Решение № 1808 от 7.4.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 3591/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ищеца М. Н. М. срещу решение № 20000126/04.01.2022г., постановено по гр.д. № 17015/2020г. по описа на СРС, 170-и състав, с което е отхвърлен предявеният срещу ответника ЗАД „Д.Б.: Ж. и з.“ АД иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 405, ал. 1 КЗ за сумата 270 лева, представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Сухопътни превозни средства, без релсови превозни средства“ (Каско), обективиран в застрахователна полица № BG020118000001479, за нанесени имуществени вреди на л.а. „Нисан Микра“, с рег. № В •••• ВТ от настъпило на 13.12.2018г. в гр. Варна ПТП, за което е образувана щета № 0201-001188/2018-01, ведно със законната лихва от 19.04.2019г. до окончателното изплащане, за което вземане по ч.гр.д. № 22764/2019г. по описа на СРС, 170-и състав е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК и на ответника са присъдени разноски. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на постановеното съдебно решение. В нарушение на материалния и процесуалния закон СРС не обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, неправилно се позовал на чл. 297 ГПК по отношение на постановеното от ВРС решение по гр.д. № 20535/2019г., без да съобрази, че се касае до съвсем различни застрахователни събития и постановил необоснован и незаконосъобразен съдебен акт. По делото бил установен фактическият състав на вземането му за застрахователно обезщетение по имуществената застраховка. Втората вноска по имуществената застраховка била надлежно платена чрез застрахователен посредник. Позовава се на разпоредбата на чл. 337, ал. 2 КЗ, като отношенията на застрахователя с брокера/посредника не следвало да рефлектират върху застрахования и да засягат правата му. Уведомлението на застрахователя, че прекратява правоотношенията си с брокера/посредник не било получено от ищеца, а и било изпратено три месеца след полученото плащане на втора вноска, предвид на което плащането произвело погасителен ефект по чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Позовава се и на разпоредбата на чл. 301 ТЗ. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а предявеният иск – изцяло уважен. Претендира разноски за двете инстанции, както и за заповедното производство. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна ЗАД „Д.Б.: Ж. и з.“ АД депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Ищецът М. платила на нелегитимиран да получи плащането правен субект, предвид на което втората вноска по имуществената застраховка не била погасена. Неправилно било позоваването на ищеца на чл. 75 ЗЗД – застрахователят нито потвърдил, нито се възползвал от вземането. Регистърът на КФН относно лицензираните застрахователни брокери бил публичен, поради което без значение било знанието/незнанието на ищеца за отнемането на лиценза за упражняване на брокерска (посредническа) дейност от „С.“ ООД. Възражението на ищеца, че не получила уведомлението на застрахователя било преклудирано. Моли да потвърждаване на обжалваното решение, тъй като СРС извършил пълен и всестранен анализ на събраните доказателства, правилно възприел фактическата обстановка и постановил правилен и законосъобразен съдебен акт. Претендира разноски пред въззивния съд. Предвид нормата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. По отношение на правилността на обжалваното първоинстанционно решение на въведените във въззивната жалба основания настоящият съдебен състав намира следното: Страните по делото не спорят (ответникът изрично признава с отговора на исковата молба) и от представената по делото застрахователна полица № BG 0201 18 000001479/26.07.2018г., съдът приема за установено, че същите сключили валиден застрахователен договор по имуществена застраховка „Каско“, с дефиницията по чл. 405 КЗ, съобразно общите правила на застрахователя, приложени по делото, за лек автомобил марка „Нисан“, модел „Микра“, с рег. № В •••• ВТ, с уговорена застрахователна сума от 4 700 лева и период на покритие на застраховката от 27.07.2018г. до 26.07.2019г., за което в изискуемата форма била подписана описаната по-горе полица. Страните постигнали съгласие за разсрочено плащане на застрахователната премия на 4 вноски, всяка в размер на 114.75 лева, първата от които платима при сключването на полицата, а съответно от 2-ра до 4-та вноски с падежи 27.10.2018г., 27.01.2019г. и 27.04.2019г. Безспорно между страните ищецът заплатила първата вноска от премията при сключването на имуществената застраховка на 26.07.2018г. Видно от съдържанието на представената по делото застрахователна полица застрахователят посочил в съдържанието на документа, че при неплащане на разсрочена вноска от