Решение № 3646 от 5.10.2026 г. на Районен съд - Варна по дело № 7557/2024 г.

Предявени са от Г. И. М., с ЕГН ••••••••••, с адрес гр.В., ж.к. „Вл. В. – I М.Р.“ •••••••• срещу „В. Ф. – ••••“, със седалище и адрес на управление гр. В., като част от структурата на М. на О., ЕИК ••••••••• на Р. Б., искове с правно основание чл. 214, ал. 1, т. 3 вр. чл. 194, ал. 3 вр. ал. 2 от ЗОВСРБ вр. чл. 136а, ал. 5 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, за осъждане ответника да му заплати сума в общ размер от 28983,46евро /след допуснато изменение в размера на исковете с протоколно определение от 09.09.2026г./, както следва: 24007,32евро, представляваща неизплатеното обезщетение за фактически отработеното и некомпенсирано служебно време над нормативно определената месечна продължителност, изчислено като възнаграждение за извънреден труд в периода от 01.04.2001г. до 02.06.2022г., ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.06.2024г. до окончателното погасяване на задължението и 4976,14евро, представляваща лихва за забава, начислена за периода от 02.06.2022г. до 17.06.2024г. Ищецът основава исковата си претенция на следните фактически твърдения: Считано от 14.08.2000г., бил назначен на първа длъжност „Артилерист” на фрегата „Смели”, със звание „Матрос” в поделение 38920 - В. на ВМС към МО със Заповед на командира (съгласно Договор за кадрова военна служба № 23363/17.08.2000г.) Излага, че през годините срокът на договора му бил продължаван, посредством допълнителни споразумения, като бил повишаван в звание и длъжност. Сочи, че в началото на 2007г., след изкаран успешно старшински курс, бил повишен в звание „Старшина II степен” и в длъжност „Старши артилерист” на фрегата. Твърди, че през месец Януари 2020г., бил преназначен на длъжност „Старши специалист II степен по наблюдение” в група „Навигационна и радиотехническа”, в сектор „Оперативен” на минен ловец със звание „Главен старшина“ във В. Ф. 56080-В.. На следващо място, излага, че след една година бил повишен в звание „Мичман” и в длъжност „Старши специалист I степен по наблюдение” в група „Навигационна и радиотехническа”, в сектор „Оперативен” на ловец, в същото В. Ф.. Изложени са твърдения, че двете поделения (военни формирования), в които служил ищецът - 38920-В. и 56080-В. (от което и бил уволнен), нямали самостоятелен военно пощенски номер, нито банкова сметка и били пряко подчинени, както и влизали в състава на ответното поделение (В. Ф.) ••••-В.. Сочи, че със Заповед № ЛС-01-01/25.05.2022г. на ВрИД командир на В. Ф. 56080-В., капитан II ранг Лъчезар И., договорът на ищеца за военна служба бил прекратен, като същият бил освободен от длъжност и от военна служба, както и зачислен в запаса на основание чл. 146, т. З, чл. 161, т. З и чл. 163 от ЗОВСРБ, посредством отправено тримесечно предизвестие от страна на военнослужещия, изразено писмено с подаден рапорт с вх. № 439/01.03.2022г. Излага, че със Заповед № ЛС-01-2/01.06.2022г. на ВрИД командир на В. Ф. 56080-В., капитан II ранг Лъчезар И., бил отчислен от списъчния състав на ответното В. Ф., считано от 02.06.2022г., и му били изплатени от служба „Финанси” (на повисшестоящото В. Ф. •••• - В.): парично обезщетение за прослужени 20 години на военна служба в размер на 36256лева, на основание чл. 227, ал. 1 от ЗОВСРБ; парично обезщетение за неизползвани общо 49 дни полагаем платен годишен отпуск, от които: за 2020г. -18 дни; за 2021г. - 26 дни и за 2022г. - 5 дни, общо в размер на 4 297,30 лева, на основание чл. 199 от ЗОВСРБ; парично обезщетение за неусвоения вещеви лимит за 2021 г., в размер на 450 лева, на основание чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ; парично обезщетение за неусвоения вещеви лимит за 2022 г., пропорционално на прослуженото време, в размер на 273,29 лева, на основание чл. 224, ал. 1, т. 1 от ЗОВСРБ, както и еднократно допълнително вещево доволствие, в размер на 650 лева, съгласно чл. 227, ал. 5 от ЗОВСРБ. Посочва, че редът и начинът за ползване на почивките се определяли от