Решение № 5542 от 19.8.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8346/2023 г.

Производството е по чл. 258 ГПК. Образувано е по обща въззивна жалба от С. М. и Н. И. Н. чрез адвокатите В. Л. и Д. Ц. срещу Решение 6090/19.04.2023г. по гр.д. 14996/2022г. на СРС, 35 с-в, в частта с която е уважен срещу жалбоподателите, предявения от В. Р. З. иск по чл. 109 от ЗС и са осъдени да премахнат туи, засадени на границата между техния имот и съседния. С Решението е отхвърлен искът по чл. 109 ЗС за премахване на две кедрови дървета. В тази си част решението не е обжалвано и е вляло сила. Изложени са оплаквания за нарушения на материалния закон (ЗУТ); за неправилни изводи, че растенията туя са дървета, като сочат, че се касае за храсти и чл. 52 ЗС е неприложим. Считат, че дори да се приемат за дървета не е спазен предварителния административен ред по чл. 63 ЗУТ. Оспорват да е имало фактически твърдения за конкретни начини по които туите пречат (да са падали клони, сняг и др. ) и не можело СРС да се позовава в тази насока на показания на свидетел, който освен това бил заинтересуван (майката на ищеца). Считат, че иска е неоснователен и защото другия съсобственик на ищеца не бил предявил иск, което е оплакване за недопустимост, а не за неоснователност. С. Н.а не била собственик на имота и не било доказано да е засаждала каквото и да било или с някакво действие да пречи на ищеца. Допълнително в ОСЗ са направени оплаквания за отпаднал правен интерес от иска, тъй като ищецът вече не бил собственик на имота на границата, с който са посадени туите. Постъпил е отговор на жалбата, с който същата се оспорва и се иска потвърждаване на решението. СГС намира решението в обжалваната му част за валидно и допустимо. Искът по чл. 109 ЗС предоставя правна защита на правото на собственост срещу всяко неоснователно въздействие или създадено състояние, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на собственост, което може да не накърнява владението, но ограничава, смущава и пречи на допустимото и пълноценно ползване на вещта от собственика според нейното предназначение. Необходимост от защита срещу подобни неоснователни действия съществува и при съпритежаването на една вещ. Искът по чл. 109 ЗС обезпечава вещното право на собственост на отделния съсобственик и упражняването му не може да бъде ограничено посредством изисквания искът да бъде предявен от всички или мнозинството от съсобствениците. В този смисъл са Решение № 60098 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 812/2021 г., II г. о., ГК; Решение № 122 от 28.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4324/2019 г., II г. о., ГК; Решение № 332 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 597/2011 г. на ВКС, ІІ г. о. и Решение № 74 от 09.07.2014 г. по гр. д. № 6580/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.. Ето защо възражението за недопустимост на иска по съображения, че бил предявен само от един от съсобствениците на имота с идентификатор 68134.1977.2677 е неоснователно. Неоснователно е възражението за отпаднал правен интерес от иска и съответно неговата допустимост. Наличието у ищеца по негаторен иск на право на собственост е предпоставка за уважаване или отхвърляне на иска по същество, а не за неговата допустимост (Решение № 153 от 9.11.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4486/2016 г., I г. о., ГК. Тълкувателно решение № 31/84 г. от 6.II.1985 г. по гр. д. № 10/84 г., ОСГК; Решение № 292 от 14.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3890/2025 г., II г. о., ГК и др.) Пред първата инстанция и с въззивната жалба ответниците не са оспорили правото на собственост на ищеца върху имота. Спор затова е повдигнат едва в ОСЗ на въззивния съд, основан на представен от въззивниците нотариален акт от 15.11.2022г. , с който в хода на делото пред СРС ищецът прехвърля ½ ид. част на брат си Юлиян З.. СГС намира, че и към приключване на съдебното дирене по делото във въззивна инстанция ищецът се явява съсобственик на имота. Видно от нотариален акт 137, том XLIX, нот.дело 9524 от 1997г. (л. 4-5) ищеца е станал собственик на ½ идеална част (другата е придобита от брат му Юлиян З.) от парцел XIII-755 по регулационен план на кв. Драгалевци София с площ 663 кв.м. при съседи улица, М. и Б.Д., Д.Д. и А.М., при съседи по скица: улица, парцел XIV-754, дворно място, парцел XI. С нотариален акт по нот.д. 7682 от 1998 са придобили по регулация още 30 кв.м. придадени от парцел XIV-754. Видно от скицата на л.45-46 сега този имот е с идентификатор 68134.1977.2677 по ККР на гр. София съгласно Заповед РД-18-3/11.01.2011г. и заповед 11-8726- 17.10.2018г, за което няма и спор по делото. С нотариален акт 181, том I, дело 133/2020г. на Нотариус Ц.З.