Решение № 4865 от 28.9.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 8530/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК и по реда на чл. 274 – чл. 279 вр. чл. 248, ал. 3 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ответника В. Р. М. от 25.11.2021 г. срещу решение № 20201569/21.10.2021 г., постановено по гражданско дело № 11636/2021 г., на Софийски районен съд, 124 състав, в частта, с която съдът признава за установено по реда на чл. 422 ГПК, че жалбоподателят дължи на „Софийска вода“ АД сумата 1771, 83 лева, представляваща потребена вода от длъжника за ½ идеална част от имота му с клиентски номер № 1003121664 за периода от 12.3.2012 г. до 24.5.2020 г., ведно със законна лихва от 02.9.2020 г. до изплащане на вземането, както и сумата 764, 36 лева - лихва за забава върху главното вземане, изтекла в периода от 12.4.2012 г. до 24.5.2020 г., за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 05.10.2020 г. по гр. д. № 42207/2020 г. на СРС, І ГО, 124 състав, като на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят е осъден да заплати сумата 256, 70 лева - разноски в исковото, и 88, 37 лева - разноски в заповедното производство, както и по частна жалба от 25.5.2022 г. на ответника В. Р. М. срещу определение № 20034989/10.5.2022 г., постановено по гражданско дело № 11636/2021 г., на Софийски районен съд, 124 състав, с което съдът оставя без уважение молбата от 10.11.2021 г. на ответника за изменение на решението, постановено по делото, в частта му за разноските. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение било постановено при допуснато нарушение на материалния закон и необоснованост. Не било доказано нито наличието на облигационно правоотношение /вкл. и оспореното от ответника обстоятелство, че в процесния период бил собственик на имота/, нито доставка на В и К услуги и вода. Липсвали доказателства и твърдения за основанието, на което е била начислявана потребена вода на база. Не била спазена процедурата за отчитане на изразходеното количество вода, не били представени карнети. Поддържа и че определението по чл. 248 ГПК било неправилно, тъй като разноски за адвокат в се следвали на длъжника в заповедното производство. Моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния в обжалваната част и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове, както и да отмени определението на първоинстанционния и да допълни решението, като присъди разноски за адвокатско възнаграждение в заповедното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Претендира разноски. Ответникът по въззивната и частната жалби не е подал отговор, не вземан становище по допустимостта и основателността им. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи: По въззивната жалба: Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е ОСНОВАТЕЛНА. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е неправилно в обжалваната част поради следните съображения: Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителни искове с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 198о, ал. 1 от Закона за водите вр. чл. 40 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребители за ползване на водоснабдителни и канализационни системи и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Ищецът „Софийска вода” АД е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу ответника В. Р. М. за следните суми: 7850, 93 лева, представляваща цена на доставени В и К услуги в периода 12.3.2012 г. – 24.5.2020 г. в апартамент № 18, находящ се в гр. София, ж.к. ••••, заедно със законната лихва от 03.9.2020 г. до погасяване на задължението, и 2904, 78 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 12.4.2012 г. – 24.5.2020 г. След постъпило възражение по реда на чл. 414 ГПК са предявени установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за изпълнение. Ищецът твърди, че е налице облигационно отношение, възникнало с ответника въз основа на неформален договор за предоставяне на В и К услуги при публично известни общи условия. Поддържа, че съгласно тези общи условия е доставил за процесния период на ответника В и К услуги /доставка на питейна вода и отвеждане на отпадни води/ в посочения обект, като купувачът не е заплатил дължимата цена, както и обезщетение за забава върху нея за периода от датата на падежа, посочен във фактурите и уговорен в ОУ. Моли съда да установи вземанията така, както са предявени в заповедното производство. Първоинстанционният съд е уважил претенциите за следните суми: 1771, 83 лева, представляваща цена на В и К услуги, доставени в периода от 02.9.2017 г. до 24.5.2020 г. и 764, 36 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, които задължения са предмет на въззивна проверка. За уважаване на иска за установяване на задължение за плащане на цена в тежест на ищеца е да докаже, че ответникът е потребител на В и К услуги по възникнало между страните облигационно правоотношение, че в процесния период ищецът е доставял В и К услуги в претендираните количества в посочения обект, чиято стойност