Решение № 1417 от 6.12.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 210/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С Решение № 261356/20.04.2022 г., постановено по гр.д. № 4193/2020 г. по описа на СГС, ГО, І-7 състав, е отхвърлен предявения от М. М. С. срещу Административен съд София-град иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ връзка с чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС за осъждане на ответника да му заплати сума от 30000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди настъпили в резултат от нарушение на правото за разглеждане и решаване на адм. дело № 7171/2019 г. по описа на АССГ в разумен срок, съгласно чл.6, §1 от ЕКЗПЧОС, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 21.05.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. В срока по чл.259, ал.1 от ГПК (по имейл на 17.05.2022 г.) срещу така постановеното решение в неговата цялост е постъпила въззивна жалба вх.№ 286480/18.05.2022 г. от ищеца в първоинстанционното производство М. М. С., подадена чрез назначения му по реда на чл.95, ал.2 от ГПК служебен процесуален представител Н. И. И.. Въззивникът счита, че решението е неоснователно и необосновано, постановено в противоречие със съдебната практика. Поддържа се, че правните изводи, до които е стигнал първоинстанционния съд, не отговарят на установените по делото факти и обстоятелства, както и на събраните по делото доказателства. Поддържа неправилност на извода на първоинстанционния съд, че до забавяне разглеждане на процесното административно дело се е стигнало и се дължи във висока степен на процесуалните действия на ищеца. Твърди, че задължение на държавата и съда е да осигури и обезпечи бързината на съдебния процес, поради което множеството отводи на съда не би следвало да се третират „по вина на ищеца“. Въззивникът счита, че държавата и съдът не са положили необходимите усилия да обезпечат своевременно решаване на съдебния спор в разумен срок, като при отправеното искане за отвод на всички съдебни състави на Административен съд-София град, съдът е следвало не да разпределя делото на друг съдия от същия съд, а директно да го разпредели на друг съд. Въззивникът счита, че времето през което делото му е било преразпределяно на няколко съдии от същия съд, е част от неоснователното забавяне на нормалното развитие на хода на процеса и това не е по негова вина. Моли съда да отмени да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което уважи изцяло исковата претенция. В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемата страна-ответникът Административен съд –София град. По делото и след изтичане на срока по чл.259, ал.1 от ГПК, е подадена и въззивна жалба вх.№ 286693/18.05.2022 г. Същата е подадена лично от ищеца М. М. С.. Жалбата е бланкетна и с нея не се въвежда нов предмет. С оглед съдебната практика посочена включително и в Определение № 58/17.01.2023 г., постановено по ч.гр.д. № 80/2023 г. по описа на ВКС, ГК, Четвърто отделение, приложено по настоящото производство, настоящото въззивно производство е редовно учредено с подадената в срок въззивна жалба вх.№ 286480/18.05.2022 г. Същата съдържа конкретни пороци на първоинстанционното решение. Доколкото с подадената лично от ищеца след срока за обжалване въззивна жалба вх.№ 286693/18.05.2022 г., не се въвежда нов предмет, въззивният съд приема същата като допълнителна молба, с която въззивникът-ищец поддържа във въззивното производство конкретните си доводи за неправилност на първоинстанционното решение. В открито съдебно заседание въззивникът-ищец лично и чрез процесуалния си представител моли съда да постанови решение, с което да уважи жалбата му по съображения, подробно изложени в нея, както и в депозираните по делото писмени бележки, лично от въззивника, както и от неговия особен представител адвокат Г.. Оспорва претенцията на въззиваемия за разноски, като счита че такива не му се дължат, доколкото не е представляван нито от адвокат, нито от юрисконсулт. В открито съдебно заседание въззиваемият-ответник Административен съд София, не изпраща представител. В писмена молба оспорва въззивната жалба като неоснователна и моли съда да я остави без уважение на посочените в отговора на исковата молба основания. Претендира разноски. В предоставения от съда срок, не представя писмени бележки. Контролиращата страна САП, участваща по делото съгласно чл. 10, ал. 1 от ЗОДОВ, в откритото съдебно заседание чрез своя процесуален представител моли съда да потвърди първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно. Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа страна: Софийски градски съд е бил сезиран с обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.2б, ал.3 от ЗОДОВ и чл.86, ал.1 от ЗЗД предявени от М. М. С. срещу Административен съд - София град за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 30 000 лв.-обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в периода от 10.04.2019 г. /когато е подадена исковата молба до Административен съд Стара Загора/ до окончателното решаване на делото от ответника, които вреди са настъпили в пряка причинна връзка от нарушение на правото на ищеца на разглеждане и решаване на адм.дело № 7171/2019 г. по описа на АССГ, в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска-21.05.2020 г. до окончателното изплащане на сумата. Такава е исковата претенция, съобразно уточнителните молби, както и уточнителна молба вх. № 357033/20.10.2021 г., относно претенцията за законна лихва. На 10.04.2019 г. ищецът е подал искова молба пред Административен съд-Стара Загора, въз основа на която е образувано адм.дело № 258/2019 г. С Определение от 12.04.2019 г. съдът е приел, че е сезиран с жалба на М. М. С. против заповед за задържане по чл.72 от ЗМВР, издадена от полицейски орган от Второ РУ-Стара Загора към ОД на МВР-Стара Загора, съединена с иск по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение в размер на 20 000 лв. за претърпени от ищеца неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразното задържане. Със същото определение съдът е разделил производството по административното дело, като пред себе си е оставил за разглеждане само иска с правно основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. С разпореждане от 16.05.2019 г. съдът е оставил без движение производството по делото с указание до ищеца да внесе държавна такса в размер на 10 лв. и да представи платежния документ по делото в указания му срок, въпреки че още с исковата си молба ищецът е заявил искане с правно основание чл.83, ал.2 от ГПК да бъде освободен от задължението за внасяне на държавна такса. Препис от разпореждането е връчен редовно на ищеца на 27.05.2019 г. В срока за изпълнение на указанията на 29.05.2019 г. ищецът е депозирал молба с искане съдът да се произнесе по искането му с правно основание чл.83, ал.2 от ГПК, като е представил декларация, в която е декларирал, че не притежава движимо и недвижимо имущество, с изключение на ½ ид.ч. от къща в Стара Загора, няма банкови влогове в България и чужбина, от 6 години е безработен, в момента е задържан под стража, страда от тежки заболявания. Съдът отново не се е произнесъл по така заявеното искане, а с разпореждане от 05.06.2019 г. е разпоредил извършването на справка относно постоянен и настоящ адрес на ищеца. Установявайки, че ищецът е регистриран адресно в гр.София, както и по молба на самия ищец, с Определение № 251/17.06.2019 г. е прекратил производството по делото и го е изпратил по подсъдност на Административен съд София град. Въз основа на това определение и на 25.06.2019 г. при ответника е образувано адм.дело № 7171/2019 г. по описа на АССГ. С протокол от същата дата като докладчик по делото е определена съдия Р. Б.. До 30.10.2019 г. по делото не са извършвани никакви съдопроизводствени действия, като с протокол от тази дата като съдия-докладчик по делото е избран съдия К. К.. С определение № 3239/30.04.2020 г. ново определения съдия-докладчик е оставил без уважение искането на ищеца за освобождаването му от държавна такса и е указал на ищеца в 7-дневен срок от получаване на препис от същото да внесе дължимата държавна такса от 10 лв. Препис от определението е връчен лично на 17.06.2020 г. на адреса в гр.Стара Загора, посочен от ищеца след разговор с него по телефона. В определения срок ищецът е обжалвал определението на първоинстанционния съд, което и с Определение № 13147/22.10.2020 г., постановено по адм.дело № 8883/2020 г. на ВАС, Трето отделение е отменено, а ищецът е освободен от заплащане на държавна такса по делото. Делото е върнато при ответника на 26.10.2020 г. Междувременно с молба от 22.06.2020 г., ищецът е поискал отвод както на съдията докладчик, така и на всички състави на АССГ, също е заявил искане делото да бъде изпратено в АС-София-окръг, като съд отговарящ на условията на чл.7, ал.2 от ЗОДОВ. С поредица от определения постановени в периода от 19.11.2020 г. до 22.02.2021 г. определените съдии докладчици са се отвели от разглеждане на делото, въпреки че са приели, че не са предубедени, нито заинтересовани от изхода на спора. С протокол за разпределение от 23.02.2021 г. като докладчик по делото е определен съдия Д. Р., който с разпореждане от 22.03.2021 г. е оставил без уважение искането на ищеца за отвод на ново определения съдия-докладчик. Със същото разпореждане е оставил производството по исковата молба без движение и е дал указания за отстраняване на констатираните нередовности. Препис от разпореждането е връчен редовно на ищеца на 13.04.2021 г. С молба вх.№ 13413/19.04.2021 г. ищецът е поискал да му бъде предоставена правна помощ, което искане е уважено с определение на съда от 21.04.2021 г. Определен е адвокат Д. Й., назначен за особен представител с определение на съда от 28.05.2021 г., който с молба от 26.05.2021 г. е поискал да бъде освободен. Определен е нов адвокат И. Й.. С молба вх.