Командира/Началника на съответното поделение, като същият отдавал писмена заповед, с която разрешавал ползването на почивката от кадровия военнослужещ, като било предвидено отлагане ползването на почивките по изключение само поради непреодолими служебни причини до края на календарния месец, в който било положено дежурството. Твърди, че поради непреодолими, служебни и други обективни причини като неокомплектованост по щат с кадрови военнослужещи, заболяване, участие в планови мероприятия, свързани с бойната подготовка, ползване на полагаем годишен отпуск на голяма част от кадровия състав, по време на военната служба на ищеца, не му било разрешено ползването на приблизително 1016 дни почивки след изпълнявани от него 24 - часови дежурства по график - вътрешен наряд, бойни дежурства, щурмова готовност, дежурства „Дежурен кораб”, дежурен по КПП, базов район, караул, обходни двойки, бойни дежурства и други външни дежурства, в ответните поделения на ВМС към М. на О. на РБ, а именно поделение - В. Ф. 38920-В. и 56080-В., и двете, влизащи в състава на ••••—В.. Излага, че предвид гореизложеното, били подадени множество жалби в Инспектората на М. на О. и били заведени граждански дела, поради което било издадено Разпореждане № 72/14.08.2008г. на първи заместник началник на ГЩ на БА, с което на всички командири на поделения било разпоредено да спазват стриктно МЗ № ОХ 313/08.05.2001г. и да създадат организация за компенсиране на удълженото служебно време, а при обективна невъзможност поради прекратяване на правоотношение, същия да се отчита като извънреден труд, който следва да бъде заплатен и да се издаде документ за осигурителен стаж съгласно т. 6 от МЗ № ОХ - 266/27.04.2005г. Твърди се, че ответникът бил длъжен, след положено дежурство, да заплати допълнителното възнаграждение за специфични условия на труд, както и да заплати обезщетение за превишаване на продължителността на служебното време, което се изчислявало като възнаграждение за положен извънреден труд. Изтъква, че друго задължение на ответника било да осигури график с намалено работно време, съответстващо на превишеното по време на дежурството работно време, което да обективира в заповедта, с която се увеличавала продължителността на служебното време при даване на 24 - часови дежурства. Претендира заплащане на обезщетение за положен превишен труд за периода от 01.04.2001г. до 02.06.2022г., възлизащо на общо 254 месеца и представляващо фактически отработеното и некомпенсирано от ответника служебно време над нормативно определената месечна продължителност съгл. чл. 194, ал. 1 от ЗОВСРБ (нов) и по чл. 152, ал. 6 от ПКВС при даване на 24 - часови дежурства, общо в размер на 1016 дни почивки или 8128 часа, ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателно погасяване на вземането, както и лихва за забава, начислена за периода от датата на прекратяване на служебното правоотношение на ищеца – 02.06.2022 г. до датата на завеждане на исковата молба – 17.06.2024 г. Сочи, че процесното вземане възниквало с прекратяване правоотношението, като счита, че предвид обстоятелството, че същото нямало определен ден за изпълнение, било безсрочно. Пояснява, че давността за вземането започвала да тече от прекратяване на служебното правоотношение, като от този момент същото ставало изискуемо. По същество се моли за уважаване на предявения осъдителен иск. Претендира се заплащане на направените съдебно - деловодни разноски, както и на адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил отговор от ответника, с който се излага становище за неоснователност и недоказаност на предявения иск. Намира исковата претенция за неопределена по размер, като по този начин бил в невъзможност да организира защитата си по делото. Оспорва същата по основание и размер. Поддържа, че липсвало правно основание, досежно посочените от ищеца дейности, наричани „дежурства“ да бъдат заплащани, доколкото такива дежурства („бойни дежурства“; „щурмова готовност“ дежурства „дежурен кораб“) не били регламентирани в относимата към