Решение № 24 от 17.2.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 515/2024 г.

Производството е образувано по Въззивна жалба вх.№6421/02.07.2024 г., подадена от З О - К чрез З О к Б К, чрез процесуален представител адвокат Д. С., в качеството му на трето лице – помагач на ответника, и ответник по предявен обратен иск, против решение № 228/03.06.2024 г., постановено по гр.д. № 178/2023 г. по описа на Хасковския окръжен съд – VІ състав, в цялата му осъдителна част. Релевирани са оплаквания за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение, поради противоречие с материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения при постановяването му. Съдът не е обсъдил доводите за недопустимост на обратния иск на основание чл.220 от Закона за дружествата на Р К във вр. С чл.274, §2, б.“д“ от Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25.11.2009 г. – ответникът по обратния иск З О - К е обявен в несъстоятелност с решение от 30.07.2019 г., поради което срещу него не може да бъде предявен иск или да бъде започнато производство, освен с разрешение на съда по несъстоятелността и при условия, които този съд определи. Недопустимо е и предявяването на осъдителен иск срещу дружеството, по отношение на което е открито производство по несъстоятелност, в какъвто смисъл са и чл.637, ал.4 от КЗ и чл.694, ал.2 от КЗ. Не е обсъдено и релевираното възражение с отговора на обратния иск, за наличие на основание за предявяване от З О“АД срещу водача на застрахованото МПС – ответника по главния иск Н. Д. Т., на регресна претенция на по чл.500, ал.1, т.1 и т.3 от КЗ, което обуславя извод, че от обсега на покритието на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите са изключени водачите, които виновно са причинили щети при управление на МПС, и са се отклонили от проверка за алкохол, наркотично вещество или негов аналог. Ето защо, при заплащане на обезщетение на увреденото лице, ответникът няма да има правото да претендира от застрахователя да му възстанови заплатената сума. Релевират се и оплаквания за прекомерно завишен размер на присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди в нарушение на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Поддържа се, че претенцията за обезщетение за имуществени вреди е изцяло неоснователна и недоказана – не се установява разходите да са действително направени от ищеца, както и да са били необходими, и да се намират в причинна връзка с произшествието. Настоява първоинстанционното решение да се отмени изцяло, като разноските по него да бъдат възложени на насрещната страна. Поддържа се евентуално възражение за прекомерност на претендираните разноски за адвокатско възнаграждение, в случай че надхвърлят размерите на Наредбата за заплащането на правната помощ, и в този случай настоява разноските за адвокатско възнаграждение да бъдат редуцирани до тези размери. Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от процесуално легитимирана и надлежно представлявана страна, с правен интерес в обжалваната част, отговаря на изискванията за редовност, поради което е процесуално допустима и подлежи на разглеждане. Препис от въззивната жалба на третото лице – помагач на ответника, и ответник по предявения обратен иск, е връчен на насрещните страни – ищеца И. Н. Ю. и ответника Н. Д. Т. /ищец по предявения обратен иск срещу третото лице – помагач З О - К/. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил Отговор на въззивна жалба вх.№8323/02.09.2024 г., подаден от ищеца И. Н. Ю., чрез адвокат М. Т., с кото се поддържа неоснователност на въззивната жалба в частта, с която се оспорва размерът на присъденото в негова полза обезщетение за неимуществени вреди от 50 000 лв., и в частта срещу постановеното решение за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от 1 840 лв., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от 21.03.2020 г. до окончателното им изплащане. Счита, че изводите на първостепенния съд са правилни, изведени след обстоен анализ на събраните по делото доказателства. Излага подробни съображения по съществото на спора, като предлага собствен анализ на събраните доказателства. Настоява за оставяне на въззивната жалба без уважение. Претендира присъждане на възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА на процесуалния си представител за оказана безплатно правна помощ за въззивната инстанция. В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил и Отговор вх.