застрахователната премия застрахователният договор се прекратява с изтичане на 15 дневен срок от падежа на съответната разсрочена вноска. В тази хипотеза, предвид нормата на чл. 368, ал. 3, вр. ал. 2, т. 3 КЗ последващо писмено уведомление от застрахователя до застрахования не е необходимо. По основния спорен между страните въпрос – била ли надлежно платена втората вноска от уговорената застрахователна премия, респ. прекратено ли било застрахователното правоотношение по сключената на 26.07.2018г. имуществена застраховка, настоящият съдебен състав намира следното: На първо място неоснователно е позоваването на ответника на приложението на нормата на чл. 297 ГПК, а именно, че съдът бил длъжен да приеме, че със сила на пресъдено нещо, към датата на застрахователното събитие, била отречена валидността на процесната полица № BG 0201 18 000001479/26.07.2018г. Предвид нормата на чл. 298, ал. 1 ГПК решението влиза в сила само между същите страни, за същото искане и на същото основание. Със сила на присъдено нещо се ползват само възраженията за прихващане и подобрения – арг. чл. 298, ал. 4 ГПК, поради което възраженията срещу съществуването на породеното право не се ползват със сила на присъдено нещо. Обективните предели на силата на присъдено нещо на съдебното решение се разпростират върху спорното материално право с неговите индивидуализиращи белези - юридическия факт, от който е възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението. Със сила на пресъдено нещо се ползва само решението по отношение на спорното материално право, въведено с основанието и петитума на иска като предмет на делото. С решението съдът подвежда фактите под правната норма и ги обявява в диспозитива като правни последици, които се ползват със сила на пресъдено нещо. За това диспозитивът на решението, който чл. 236, ал. 1, т. 5 ГПК визира като констатация относно спорното право, представлява източникът на силата на пресъдено нещо. Мотивите към решението според чл. 236, ал. 2 ГПК не са част от него и по отношение на съдържащите се в тях констатации относно юридическите и доказателствените факти, както и по преюдициалните правоотношения не се формира сила на пресъдено нещо, защото не са елемент от спорния предмет. В този смисъл – т. 18 от ТР № 1/04.01.2001г. т.д. № 1/2000г. ОСГК. В случая предметът на спора, разгледан от ВРС и ВОС, е претенция на ищеца по различна от процесната щета, изразяваща се в увреждания на лаковото покритие на преден десен калник и предна дясна врата, причинени от застрахователно събитие, настъпило на 11.12.2018г. в гр. Варна, на паркинга пред магазин „Джъмбо“. Варненските съдилища са приели, че ищецът няма право на вземане по разгледаната от тях претенция по щета. По отношение на съдържащите се в мотивите констатации, по изложените по-горе съображения, не се формира сила на пресъдено нещо, предвид на което възприетият в мотивите на решенията на варненските съдилища извод за прекратяване на застрахователното правоотношение между страните по същата полица не е обвързващ и подлежи на самостоятелно изследване от настоящия съдебен състав. С исковата си молба ищецът въвела твърдение, че платила на ответника втората вноска по сключената полица (с падеж 27.10.2018г. ) чрез посредник на застрахователя „С.“ ООД, а последният превел дължимата вноска и представил отчета си на 09.11.2018г. По делото е представен платежният документ – преводно нареждане за кредитен превод от 08.11.2018г. за сумата 448.23 лева с посочено основание: „отчет 09.11.2018г. - равняване по договор“. В полето „Още пояснения“ се съдържа информация, че се заплаща премия в общ размер от 609.60 лева, по фактура се приспадат 161.37 лева и се превежда разликата от 448.23 лева. По делото е представен и отчетът на посредника „С.“ ООД от 09.11.2018г., с посочено основание – равняване по договор от 2016г., в който са описани 5 полици, падеж, общо дължима сума по всяка от полиците, приспаднат данък 2%, приспаднат комисионен процент и остатък за плащане без комисион на обща стойност сумата по платежния документ от 08.11.2018г. На ред 2 от отчета е описана процесната сключена с ищеца М. полица № BG 0201 18 000001479, продукт: „Каско“, посочена е сумата 114.75 лева, представляваща втора вноска (колона 6). Видно от съдържанието на отчета посредникът приспаднал дължимите 2% данък на стойност 2.25 лева, удържал си комисион 27% в размер на сумата 30.38 лева и превел на ответника разликата от 84.37 лева като втора вноска по същата полица. С отговора на исковата молба ответникът признава, че на 09.11.2018г. в счетоводството му постъпила сумата 448.23 лева по гореобсъдения платежен документ и с определението си по реда на чл. 140 ГПК СРС приел същото обстоятелство за безспорно, като по реда на чл. 153 ГПК го отделил за ненуждаещо се от доказване такова. По делото е представено като писмено доказателство и изходящо от ответника адресирано до ищеца и „С.