възлиза поне на претендираната сума. Предоставянето на В и К услуги на потребителите срещу заплащане се осъществява от В и К оператори, като в границите на една обособена територия само един оператор може да извършва тази дейност - арг. чл.198о, ал. 1 и ал. 2 ЗВ. В настоящия случай е безспорно, че оператор на В и К услуги на територията на гр. София е ищцовото дружество. Съгласно разпоредбата на пар. 1, буква "а" от ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги потребители са юридически или физически лица - собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги. В отговора ответникът оспорва наличието на право на собственост върху процесния имот. За установяването на този факт ищецът е представил единствено възпроизведен на хартиен носител препис от електронен документ – справка от Служба по вписванията – София за вписвания, отбелязвания и заличавания по партидата на ответника. Видно от този документ, на 25.1.2019 г. върху ½ идеална част от имота е вписана възбрана. Този документ създава индиция за наличие на право на собственост и то не по-рано от 25.1.2019 г., но не доказва по категоричен начин спорения факт. При прилагане последствията на чл. 154 ГПК въззивният съд намира за недоказано от ищеца наличието на облигационно правоотношение в процесния период. Дори и да се приеме за доказано наличието на облигационна връзка, то искът отново би бил неоснователен поради следното: Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г., получаването на услугите В и К се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощени от него (тях) лица и от съответния регулаторен орган. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник и влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в централния ежедневник (чл. 8, ал. 2 и ал. 3 от наредбата). В случая несъмнено е, че общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани и са одобрени с решение на ДКЕВР. Съгласно разпоредбата на чл. 35 от Наредба № 4/14.09.2004 г. показанията на водомерите се отчитат с точност до 1 куб. м за период, който се определя в общите условия или договора, но не по-дълъг от шест месеца; когато периодът на отчитане на водомерите е по-дълъг от един месец, операторът ежемесечно начислява служебно количество изразходвана вода, определено въз основа на средния месечен разход от редовно отчетените съответни периоди на предходната година, като след отчитане на показанията на водомерите количеството вода се изравнява в съответствие с реалното потребление; достъпът на длъжностното лице на оператора до водомера за извършване на отчети, включително в жилищата на потребителите, се осигурява съгласно общите условия или договора; при невъзможност за отчитане на водомерите поради отсъствие на потребителя или на неговия представител потребителят е длъжен да уточни с оператора в удобно за двете страни време извършването на отчитането в срок не по-дълъг от една година от последното отчитане; при отказ на потребителя да осигури достъп на длъжностното лице на оператора до водомера длъжностното лице съставя протокол, който се подписва от него и от поне един свидетел; длъжностното лице отбелязва в протокола трите имена, единните граждански номера и адресите на свидетелите, които могат да бъдат и длъжностни лица на оператора. при отказ на потребителя да осигури достъп на длъжностното лице на оператора за отчитане на показанията на водомера разходът на вода се изчислява по пропускателната способност на водопроводната инсталация непосредствено преди водомера при непрекъснато изтичане на водата със скорост 1, 0 m/s, за периода до предишен отчет по алинея 1. Според чл. 39, ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г. изразходваното количество вода се определя по реда на чл. 35, а в ал. 4, е предвидено, че за потребителите без индивидуални водомери количествата вода се определят по реда на чл. 39, ал. 5 и 6, съгласно които по изключение се допуска за потребители, които нямат монтирани водомери на водопроводните отклонения и индивидуални водомери, месечното количество изразходвана, отведена и пречистена вода да се заплаща, както следва: по 6 куб. м при топлофицирано жилище и по 5 куб. м - при нетоплофицирано жилище за всеки обитател; по 0, 1 куб. м за всеки куб. м застроен обем сграда за сезонно ползване (вила, бунгало и др.), жилища и офиси, в които няма постоянен обитател; 4. по 0, 5 куб. м за всеки куб. м застроен обем на сграда - за сгради в строеж; до поставянето на индивидуални водомери в сгради - етажна собственост, или на водопроводно отклонение с повече от един потребител определените в ал. 5 количества вода се завишават всяко тримесечие с по 1, 0 куб. м за всеки обитател. Съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 1 ОУ доставянето на питейна вода и/или пречистване и/или отвеждане на отпадъчни води се заплаща въз основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната мрежа, отчетено чрез монтираните водомери на сградните водопроводни отклонения. Отчитането на показанията на водомерите се извършва от служител на оператора на В и К