Ю. З. е дарил на ищеца и свой брат В. З. своята ½ идеална част от имота. С това ищецът е станал едноличен собственик на имота. Не е налице преклузия за представяне на този нотариален акт във въззивното дело, защото това е станало по повод направеното в ОСЗ пред въззивния съд на 14.11.2024г. от въззивниците възражение, че ищецът вече не е собственик в процесния имот, което е основано на представен от въззивниците в същото заседание нотариален акт от 2022г. (л.38 от въз.дело) с който ищецът прехвърля ½ ид. част на брат си Юлиян З.. Видно от представения от въззивниците нотариален акт от 2022г. ищецът е прехвърлил на брат си 1/2 ид. част, при което остава собственик на другата ½ част. Следователно е установена първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 109 ЗС, а именно ищецът да притежава право на собственост върху „засегнатия“ имот. Възражението на С. Н.а в отговора на исковата молба, че искът срещу нея е недопустим, тъй като тя не е собственик на пречещия имот (идентификатор 68134.1977.923, в който са посадени туите) е неоснователно. Искът по чл. 109 ЗС е допустим и може да бъде уважен и срещу несобственик (Решение № 11 от 2.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2020 г., I г. о., ГК; Решение № 242 от 25.03.2009 г. на ВКС по гр. д. № 6255/2007 г., IV г. о., ГК; Решение № 712 от 6.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2170/2008 г., IV г. о., ГК). Защитата по негаторния иск може да бъде упражнена срещу всяко трето лице, което създава или се ползва (поддържа) от създадено противоправно състояние, което ограничава, смущава или пречи на пълноценното ползване на вещта. СГС приема, че действително тя не е собственик предвид придобиване на имота с идентификатор 68134.1977.923 от ответника Н. през 2011г. (видно нотариалния акт на л. 48-510 преди брака му (сключен 2019г.-видно от свидетелството на л. 95) с ответницата Н.а, но само поради това не следва извод за неоснователност на иска срещу нея и възражението за неоснователност на иска само поради непритежанието на право на собственост е неоснователно. Основния спорен въпрос между страните е дали туите са храсти или дървета. Пред СРС са изготвени две заключения на вещо лице по въпроса.. Според заключението на вещото лице агроном Л. от 01.08.2022г. се касае за „Западна туя“, достигаща на височина 8,10 метра, а към момента на огледа дърветата били с височина от 4м. Трайната съдебна практика сочи, че меродавна е височината, която може да достигнат дърветата, а не тази към момента на иска или огледа. Вещото лице посочва, че туята е род иглолистно дърво. В ОСЗ е посочило, че е дървесен вид, който може да се оформи като храст. Заключението е оспорено и е допусната нова експертизa. Повторната експертиза на в.л. доц.д-р С.А. (посочена от лесотехническия университет по искане на съда) в заключението си от 02.02.2023г. посочва, че процесните туи са от вида „Западна туя“. Посочва се, че това е дървесен вид, който на височина достига 5 до 8 метра. В съдебното заседание вещото лице е потвърдило, че е категорично в своето заключение. Видно от двете заключения процесните туи са от вида „Западна туя“, който е дървесен вид. Няма никакво противоречие между експертизите по въпроса за вида на туите и дали са дървета или храсти. И двете заключения посочват „западна туя“ и дървесен вид. Следва да се посочи, че видът „Западна туя“ е определен като дървесен вид и в нормативната уредба. Този вид е посочен като иглолистен дървесен вид на ред 33 от раздел „Иглолистни“ в приложение 6 към чл. 19, ал. 4 от НАРЕДБА № 4 от 15.02.2012 г. за условията и реда за регистрация на горски разсадници, както и за производство на фиданки в горските разсадници - държавна собственост, /обн., ДВ, бр. 17 от 28.02.2012 г./ В приложението изрично и в отделна графа са посочени храстовите видове. Като иглолистен дървесен вид западната туя е посочена и на ред 28 в раздел „Иглолистни“ в приложение 21 към чл. 37, ал. 5 от НАРЕДБА № 21 от 12.11.2012 г. за условията и реда за определяне, одобряване, регистрация и отмяна на източниците от горската семепроизводствена база, събирането и добива на горски репродуктивни материали, тяхното окачествяване, търговия и внос /ДВ бр. 93 от 27.11.2012 г./. В приложението изрично и в отделен раздел са посочени храстовите видове. От т. I във връзка с т.I.2.1 и т. I.3.1 от приложение 6 към чл. 5, т. 6 от НАРЕДБА за базисните цени на трайните насаждения /ДВ, бр. 65 от 9.08.1991 г./ също се налага категоричния извод, че туите са иглолистни дървета. Предвид горното възражението на ответниците, че чл. 52 ЗС е неприложим, тъй като туите са храсти е неоснователно. От двете СТЕ безспорно се установява, че те са засадени на разстояния от 0,5 м. до 0,74м. от границата между имотите. С оглед на заключенията и на двете вещи лица (Л. и доц. д-р Анисимова), които