“ ООД писмо изх. № 348/25.01.2019г., в което се съдържа признание на застрахователя, че на 11.04.2016г. сключил с брокера „С.“ ООД договор за застрахователно посредничество (описан в платежния документ и отчета от 09.11.2018г.). Ответникът нито твърди, нито от доказателствата по делото се установява, че при отнемането на лиценза на застрахователния брокер през м.01.2018г., и изобщо преди извършеното от ищеца М. плащане на втората вноска по застрахователния договор, я уведомил за прекратените си поради решението на КФН отношения със „С.“ ООД. Напълно неоснователно е позоваването на ответника на публичността на регистъра на КФН на застрахователните брокери. Следва да се има предвид, че застрахователят е професионалист в предоставянето на застрахователни услуги и дължимата от него грижа по отношение на ищеца-ползвател на неговата услуга е завишената грижа на добрия търговец – арг. чл. 302 ТЗ. Ето защо отговорността на застрахователя не може да бъде прехвърлена на потребителя посредством вменяване на задължение да извършва проверка фигурира ли „С.“ ООД в списъка на застрахователните брокери, още повече, че периодичността на публикуване на този списък от КФН е на 6 месеца и не предпоставя пълна прецизност на текущата проверка, нито съдържа информация за отнети лицензии. Извън горните мотиви е налице и друго самостоятелно основание съдът да приеме за неоснователно възражението на ответника, основано на липсата на лиценз на застрахователния брокер „С.“ ООД. Ответникът изрично признава, че между него и ищеца валидно възникнало правоотношението по договор за имуществена застраховка, обективирано в сключената полица № BG 0201 18 000001479/26.07.2018г., както и признава, че по подаденото от ищеца уведомление за щета образувал при себе си такава с № 0201-001188/2018-01. Полицата била сключена след отнемането на лиценза на „С.“ ООД с решението на КФН от 11.01.2018г. От доказателствата по делото се установява, че при сключването на полицата, на 26.07.2018г. на процесния автомобил бил извършен оглед от Ц.Й.Г., посочен в протокола за оглед от 26.07.2018г. като представител на застрахователя. Именно като такъв Г. положил подпис в документа, находящ се на лист 10 от преписката на СРС. Същият подпис фигурира и в съставения от ответника опис-заключение по щетата, както и в отчета на „С.“ ООД от 09.11.2018г. Следователно въпреки липсата на лиценз на „С.“ ООД, ответникът приел за надлежни извършените от „С.“ ООД действия по сключване на застрахователната полица на 26.07.2018г., а впоследствие и по приетото от „С.“ ООД уведомление за щета и извършен оглед на увредения автомобил образувал щета № 0201-001188/2018-01. Поради това, в отношенията си със застрахования застрахователят не може да се освободи от отговорност, позовавайки се на липсата на лиценз на застрахователния брокер за осъществяване на брокерска дейност, щом въпреки липсата на лиценз, в предходен момент, приел други такива дейности за извършени от негово име. По горните мотиви по делото се установява, че втората разсрочена вноска по застрахователния договор била заплатена от ищеца чрез посредничеството на „С.“ ООД, както и че същата постъпила в счетоводството на застрахователя на 09.11.2018г., т.е. преди изтичане на 15-дневния срок, предвиден в застрахователната полица. Съгласно чл. 337, ал. 3 КЗ, когато застрахователна премия или дължима вноска по нея е заплатена до изтичането на 15-дневния срок по чл. 368, ал. 3 и 4, застрахователят не може да прекрати застрахователния договор. В този случай се прилага чл. 294, ал. 4 КЗ (редакция до изм. в сила 07.12.2018г., а сега – чл. 294, ал. 6). Последната разпоредба, в изр. 1, предвижда, че когато застрахователен посредник или посредник, предлагащ застрахователни продукти като допълнителна дейност, сключва застрахователен договор от името на застраховател и получава от ползвателя на застрахователна услуга застрахователна премия или вноска, се смята, че премията или вноската е получена от застрахователя. Ето защо при приложение на разпоредбите на чл. 75 ЗЗД и чл. 294, ал. 4 КЗ (сега ал. 6) настоящият съдебен състав приема, че ищецът М. изпълнила задължението си за заплащане на втора вноска от застрахователната премия, предвид на което застрахователният договор между страните бил действащ към момента на настъпване на застрахователното събитие. Възраженията на ответника, че бил във фактическа невъзможност да отнесе извършеното на 09.11.2018г. плащане на сумата 448.23 лева към конкретен застрахователен договор и момента на узнаване на отчета на „С.