№8450/11.09.2024 г., подаден от ответника Н. Д. Т. /ищец по предявения обратен иск/, чрез адвокат Г. Г.. Поддържа се становище за частична неоснователност на въззивната жалба – в частта, в която се обжалва решението, постановено по предявения обратен иск. Поддържа, че са налице всички законови предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя на основание обратния иск. В частта, с която се обжалва решението досежно определения размер на обезщетението за неимуществени вреди, поддържа основателност на оплакването за несправедливо завишен размер на обезщетението. Настоява за уважаване на жалбата по отношение на искането за намаляване на размера на присъденото обезщетение, и отхвърлянето й в основната й част. Претендира направените във въззивното производство разноски. Предявената акцесорна претенция за присъждане на лихва върху присъдените обезщетения за претърпени неимуществени вреди и за претърпени имуществени вреди, е била отхвърлена за част от претендирания период – от 06.05.2018 г. до 21.03.2020 г., като неоснователна. В тази част постановеното първоинстанционно решение не е обжалвано, и е влязло в сила, поради което е извън обхвата на въззиваната проверка. С въззивната жалба и отговорите не са представени нови доказателства и не са направени доказателствени искания, поради което във въззивното производство нови доказателства не са събрани. При извършената служебна проверка на осн. чл.269 от ГПК, съдът намира, че обжалваното решение е постановено от компетентен съд в надлежен състав, в изискуемата от закона писмена форма и е подписано, поради което е валидно. По допустимостта на обжалваното решение, съдът намира следното: Решението в частта му по предявения главен иск с правно основание чл.45 от ЗЗД, е предявено от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което е допустимо. В частта по предявения обратен иск, съдът намира, че същият е предявен своевременно, но при наличие на процесуална пречка за предявяването и разглеждането на обратния иск, поради следните съображения: С решение от 12.11.2020 г. по дело С-427/2019 Съдът на ЕС се е произнесъл, че решението за откриване на производство по ликвидация на застрахователно предприятие се регламентира от приложимото право в държавата членка по производството на основание чл.274 от Директива 2009/138/ЕО. Разяснил е, че „производство по ликвидация“, съгласно чл.268, §1, б.“г“ от Директива 2009/138/ЕО, означава колективно производство за реализиране на активите на застрахователното предприятие и разпределение на получените средства между кредиторите, акционерите или съдружниците според случая, което предполага задължителна намеса на компетентните органи, а именно в съответствие с чл.268, §1, б.“а“ от Директивата – на административните или съдебните органи на държавите-членки с компетентност по отношение на мерките по оздравяването или процедурите по ликвидация. Посочил е, че когато едно решение, взето в държавата по произход, трябва да се квалифицира като „решение за откриване на производство за ликвидация на застрахователно предприятие“ по смисъла на дял IV от Директивата, и законодателството на тази държава членка предвижда, че това решение предполага спиране на всички съдебни производства, образувани по отношение на застрахователното предприятие, по тази причина трябва да бъдат спрени и висящите в други държави членки съдебни производства. Решението за откриване на производство по ликвидация/несъстоятелност в държавата членка по произход се признава без никакви формалности в целия Европейски Съюз, и има същото действие от момента, в който поражда действието си в държавата членка, където е открито производството. Взаимното признаване на решението се разпростира и по отношение на последиците върху исковете, заведени от индивидуалните кредитори срещу застрахователното предприятие /с изключение на посочените в чл.292 от Директивата/, които също следва да бъдат спрени. В т.13 от мотивите на решението на СЕС от 12.11.2020 г. по дело С-427/2019 е констатирано, че съгласно чл.220 от Закона за дружествата на Р К, когато е постановено решение за откриване на производство по