настоящия случай правна уредба. Намира за платени предявените от ищеца претенции от страна на ответника, за което представя счетоводна справка с рег. № 6427/22.08.2024г., издадена от финансова служба към В. Ф. ••••-В. относно полагаща се и изплатена работна заплата на Г. М., за периода от 01.04.2001г. до 02.06.2022г. Не се оспорват твърденията на ищеца, че за процесния период от 01.04.2001г. до 02.06.2022г., ищецът е полагал труд по силата на служебно правоотношение с ответника в неговите поделения/военни формирования, като счита, че негови основни функции и дейности не са били носене на дежурства; че със Заповед № ЛС-01-01/25.05.2022г. на ВрИД командир на В. Ф. 56080-В., капитан II ранг Лъчезар И., договорът на ищеца за военна служба бил прекратен, като същият бил освободен от длъжност и от военна служба, както и зачислен в запаса на основание чл. 146, т. З, чл. 161, т. З и чл. 163 от ЗОВСРБ, посредством отправено тримесечно предизвестие от страна на военнослужещия, изразено писмено с подаден рапорт с вх. N2 439/01.03.2022г. Излага, че със Заповед № ЛС-01-2/01.06.2022г. на ВрИД командир на В. Ф. 56080-В., капитан II ранг Лъчезар И., ищецът бил отчислен от списъчния състав на ответното В. Ф., считано от 02.06.2022г. Поддържа, че на ищеца са били осигурявани компенсации (почивки) в необходимия размер, така че общото служебното време за месец при носене на дежурства да не надхвърля нормалната месечна продължителност на служебното време или ако нормалната месечна продължителност на служебното време е била надхвърлена, на ищеца впоследствие са били осигурявани компенсации (почивки) в необходимия размер, поради което не следва да му се изплаща възнаграждение като за извънреден труд за полагащ му се, но неосигурени компенсации за същия период. Излага, че времето за дежурство представлявало служебно време както съгласно действащия ЗОВСРБ, така и съгласно отменения закон за О.. Намира, обаче, че обратното не е вярно - т.к. не всяко служебно време представлявало време на дежурство, както съгласно действащия ЗОВСРБ, така и съгласно отменения закон. Твърди, че в настоящия случай ставало въпрос за различни категории служебно време. Излага, че и отмененият, и действащият ЗОВСРБ разграничавали служебното време за изпълнение на функционалните задължения, (това били преките служебни задължения на военнослужещия - като командир на взвод, или шофьор, или командир на танк, рулеви на кораб и т.н.) по смисъла на чл. 203 ЗОВСРБ , респ. по смисъла на чл. 194 ЗОВСРБ и другия вид служебно време, отграничаван от закона в специална разпоредба - служебно време „за носене на дежурства”, дефинирано понятийно и в действащия (в чл. 195 ЗОВСРБ), и в отменения (в чл.204) закони. Излага, че ако отменения ЗОВСРБ, за разлика от действащия, е допускал отчитане на извънреден труд при определени условия (но не и при дежурствата, които винаги са били регламентирани в отделна норма, в изричен член от закона), то относно дежурствата законодателят е бил последователен - и в действащия, и в отменения ЗОВСРБ, не се допускало отчитане на извънреден труд при дежурства (арг. чл. 194, ал. 5 от ЗОВСРБ). Цитира подробно съдебна практика в този смисъл. Възразява за изтекла погасителна давност за вземания за периода от 01.04.2001г. до 01.01.2019г. (относно всички претендирания в производството по делото вземания – главни и акцесорни). Поддържа, че след като дежурството в извънслужебно време, в почивни и в празнични дни, се носело, съгласно относимите нормативни актове, от дежурния екипаж на повикване от домовете, военнослужещият не бил длъжен да присъства физически на място, определено от работодателя, което означавало, че времето, за което военнослужещият бил включен в екипажния списък на дежурния кораб, не представлявало служебно време. Цитира съдебна практика в този смисъл. На следващо място, излага, че времето за дежурство и времето за изпълнение на щатните служебни задължение на военнослужещия би могло да съвпада единствено при т.