№ 21332/17.06.2021 г. ищецът е заявил, че тъй като не е могъл да се разбере с адвокат Й., то се отказва от предоставената му правна помощ и е поискал да му бъдат изпратени всички искания и разпореждания по делото, като бъде определен нов 7-дневен срок за изпълнението им. На 30.06.2021 г. ищецът депозира молба, в която посочва в какво се изразяват търпените от него неимуществени вреди. С определение № 5373/20.07.2021 г. съдът е оставил без разглеждане като недопустим предявения иск и е прекратил производството по делото. Това определение е оставено в сила с Определение № 1048/27.10.2021 г., постановено по адм.дело № 9741/2021 г. по описа на ВАС, Трето отделение. По този начин производството по адм.дело № 7171/2019 г. е приключило окончателно на 27.10.2021 г., в хода на настоящото исково производство. При така установената по-горе фактическа обстановка, първоинстанционният съд е приел неоснователност на исковата претенция, с мотива, че продължителността на съдебното производство се дължи на процесуалното поведение на лице, различно от ответника, поради което същият не трябва да отговаря за твърдяното забавяне в разглеждането на делото. СГС е приел, че в административното производство, съдът се е произнасял своевременно по депозираните от ищеца молби. Счел е, че именно процесуалното поведение на ищеца и предприетите от него действия са довели до забавяне в разглеждане на същото. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема следното от правна страна: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана да обжалва страна-ищецът в първоинстанционното производство и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този смисъл подадената въззивна жалба е процесуално допустима. На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Предявеният иск е с правно основание чл.2б от ЗОДОВ. Ищецът предявява иск за обезщетение за вреди по висящо производство, с твърдението, че същите са му причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Настоящият съдебен състав намира, че искът е допустим и е предявен от лице, което притежава материално-правна легитимация, чиито права и задължения се засягат пряко от производството по адм.д. № 7171/2019 г. по описа на АССГ. Въпреки, че по време на висящността на настоящото исково производство по чл. 2б от ЗОДОВ за бавно правосъдие, е приключило административното производство по адм.дело № 7171/2019 г. на АССГ, от което ищецът черпи правата си за обезщетение, производството не трябва да бъде прекратено, за да се започне и се изчерпи процедурата за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от ЗСВ. Изцяло в този смисъл е и постановеното по реда на чл.290 от ГПК Решение № 153 от 13.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4658/2017 г., IV г. о., ГК, което се споделя напълно от настоящия съдебен състав. Съставът на ВКС е приел, че „Приключването на производството, по което се твърди че е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията, след като е предявен иск за обезщетение по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, не е процесуална пречка за упражняване правото на иск и основание за прекратяване на гражданското дело, тъй като тълкуването в обратния смисъл ще противоречи на установеното в закона правило, че никое друго учреждение няма право да приеме за разглеждане дело, което вече се разглежда от съда. В този смисъл, настоящият състав на ВКС възприема изводите в решение № 210 от 15.06.2015 г. по гр. д. № 3053/2014 г. на ВКС, III г. о., че допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение на вредите от нарушение правото по чл. 6, § 1 от Конвенцията по висящо производство не е обусловена от изискванията на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.“ По силата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ всяко лице, което е увредено от действията или бездействията на съдебните органи в рамките на едно незавършило с окончателен съдебен акт производство, може да подаде жалба пред съд и в рамките на едно отделно исково производство да претендира обезщетяването на нанесените му вреди. Нормата предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Съгласно установената практика механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: установява се продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най- бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебното производство. Разумният характер на производството се определя в зависимост от обстоятелствата по делото и предвид критерии, утвърдени в съдебната практика, по-специално сложността на делото, поведението на жалбоподателя и това на компетентните органи. По тази последна точка, залогът на спора за заинтересованото лице също се отчита. Критерии за разумност на срока са характера и сложността на делото, фактическа и/или правна сложност на делото, като преценката за това винаги е конкретна и тя трябва да е била действителната причина за забавяне на делото. В случая заведеното пред АССГ дело не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност, доколкото ищецът претендира обезщетение за вреди, претърпени от него в резултат на незаконосъобразно задържане на 04.04.2019 г., т.