са в смисъл, че конкретния вид „западна туя“ достига височина до 8 м. се налага извод, че се касае до „високи“ дървета по смисъла на чл. 52 ЗС вр. чл. 94, ал.2, т. 3 от Наредба № 7 от 22 декември 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. От горното следва, че процесните дървета от вида „Западна туя“ в нарушение на чл. 52 ЗС са посадени на по-малко от три метра от границата между имотите. Трайната съдебна практика приема, че поначало засаждането на дървесни видове в нарушение на нормативно предвидените отстояния затова винаги представлява неоснователно действие, с което се пречи на упражняването на правото на собственост, поради което същите подлежат на премахване (освен когато се касае за дървета, обект на особена закрила) и в хипотеза на нарушаване на чл. 52 ЗС не е необходимо да се доказва конкретно ограничаващо пълноценното ползване на имота на ищеца въздействие - дали и с какво посадените в съседния имот дървета пречат на спокойното упражняване на правата му (Решение № 480 от 13.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 774/2025 г., II г. о., ГК; Решение № 60098 от 14.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 812/2021 г., II г. о., ГК; Решение № 60 от 29.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7375/2013 г., II г. о., ГК и др.). Неоснователно е оплакването за специална защита и приложимост на чл. 63, ал. 2 от ЗУТ. От една страна нормата на чл. 63, ал. 2 ЗУТ е приложима, когато се иска отсичане или изкореняване на дълготрайни декоративни дървета и дървета с историческо значение, а в случая не се иска и съдът не е постановил отсичане или изкореняването на процесните дървета, а се иска и е постановено премахването им от мястото, на което се намират на недопустимо съгласно чл. 52 ЗС отстояние от съседния имот, което ответницата може да изпълни и като премести дърветата. От друга страна приетата след влизане в сила на ЗУТ Наредба за изграждане, поддържане и опазване на зЕ.та система на Столична община въвежда задължение за собствениците да опазват и поддържат в добро състояние намиращата се в имотите им растителност /чл. 41, ал. 1/, като чл. 48, ал. 1 и 2 предвижда, че споровете, при липса на съгласие между собствениците за изкореняване или отсичане на дървета, намиращи се на отстояние от съседен чужд имот, по-малко от допустимото от закона, се решават по съдебен ред /аналогичен е и чл. 26 от Наредба № 1 от 10.03.1993 г. за опазване на озеленените площи и декоративната растителност/, а по административен ред се разрешават искания за отсичане на корени или клони на дървета, преминаващи в съседен имот. Посочената нормативна уредба ясно урежда случаите, в които е приложим административния ред (Определение № 68 от 13.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2827/2019 г., II г. о., ГК). Предвид обстоятелството, че ответниците са съпрузи, не твърдят да не живеят заедно в имота, св. З.а сочи, че ответницата Н.а също е присъствала и присъства при посаждане и поддържане на дърветата СГС намира, че искът и срещу нея правилно е бил уважен. С оглед гореизложеното решението следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. При този изход на делото право на разноски за въззивна инстанция има само ищецът. Неговият адвокат претендира възнаграждение по чл. 38 от Закона за адвокатурата за безплатна защита като търсената сума е 2000,00 лева. Направено е възражение, че не е налице никоя от хипотезите на чл. 38 ЗА. Това възражение СГС намира, че не следва да се обсъжда. Страната не е длъжна да доказва и съдът не може да изследва дали са налице предпоставки за оказване на безплатна защита от адвокат по чл. 38 ЗА. Настоящият състав на СГС споделя тази практика обективирана в Определение №862 от 24.10.2023г. по ч.т.д.№1276/2023г. на І т.о. на ВКС; Определение №163 от 13.06.2016г. по ч.гр.д.№2266/2016г. на І г.о. на ВКС; Определение № 515/02.10.2015 г. по ч.т.д. № 2340/2015 г. на І т.о. ; Определение №203 от 17.05.2022г. по ч.т.д.№1518/2021г. на І т.о. на ВКС и мн.др. По реда на чл. 38 ЗА възнаграждението се определя от съда като следва да е в справедлив и обоснован размер. В случая СГС намира за такъв размера от 1000,00 лева или 511,29 евро. Действително жалбоподателите срещу които се защитава ищеца са двама, но следва да се има предвид, че се касае за обща жалба и съответно само един отговор. Оплакванията на жалбоподателите са едни и същи и защитата срещу тях е еднаква и не се налагало да се вложи повече труд от адвоката на ищеца, отколкото ако жалбата бе само от единия ответник. Макар да са проведени две заседания във въззивното дело, това не обуславя по голяма правна или фактическа сложност. По спорните между страните въпроси има трайна практика на касационната инстанция. Водим от гореизложеното СГС, II-А с-в