нар. „щатни дежурни“, какъвто ищеца не е бил и не твърди, че е бил назначаван на такава длъжност. Счита, че превишаване на служебното време - над нормативно определената месечна продължителност или над нормалната продължителност на служебното време (по чл.2 от Наредба № Н-18 от 19.12.2012г.) или превишаване на служебното време над общата продължителност на служебното време (над 12-я час в денонощие — чл. 7 от горецитираната наредба) не представлява извънреден труд, съгласно действащия ЗОВСРБ и константната съдебна практика. Твърди, че ако това превишаване, не бъдело компенсирано до прекратяване на договора за военна служба, се заплащало като извънреден труд, но това не го превръщало в извънреден труд. Излага, че нито служебното време, надвишаващо нормата по чл. 203, ал. 2 от ЗОВСРБ , нито времето над нормата по чл. 152, ал. 6 от ПКВС дори да са налице, поотделно представляват извънреден труд, както се твърдяло в исковата молба. Счита, че за да бъде налице извънреден труд, е необходимо (и достатъчно) да са налице кумулативно и двете условия, както било и видно от легалната дефиниция по чл. 158, ал. 2 ПКВС . Намира, че дежурството е особен вид служебно време и винаги (в т.ч. при сега действащия и при отменения ЗОВСРБ), времето за дежурство се регламентирало с отделна, специална норма (чл. 204 по отменения ЗОВСРБ, съответно — чл. 195 при сега действащия ЗОВСРБ). Твърди, че максималната продължителност на дежурствата на военнослужещите не можело да надвишава 24 часа за дежурство (тоест 24 часа общо за два последователни календарни дни), а общо за един месец 168 часа и времето на такова дежурство се считало за служебно време (чл. 195 ЗОВС). По същество моли съдът да отхвърли изцяло предявения иск и за присъждане на разноски. В о.с.з. исковата молба и отговора й се поддържат чрез процесуалните представители на страните. В предоставения им срок същите ангажират и писмена защита. Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства, съобрази становищата на страните и въз основа на приложимия закон, намира за установено следното от фактическа и правна страна: Между страните е обявено за безспорно и ненуждаещо се от доказване: че в периода от 01.04.2001г. до 02.06.2022г. ищецът е полагал труд по силата на служебно правоотношение с ответника в неговите поделения/военни формирования с № 38920-В. и с № 56080-В., и двете пряко подчинени, влизащи в състава на ответното поделение (В. Ф.) № ••••-В.; че със заповед № ЛС – 01-01/25.05.2022г. на ВрИД Командир на В. Ф. 56080-В., капитан II ранг Лъчезар И., ищецът е бил освободен от длъжност, от военна служба и зачислен в запаса, а със заповед № ЛС-01-2/01.06.2022г. на ВрИД Командир на В. Ф. 56080-В., капитан II ранг Лъчезар И., бил отчислен от списъчния състав на ответното В. Ф., считано от 02.06.2022г. Предвид горната установеност ответникът, явяващ се по – висшестоящо формирование, включващо в състава си другите две военни формирования с № 38920-В. и с № 56080-В., се явява пасивно легитимиран да отговоря по така заявените искове. Поради изложеното възраженията на ответника в тази насока се преценяват като неоснователни, а исковата претенция заявена именно срещу този ответник за допустима. По делото са приети писмени доказателства, представляващи част от кадрово досие на ищеца, както и заповеди за организация, разпределение и отчитане на служебното време на военнослужещия. За доказване размера на претенция по делото са ангажирани специални знания чрез назначената съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение съдът кредитира като обективно, компетентно и неоспорено от страните. Съгласно същото и предвид разясненията на експерта в о.с.з. се установява, че за периода 01.04.2001г. – 02.06.2022г. вкл. положеният от ищеца извънреден труд възлиза на общо 11380 часа, като не са констатирани плащания от работодателя за извънреден труд. Изчислен в парични средства, размерът на възнаграждението за положения извънреден труд възлиза на 24007,32евро и лихви от 4976,14евро. Относими към процесния период 01.04.2001г. до 02.06.2022г. са разпоредбите на ЗОВСРБ /отм./, ЗОВСРБ /нов/ обнародван в ДВ бр. 35/12.05.2009г. в сила от 12.05.2009г. / изм.