е. от издадената заповед по реда на чл.72 от ЗМВР. Следващият критерии за разумност на срока е поведението на ищеца, като държавата не отговаря за забавяния дължащи се на поведението на лицето, което твърди, че правото му на разглеждане на делото в разумен срок е било нарушено. Ако лицето упражнява своите процесуални прави по нормален начин (например обжалва решение или определение), причинената по този начин допълнителна продължителност не се счита за забавяне, за което държавата отговаря, но изтеклото време се включва в общата продължителност на производството. В конкретния случай и като съобрази началото на процеса поставено с подаването на исковата молба на 10.04.2019 г. и липсата на фактическа и правна сложност на делото, въззивният съд намира, че е налице забавяне на разглеждане на делото над разумния за това срок. В този смисъл не споделя виждането на първоинстанционния съд, че в административното производство, съдът се е произнасял своевременно по депозираните от ищеца молби Незаконосъобразните действия на ответния съд, довели до забавяне на делото, се изразяват в следното: Делото пред АССГ е образувано на 25.06.2019 г. след изпращането му по подсъдност от АС-Стара Загора, като е определен и съдия-докладчик по делото Р. Б.. След образуването му на 25.06.2019 г. и до 30.10.2019 г., т.е. повече от четири месеца по делото не е извършено нито едно съдопроизводствено действие, като на 30.10.2019 г. и по причина че съдия Б. вече е била избирана за докладчик по делото, е определен нов съдия- докладчик. Безспорно е налице необосновано забавяне, доколкото посочената причина първо не се установява от материалите по делото, второ същата не е от такъв характер, че на съда да са му необходими повече от четири месеца, за да я установи. От 30.10.2019 г. до 30.04.2020 г., т.е. точно половин година (шест месеца), по делото отново не е извършено никакво процесуално действие. Едва на 30.04.2020 г. съдът се е произнесъл по искането на ищеца за освобождаването му от държавна такса. Отново е налице необосновано забавяне, тъй като шест месеца са неразумен срок, в който съдът се е произнесъл по искане за освобождаване от държавна такса. От 21.08.2020 г. до 22.10.2020 г., т.е. два месеца е продължило производството пред ВАС по частна жалба на ищеца срещу определението на съда, с което е оставено без уважение искането му за освобождаване от държавна такса. Също е налице необосновано забавяне, доколкото на частния жалбоподател са давани указания за внасяне на дължима държавна такса по частна жалба в размер на 15 лв., които указания са изцяло в противоречие с Тълкувателно решение № 3/12.04.2017 г. по тълк.дело № 5/2016 г. на ВАС, с което е прието, че не се дължи държавна такса при подаване на частна жалба против съдебни актове по административни дела съгласно чл. 213, т. 3 във вр. чл. 236 АПК, във вр. т. 2б от Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите събирани от съдилищата, П.та, следствените служби и Министерството на правосъдието. В случая указанията са дадени на основание чл.19 от Тарифата, но за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, въпреки че производството е било по реда на чл.229- чл.236 от АПК. Отделно стои въпроса доколко следва да се изисква внасяне на държавна такса до приключване на производството по подаденото искане за освобождаване от държавна такса, включително и чрез обжалване на акта, с който искането е прието за неоснователно. Искането за освобождаване от държавна такса, ищецът е заявил още с исковата си молба на 10.04.2019 г., като този процесуален въпрос е решен окончателно на 22.10.2020 г., т.е. налице е неоправдано забавяне от една година, шест месеца, 12 дни, извън разумните срокове, за произнасяне по процесуалния въпрос, относно дължимостта на държавна такса от ищеца, въпрос решаването на който не се отличава нито с фактическа, нито с правна сложност, а е и въпрос по който е налице многобройна съдебна практика, която не е съобразена от съдилищата, което безспорно е довело до неразумно забавяне на разглеждане на делото. Делото е върнато в АССГ на 26.10.2020 г. и предвид допуснатата забава, е следвало процесуалните действия да се извършват по-ритмично и в по- кратки срокове. Въпреки това и макар по молба на ищеца, която не обвързва съда, в периода от 19.11.2020 г. до 23.02.2021 г., т.