“ ООД от същата дата, са напълно ирелевантни. Същите касаят вътрешните отношения между страните по посредническия договор от 2016г. и не са от естество да доведат до отпадане на отговорността на застрахователя към застрахованото лице. По горните доводи съдът намира, че по делото се установява наличието на валидно правоотношение по договор за имуществено застраховане, респективно застрахователно покритие към датата на настъпване на застрахователното събитие – 13.12.2018г., предвид на което възражението на ответника в противен смисъл се явява неоснователно. В периода на покритие на застраховката се реализирал застрахователният риск – увреждане на застрахованото МПС, за което по делото са събрани писмени доказателства – уведомление за щета, опис-заключение по щета на МПС № 0201- 001188/2018-01. Ищецът М. осигурила на ответника увредения автомобил за оглед. Видно от констатациите на застрахователя по съставения документ установени били увреди на задна броня – за боя. Увредите, съобразно неоспореното заключение на вещото лице, изготвило САТЕ, могли да бъдат причинени от описаното в уведомлението събитие – от друго МПС, на паркинг, докато процесното МПС било в покой. При носена от ответника тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК по делото не са събрани никакви доказателства за каквото и да е поведение на застрахования ищец, което да сочи на проявена груба небрежност. С настъпването на застрахователното събитие за застрахователя възниква задължението за заплащане на застрахователно обезщетение. Размерът му следва да се определи към момента на реализиране на застрахователното събитие и принципно е равно на действителния размер на вредите, причинени на застрахованата вещ – чл. 386, ал. 2 КЗ. От неоспореното заключение на САТЕ съдът приема за установено, че размерът на сумата, необходима за отстраняване на описаните от застрахователя вреди по заведената при него щета № 0201-001188/2018-01, възлиза на сумата 247.44 лева. При доказателствена тежест за ответника, по делото не са събрани доказателства последният да е погасил вземането на ищеца размер на 247.44 лева. По тези мотиви предявеният иск по чл. 405, ал. 1 КЗ се явява основателен до размер на сумата 247.44 лева. Предвид несъвпадането в извода на двете инстанции решението на СРС, в частта с която е отхвърлен искът по чл. 422 ГПК, вр. чл. 405, ал. 1 КЗ до размер на сумата 247.44 лева следва да бъде отменено, а вместо това – постановено друго, с което искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 405, ал. 1 КЗ бъде уважен до същия размер. В частта, в която искът по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 405, ал. 1 КЗ е отхвърлен за разликата от горната сума до 270 лева, като правилно и законосъобразно, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода на спора право на разноски имат и двете страни. Ищецът пред СРС е сторила разноски в общ размер на 525 лева, от които 25 лева – държавна такса, 200 лева – за експертиза и 300 лева – адвокатско възнаграждение. Договореното адвокатско възнаграждение е в минимален размер, предвид на което възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно. С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да му бъдат присъдени разноски в размер 481.13 лева. Ответникът пред СРС е сторил разноски в общ размер 305 лева, от които 5 лева за СУ, 200 лева за експертиза и 100 лева – възнаграждение на юрисконсулт. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК има право на разноски в размер 25.48 лева. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която СРС е присъдил на ответника разноски над сумата от 25.48 лева. Съгласно задължителните указания на ВКС, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014г., постановено по тълк.д. № 4/2013г. ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство. В заповедното производство ищецът е сторила разноски в общ размер 325 лева, от които 25 лева заплатена държавна такса и 300 лева – възнаграждение на адвокат. Договореното адвокатско възнаграждение е в минимален размер, предвид на което възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат присъдени разноски за заповедното производство в размер на 297.84 лева. Пред СГС ищецът е сторила разноски 25 лева за държавна такса и 400 лева за адвокатско възнаграждение. Договореното адвокатско възнаграждение е в минимален размер съобразно приложимата редакция на Наредба № 1/2004г., предвид на което възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК съдът намира за неоснователно. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да й бъдат присъдени разноски в размер 389.49 лева. Пред СГС ответникът е представляван от юрисконсулт и претендира разноски, които съдът определя в размер на 100 лева. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да му бъдат присъдени 8.36 лева – разноски, сторени пред СГС. Воден от горните мотиви, Софийски градски съд