ликвидация или несъстоятелност, не може да бъде предявен иск или да бъде започнато производство или последното да бъде продължено, освен с разрешение на компетентния съд, като в такъв случай се прилагат определените от този съд условия. В процесния случай се установява, че на 26.09.2019 г. по партидата на регистрирания в Република България клона на дружеството – „З О к Б, е обявен акт на О Н - К – Решение от 30.07.2019 г., постановено по иск №656/18, с който по отношение на ответника по предявения обратен иск – З О“АД – К е открито производство по принудителна съдебна ликвидация поради неплатежоспособност /несъстоятелност/, и са назначени постоянни ликвидатори. На основание чл.220 от Закона за дружествата на Р К, приложим съгласно чл.624 от КЗ, с откриването на производство по несъстоятелност, никое производство, включително производството по предявения обратен иск, разгледан от първостепенния съд, което не попада в посочените изключения в чл.292 от Директивата, не може да продължи или да бъде започнато срещу дружеството, без разрешение на съда по несъстоятелността /О - Н, К. Приетият за разглеждане в настоящото производство обратен иск, е бил предявен на 27.04.2023 г. от ответника Н. Д. Т. против З О“АД – К по отношение на което вече е било открито производство по несъстоятелност, като няма данни това да е сторено с предварително издадено разрешение от съда по несъстоятелността. Следователно, искът е предявен при наличие на процесуална пречка за предявяването му /открито производство по несъстоятелност по отношение на ответника/, и липса на задължителна процесуално предпоставка /издадено предварително разрешение от компетентния съд по несъстоятелността/, поради което предявеният иск е бил недопустим, и не е следвало да бъде приет за разглеждане в настоящото производство. Тези абсолютни процесуални пречки са налице и към настоящия момент, поради което производството по предявения обратен иск е недопустимо. Постановеното от първостепенния съд решение по този иск се явява недопустимо, и следва да се обезсили, а производството по предявения обратен иск да се прекрати. Пред първостепенния съд е проведено производство по реда на чл.248 от ГПК, във връзка с разноските по обратния иск, по което е постановено Определение №615/22.07.2024 г. по гр.д.№178/2023 г. на ОС – Хасково, с което е допълнено в частта за разноските Решение № 228 от 03.06.2024 г., постановено по гр.д. № 178 по описа за 2023 г. Хасковския окръжен съд – VІ състав, като е осъден ответникът по обратния иск да заплати на ищеца по обратния иск сумата от 4650 лв., представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по обратния иск. Липсва самостоятелна жалба срещу това определение, но същото няма самостоятелен характер, а е обусловено от решението по предявения обратен иск. При влизане в сила на определението, то става неразделна част от решението на първостепенния съд в частта му за разноските по обратния иск, което от своя страна е изцяло обжалвано пред въззивната инстанция. Въззивната жалба по обратния иск поддържа висящността и на въпроса за разноските по този иск. Решението по обратния иск, постановено от въззивния съд, изисква ревизиране на даденото от първостепенния съд разрешение на въпроса за разноските по този иск, и разпреД.ето им съобразно разпоредбата на чл.78, ал.4 от ГПК, с възлагането им в тежест на ищеца по обратния иск. Въпреки прекратяването на производството по предявения обратен иск, жалбоподателят е конституиран по делото в качеството на трето лице – помагач на ответника, в което качество той е процесуално легитимиран да обжалва решението на съда по главния иск, поради което депозираната от него въззивна жалба срещу тази част на решението е допустима, и следва да бъде разгледана. По предявения главен иск: По правилността на решението съдът се произнася в границите на релевираните с въззивната жалба оплаквания. В случая, с въззивната жалба решението в частта му по предявения иск за обезщетение за неимуществени вреди, се обжалва единствено с оплаквания относно определения от съда размер на обезщетението, като не са релевирани оплаквания досежно основателността на предявената претенция. По отношение на предявения иск за обезщетение за имуществени вреди, пред въззивната инстанция се оспорва основателността му, но само във връзка с част от елементите от фактическия състав на отговорността, а именно – наличието на претърпени от ищеца имуществени вреди, настъпили в причинна връзка с претърпените травматични увреждания при процесното ПТП. Въз основа на събраните по делото доказателства, на осн. Чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК, съдът намира следното: Пред въззивната инстанция страните не спорят, че на 06.05.2018 г., по пътя между село Б. и гр. Х, в землището на с. Б., на път II-76, км.63+700 в посока към гр. Х, е настъпило ПТП между л.