е. още три месеца, по делото са постановени множество необосновани отводи на определяните съдии докладчици. Необосноваността се съдържа в самите определения, от които е видно, че докладчиците са считали молбата на ищеца на неоснователна, но въпреки това са я уважили. Въззивният съд споделя виждането, че забавянето във връзка с отводите, не се дължи на недобросъвестното процесуално поведение на ищеца, който е поискал отводите. Продължителността от време, в която са последвали множество отводи на съдии от ответния съд, не може да доведе до освобождаване на държавата от отговорност. Държавата следва да обезпечи организацията на съдебната система по такъв начин, че да дава възможност на съдилищата да разглеждат делата в разумен срок, включително и чрез създаване на законодателна уредба относно мерки за противодействие на увреждащите процеси в случаите, когато съдът констатира злоупотреба с процесуални права. След определяне на поредния съдия-докладчик и в сравнително кратък период от 23.02.2021 г. до 27.10.2021 г., производството по делото приключва окончателно с влязло в сила определение, с което е прекратено поради недопустимост на исковата претенция. С оглед на горното и към датата на подаване на исковата молба пред Административен съд – Стара Загора на 10.04.2019 г. и до 27.10.2021 г., когато окончателно и в хода на настоящото дело, производството по административното дело е приключило, безспорно е била налице забава в разглеждане на адм.дело № 7171/2019 г. по описа на ответния съд. Видно от гореизложената хронология безспорно се установява, че забавата в разглеждане на процесното гражданско дело се дължи и на действия, и бездействията и на друг съд, различен от ответния, но както е прието с Решение № 306 от 22.10.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК, което се споделя от настоящия въззивен състав: „продължителността на съдебното производство се преценява глобално, като държавата отговаря чрез своите процесуални субституенти – в случая съдилищата, за нарушение на разумния срок за окончателното приключване на производството и отговорността им е солидарна“, т.е. кредиторът може да иска изпълнение от всеки съдлъжник. Обстоятелството, че солидарните длъжници дължат едно и също нещо на кредитора, е предпоставка последният да може да иска изпълнение на цялото задължение от когото и да е от солидарните длъжници, като той може да предяви правата си срещу един от длъжниците, срещу няколко от тях или срещу всички. При реализиране на отговорността, предвид принципа на пълното обезщетение за всички неимуществени вреди в причинна връзка с неразумно продължилото съдебно производство, е без значение действията на кой правораздавателен орган са довели до този резултат и в коя фаза на съдебното производство е допуснато забавяне. Настоящият състав намира, че разрешенията, относно отговорността по чл. 2 ЗОДОВ, обективирани в ТР № 5/2013 от 15.06.2015 г. по т. дело № 5/2013 г. на ОСГК на ВКС са актуални и по отношение на отговорността по чл. 2б ЗОДОВ, доколкото макар и фактическите състави да са различни, двата вида отговорност имат един и същ характер. Съобразно мотивите на това тълкувателно решение и на основание чл. 7 от Конституцията на Република България отговорността е на държавата, а не на отделните нейни органи и длъжностни лица. Разпоредбата на чл. 2 ЗОДОВ също изрично определя държавата като длъжник по материалното правоотношение. Тя отговаря за причинените вреди. Съдът и другите правозащитни органи представляват държавата като процесуални субституенти. Съобразно чл. 2 ЗОДОВ държавата в съответствие с посочения по-горе конституционен принцип носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на правозащитните органи. Според чл. 4 ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. С оглед на горните правни разрешения, дори само един правозащитен орган да представлява държавата (както е в настоящия случай), то това не би могло по никакъв начин да наруши принципа за пълно обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По горните съображения настоящият въззивен състав счита, че за ответника е налице, както процесуална, така и материално правна легитимация да отговаря по предявения срещу него иск. На следващо място наличието или липсата на нарушение зависи също и от това дали общата дължина на производството е прекомерна или не, както и от това какъв е залогът на делото за лицето. С други думи, отделни забавяния могат да бъдат толерирани, стига общата продължителност на производството да може да се приеме за разумна, с оглед на всички критерии, следващи от практиката на ЕСПЧ. Значимостта на интереса за страната обикновено е свързан с предмета на делото, като от практиката на ЕСПЧ може да се направи изводът, че дела по трудови и равняващи се по ефекта си на трудови спорове, особено такива за отмяна на уволнение или на освобождаване от пост; дела за пенсии; дела за осиновяване; дела за упражняване на родителски права или за лични контакти с деца; дела на тежко болни