ДВ бр. 14 от 10.02.2023г., в сила от 10.02.2023г./, ППЗОВСРБ, Заповед на МО на РБ № 296/19.05.2011г. и Наредба № Н-18/19.12.2012г. Съгласно чл. 194, ал. 3 от ЗВОСРБ, удълженото служебно време при 24-часови дежурства не е извънреден труд, но представлява некомпенсираното такова с намалено служебно време до прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба и се заплаща като извънреден труд. Тази парична компенсация е различна от дължимото по силата на чл. 196 от ЗОВСРБ допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 1 от същия закон за специфични условия при изпълнение на военната служба за часовете при дежурства, поради което заплащането на едното не изключва заплащането на другото. / така в Решение № 165/02.06.2016 г. по гр. дело № 6064/2015 г. на ВКС, IV-то гр. о., Решение № 128/26.05.2010 г. по гр. дело № 282/2009 г. на ВКС, IV-то гр. о., Решение № 389/31.05.2010 г. по гр. дело № 194/2009 г. на III-то гр.о., Решение № 439/01.07.2010 г. по гр. дело № 1733/2009 г. на III-то гр. о. и др./. Такива са разясненията и в мотивите към Тълкувателно решение № 6 от 11.02.2022 г. по т. д. № 6/2017 г. на ОСГК на ВКС. Разпоредбите на чл. 195, ал.1 и ал. 2 от ЗОВСРБ предвиждат, че военнослужещите могат да бъдат назначавани за носене на дежурства при условия и по ред, определени с уставите на въоръжените сили и с други нормативни и административни актове, издадени от министъра на О., като максималната продължителност на дежурството не може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа. Времето за дежурство е служебно време. Разпоредбите на чл. 194, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ установяват, че нормалната продължителност на служебното време на военнослужещите е 8 часа дневно и 40 часа седмично при 5-дневна работна седмица, общата продължителност на служебното време на военнослужещия в денонощие не може да надвишава с повече от ½ нормалната дневна продължителност - т.е. удълженото служебно време не може да е повече от 12 часа – чл. 194, ал. 1 и ал. 2 от ЗОВСРБ. В случаите на превишаване общата продължителност на служебното време по ал.2 на военнослужещия се заплаща допълнително възнаграждение по чл. 214, ал. 1, т. 3 - възнаграждение за извънреден труд. Ал. 8 предвижда, че редът за разпределяне на служебното време, на неговото отчитане и компенсиране извън нормалната продължителност, се определя с акт на министъра на О.. Със същия акт, съобразно нормата на ал. 5 (ДВ, бр. 98 от 2016г.), се определят и условията и редът, по които служебното време над нормалната му продължителност се компенсира с намалено служебно време. Съгласно чл. 16, ал.1 от Наредба № Н-18/19.12.2012г., максималната продължителност на служебното време при носене на дежурство не може да превишава 24 часа, а общо за един месец - 168 часа. Според разпоредбата на чл. 17, при носене на 24 часови дежурства служебното време се зачита в размер на 12часа за всеки от дните, през които се носи дежурството, независимо от разпределението му по часове в тези дни. Чл.19 урежда, че ръководителят на съответната структура или Командирът (началникът) на военното формирование издава писмена заповед за носене на дежурство, която съдържа: 1) дежурството, което ще носи военнослужещият и неговата продължителност; 2) дните, в които военнослужещият ще ползва почивни дни в рамките на месечната продължителност на служебното време. В ЗОВСРБ, както и в подзаконовите му нормативни актове, не са уредени случаите на положен труд по увеличено служебно време, некомпенсирано с намалено работно време до прекратяване на правоотношението по договора за военна служба. Наличието на нормативна непълнота в тази насока следва да бъде преодоляно по предвидения в чл. 46,ал. 2 от ЗНА ред - чрез прилагане на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи. Поради възприетия принцип, че удълженото работно /служебно/ време се компенсира с почивка, такава разпоредба в