а.“Ф Ш“ с рег.№•••••, управляван от ответника Н. Д. Т., и л.а. „О К“ с рег. №++++++, управляван от ищеца И. Н. Ю.. Не се спори по механизма на настъпване на процесното ПТП, както и че в пряка причинна връзка с него ищецът И. Н. Ю. е получил травматично увреждане, изразяващо се в закрито счупване през кондилите на дясната раменна кост. Полученото травматично увреждане е причинило трайно затруднение на движенията на дясната ръка, което се дължи на счупването на дясната раменна кост, и съставлява средна телесна повреда по смисъла на чл.129 от НК. С влязло в сила на 23.06.2020 г. Решение №54/08.06.2020 г. по НАХД №138/2020 г. на РС – Х, ответникът Н. Д. Т. е признат за виновен за това, че на 06.05.2018 г., при управление на МПС л.а.“Ф Ш“ с рег. №•••••, е нарушил правилата за движение по пътищата, и по непредпазливост е причинил на И. Н. Ю. средна телесна повреда, и е осъден за извършено престъпление по чл. 343, ал.1, б.“Б“, вр.342, ал.1 от НК, като е освободен от наказателна отговорност с налагане на администритивно наказание на осн. Чл.78а, ал.1 от НК. Не се спори, че към момента на настъпване на процесното ПТП гражданската отговорност на ответника Н. Д. Т. е била застрахована със задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, с покритие към датата на ПТП, като договорът за застраховка е бил сключен с регистрирания в Република България клона на З О - К, понастоящем в производство по несъстоятелност – „З О к Б, конституиран в настоящото производство като трето лице – помагач на ответника. От приетата по делото Съдебно-медицинска експертиза по писмени данни №122/23 вх. №7349/01.09.2023 г. /на л.75 от делото на ХОС/ се установява, че при процесното ПТП на 06.05.2018 г. ищецът И. Ю., тогава на 60 години, е получил травматично увреждане, изразяващо се в закрито счупване през кондилите на дясната раменна кост. При изслушването на експертизата в открито съдебно заседание на 22.01.2024 г. вещото лице пояснява, че полученото травматично увреждане на раменната кост на ищеца е вътреставно, сложно увреждане на раменната става. Проведено е оперативно лечение, изразяващо се в открито наместване с вътрешна фиксация на счупването с поставяне на метален имплант. Имплантът е свален. Проведен е курс на рехабилитация в специализирана болница в гр. Л. Обичайният срок за възстановяване е 4 месеца за физически труд и три месеца за нефизически труд. При ищеца възстановителният период не е приключил в рамките на обичайния. Налице са настъпили усложнения при лечение на травмите – изразено затруднение в движението на ръката в раменната и в лакътната става, както и силно отслабен захват. От приетата по делото Допълнителна съдебно-медицинска експертиза №66/23 вх.№2600/15.09.2024 г. /на л.153 от делото на ХОС/, изготвена след извършен личен преглед на ищеца, и след запознаване с медицинската документация за проведеното физиотерапевтично лечение на ищеца, експертизата установява, че за лечение на полученото травматично счупване през кондилите на дясната раменна кост, след свалянето на импланта на 17.05.2019 г. ищецът е провеждал неколкократно рехабилитация - три курса на лечение в специализираната болница в гр. Л. Въпреки това, и към настоящия момент не може да отвежда напълно дясната си ръка в раменната става и да я разгъва напълно в лакътната става. Налице е силно отслабен объл захват с пръстите и дланта. Налице е трайна контрактура на дясната лакътна става, която е необратимо състояние и ще остане пожизнено /от поясненията, дадени при изслушване на ДСМЕ в о.с.