услуги в присъствието на потребителя или на негов представител (чл. 21, ал. 4 ОУ), като клаузата на чл. 22, ал. 1 ОУ регламентира задължението на потребителя да осигурява свободен и безопасен достъп на легитимните длъжностни лица на В и К оператора за извършване на отчети на индивидуалния водомер, монтиран в процесния имот, с оглед определяне на точното количество изразходвана питейна вода. В случай на неосигуряване на представител на потребителя отчетът се подписва от свидетел (чл. 21, ал. 4, изр. 2 ОУ). При невъзможност за отчитане на водомера поради отсъствие на потребителя или негов представител и липсата на друга инициирана от потребителя уговорка за посещение на длъжностно лице в удобно и за двете страни време, се счита, че е налице отказ за осигуряване на достъп, който се удостоверява с протокол, подписан от длъжностното лице на оператора и от поне един свидетел (чл. 22, ал. 4 ОУ). В този случай поради липса на възможност за извършване на реален отчет, операторът изчислява изразходваното количество питейна вода по реда на чл. 46 ОУ - по пропускателната способност на водопроводната инсталация непосредствено преди водомера при 6 часа потребление в денонощието и изтичане на водата със скорост 1м/с. За да дължи възнаграждение за ползване на услуги ответникът следва да е ползвал такива. Тежестта за доказване на това обстоятелство е върху ищеца. За доказване на факта на доставката ищецът е ангажирал единствено заключения на вещи лица по ССчЕ и СТЕ. От приетото по делото заключение на ССчЕ не може да се направи извод, че вода реално е потребена в обем, чиято цена е начислена и се претендира в настоящия процес. Първо, вещото лице е работило по документи, които не са представени по делото /едностранно съставени от ищеца фактури, справка-извлечение за таксувани количества и извлечение от счетоводната програма за начислени и платени суми/, поради което и съдът не следва да кредитира заключението. Второ, дори и да бяха представени тези документи, поради едностранното си съставяне и изгодния им характер не обвързват насрещната страна с доказателствена сила относно верността на отразените в тях факти, а именно – обемът на доставените в процения имот В и К услуги за процесния период. Доставката на услуги в процесния период не се установява и от заключението на СТЕ, според което количеството изразходена вода в процесния период е отчитано на база за четирима души. Съдът обаче не кредитира заключението на СТЕ, защото е изготвено по представена справка от информационната система на ищеца /съставена от него/, но нито едно доказателство, от което да се установи, че е било налице основание за начисляване на количества вода на база броя потребители. Ето защо, доколкото фактът на изпълнение също не се доказа от ищеца, и при прилагане на чл. 154 ГПК, предявеният иск е неоснователен. За уважаването на иска за установяване на задължение за мораторна лихва в тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава. Предвид извода на въззивния съд за липсата на главен дълг срещу ответника, то неоснователна е и акцесорната претенция за обезщетение за забава. С оглед изложеното решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в цялата обжалвана част, като бъде постановено друго, с което исковете следва да бъдат отхвърлени. По частната жалба: Предвид нормата на 248, ал. 3 ГПК и доколкото частната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, следва, че същата е процесуално допустима. Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Във връзка с доводите по частната жалба въззивният съд намира следното: В разглеждания случай длъжникът е имал следното процесуално поведение: На 10.11.2020 г. е получил препис от заповедта за изпълнение, като на 10.11.2020 г. е подал възражение - лично, попълнено от него /л. 13 от заповедното дело/. По-късно в същия ден /видно от входящия номер на документа/ с писмено изявление е оттеглил подаденото възражение /л. 14/ и веднага след това - на 10.11.2020 г. /видно от входящите номера, които са поредни/ е входирал друго, подадено чрез адвокат Красимира Билева, в което се претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. и към което е приложен договор за правна защита и съдействие за оказана безплатна правна помощ от адвоката /който е с дата 10.11.2020 г./. Целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство не е да установи съществуването на вземането, а само дали то е спорно. Издадената заповед за изпълнение съдържа покана до длъжника да изпълни задължението си, т.