случая се явява чл. 136а, ал. 5 от КТ, а именно - ако до прекратяването на служебното правоотношение с военнослужещия, той не е бил компенсиран с почивка за удълженото служебно /работно/ време при носене на 24-часови дежурства, само тогава то се заплаща като извънреден труд. Това разрешение е в съответствие и с принципната забрана в трудовото законодателство работодателят да замества с парична престация дължимата на работника /служителя/ почивка, освен при прекратяване на трудовото правоотношение, когато вече е невъзможно ползването на съответната почивка да се осъществи при същия работодател. В настоящия случай от експертното заключение, се установяват конкретният брой дежурства, дадени от ищеца през процесния период и съответният брой на часовете почивка, с които следва да бъде компенсиран. Установи се още, че в заповедните книги са налични изрични заповеди, част от ежедневните такива, издавани от командира на поделението, с които са посочени изрични дни, които да се ползват от ищеца като компенсация, като част от тях не са отнесени към конкретни дежурства. С оглед на тази констатация от всички дължими часове компенсация вещото лице е приспаднало само тези, за които има изрична заповед. По този начин, дори и да е положено 24-часово дежурство, като фактически отработен е съобразяван и денят, следващ дежурството, при липса на заповед военнослужещият да почива в този ден. Съгласно чл. 19 от Наредба № Н- 18/19.12.2012г. ръководителят на съответната структура или Командирът (началникът) на военното формирование следва да издаде писмена заповед за носене на дежурство, която съдържа не само дежурството и неговата продължителност, но и дните, в които военнослужещият ще ползва почивни дни в рамките на месечната продължителност на служебното време. При констатациите на вещото лице, че в някои случаи с ежедневните заповеди, с които се посочват осен дежурствата и дните на компенсации, като компенсация се включва деня след дежурството, а в други – не, е налице неяснота, дали всеки път след 24- часово дежурство ищецът действително е почивал. По тази причина съдът приема варианта на експертизата разработен от вещото лице, при който са отчетени компенсациите, изрично посочени със заповед на Командира на поделението. / така в решение № 50164/19.12.2022 г. по гр. дело № 587/2019 г. на ВКС, IV-то гр. о./. На следващо място като неоснователно се преценява възражението на ответника, че носенето на дежурство „Дежурен кораб по ВМС“ на повикване от дома, не следва да се включва в служебното време, респ. същото да се компенсира. Съгласно чл. 195, ал. 3 ЗОВСРБ времето за дежурство е служебно време, а чл. 196 ЗОВСРБ предвижда, че в случаите, когато военнослужещият изпълнява дежурство по график, той получава допълнително възнаграждение по чл. 214, ал.1, т.1, определено по чл. 10, ал. 1, т.4 от Наредба Н-15/ 27.04.2010г., уреждаща условията, размерите и реда за изплащане на допълнителни възнаграждения за специфични условия при изпълнение на военната служба на военнослужещите. В последната липсва разграничение на начина на заплащане на носените дежурства в зависимост от това дали те се полагат на територията на поделението или извън него. Горното обосновава извод, че заплащането на дължимото допълнително възнаграждение за носене на дежурство не е обусловено от това дали носещият дежурство фактически се намира на територията на поделението си. След като дежурството е надвишавало определения от закона максимум на времетраене за работното време, то следва да се компенсира или с почивки, или със заплащане на възнаграждение. Релевираното възражение за изтекла погасителна давност в полза на ответника, което се поддържа и в писмените му бележки, също се преценява за несъстоятелно. В конкретния случай вземанията, за които е приложен института на погасителната давност представляват дължими, неизплатени месечни ликвидни и изискуеми вземания по чл. 136а, ал. 5 от КТ. Въпросът от кой момент започва течението на 3-годишния срок от чл. 111, б. "а" от ЗЗД в хипотезата