з. на 29.04.2024 г./. Съдът кредитира заключението на ДСМЕ, изготвена след извършен от вещото лице личен преглед на ищеца, и след запознаване с представената от ищеца медицинска документация, като намира заключението за обосновано и кореспондиращо на представените медицински документи – Епикриза от отделение по ортопедия на „М - Х“АД от ИЗ №8077/2018, за хоспитализация на ищеца в периода от 06.05.2018 г. до 14.05.2018 г. /на л.11 /, 2 броя искания за образни изследвания с резултат от тях /на л.12/, декларация и фактура №1990/08.05.2018 г. /на л.14/, Амбулаторен лист от 02.06.2023 г. /на л.78/, резултат от рентгенография от 02.06.2023 г. /на л.79/, Епикриза от отделение по ортопедия на „М Х“АД от ИЗ №8582/2019 г. за хоспитализация на ищеца в периода от 16.05.2019 г. до 19.05.2019 г. /на л.81/, Епикриза от Отделение по физикална и рехабилитация на „С-Л“ЕООД от ИЗ №721 за хоспитализация на ищеца в периода от 25.07.2018 г. до 01.08.2018 г. /на л.82/, Епикриза от ИЗ №932 за хоспитализация на ищеца в същата болница в периода от 27.09.2018 г. до 04.10.2018 г. /на л.83/, Епикриза от ИЗ №792 за хоспитализация на ищеца в същата болница в периода от 07.08.2019 г. до 14.08.2019 г. /на л.84/, искане и резултат от образно изследване №4088/12.09.2019 г. /на л.85/. От приложената по делото Епикриза от отделение по ортопедия на „М - Х“АД от ИЗ №8077/2018, се установява още, че непосредствено след претърпяното ПТП ищецът се е оплаквал от силни болки в областта на гръдния кош, по повод на които е назначено рентгеново изследване /искане на л.12/, което е установило липса на фрактури на ребрени кости. За установяване на търпените от ищеца болки и страдания са събрани и гласни доказателства чрез разпит на свидетелите А М Ю /съпруга на ищеца/ и И Б Г /без родство/. От показанията на св. Г се установява, че познава ищеца добре, тъй като ищецът работел на лозето на свидетеля. Когато станала катастрофата, И. бил тръгнал именно към лозето на свидетеля, за да работи на него. Катастрофата се случила точно на •••, на Г. Свидетелят видял линейката, и след нея видял колата на дъщерята на И.. Помислил си, че е станало нещо, и веднага се качил и потеглил след тях със своята кола. Когато стигнал на мястото на катастрофата, ищецът бил още в колата си – на мястото имало и други хора, които се опитвали неуспешно да го извадят от колата. Свидетелят успял да извади пострадалия – той бил притиснат от поставения обезопасителен колан и от седалките на колата. Колата, която ударила автомобила на ищеца, била напуснала мястото на произшествието. Свидетелят познавал ищеца лично от 19811982 г., работели заедно. Свидетелят ползвал ищеца да му работи лозето, защото ищецът си разбирал от работата. Той филизирал лозето на свидетеля всяка година, но след инцидента И. вече не можел да работа тази работа, не бил възстановен, и не може да работи физическа работа. От показанията на св. Ю се установява, че отишла в болницата при съпруга си още в първия ден на хоспитализацията му – в деня на катастрофата. Ищецът бил в много тежко състояние – бил ударен в областта на главата, имал синини по корема. Дясната му ръка била много зле – според лекарите счупването било много лошо. Свидетелката останала при ищеца в болницата първите две нощи, защото той се нуждаел непрекъснато от човек, който да го обслужва. Впоследствие ходела до болницата всеки ден. Той останал в болницата седем дни, след което го прибрали в дома му. Ръката му била вързана, и трябвало някой да го обслужва. Болките били непрекъснати, и се налагало да му дават болкоуспокояващи медикаменти. След 6 месеца ходили в гр. Л на рехабилитаци, след два месеца ходили втори път. Когато изминала една година, извикали ищеца да му махнат имплантите от ръката, и тогава той също лежал в болницата четири дни. След втората операция отново се налагало да се грижат за него в къщи. След това, през втората година отново ходили в гр. Л на раздвижване. След махането на пироните ръката била подута, ищецът продължил да има болки, които и към деня на разпита на свидетелката не са престанали, и ищецът не може да стиска и да хваща с дясната ръка, не може пълноценно да си служи с нея. Преди ищецът бил много сръчен, справял се с всякакви домашни ремонти и си правел всичко в къщи сам. След катастрофата се налагало за всяко нещо да викат майстори и да разчитат на чужди хора. Вече не можел да ходи да работи по лозята, не може да работи. Ищецът тежко преживял катастрофата и много се променил. През първите месеци бил нарушен