е. същата играе ролята на покана за доброволно изпълнение. Характерно за заповедното производство е и това, че при подаване на възражението от длъжника по чл. 414 ГПК делото не се трансформира служебно в исково производство. Заповедното производство в пълна степен се основава на принципа, че съдбата му е изцяло поставена в зависимост от реакцията на длъжника или от нейната липса, без да се изисква каквато и да било намеса от съда – длъжникът би могъл да предотврати влизането в сила на издадената заповед за изпълнение с простото отричане на дълга, като подаде възражение. Същевременно заповедното производство е изключително формализирано – то се развива изцяло в писмена форма, като се използват стандартни, утвърдени образци за волеизявленията на съда и страните – всичко това осигурява достъпност и позволява бързо произнасяне по исканията, респ. чрез създаването на образец на възражението длъжникът е облекчен в реализацията на правото му оспорване, тъй като този образец е посочен като задължително приложение към заповедта. Адвокатът на ответника няма право на разноските в заповедното производство по реда на чл. 38 ЗАдв. Този извод следва от различната роля на адвоката във връзка със защитата на длъжника в заповедното производство, която може да се изрази в подаването на възражение по чл. 414 ГПК, подаването на възражение пред въззивния съд по чл. 423 ГПК, обжалване на разпореждането за незабавно изпълнение – чл. 419 ГПК, отправяне на искане за спиране на изпълнението – чл. 420 ГПК, обжалване на заповедта за изпълнение в частта за разноските – чл. 413, ал. 1 ГПК. Защитата срещу процесната заповед за изпълнение е осъществена чрез попълване на възражението от самия длъжник, като другите процесуални действия, дори и да са извършени, не са били нужни, а навеждат на извод за злоупотреба с процесуални права. Отделно, съгласно чл. 24, ал. 1 ЗА, упражняването на адвокатската професия включва: 1/ писмени и устни консултации по въпроси на правото; 2/ изготвяне на всякакви книжа – молби, тъжби, заявления, жалби и други, свързани с възложената от клиента работа и 3/ представителство на доверителите и защита на правата и законните им интереси пред органите на съдебната власт. Попълването и подаването на възражение по чл. 414 ГПК е вид адвокатска дейност, но макар за нея да се изисква учредяване на представителна власт /въпреки, че с оглед изложеното вече по-горе тези действия не предполагат знания и умения, с които длъжникът не разполага/, тя не представлява процесуално представителство по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 3 ЗА и чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Отделно от това в посочената наредба не е предвидено самостоятелно възнаграждение за изготвяне на възражение срещу заповед за изпълнение /така, както изрично е предвиден размер на възнаграждението за изготвяне на отговор на искова молба, отговор на въззивна жалба, отговор на касационна жалба и др./. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би било напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо – в този смисъл виж например определение № 45/23.01.2019 г. по ч. т. дело № 3074/2018 г., ВКС, 1 ТО. Противно на възраженията на жалбоподателя, законът не ограничава длъжника от възможността /ако има желание/ да ангажира адвокат, който да мотивира възражението му, но сторените за това разноски следва да останат за негова смета – не следва да се възлагат в тежест на противната страна. Това е така, защото законът му е предоставил възможност да се защити и без да ангажира адвокат – ако оспорва дълга, да попълни и подаде възражение по образец, който му е връчен със заповедта /каквото е и сторил/. Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК дава възможност едно възнаграждение да бъде намалено като прекомерно. Това обаче не означава, че с тази възможност се ограничава правото на защита на страната. Това означава, че не е чужда на законодателя уредба, според която разноските, които надхвърлят нуждата на страната /с оглед фактическата и правна сложност на делото/, не подлежат на репариране от другата страна. След като заповедното производство не изисква адвокатска помощ, то всеки разход за адвокат се явява прекомерен /като тук ответникът е осъществил и сам защитата си, а адвокатът не е сторил нищо повече/. Това не ограничава правото на лицата да търсят такава помощ, а ограничава правото им да искат разноските за нея /вкл. и по реда на чл. 38 ЗАдв./, като защитава противната страна от възникване на задължение за разноски, които е могло и да бъдат спестени. Предвид изложеното въззивният съд намира, че обжалваното определение по чл. 248 ГПК е правилно и подадената срещу него частна жалба следва да бъде оставена без уважение. По разноските: На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат Н.И.И. следва да бъдат присъдени още 300, 00 лева – за оказана безплатна правна помощ на ответника в исковото производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на въззивника се следват своевременно поисканите разноски пред въззивната инстанция в размер на 63, 87 лева /за държавна такса/. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. ЗАдв. на адвокат М. Л. следва да бъде присъдено възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на въззивника в размер на 400 лева, определено от съда по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 чр. чл. 9, ал. 1 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящото решение не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и чл. 248, ал. 3, изр. 2 вр. чл. 280, ал. 3 ГПК. Така мотивиран, Софийският градски съд