на чл. 136а, ал. 5 от КТ е решен с ТР № 6/11.02.2022 г., постановено от ОСГК на ВКС по тълк. дело № 6/2017г. Това е моментът на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Изискуемостта настъпва от момента на възникване на задължението. При полагане на труд от кадрови военнослужещ с продължителност на служебното време над нормалното, но в границите на увеличеното такова, на същия се дължи компенсация чрез ползване на намалено работно време в рамките на съответния месец. Когато военнослужещият не е компенсиран с намалено работно време през съответния месец, при прекратяване на служебното правоотношение правото му се трансформира в право да получи възнаграждение за труда, положен в удълженото работно време като извънреден. Това право съгласно разрешенията дадени с ТР № 6/11.02.2022г., се погасява с изтичането на 3-годишна погасителна давност, считано от датата на прекратяване на правоотношението, т.е. в настоящия казус от 02.06.2022г. В конкретния случай давността е прекъсната преди да са изтекли трите години от изискуемостта на вземането, с предявяването на осъдителния иск на 17.06.2024г. - арг. от чл. 116, б. „б“ от ЗЗД. Предвид на всичко изложено исковата претенция се явява доказана до претендирания размер, а именно изчислено съобразно нормативно утвърдената ставка за извънреден труд за общо 11380часа, възлиза на 24007,32евро. Това е размерът на обезщетението, което ответникът дължи на ищеца за неупражненото от него право на компенсация с почивка или намалено работно време, трансформирано в право на вземане след прекратяване на служебното правоотношение за периода от 01.04.2001г. до 02.06.2022г. Сумата следва да бъде присъдена, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 17.06.2024г. до окончателното изплащане на задължението, така както е било поискано. По отношение на обезщетението за забава, съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД, при неизпълнение на парично задължение, длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. На основание чл. 84, ал. 1 ЗЗД ответникът е изпаднал в забава след изтичане на срока, в който е трябвало да се изплати съответното възнаграждение, т.е. срокът кани и без да е нужна покана. Следователно, от датата на падежа и считано от 02.06.2022г. /датата на прекратяване на служебното правоотношение/ длъжникът изпада в забава и от този момент дължи обезщетения за забава до датата на завеждане на исковата претенция в размер на натрупаната лихва. Следователно, от деня на падежа, ответникът е изпаднал в забава, поради което и обезщетение за забава следва да се дължи за така заявения период. Съобразно заключението на в.л. и предвид приетия за доказан размер на главното задължение, дължимото обезщетение за забава за периода от 02.06.2022г. до 17.06.2024г. е в размер от общо 4976,14евро. В така посочения размер исковата претенция следва да бъде уважена. Съобразно изхода на спора сторените от ищеца разноски следва да се поемат от ответника, на основание чл. 78, ал.1 ГПК. Представен е списък по чл. 80 ГПК, съобразно който се претендират разноски от 2556,46евро адв. възнаграждение, платено по банков път, за което са представени съответни доказателства. Направено е възражение за прекомерност на адв. възнаграждение, което съдът приема за неоснователно с оглед фактическата и правна сложност на спора, процесуалната активност на защитника на ищеца, минималния размер на възнаграждението, предвиден в чл.7, ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004 за адв. работа от 2210,31евро /4 323лева/ и проведените общо 3 бр. о.с.з. с негово участие. Така в тежест на ответната страна следва да се възложат разноски от 2556,46евро. На осн. чл.78, ал.6 ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати по сметка на ВРС държавна такса върху уважената част на исковите претенции в общ размер на 1159,33евро, съгласно чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, както и направените от бюджета на ВРС разноски за СЧЕ в размер на и сумата от 1000евро. Водим от горното, съдът