сънят му – събуждал се, сънувал катастрофата, сънувал други хора, психическото му състояние много се влошило – започнал да повтаря едно и също нещо по два-три пъти. Съдът преценява показанията на св. Ю при условията на чл.172 от ГПК, като отчита брачната й връзка с ищеца, обуславяща интерес от изход на делото в негова полза. Въпреки това, съдът намира показанията на тази свидетелка за подробни, основани на личните впечатления на свидетелката от ежедневното състояние на ищеца през целия период преди и след катастрофата, показанията й кореспондират на приетата по делото ДСМЕ и на представените медицински документи, както и на показанията на св. Г, поради което ги кредитира изцяло. При така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че в пряка причинна връзка с процесното ПТП, настъпило на 06.05.2018 г., ищецът И. Н. Ю, тогава на 60 години, е получил травматично увреждане, изразяващо се в закрито счупване през кондилите на дясната раменна кост. Полученото травматично увреждане е вътреставно, сложно увреждане на раменната става на ищеца, причинило трайно затруднение на движенията на дясната ръка. Наред с това увреждане ищецът е получил и травматично увреждане в областта на гръдния кош, причинило болки и кръвонасядания, които не са се нуждаели от специфично лечение. За лечение на увреждането на раменната кост ищецът е претърпял спешна оперативна интервенция под пълна анестезия, изразяваща се в открито наместване с вътрешна фиксация на счупването с поставяне на метален имплант – компресивна плака с винтове. Във връзка с провеждане на оперативното лечение ищецът е бил хоспитализиран за осем дни, като през първите дни след увреждането е имал нужда от денонощна и непрекъсната чужда помощ, а в следващите дни е имал нужда от ежедневно обслужване и лични грижи. Впоследствие е продължил да се възстановява в домашни условия, като нуждата от чужда помощ не е отпаднала, с оглед невъзможността да си служи с дясната ръка. Изпитвал е интензивни болки, налагащи прием на обезболяващи медикаменти. Нарушен бил сънят му от чести събуждания и преживяване на кошмари. Влошено било психическото и менталното му състояние. Имплантът е свален една година по-късно - на 17.05.2019 г., чрез провеждане на втора оперативна интервенция, за което ищецът е бил хоспитализиран отново, за четири дни. Проведени са три курса на рехабилитация в специализирана болница в гр. Л за общо 20 дни. Оздравителният период при ищеца е продължил значително по-дълго от обичайната продължителност - обичайният срок за възстановяване е 4 месеца, но при ищеца той е продължил една година /до премахване на имплантите/. Настъпили са усложнения в процеса на възстановяване, и въпреки проведените три курса на специализирана физиотерапия и рехабилитация в специализирана болница, при ищеца не е настъпило пълно възстановяване – налице е остатъчно изразено затруднение в движението на ръката в раменната и в лакътната става, както и силно отслабен захват - не може да отвежда напълно дясната си ръка в раменната става и да я разгъва напълно в лакътната става, със силно отслабен объл захват с пръстите и дланта на дясната ръка. Налице е трайна контрактура на дясната лакътна става, която е необратимо състояние и ще остане пожизнено. В резултат от претърпяното травматично увреждане и остатъчната контрактура на дясната лакътна става, ищецът е загубил трудоспособността си – преди увреждането той е бил трудоспособен, занимавал се е със земеделска дейност по отглеждане на лозя, извършвал е сам необходимите домашни ремонти, но след увреждането вече не е в състояние да извършва предишната работа в селското стопанство, нито да извършва домашните ремонти, които преди това е правил сам. Съдът взема предвид също, че към момента на увреждането ищецът е бил в напреднала възраст – 60 години, която е допринесла за по-продължителен от обичайния оздравителен период, настъпилото непълно възстановяване, по-тежко емоционално преживяване на увреждането, чувствително влошаване на психологическото и менталното му състояние. Съществено е влошено качеството на живот на ищеца – преди увреждането е водил независим живот, бил трудоспособен, жизнен и енергичен. В резултат от увреждането за дълъг период е загубил способността си за независим живот, търпял е интензивни болки и страдания през продължителен период от време, загубил е трудоспособността си, налице е остатъчна контрактура на дясната лакътна става, която ще остане пожизнено, като съществено и необратимо е увредена функцията на дясната ръка. При така установеното от фактическа страна, съдът намира, че присъденото от първостепенния съд обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди в размер на 50 000 лева, е справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД, съобразно формулираните критерии с ППВС №4/1968 г., като съответства на вида и характера на увреждането /трайно затруднение на движенията на дясната ръка/, проведеното оперативно лечение с прилагане на импланти, многократната хоспитализация, нуждата от чужда помощ при самообслужване за продължителен период, търпените продължителни интензивни болки, значителната продължителност оздравителния период /една година, за разлика от обичайния оздравителен период от 4 месеца/, непълното възстановяване, пожизнената загуба на част от функцията на дясната ръка, трайно влошеното качество на живот. Като е достигнал до същите изводи относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, първостепенният съд е постановил правилно решение по този иск, което следва да се потвърди. По предявения иск за обезщетение за претърпени имуществени вреди: Ищецът е претендирал заплащане на обезщетение в размер на 1840 лв., за претърпените от него вреди, изразяващи се в направени разходи за закупуването на медицинско изделие – „•••••••• плака с винтове компресивна“ – 2 бр. За установяване на тези вреди ищецът е представил писмени доказателства – Декларация и Фактура №1990/08.05.2018 г. /на л.14 от делото на ХОС/, за сумата 1840 лв. с ДДС, с посочване за плащане в брой. От представената Епикриза от отделение по ортопедия на „М - Х“АД от ИЗ №8077/2018, за хоспитализация на ищеца в периода от 06.05.2018 г. до 14.05.2018 г. /на л.11 /, се установява, че ищецът е претърпял оперативно наместване на фрактурата с вътрешна фиксация на счупването. От приетата СМЕ се установява, че вътрешната фиксация е осъществена с метален имплант. От Епикриза от отделение по ортопедия на „М Х“АД от ИЗ №8582/2019 г. за хоспитализация на ищеца в периода от 16.05.2019 г. до 19.05.2019 г. /на л.81/ се установява, че ищецът е претърпял оперативна интервенция за отстраняване на остеосинтезен материал. От Епикриза от ИЗ №932 за хоспитализация на ищеца в същата болница в периода от 27.09.2018 г. до 04.10.2018 г. /на л.83/ се установяват вписани анамнестични данни: „На 06.05.2018 г. при ПТП получил счупване на долния край на дясната раменна кост, за което е направена метална остеосинтеза с две заключващи плаки в ОО-М - Х.“ От така събраните по делото доказателства съдът намира за установено от фактическа страна, че за лечение на полученото травматично увреждане, на 08.05.2018 г. ищецът е направил разход за закупуване на комплект от 2 броя остеосинтезни метални плаки, тип „3, 5 мм DCP плака с винтове компресивна“, в размер на 1840 лв., които са били необходими за извършване на открито наместване и вътрешна фиксация на получената фрактура на кондилите на дясната раменна кост. Направеният разход е бил необходим за лечението, и реално направен от ищеца. Същият представлява претърпяна имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване от ответника в пълен размер. Ето защо, правилно ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 1840 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, за периода от 21.03.2020 г. до окончателното плащане. По изложените съображения решението на първостепенния съд е правилно и законосъобразно в обжалваната му част, и следва да се потвърди. При този изход от спора, на основание чл.78, ал.1 от ГПК въззивника има право да му бъдат присъдени направените от него разноски във връзка с въззивната жалба срещу решението по обратния иск, както и на основание чл.78, ал.3 от ГПК да бъдат присъдени направените разноски от ответника по обратния иск. Тези разноски следва да бъдат възложени в тежест на ищеца по обратния иск, който следва да бъде осъден да му заплати. В този смисъл е релевирано искане във въззивната жалба. Ето защо, въззиваемият Н. Д. Т. следва да бъде осъден да заплати на въззивника З О - К, чрез З О к Б К, направените разноски за дъжавна такса за въззивното производство по обратния иск в размер на 1192, 95 лв. Ищецът по обратния иск следва да бъде осъден да заплати на ответника по обратния иск и направените от него разноски за първоинстанционното производство. Със списък по чл.80 от ГПК, инкорпориран в Отговора на обратен иск, ответникът по обратния иск е заявил претенция да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение. Поради обективното съединяване на повече от два иска, част от които са в размер над 10 000 лв., съдът определя юрисконсултското възнаграждение в размер на 500 лв. Тъй като юрисконсултът е защитавал застрахователното дружество в качеството му на трето лице – помагач на ответника по главния иск, както и в качеството му на ответник по предявения обратен иск, то поради прекратяване на производството и обезсилване на решението по обратния иск изцяло, в полза на застрахователното дружество следва да се присъди ½ /една втора/ част от определения размер от 500 лв. за юрисконсултско възнаграждение, или сумата от 250 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство по предявения обратен иск, която сума ответникът Н. Д. Т. следва да бъде осъден да заплати. Относно направените разноски за въззивното производство по главния предявен иск, въззивната жалба е изцяло отхвърлена, поради което заплатената държавна такса за въззивна проверка на решението в частта му по този иск /в размер на 1036, 80 лв./, следва да остане за сметка на въззивника. Същевременно, въззивникът следва на основание чл.78, ал.3 от ГПК да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна – ищец разноските за въззивното производство. Със списък по чл.80 от ГПК ищецът е претендирал присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 от ГПК, съгласно предвидените размери в Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Въззивникът е направил евентуално възражение за прекомерност на всеки претендиран разход за процесуално представителство, надхвърлящ размера, който е предвиден в Наредбата за заплащането на правната помощ. Съдът констатира, че предвиденият минимален размер на адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба №1/09.07.2004 г. е в размер на 4650 лв. по иска за обезщетение за неимуществени вреди и 484 лв. по иска за обезщетение за имуществени вреди, или общо сумата от 5134 лв. От друга страна, максималният размер на възнаграждението за процесуално представителство по граждански дела, определен по реда на чл.25, ал.2 от НЗПП е 540 лв. При опреД.е на размера на адвокатското възнаграждение съдът взема предвид, че производството пред въззивната инстанция не е с голяма фактическа и правна сложност, доколкото спорът между страните е концентриран върху размера на справедливото обезщетение за неимуществените вреди на ищцата, бланкетни са били оплакванията на въззивника срещу решението по иска за обезщетение за имуществени вреди, не са събирани нови доказателства във въззивното производство, делото е приключило в едно съдебно заседание. Въпреки това съдът отчита, че в обхвата на въззивната проверка са били и двата обективно съединени главни иска, и процесуалното представителство е осъществено добросъвестно и ефективно. Също така съдът взема предвид, че размерът на адвокатското възнаграждение не следва да се ограничава в рамките, предвидени в Наредбата за заплащане на правната помощ, доколкото същата предвижда заплащане на правната помощ от държавния бюджет, и процесуалният представител по този ред се определя служебно. В случаите на осъществено безплатно за страната процесуално представителство, правната помощ се предоставя от адвокат, който е избран от страната да я представлява, и осъществява процесуалното представителство на свой риск, като би получил адвокатско възнаграждение тогава и дотолкова, доколкото защитаваната от него теза се окаже основателна, и вместо авансово, той би могъл да го получи едва след окончателното приключване на производството по делото. Ето защо, съдът намира, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца следва да бъде определено в размер на сумата от 3000 лв. /три хиляди лева/, който размер съдът намира за съответстващ на фактическата и правна сложност на делото пред въззивната инстанция, защитаваният материален интерес, и обема на извършените от адвоката процесуални действия.