настъпване на застрахователното събитие е в размер на сумата от 18444, 34 лв. Това е цената на действителната стойност на увреденото имущество от същия вид, в това число всички присъщи разходи по монтаж, подмяна и други без прилагане на обезценка. Безспорно е обстоятелството, че в процесния случай не е заплатено на ищеца от застрахователя дължимото застрахователно обезщетение, което да покрива действителния размер на претърпените от ищеца имуществени вреди към момента на настъпване на застрахователното събитие. С оглед на което вземането на ищеца по чл.405, ал.1 от КЗ срещу ответника възлиза в размер на сумата от 16869, 49 лв./ за която сума е предявена исковата претенция/, поради което предявеният иск с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ се явява изцяло основателен и доказан, и като такъв следва да бъде уважен за сумата от 16869, 49 лв., за която е предявен. В тази връзка първоинстанционният съд правилно е ангажирал отговорността на ответника за процесната сума. На следващо място, макар въззивната жалба на въззивника- ответник, да е насочена срещу първоинстанционното съдебно решение и в частта, с която е уважен предявения осъдителен иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 1059, 03 лв., жалбоподателят не е навел конкретни доводи за неправилността на решението по този иск, в обжалваната от него част /единствените фактически и правни доводи в жалбата на ответника са свързани с предявения иск с правно основание чл.405, ал.1 от КЗ/. С оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него, въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в съответната част. Въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г.К., І г.о. на ВКС/. С оглед на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбата на ответника, във връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение в посочената му част, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната част, като не са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл. 272 ГПК. В тази връзка, обжалваното решение в посочената му част, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. При този изход на спора на въззивника-ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. На основание чл.273 от ГПК във вр. с чл.78, ал.1 от ГПК на въззиваемата страна- ищец следва да се присъдят своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 1336 лв., за въззивната инстанция, съгласно приложен договор за възлагане на правна помощ от 18.01.2022 г., платежно нареждане за кредитен превод от 18.01.2022 г. и списък по чл.80 от ГПК. Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,