хора, особено ако предметът им е свързан с тяхната болест; дела, отнасящи се до обезщетение за причинени телесни увреждания, за трудова злополука, за насилие от страна на полицията или за незаконно задържане; дела, засягащи гражданско състояние; наказателни дела, при които обвиняемият или подсъдимият е с мярка за неотклонение „задържане под стража“ следва да се разглеждат по-бързо и с предимство, а в някои случаи и в особено кратки срокове. Завишеният интерес от бързото решаване на делото може да се дължи и на външни фактори, като например инфлация, която води до обезценяване на иска, или напреднала възраст на лицето. Предметът на процесното дело е измежду примерно посочените (обезщетение за незаконно задържане), поради което е изисквал по-завишено внимание от страна на ответната страна. В този смисъл забавата в разглеждане на делото, би могла да обоснове завишен размер на претендираното обезщетение, с оглед значимия за ищеца интерес по делото. Така мотивиран съдът намира, че предявеният иск за заплащане на неимуществени вреди ще следва да бъде уважен като основателен. Достигайки до друг правен извод, относно основателността на исковата претенция, първоинстанционният съд е постановил неправилно решение, което ще следва да бъде отменено. По размера на предявения иск: Съобразно практиката на ЕСПЧ (решение от 10.02.2011 г. по делото R. v. Bulgaria по жалба № 18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото V. v. Bulgaria по жалба № 1849/08), както и практиката на ВКС (решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то ГО на ВКС, решение № 306/18 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то ГО на ВКС), в исковото производство по чл. 2б от ЗОДОВ пълно и главно доказване следва да бъде проведено от страна на ищеца по отношение на вида и размера на имуществените вреди, както и на пряката причинно-следствена връзка между тях и забавеното производство; каквито в случая не се претендират, а относно неимуществените вреди съществува силна, макар и оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо което гражданското съдебно производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в държавността поради забавянето на делото. В случая от страна на ответника не са ангажирани никакви доказателства за оборване на тази презумпция, т.е. че е претърпял неимуществени вреди по интензитет по-силни от обичайните. Предвид горното и съобразно критерия за справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД, справедлив размер на обезщетение според настоящия съдебен състав възлиза на сумата от 1 000 лв., до който размер предявеният иск се явява основателен. При определяне на дължимото обезщетение съдът съобразява и забавата в разглеждане на делото - две години, шест месеца и 17 дни, както и залога на делото за ищеца с оглед претенцията му за обезвреда от незаконно задържане. Обезщетението се присъжда за пълния период от подаване на исковата молба 10.04.2019 г. до приключване на делото с влязъл в сила съдебен акт 27.10.2021 г., който факт е настъпил в хода на настоящото производство и като правно-релевантен съдът го съобразява на основание чл.235, ал.3 от ГПК. Така определения размер е достатъчен да репарира претърпените от ищеца обичайни неимуществени вреди, а доколкото от доказателствата по делото не се установяват други вреди над обичайните, то претендираният размер се явява прекомерен, поради което искът ще следва да бъде отхвърлен като неоснователен над присъдения размер от 1 000 лв. до пълния претендиран от 30 000 лв. Предвид гореизложеното и поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение ще следва да бъде отменено в частта, с която исковата претенция е отхвърлена за сумата от 1000 лв., а в останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен за сумата от 29 000 лв., разликата над 1 000 лв. до 30 000 лв., следва да бъде потвърдено. По отговорността за разноските: С оглед изхода на производството пред настоящата инстанция, въззивният съд следва да преизчисли разноските направени от страните пред първата инстанция и предвид уважаването на исковата претенция за неимуществени вреди частично. Пред първата инстанция разноски в полза на страните не са присъждани, не е налице искане по чл.248 ГПК, респ. частна жалба срещу определение постановено по реда на чл.248 ГПК, поради което въззивният съд не се произнася по разноските направени пред първата инстанция. Пред въззивната инстанция: Въззивникът-ищец не е правил разноски в производството и такива не му се присъждат. Ответникът-въззиваем в настоящото производство претендира разноски, без да конкретизира какви точно и доколкото до приключване на устните състезания пред настоящата инстанция, не са ангажирани писмени доказателства, удостоверяващи извършването на такива, то на въззиваемия- ответник не се присъждат разноски. Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав